Капанът

59

През половината нощ светът ни принадлежи напълно. Влакът цепи през пустиня, която е също така необятна и празна като осветеното от звезди небе над главите ни. Здрачниците не правят опит да ни последват, както мислехме, че ще се случи. Не и в началото. Вероятно хаосът в двореца отвлича твърде много вниманието им и не са доловили слабата следа, която оставяме. Дори часове по-късно окъпаният в сребриста светлина пейзаж представлява пълен вакуум по отношение на движение.

Но в момента, когато луната започва да избледнява и небето изсветлява до сиво, го чуваме. Стържещ звук, сякаш скелетът на нощта трака по пустинните равнини. Влакът вече лети, особено като се има предвид минималния му товар, така че здрачниците ни настигат само постепенно.

Стърженето прераства в глух тътен и един час по-късно зърваме първото свидетелство не само за приближаването им, но и за истинския им брой. Стена от прахоляк, почти толкова висока като онази, напуснала метрополиса часове по-рано, се издига злокобно над земята. От мрачния облак долитат откъслечни крясъци. Двамата със Сиси седим облегнати на решетката на вагона и се взираме безстрастно в онова, което ни следва. Не че не се боим. Случаят изобщо не е такъв.

Просто докато сме блокирани тук, в единственото превозно средство, предлагащо някакво спасение, няма кой знае какво да сторим. Ако дойдат, дойдат. Ако ни достигнат, значи ще ни изядат. Това е положението. Ще се полепят по стените на клетките, първо най-бързите, а после и стотици други. Съвкупната им маса ще накара влака да дерайлира, а после общото им тегло ще смачка решетките навътре. След което ще ни погнат, а може би дотогава ние милостиво вече ще сме мъртви, защото телата ни ще са сплескани от тежестта им. Но няма какво да направим, за да избегнем такъв край, или да го отложим, или дори да го ускорим. Ако дойдат, дойдат. Така че седим, облегнати на решетката, аз съм прехвърлил ръка през раменете на Сиси и двамата стискаме дланите един на друг, а главата на Дейвид е положена в скута на Сиси. Не говорим.

Изминава един час и прииждането им вече звучи оглушително. Хиляди от тях препускат по самите релси и вагоните не се движат така гладко, а се тресат непрестанно. Все по-близо са.

Зората изненадва всички. Като че сме забравили за естествения и неумолим кръговрат на времето, за неизбежността на угасването на луната и изгрева на слънцето. Едва когато тъмното небе е озарено в перленосиво, двамата със Сиси се изправяме и поставяме под главата на Дейвид обувките ми вместо възглавница.

Предната част на тълпата е на километър и половина разстояние. Но са спрели да натрупват преднина. Разпадането на здрачниците в резултат на тези хилави утринни лъчи в началото е едва доловимо, скоростта на придвижването им намалява само с една идея. Мускулите разполагат с по-малко сила, дробовете не действат чак толкова добре. Но с избледняването на тъмнината до сиво започват да отпадат драстично, енергията им се изчерпва все по-бързо. Все пак продължават да настъпват, миризмата ни ги влече неудържимо, видът на отдалечаващия се влак ги влудява.

Луната бледнее; пробудилото се слънце обагря в червено хоризонта.

И когато венецът на слънцето се показва и лъчите му окъпват земята, от блъскащата се тълпа се откъсва колективен вик. Небето се разтваря. Бликва още светлина с цвета на кръв. Критичният праг е преминат внезапно и безвъзвратно; започват да се разтапят. В рамките на половин час насред пустинята се образува жълто и лепкаво езеро с ширина километър и половина, в началото е на буци и шава, а после, половин час по-късно, вече е втечнено и неподвижно.

Със Сиси лежим на пода на вагона. Тя опира глава в рамото ми и прилепва тялото си до моето. Пълзящото все по-високо слънце кара пръчките на решетките да хвърлят дълги сенки върху нас.

Усещам нещо мокро върху гърдите си. Сълзите на Сиси. Не потрепва и не ридае, но сълзите й продължават да се леят още много минути. Едва по-късно, след като слънцето е изсушило сълзите, ще видя солта, останала по гърдите ми, подобно на белег.

Вперваме поглед между решетките на влака към небето. Обгръща ни изтощение, наподобяващо смъртта. По времето, когато небето е придобило кобалтовосиния цвят, типичен за следобедните часове, вече спим от часове. Влакът цепи през пустинята, без да бъде виждан и следен от когото и да било, право към източните планини, издигащи се в далечината.