Капанът

54

С подсиленото си чувство за ориентация двамата със Сиси с лекота намираме входа на обелиска. Втурваме се по спираловидното стълбище, издигащо се покрай вътрешната стена на кулата. Тъмна вертикална шахта се спуска в центъра на обелиска, също като черен гръбначен стълб. Това е проходът, през който се транспортират нишите.

Изкачването, което би ни отнело поне десет минути, ако бяхме възпрепятствани от слабата координация и нищо и никаквата издръжливост на хепърите, осъществяваме за по-малко от две. На върха се озоваваме пред вратата, водеща към покоите на Владетеля. Заключена е. Ако се съди по прясно нанесените драскотини и хлътнатини по повърхността й, вече мнозина са се опитали да влязат, но безуспешно.

Сиси се затичва и се блъска в нея със сила. Раздрусва се, но пантите остават по местата си. Вратата е самозаключваща се и има три резета. Спокойно можем да сгромолясваме телата си отгоре й в рамките на следващия час и да няма никакъв резултат.

Прехвърлям пушката над главата си.

— Отдръпни се — предупреждавам. Прицелвам се в ключалката.

Проблясъкът от светлина е като нажежен до бяло екран за зрението ми. Болка като от хиляди остриета на бръснач експлодира в очните ми ябълки. Падам на колене и примигвам в опит да се отърва от паренето. Сиси се втурва напред с протегнати ръце и бързо ме отминава.

Дочувам звука от натрошаването на вратата. Налагам си да отворя очи и с олюляване пристъпвам подире и.

Вече в покоите на Владетеля се блъскам в метално приспособление. Това е стойката, към която се беше привързал Владетеля преди два дни. С още затворени очи я опипвам по ширина и дължина. Празна е. От рамката виси само дистанционното управление, използвано да отваря и затваря преградата.

Изминава почти минута, преди да възвърна способността си да виждам. Наоколо няма никой. Мястото изглежда толкова различно от преди. Вместо клаустрофобично и сбутано, ми се вижда просторно и въздушно, създава усещането, че се носиш в небето. Първият път бе със затворени капаци заради дневната светлина, а сега прозорците по целия периметър са напълно открити. Предлагат панорамна гледка, която ми позволява да огледам от тази висока привилегирована позиция на разстояние стотици километри във всяка посока.

Взирам се навън. От метрополиса към нас лети стена от прахоляк с височина километър и половина и ширина осем километра. Представлява тълпа от милиони голи жители, които прииждат с главоломна скорост. При това темпо ще са тук след по-малко от пет минути.

Около нас аквариумите сияят като фенери. Още са пълни със зеленикавата течност. Преди два дни, когато ги видях за пръв път, бяха тъмни и мътни и малко от намиращото се вътре беше осветявано. Сега са ярки и прозрачни и успявам да видя всичко в тях.

От устата ми потичат лиги и мокрят гърдите ми. Старая се да преглътна, преди да произведа още слюнка, но тя е твърде много и се отделя твърде бързо.

Сиси още не е забелязала аквариумите. Навела се е с внимание, прекалено ангажирано от отворена ниша на пода. Души и облизва вътрешността й. Изтичвам до нея. Тук вътре е бил разчленен хепър, всеки грам от него е погълнат, а стъклото е облизано поне двайсет пъти, докато е станало абсолютно чисто. Помирисвам главния съветник или поне малкото останал негов аромат. В ъгъла на нишата лежи таблетът му. Вдигам го. Покритият с лепкава слюнка екран ми казва всичко. Опитвал се е да се измъкне. Предварително е програмирал нишата да се насочи към подземната влакова гара. И това не е единственото, което е активирал — също така дистанционно е задействал локомотива.

— Насам — виква Сиси и вдига глава. Гласът й е глух и дрезгав, напълно лишен от емоции. Приближава с тихи стъпки към аквариум в другия край на помещението. Хепърът вътре се носи напълно потопен в течността. Очите му са затворени, а ръцете се реят над главата, като че в знак на отстъпление, косата му се вее бавно напред и назад. Момчето хепър. Дейвид. Единственият признак за живот е кислородната маска, поставена на устата му. Изглежда толкова различен от онова, което помня. Сега е някак изцеден от живот, младежкото му излъчване е изчезнало и е отстъпило място на тъга и агония, които са се просмукали в цялото му същество.

Чувам издрънчаването на метал. Сиси е свалила арбалета от гърба си и е освободила предпазителя. Насочила го е към мен, а бдителният й поглед е фиксиран върху леещата се по гърдите ми слюнка.

— Ще върнем преобразяването сега — заявява. — Ти си пръв.

— Не, почакай. — Думите се замазват в устата ми, напоени със слюнка.

Тя отмята глава.

— Не. Сега. — Казаното от нея прозвучава като бълбукане, удавено в лигите, изпълнили устата й. — Аз ще те прострелям. После ще обърна оръжието и ще прострелям себе си.

Подът започва да трепти. Стените се тресат. Хвърлям бърз поглед навън. Почти са ни достигнали, милионите от метрополиса.

— Почакай — казвам и вдигам ръце. — Просто почакай.

Арбалетът се разтриса. Защото тя също го изживява. Конфликтът. Противоречието.

— Ще те прострелям незабавно — казва. — Не мърдай.

— Чакай.

Тя вперва поглед в очите ми, пробива през неразгадаемото изражение на лицето ми. И вижда там нещо, което се мъча да прикрия, а то е същото, което и тя се стреми да отрече.

Не желаем преобразяването да бъде върнато. Не искаме отново да бъдем ограничавани от хепърската природа.

Ръцете й потрепват, а по лицето й пробягва съвсем бегла проява на страх и тя вдига арбалета към шията ми.

— Никога не забравяй кой си — казва ми и притиска пръст към спусъка.

Бързо движение. Зад нея. Неясно петно, нещо бяло, огненочервени кичури.

Ашли Джун, истински куршум от ярост и скорост, се блъсва в Сиси странично. Тя полита, а арбалетът се плъзва по пода. Ашли Джун се хвърля напред, тялото й се оттласква и се приземява върху оръжието. Завърта се и го насочва към Сиси.