Претъпкано е. Обикновено личното пространство е нещо неприкосновено и границите му биват нарушавани само по взаимно съгласие по време на романтични интерлюдии и танцуване. Но тази вечер всички в залата са преразгледали личните си предпочитания. Особено онези, плътно скупчили се на партерния етаж, чиито рамене се докосват периодически и гърдите на едни се отъркват в гърбовете на други.
Пробивам си път през тълпата, като мънкам извинения. Няма свободно място помежду присъстващите, където да се вмъквам. Секрециите ми полепват по кожата им, а миризмите ми дразнят ноздрите им.
Няма и следа от Сиси. Тя планираше да се разположи близо до сцената, но при такава блъсканица се чудя колко далече е успяла да стигне. Може би затова така и не стреля. Не е била способна да се добере достатъчно близо.
Сред тълпата се надига вълна на недоволство. На собствениците на билети им е било обещано нещо повече от кратка поява на Героичната победителка, колкото и прелестна да е тя. Казано им е, че тя ще направи разтърсващо света разкритие. А дотук — нищо такова.
Но и нещо друго пълзи сред множеството, далеч по-сериозно от обикновено недоволство. В безкрайните недра на подсъзнанието им невралните връзки долавят миризма. Миризма на хепър. Засега е едва доловима вълна, но тази вълна назрява с всяка секунда в нещо като възбуда, подобие на глад, нещо близко до копнеж.
Конферансието се появява на сцената, отива до подиума. Обяснява, че ще има малко забавяне. Героичната победителка ще се върне със спиращи дъха разкази веднага след като се преоблече. След около петнайсет минути. Публиката роптае.
Сега се придвижвам по-бързо, отказал съм се от приличието в полза на скоростта (забави, поети дъх, съсредоточи се). Всичките години на тренировки отстъпват място на неконтролируема паника. Бързо се отмествам вляво, за да избегна един едър мъж и небрежно се блъскам в жена. Тя залита на високите си токчета. Тълпата около мен се раздвижва, като че да я подхване.
— Съжалявам — шепна и бързо я поглеждам косо.
— И ти ли го подушваш? — пита мъжът до мен.
— Кое?
Той отмята глава, сякаш да се освести. Проточена лига се лепва встрани на лицето му чак до ухото. Има ужасно объркано изражение. Разтревожен. Ентусиазиран.
Сдържам дъха си и изчаквам секунда, а после тръгвам напред. Надалече от него. С наведена глава.
— Гледай къде вървиш — изсумтява някой до мен. Сръгва ме с лакът в гръдния кош. Отминавам, но лакътят му ме задържа на място, все едно е кука.
Обръщам се. Очите на мъжа пробиват дупки в мен. Гледа ме странно, лекото объркване постепенно отстъпва място на разпознаване. Но не това наистина ме плаши. А онова, което виждам зад него. Тъмни сенки се придвижват в моя посока, тук-там общата им маса е прорязвана от сребърни нишки слюнка, рязко отмятане на глави, блестящи очи.
Конферансието сега говори разсеяно и с доловима раздразнителност. В устата му се събират лиги и изговорът му е някак влажен. Капки слюнка осейват устните и брадичката му. Подушва хепър.
Така силно подушва хепър.
И също като тъмна и влажна глина, която съхне, масата от тела започва да се втвърдява около мен в корава и непробиваема черупка. А някъде в тъмнината е Сиси. Губи контрол. Успявам да го почувствам. Почти съм в състояние да подуша страха й, нарастващ, поглъщащ я, готов да изригне.
Минавам в действие, избутвам се напред, навън от тази оформяща кръг и сгъстяваща се маса от тела. Ето. На около петнайсет метра пред мен забелязвам сходен кръг, море от тъмнина, към което се придвижват още тела. Друг център на гравитация, привличащ присъстващите, които подсъзнателно са притегляни от миризмата на хепър.
Там трябва да е Сиси.
Поемам напред, разбутвайки околните.
Виждам я.
Стои право в центъра. Тя е единствената, която е напълно неподвижна, тялото й е замръзнало, сухите устни са стегнати в права линия под визьора. Виждам я да потръпва — едва доловимо — когато някой просъсква точно над рамото й. Бледи лица се извъртат в нейна посока като ужасяващи пълни луни. Тя се мъчи да им подражава, но го прави абсолютно погрешно. Позата й, ъгълът на крайниците спрямо тялото, сковаността, всичко е сбъркано. Нюансите на езика на тялото нямат нищо общо с истината.
Конферансието спира да говори насред изречението, рязко и изоставил всякакви претенции за нормално поведение.
Проправям си път, докато не се озовавам до Сиси. Тя се обръща и тялото й в буквалния смисъл на думата увисва с непогрешимо облекчение. Ръцете ни дискретно се докосват под линията на тяхното полезрение и аз стискам нейната само за миг, колкото да я успокоя. Кожата й е студена и лепкава. После я пускам и когато пръстите й отново търсят моите, неохотно бутам ръката й. Тя започва да се тресе от облекчение. Не, не е облекчение. Страх. Удряй или бягай, удряй или бягай, излъчва се от цялото й същество. Изопната е като струна.
Някой просъсква над самото ми рамо, хленчещо сумтене в смущаваща близост. По гърба ми се спуска струйка пот, като че нечий пръст се плъзга по гръбнака ми. Отмятам глава на една страна, просъсквам и се изплювам. Мъча се да дам пример на Сиси как да облекчи напрежението, чрез движения, които няма да привлекат внимание.
Но тя или не иска, или не може да възприеме. Тялото й е вкаменено, изложените на показ устни са смесица от ужас и паника. И един от намиращите се около нас да види тази уста, тя няма да има време дори за последно издихание.
Стоящият до мен започва да цъка с език, звуците, насечени като стакато изхвърчат през хлъзгави зъби.
— Надушвам повече от един! — виква.
Тази му реакция отключва нещо у групата. Каквито и задръжки да са ги спирали, изпаряват се напълно. Тълпата стяга обръча, запълва пролуките с тела, които играят ролята на катран.
Ръцете на Сиси се насочват към колана й. Под ризата й има затъкнат пистолет. Сега или никога, говори жестът й.
Права е. Сега или никога. Изчакаме ли още пет секунди, ще бъдем разкрити. А след седем ще сме мъртви. Значи сега.
Но нещо ме спира. Затварям очи в издирване на отговор. Той се намира някъде в дълбините на съзнанието ми, някъде…
Вече е твърде късно. Осъзнавам го. Около нас има скупчени твърде много тела. Няма начин ние двамата — дори и въоръжени — да си пробием път навън от тук. Дори всеки изстрелян куршум да причини фатална рана, пак ще успеем да простреляме най-много дванайсет от тях. И ще оставим живи хиляди на партера и десетки хиляди в цялата зала.
Ако искаме да живеем, отговорът на дилемата не бива да е сега, трябва да е никога.
Налага се да прибегнем до друг план.
Насочвам поглед към сцената. Там няма нищо, което да ни помогне. Вляво и вдясно пак нищо. Вдигам поглед нагоре. Само флотилията балони, струпани над нас. Нищо. Няма нищо.
От балконите на по-високите нива се откъсва вой. Миризмата ни се издига и разпростира. Разнасят се гнусни крясъци, предизвикани от копнеж. От луксозните ложи. От висшите слоеве на обществото. Не са свикнали да бъдат лишавани от подбрани изживявания и искат да вземат участие. Зървам тъмни силуети, мъже в костюми, жени в изискани рокли, по стените под луксозните им ложи се стича слюнка, подобно на гирлянди.
Сиси се обръща към мен. Ръката й дърпа ризата нагоре и разкрива проблесващия метал на пистолета. Повдига визьора за по-ясна видимост. Кичурите на бретона й се избиват над челото като надиплена панделка. Готова е. Да започне стрелба, да отвори зейнали дупки във възможно най-много от тях.
ТекстТрасът вибрира истерично в джоба ми. Толкова с горещ, че е на път да прогори бедрото ми.
Сиси започва да измъква пистолета.
И в този миг ми хрумва. Планът. Далеч не идеален и сериозно недоизкусурен план. Но единственият, с който разполагаме.
Сиси насочва пистолета. А аз се протягам и го изтръгвам от ръката й. Очите й се разширяват изненадано, а аз се целя към покрива.
И произвеждам шест последователни изстрела.