Капанът

7

Няколко секунди стоим замръзнали по местата си. Не сме единствените; всички около нас са удивени. После започва търчането. Отминават ни тела, блъскат се едни в други. Дейвид е повален на земята.

Сграбчвам малко момче, което притичва покрай мен.

— Какво става? — извиквам, а гласът ми едва се чува заради оглушителната сирена.

Той дърпа ръката си.

— Ти как мислиш? — крясва.

— Сирената се е включила вчера! Имаме още шест дни!

Но той не отговаря, а продължава да тича по коридора, като върти глава трескаво в издирване на свободна ниша.

Изкатервам се в най-близката. В дъното й е приклекнало ужасено на вид момче. Стъписващо ме ритва злобно по главата.

— Какво ти става по дяволите?

— Махай се! — крещи.

— Има предостатъчно място за двама и дори за трима!

— Само по един човек в ниша. В противен случай тя автоматично отпътува. А сега се махай!

Чувствам как нечия ръка ме издърпва навън. Епап е.

— Хайде, ако е прав, трябва да действаме. Всеки от нас трябва да си намери празна ниша. — Втренчва се в Каси и в нейните лотосови крака. — Ти заеми тази! — виква и я насочва към празна ниша на долния ред. — Не допускай никой да те извади от нея — поръчва й, докато тя се пъха вътре. Ритай и удряй, ако се наложи.

Тя кима бързо и се притиска към задната стена.

И после ние четиримата се затичваме по коридора. Във всички посоки летят тела, ръгат се, блъскат се и ругаят. Повече от ясно е, че сирената е хванала всички неподготвени и не на позиции.

Писъци и крясъци. Момчетата се сражават ожесточено за празни ниши. Лее се кръв и пропукват строшени носове, очи биват посинявани. Ние отминаваме цялото това боричкане с ясното съзнание, че не бива да губим време. Периодически изпреварваме по някое момиче с треперещи устни и лице, обляно в сълзи, едва пристъпящо на деформираните си крачета.

Секундите летят — десет, двайсет, трийсет. Все по-малко и по-малко хора тичат по коридорите. Предимно по-малки момчета, избутани встрани или дори измъкнати от нишите от по-големите и по-силни; очите им се стрелкат в различни посоки с все по-нарастваща паника. Пред нас едно плещесто момче измъква кльощавко момиче от ниша и я отпраща с жесток ритник в гръдния кош. Тя дори не се опитва да си върне нишата, а поема по коридора в издирване на незаето пространство, доколкото бързо й позволяват недоразвитите ходила. Хвърля се в една ниша и секунда по-късно дребничко момче е изритано навън. То побягва, превито на две от болка, като се бори да не заплаче.

Завиваме и затичваме по нов коридор. Ето. Празна ниша на горния ред. Сграбчваме Дейвид и му нареждаме да влезе. Когато той започва да протестира — а го прави яростно — Епап го стиска за тила, изръмжава му нещо, а после го натиква безцеремонно далече навътре. И после отново побягваме, като се мъчим да открием друго незаето място. Хвърлям поглед назад и виждам, че Дейвид е показал глава от отвора, а лицето му е олицетворение на страха.

До този момент коридорът вече се е опразнил от изостанали да се приберат. Само тримата сме. Колкото пъти погледна, минавайки покрай някоя ниша, пред мен се изпречва навъсено ужасено лице, а ръцете и краката са в готовност да спрат всякакви опити за избутване от там.

Светлините започват да мигат бързо. Светкат и угасват; после още по-бързо, светкат и угасват. Спираме, а паниката вече започва да ни блокира. Осветлението пулсира като побъркано в пълен синхрон с блъскащите като бесни сърца.

— Всички са заети! — крещи Епап, а по лицето му се лее пот. — Няма къде да се скрием.

Трябва да се насочим към място с по-малко хора, са думите, оформили се в съзнанието ми, но преди да ги изрека гласно, вече съм сграбчил Сиси и Епап и ги влача грубо след себе си. Обратно към мястото, откъдето дойдохме. Обратно към вонята на отходна шахта.

Те не оспорват решението ми, а влизат в моето темпо. Поемаме в бесен спринт, тласкани от паника. Завиваме и се втурваме по друг коридор, като налагаме на краката си да се движат по-бързо. Миризмата на канал се усилва.

— Вие гледайте наляво! — нареждам на Сиси и Епап, без да забавям крачка. — Аз ще следя вдясно.

Почти мигом виждам празна ниша. Епап е по-близо до мен, сграбчвам го за раменете и преди да е успял да реагира, запращам го вътре. Започва да протестира шумно и после се блъска в металната стена на нишата.

Не спирам, а продължавам да спринтирам още по-бързо, със Сиси до мен, като никой от двама ни не си прави труда да погледне назад. Вече сме прекалено далече — Епап няма друг избор, освен да остане.

И тогава, точно в мига, когато достигаме до края на един коридор и тръгваме по друг, сирената спира да вие. Тихо е. Чувам единствено бученето на кръвта в ушите си и учестеното блъскане на сърцето си.

От нишите изведнъж зазвучават поредица от силни електронни бипкания. От горния край на всяка започва да се спуска стъклена преграда. Нишите са на път да бъдат запечатани.

— Хайде! — виква Сиси и ме дърпа за ръцете.

Стъклените прегради продължават да се спускат вбесяващо бавно.

В следващия миг Сиси ме стиска за шията и ме избутва в една ниша на долния ред. Празна е. Но аз се спирам, преди да съм се строполил вътре. Завъртам се и падам на пода по гръб, а после я прехвърлям над мен. Тя влетява в нишата с изненадан вик. Протяга ръце навън и ме стиска за китката.

— Влизай! — крясва ми.

— Не! — отвръщам аз и се мъча да се изтръгна. Но хватката й е здрава като стоманен капан. — Само по един човек в ниша!

— Няма значение! Влизай!

Ритам я по ръката достатъчно силно, че да строша китката й. Чувам как изплаква от болка; после хватката й отслабва точно колкото ми е нужно. Падам назад заради неочакваното освобождаване и се търкулвам по коридора. Блъскам с гръб спускащата се стъклена стена на срещуположната ниша.

Извъртам се. Може би секунда преди да е станало твърде късно, се хвърлям под снижаващата се преграда. Идва успявам да плъзна тяло през стесняващия се отвор, преди да се окажа напълно запечатан вътре. Претъркулвам се в очакване на ритник или юмрук. Но чудо на чудесата, нишата е празна. Вече блокиран вътре, повдигам учестено гърди заради умората, а дъхът ми замъглява стъклото. Като че притежаващи собствена воля, ръцете и краката ми заблъскват по стените и гърба на нишата, издавайки глух метален тътен, а адреналинът още бушува в тялото ми. Таванът е надвиснал над самата ми глава също като капака на ковчег. Прекалено близо, прекалено притискащ, прекалено задушаващ.

Сиси се взира в мен през коридора, обърнала глава на една страна и диша тежко. Повдига ръка и залепва длан на стъклото така плътно, че тя побелява. Аз правя същото. За миг очите ни са приковани едни към други. Успяхме, успяхме.

А после осветлението угасва и всичко става тъмно и черно.