Капанът

50

Затичвам към масата, като дърпам Сиси след себе си.

— Джийн?

Няма бреме да обяснявам какво правя. Отнема ми около секунда да я напипам в тъмното върху масата. Ето я. Сграбчвам я — спринцовката, оставена ми от Ашли Джун. Забивам иглата в свивката на ръката си и натискам буталото до половината.

— Доверяваш ли ми се, Сиси? — питам.

— Какво…

Вдигам ръкава на ризата й и я инжектирам. Не се дърпа и не потръпва, а само се взира в мен. Вкарвам остатъка от течността във вената й.

И в този миг се започва. Разтърсва ме студен влажен спазъм, през мен преминава леден вихър, който в един миг става кипящо горещ. Костите ми, клетките ми, електроните в тези клетки — всичките се подпалват. Краката ми стават на пепел и рухвам върху масата. Тялото ми се свлича на земята.

Сиси коленичи до мен.

— Джийн? Какво се случва с теб?

Докато лежа на пода, чувствам как сградата „Домейн“ се олюлява, като амплитудата става все по-широка и по-широка. Чувам как воят им се усилва, толкова много хиляди са, писъците им отразяват безумието в собствената ми глава.

— Джийн?

Трудно ми е да говоря. Но болката стихва за малко.

— Инжектирах ни с концентриран серум от здрачници. Ще се преобразим наистина бързо, след по-малко от минута.

— Какво? Повтори.

— Ще се преобразим. От хора в здрачници.

Очите й се разширяват ужасено.

— Какво си направил, по дяволите?

— Не, Сиси, чуй ме. Само така ще оцелеем.

Тя се втренчва в ръката си. В убождането точно над белега от жигосване. Очите й са огромни и там личи нежеланието й да повярва.

— Преобрази ме в… здрачница?

— Не, чуй ме, Сиси. — Вкопчвам се в ръката й и я стискам, като че е въже, на което съм увиснал над пропаст. — Това е единственият начин да оцелеем. Преобразим ли се, ще станем като тях. Няма да миришем. Няма да се набиваме на очи. Ще се слеем с тях безпроблемно. Не разбираш ли? Няма да сме жертви. Когато проникнат тук, няма да са способни да ни открият. Можем да се измъкнем.

— Но, Джийн — противи се тя. — Ще се превърнем в тях. Предпочитам да умра…

— Не, слушай. — Приближавам глава до нея. — Щом се озовем на безопасно място, всеки ще погълне от кръвта на другия. Ще върнем преобразяването. Отново ще станем хора.

— Откъде си така сигурен?

— Ние сме Ориджин. Ние сме лекът!

— Това ми е ясно! Но пак не биваше…

— Не искам да умра, Сиси!

— А аз не искам да живея, ако това значи да стана една от тях!

Сега сграбчвам двете й ръце.

— Това е единственият начин Дейвид да има някакъв шанс да оцелее. — При споменаването на името му нещо в погледа й омеква. — Ще си тръгнем живи от тук и ще се запътим към двореца. Ще го измъкнем от онзи аквариум. Помисли за него, Сиси! — Хрумва ми идея. — Щом се доберем до двореца, ще намерим Ориджин оръжия и ще ги използваме един на друг. Така ще се върнем към човешката раса по-бързо.

Повдига и спуска гърди, в очите й се чете неувереност.

— Можем да го направим, Сиси. Няма да забравим кои сме.

Сключва вежди, а помежду им се оформя дълбока вертикална линия. Изведнъж стиска длани в юмруци.

— Джийн, започва се! — проплаква и извива тяло, гръбнакът й се гъне. Обгръщам я внимателно и я полагам на пода. Тя започва да размахва ръце, удря ме по лицето, от порите й се лее студена и гореща пот също като ледена лава. После се успокоява, влиза в окото на бурята, където аз се намирах преди няколко секунди.

И което в момента напускам. Вътрешното горене става още по-силно, костите ми са изпепелявани, но по някакъв начин костният ми мозък замръзва. Пред очите ми пада бяла пелена, после червена, цветовете наоколо са обърнати наопаки като във фотографски негатив. Киселина вместо кръв, горещи въглени вместо органи, вряща супа вместо мозък.

Никога не забравяй, понечвам да кажа. Но думите се превръщат в каша върху горящия ми език, той е подут и неподатлив. После пред очите ми лумва облак, страшен, ужасяващ, хиляди черни венчелистчета изригват отровен полен. Преобразявам се, поглъща ме, това е грешка! А след това тялото ми отмалява, омеква и…