Капанът

13

— Джийн!

Правя опит да задействам разсъдъка си, като се мъча да изплувам на повърхността на мрака, предизвикан от упояването ми. Помещението се върти и накланя в различни посоки; минават няколко секунди, преди всичко да се успокои.

Намирам се в същия ограден от завеси бокс като по-рано. Разпознавам завесите и дори зървам бледото зелено петно на стената, където се беше ударила спринцовката. Лежа в легло. Ръцете и краката ми са закопчани с белезници за металната рамка на леглото. Невъзможно е да се каже колко време е минало.

— Джийн, събуди се! — Сиси е. Точно до мен.

Не мога да се изправя до седнало положение, защото съм вързан. Но леглото на Сиси е избутано до моето под остър ъгъл и краищата, където са главите ни, се докосват. Тя протяга ръка към мен през рамката на леглото. Извъртам дланта си, така че да преплета пръсти с нейните.

И в този момент ги забелязвам. В свивките на ръцете ни са пъхнати тънки пластмасови тръбички. Тръбичките водят до торбички за кръвопреливане, висящи отстрани до леглата ни. Пълни са с кръв. Нашата кръв.

— Как успя…

— Тези легла имат колелца. Бях от другата страна на завесата в друг бокс, също ограден от завеси. Отне ми известно време, но смогнах да се изтласкам. Сантиметър по сантиметър. — Лицето й е осеяно с капки пот. Изглежда изтощена.

— Източват ни кръвта. Трябва да се отървем от тези тръбички.

Тя клати глава.

— Опитах по-рано. Задейства се аларма. Дотичват до минути. Не го прави. Не още. Налага се да поговорим.

— Добре ли си?

Пръстите й обгръщат моите по-здраво.

— Така ми се струва. Мислиш ли, че Дейвид и Епап са добре?

— Добре са — уверявам я, макар да нямам никаква представа. Мъча се да вдигна глава, но я чувствам размътена и натежала. — Кои бяха тези мъже?

— Хора са. Това поне е очевидно. Иначе досега да са ни изяли. — По лицето й се стича капка пот. Иска да я обърше, по не успява; белезниците й дрънчат шумно в рамката на леглото. — Те знаят всичко за нас, Джийн. Наясно са, че ние сме Ориджин. И ще продължат да източват кръвта ни кой знае до кога.

— Колко са на брой?

— Струва ми се само четиримата. Наричат се Основоположниците. Работят под прикритие тук от години. Един от тях, лидерът, според мен е с доста висок ранг.

— Трябва да го обсъдим с тях, Сиси. Ако наистина са като нас, нужно е да им кажем, че можем да се измъкнем от тук. Ние, децата от катакомбите и те, Основоположниците. Можем да се качим на влака обратно до Мисията и после оттам да тръгнем на изток.

Тя поклаща глава.

— Какво мислиш, че се опитвах да сторя с часове? Но те не желаят да слушат.

— Защо не? Каза ли им…

— Казах им всичко, Джийн. Подробност след подробност. Нищо не премълчах. Говорих за баща ти, за неговите насоки, за делтапланерите, за река Неде, всичко. Просто кимаха и се взираха безизразно в мен. И продължаваха да точат кръв. Когато повиших глас и започнах да се държа войнствено, те… просто ме упоиха с нова инжекция.

Опъвам белезниците, но в моето подчинено положение ги чувствам още по-яки отпреди.

— Трябва да знаеш нещо, Джийн — обръща се към мен. — Докато им разказвах за миналото, за историята на здрачниците, имаше няколко неща, които не ми паснаха.

— Какво например?

Тя стяга челюст ядосано.

— Не знам. Ако не бях така изтощена и гладна през цялото време, ако не ме запращаха във все по-странна и по-странна обстановка, преди да успея да дойда на себе си, може би щях да успея да определя. Но главата ми се върти, Джийн. Не успявам да сложа мислите си в ред дори за миг.

Подозренията на Сиси отразяват моите собствени. Още във влака, когато се отдалечавахме от Мисията, ме тревожеха сходни въпроси.

— Какво мислиш, че става тук?

Тя мълчи известно време.

— Не знам. — Очите й се приковават в моите. — Но няма просто да лежа тук, докато Дейвид и Епап още са в катакомбите. — Тя се свива на една страна и със зъби измъква тръбичката от ръката си, а после повтаря същото с другата.

Основоположниците дотичват след по-малко от минута. Втурват се към Сиси, без да казват нищо и се опитват да забият иглите обратно в ръцете й.

— Престани да си движиш ръцете — произнася единият със строг и лишен от емоции тон. Опитват се да притиснат ръцете й към леглото, но дори окована тя успява да надвие кльощавите им ръце.

Мъжете се взират в нея безизразно. Един от тях приближава до телефон, окачен на стената.

— Нужен си ни — казва и затваря.

Връща се при другите. Стоят важно в края на леглата ни и чакат мълчаливо.

Минута по-късно чуваме да се отваря врата и после да се заключва. Мигом разпознавам широкоплещестия мъж, когато се показва измежду завесите. Не изглежда разтревожен или забързан. По-скоро е развеселен и се държи почти извинително. Междувременно е облякъл кадифено сако, декорирано с дворцови отличителни белези. Ако се съди по броя на гербовете и символите, Сиси е права. С висок ранг е.

— Какво има? — пита и после забелязва изтръгнатите игли за кръвопреливане. — О, разбирам. — Почесва лявата си вежда с десния палец. Веднъж. После втори път.

— Съвсем очевидно е — заговаря. — Досега би трябвало да сте осъзнали, че сме ваши приятели. На една и съща страна сме.

Опъвам белезниците и ги карам да изтракат шумно.

— Ниска летва поставяте за приятелството.

Мъжът почесва китката си.

— Бива си го чувството му за хумор — отбелязва един от тях монотонно и безизразно.

— Къде са Дейвид и Епап? — настоява да научи Сиси.

Мъжът с високия пост пренебрегва въпроса на Сиси и полага ръка на прасеца ми. Опитвам се да се дръпна, но оковите ограничават движенията ми. Потърква кожата ми, а ръката му е противно гладка и хладна на допир. Като студена пластмаса.

— Седемнайсет години си живял сред тях и все пак колко бързо се превърна в хепър. Оставил си космите на краката ти да пораснат. Целият си осеян с къси косъмчета — шепне с неприкрито презрение. — По ръцете, под мишниците, дори имаш набола брада.

Другите мъже, смаяни и отвратени не по-малко от него, също докосват крака ми с върховете на пръстите си, опипват и потъркват късите косъмчета и плъзват пръсти надолу към глезена.

— Престанете да ме докосвате.

Пръстите им се заковават на място. Поглеждат към водача си. Той кима и те дърпат ръце. Оглежда ме дълго.

— Помниш ли първия път, когато разговаряхме? — интересува се. — В тоалетната в Института за хепъри? — Насочва ръце към торбичката кръв встрани на леглото ми. Умело я запечатва, като внимава да не разсипе и капка, а после подава издутата торбичка на един от другите мъже. — Беше вечерта преди Лова на хепъри. Ако си спомняш, дадох ти безценен съвет. Да оставиш лова да започне, а после да използваш дадените ви оръжия срещу другите ловци. Но ти реши да се правиш на умен, нали? — Цъка с език. — Това би улеснило нещата толкова много.

Отива до леглото на Сиси и проверява нейната торбичка.

— И все пак, въпреки всичко, ето ви тук. И двамата. Двете половини на Ориджин на сигурно място в двореца. Това е само един пример за гениалността на баща ти. Дори когато нещата се объркат, накрая някак успяват да се подредят.

При споменаването на баща ми всичко в стаята като че застива. Всичко, с изключение на сърцето ми. То бие по-бързо и по-силно.

— Той беше организаторът на цялата акция. Нашият лидер. — Мъжът ми хвърля поглед и почесва китката си. — По неприлично изразителното ти лице виждам, че не ми вярваш. Е, това не ме изненадва. Смяташе баща си за прост разсилен. Но той беше толкова повече от това. Очевидно, налагало се е да те държи на тъмно от грижа за собствената ти безопасност.

Насочвам очи към пода. Подозирах, но никога не бях виждал в пълната й светлина цялата страст, скътана в дълбините на бащиното ми сърце. Не за пръв път през последните няколко седмици се чудя дали изобщо съм го познавал.

— Разкажи ми за него — шепна. — Кажи ми всичко, което знаеш.

Мъжът ме изучава с изнервяща съсредоточеност. Зърва настойчивостта в очите ми, долавя потребността ми да узная и нарушава мълчанието. Ясно е, че всичко това му доставя удоволствие.

— Има много какво да се научи. И ние разполагаме с много време. По-късно…

— Не — прекъсвам го. — Сега.

Мъжът вперва поглед в мен и започва да се чеше усилено по китката.

— Много добре. За да демонстрирам, че безспорно сме на една страна, че сме другари по оръжие, ще ти кажа каквото искаш да разбереш. Засега на малки порции. — Опира длан в рамката на леглото. — С баща ти отраснахме заедно. Горе в планините. Мисията беше домът ни, единствения, който някога сме познавали.

Очите му обхождат лицето ми.

— Толкова много приличаш на него, какъвто беше като млад. Будният ти поглед, мъдростта в очите. Но се съмнявам, че си толкова умен като него. Хлапето беше гений. Докато ние другите скитахме из планината, той предпочиташе компанията на учебниците си. Постоянно оставаше да учи до малките часове на нощта. До времето, когато стана приблизително на твоята възраст, той вече беше стигнал до извода, че е възможно да съществува лек за здрачниците.

— Ориджин — вмятам.

Той кима, като разглежда ноктите си.

— Накратко, след няколко големи спънки и немалко отчайващи години, баща ти беше готов да поведе екип към метрополиса. Да съберат проби от слюнка на здрачници и да ги донесат обратно в Мисията. Това беше изключително важно за проучванията и опитите му. Но операцията беше опасна. Не вярвах да намери и един доброволец. В крайна сметка се наложи да откаже на десетки. Умееше да въздейства на хората.

Кимам. Дотук всичко съвпада с казаното ни от Кругман.

— Колко голям беше екипът? — пита Сиси.

— Бяхме около трийсет души. Главно млади мъже, достатъчно смели — или безразсъдни — за опасното начинание. Жените също искаха да заминат, разбира се, но беше твърде рисковано за повечето от тях. Операцията трябваше да продължи между две седмици и месец и менструалното кървене би било проблем. Представете си цикълът им да започне насред метрополис, населяван от милиони здрачници.

— Но майка ми е заминала — отбелязвам.

Той кима.

— Заедно с пет други жени. Всички бяха в начален стадий на бременност — във втория-третия месец. Това беше условието. Трябваше да са бременни, но не в твърде напреднала бременност, ако ме разбираш.

— Майка ми — шепна. — Тогава е била бременна с мен.

За пръв път изразът в очите му омеква.

— Точно така. Наскоро се бяха оженили с баща ти и той не искаше тя да тръгва. Но жената настоя и… Е, постигна своето.

— И моята майка също — обажда се Сиси. — И тя ли е била част от тази група?

Той кимва.

— После какво стана? — пита Сиси.

— Операцията беше истинска катастрофа. Бяхме наивници и буйни идеалисти. Не подозирахме за опасностите. Всичко се провали, при това бързо. Много от нашите загинаха в тази първа нощ. Онези, които оцеляхме, се изпокрихме, уплашени да се покажем дори денем. През първата седмица просто се мъчехме да намерим начин да се измъкнем от метрополиса и да се върнем в Мисията.

Гласът му потреперва леко — това е първият случай, в който монотонният му говор издава, макар и малко емоция. Стиска рамката на леглото още по-силно. Когато заговаря отново, е възвърнал самообладанието си.

— И може би щяхме да избягаме. Но баща ти беше този, който ни подбуди. Предупреди ни, че ако се измъкнем обратно към планините, това ще доведе здрачниците право в Мисията. Историята би ни съдила заради подобна малодушна и себична постъпка.

Напрегната пауза.

— И после ни помоли да вярваме в него и в каузата. Устремете погледи към мен, каза ни. Слушайте ме. Как само пламтяха очите му! Как ни въздействаха думите му. Обясни ни, че няма по-възвишена цел от това да изцелим болните, да пречистим нечистите. Че няма по-велико призвание от спасяването на здрачниците. И с абсолютно същата дарба и страст, с които първоначално ни убеди да напуснем Мисията, ни склони да останем в метрополиса. И ние го направихме. Да, направихме го. Сляхме се с обществото на здрачниците и с годините се превърнахме в експерти да бъдем като тях. С всеки изминал ден, с всеки месец, с всяка година, с всяко десетилетие все повече се доближавахме до откриването на лек.

— Ами жените? — питам, мислейки за майка си. — Каза, че са били бременни като са напуснали Мисията.

— Оцеляха при първата вълна от нападения. А ражданията предстояха след шест-седем месеца. Достатъчно далече, че да се направи предварителна подготовка, да се изгради база навън в пустинята. После жените кърмеха бебетата си колкото години можаха, както за да ги заситят, така и за да потиснат менструалното си кървене. А когато гърдите им пресъхнаха, година, две или дори три по-късно, и кървенето се превърна в проблем, погрижиха се отново да забременеят, при това бързо. По-късно разработихме медицинска процедура…

— Затова сме имали братя и сестри — прекъсвам го ужасено. — По тази причина жените са продължавали да раждат бебета в това прокълнато място. Само за да защитят себе си.

— За да защитят вас! — възразява той. — Защото ако една майка бъдеше разкрита, това бързо би довело не само до нейната смърт, но и до тази на цялото й семейство.

Отново настъпва тишина, но този път по-напрегната.

Мъжът примигва бързо, като че изненадан от излиянието си не по-малко от нас. Докосва гърло с върховете на пръстите си.

— Обсъждахме баща ти — произнася най-накрая с овладян тон, нетърпелив да се върне обратно на тази тема. — Както вече казах, той беше наш водач. Добирането му до службата на разсилен в сградата „Домейн“ способстваше за каузата ни. Това даде на баща ти достъп до лабораториите, до компютърния мейнфрейм, до строго поверителни файлове. Дори го отведе близо до строго секретния петдесет и девети етаж, макар че той така и не успя да проникне на него. По-късно фалшифицира системата и успя да прехвърли някои от нас тук, в двореца. Да държим Владетеля под око и в някакъв момент той да започне да се вслушва в нас. — Той издува гръдния си кош и отличителните знаци по предницата на сакото му изпъкват. — Това беше моята роля. Главен съветник, в случай, че се чудите.

Замълчава очаквателно, като мисли, че със Сиси ще кажем нещо. Прочиства гърло.

— И после, разбира се, настъпи денят на чудото. Баща ти откри някакви архаични данни, въведени в забравени файлове в компютърния мейнфрейм. Не беше сигурен какво стои пред него, но благодарение на тези загадъчни уравнения успя да сглоби формула. За Ориджин. В крайна сметка превърна формулата за Ориджин в реален серум. Процесът не беше гладък — всъщност беше невероятно усложнен. Ориджин трябваше да бъде разделен на две половини, да се инжектира в двама различни преносители и едва след като ембрионалният период — обърнете внимание, траещ над едно десетилетие — завършеше, двете половини можеха да бъдат събрани чрез смесване на кръвта на двамата преносители.

— Сиси и аз — прошепвам. — Ние сме преносителите.

Той кимва.

— Но нещо се е случило — обажда се Сиси — преди ембрионалният период да завърши. Какво се обърка?

Той издиша беззвучно през нос, а струйката въздух гъделичка лицето ми.

— Някой от нас прояви непредпазливост. Цели семейства бяха заловени и затворени в купола в Института за хепъри. Включително и ти — обръща се към Сиси. — Направо ви изтръгнаха от нас.

През тялото му преминава вълна на гняв и той едва се въздържа.

— Двамата заедно представлявахте оръжие. Разделени бяхте напълно безполезни. Като оръжие без патрони. И нямаше нищо, което да предприемем. Не можехме просто да я отведем без липсата й да остане незабелязана. Куполът се намираше под денонощен видео надзор. Ако тя изчезнеше, те просто щяха да прегледат записите и да видят всичко. Щяха да бъдат задавани въпроси, да се пробудят подозрения, да се сложи началото на разследване. И следата щеше да ги доведе право при нас, Основоположниците. А от там следата би могла да ги насочи до самата Мисия. Не, отвличането й не би си струвало риска.

Помещението се върти. Заради цялата кръв, която са източили от мен е. Загубата й ме прави замаян.

— Източили сте прекалено много кръв от мен.

Но той само продължава да говори, думите му се надпреварват да излязат от устата и вече не внимава чак толкова.

— Така че постъпихме, както бе редно да постъпим. А това означаваше просто да запазим двама ви живи, докато преминете ембрионалния период. Баща ти те бранеше, Джийн, обучаваше те. Втълпи ти потребността да се задържиш в метрополиса, внушението, че да се измъкнеш в Пустошта не влиза в сметките. А ти, Сиси, беше заедно с други възрастни в купола, така че всичко при теб беше наред.

Кафявите му очи се спират върху нея.

— Но после, разбира се… Ловът на хепъри отпреди десет години. Свари ни неподготвени. Както добре знаете, всички възрастни от купола бяха преследвани и убити. Ти остана в купола съвсем сама. Само с няколко безполезни бебета. Имаше нужда от помощ. И по тази причина баща ти те изостави, Джийн. Отиде при нея в Института за хепъри.

— Защо той? — въпреки немощта ми в тона ми прозира гняв. — Защо не е отишъл друг? Защо не ти?

Чеше китката си.

— Мислиш, че е много лесно, нали? Въобразяваш си, че това е игра на шах и можеш да местиш фигури, където и когато пожелаеш. Но нещата изобщо не стоят така. Баща ти беше единственият, разполагаш със знанията да играе убедително ролята на учения.

Млъква, използва паузата, за да си наложи да диша по-бавно.

— А и между другото знаеше, че до този момент вече те е обучил достатъчно добре. Макар и да беше още само мъниче. Но се тревожеше за Сиси. Боеше се, че може да няма нужните умения за оцеляване. Оказва се, че е грешал, разбира се. Също толкова корава като теб е, нали?

— Но защо се налагаше да симулира смъртта си? — питам. — Защо просто не ми каза причината, поради която заминава?

— Защото освен ако не вярваше, че той е мъртъв, би тръгнал след него. — Той поглежда към мен и за първи път различавам в очите му зачатък на сърдечност. — Не е ли това самата истина, Джийн?

Свеждам поглед.

— Беше мъчително решение, ясно ли е? — заявява главният съветник. — В началото баща ти беше против. Това кара ли те да се чувстваш по-добре? Едва когато осъзна, че нямаме друг избор, прие тази тактика. Това беше единствената възможност плодът на неговото въображение да види бял свят.

— За какво говориш?

— За плана му да накара вас двамата да изчезнете, без да възникнат подобрения. Това беше ключът. И Ловът на хепъри беше ключалката. Защото по време на Лова навън в Пустошта хепърите биват разкъсвани. И никой не води сметка, нито убийствата се регистрират. Истинска кървава баня е. Ако успеехме да придърпаме Сиси по време на лова, никой не би се замислил повторно за изчезването й. Нито пък някой би задавал въпроси за твоето изчезване, Джийн. Всеки знае, че ловът е нещо жестоко и ловците налитат един на друг, че някои ловци биват оставяни да се разтопят под слънцето. Каквото се случи там, остава си там. Въпроси не се задават. Никога. Беше идеална схема да ви изтеглим, без да се пробуждат подозрения.

— Няма логика — промърморва Сиси, която очевидно разсъждава усилено.

— В кое няма логика? — Главният съветник тика нос в лицето й.

— Ако това е бил планът на Учения — започва Сиси, — целта на живота му, защо изчезна от Института само месеци, преди той да влезе в действие? Преди да настъпи деня на Лова на хепъри?

В очите на главния съветник проблесва лека несигурност.

— Не знаете, нали? — настоява тя.

Когато заговаря, гласът му е напрегнат.

— Ще го призная. Не знам. Изчезването му напълно ни озадачи. Защо би си тръгнал, така внезапно в подобен момент, на крачка да види делото на живота си завършено? Не знам. — Потъва в мрачно мълчание.

Намръщвам се. Сиси е права: оттеглянето на баща ми е противно на всякаква логика. И прави последвалото му изчезване от Мисията — толкова скоро преди очакваното ни пристигане — още по-непонятно. Очите ми обхождат с подозрение тялото ми, насочват се към краката, към китките, към торбичките, пълни с кръвта ми.

— Но всичко това принадлежи към сферата на абстрактното сега, нали така? — заговаря главният съветник. — Защо е изчезнал е без значение. Онова, което е съществено, е фактът, че замисълът му се осъществи. Озърнете се. Вижте оръжието, което представлява Ориджин. Вижте кръвта на Ориджин! Ориджин най-сетне е едно цяло — възкликва. — Мечтата му се сбъдна.

Втренчвам се в завесите, отделящи ме от останалата част на помещението, от останалата част от света. В белезниците на китките ми. В торбичките, препълнени с моята кръв. Това ли е било предназначението ми, определено от великия план на баща ми? Заради това ли ме е отгледал и закрилял през всички онези години? Такъв живот ли си е представял за мен? Това ли съм значел за него?

— Под нас има деца — шепне Сиси все едно на себе си, но очите й са приковани в главния съветник. — Живеят при потресаващи условия и чакат сигурната си и ужасяваща смърт. Как може това да бъде наричано сбъдната мечта?

Главният съветник я наблюдава без да отговаря.

Тя се обръща да погледне към мен и големите й очи излъчват шок и ужас. Лицето й е тъжно и пребледняло, плашещо лишено от всякакъв цвят. Изпомпали са й твърде много кръв.

— Сиси — продумвам тихо. — Добре ли си?

Тя поклаща глава. Нещо изригва в погледа й и ми отнема миг да осъзная, че е ярост.

— Не бих се тревожил за нея — казва ми главният съветник, забелязал моята загриженост. — Може да се чувствате, сякаш ви изцеждаме от живот, но доверете ми се, не го правим. И с течение на времето ще нагодим преливанията съвсем прецизно. Не можеш да убиеш ръката, която храни…

— Никога не сме давали съгласие за такова нещо — шепне Сиси с тон, много по-мек от неговия, почти недоловим заради силния му глас. Но някак нейният шепот го прекъсва и го кара да замълчи. Тя среща ледения му взор без да мига.

— И никога няма да го дадем. Не и докато в катакомбите има малки момчета и момичета.

Главният съветник остава загледан в нея дълго. Не гняв се чете в погледа му, по-скоро е хладно оценяващ, лишен от всякакво съчувствие.

Онова, което предприема след това, изненадва мен и Сиси до крайност. Вади от джоба си ключ и отключва белезниците. Двамата със Сиси се изправяме до седнало положение и разтъркваме китки и глезени.

— Това младо поколение — продумва, като чеше китката си. — Не са способни да мислят за друг, освен за себе си. — Приближава се до завесата и я дърпа. — Идвате ли?

Двамата със Сиси се споглеждаме.

Той и другите Основоположници се отдалечават от сектора, където са леглата ни. Знаят, че ще ги последваме. И след няколко секунди на нерешителност ние го правим.