Капанът

16

Отново съм запращан във всички посоки, докато нишата се клатушка по незнайни извивки. Всичко, което мога да предприема, е да съм настроен за следващото спускане или завой. Както при всяко пътуване дотук, нишата спира за кратък период в централизирана локация, където светлината е изобилна. После отново лети по релсите.

Минута по-късно забавя до пълзене и започва да се изкачва. Това продължава дълго време.

В тъмнината над главата ми се отваря пролука. Нишата преминава през нея и се озовавам в затъмнено пространство с неопределени размери. Чувам как пролуката се стеснява и после се затваря отдолу; нишата престава да се движи. Почива върху вече затворения под.

Не помръдвам.

Тук всичко е напълно застинало.

И тъмно.

И съвсем не наред.

Аплиците на една близка стена започват да излъчват бледа светлина. Не извисяващите се на седем метра височина тавани с декоративна мазилка са тези, които издават кое е мястото, нито дебелият килим или дори царствената аура на това наподобяващо пещера помещение. Издава го огромният портрет, който виси точно над мен. Изобразява Владетеля с неговото бледо и безизразно лице и студения му и неумолим взор.

Намирам се в покоите на Владетеля.

Главният съветник беше надценил способността на Владетеля да се въздържи. Владетеля не желаеше да чака четирийсет и осем часа. Искаше ме сега.

Капакът на нишата започна да се плъзга настрани.

Ето как ще умра, мисля си и напрягам тяло.

— Можеш да излезеш.

Стряскам се при прозвучаването на гласа.

Защото звучи отблизо, следователно притежателят му е скрит в сенките наоколо. И защото ми е толкова познат. Чувал съм този глас много пъти през годините, плавният му ритъм се различава мигом. Звучал е през училищната радиоуредба. По радиото в спалнята ми.

— Моля те — произнася Владетеля, а изговорът му е леко носов. — Излез. Безопасно е. Няма от какво да се боиш.

Примижавам в мрака, но успявам да различа единствено друг нюанс на черното.

— Моля те, излез. Ако възнамерявахме да те нараним, досега да си мъртъв.

Показвам се навън колебливо, като първо стъпвам с десния крак, а после с левия. И спирам. Сега стоя на великолепния дворцов килим напълно незащитен. Никога в живота си не съм се чувствал така открит и уязвим.

И какво да видя след това: група здрачници, подредени странно в редица, обърнати с лица към мен. Може би около дузина размазани и неразличими силуети.

Но стоят по местата си. Стават все по-неспокойни, личи по напрегнатите рамене и лекото отмятане на главите. Вълнението им се долавя и по звуците, по пукането на костите и плющенето на струйките слюнка. Ала все така не правят дори крачка към мен.

После един от тях надава вой, разтреперва се, губи контрол. Хвърля се към мен, а лицето му е изкривено от копнеж.

Стомахът ми се стяга на топка.

Чувам глухия звук от удара на тялото му в стъкло. Здрачникът се е хвърлил право срещу стъкло, което пропуснах да забележа по-рано. Плъзва се надолу и кожата му скърца, а ноктите дерат гладката повърхност.

— Както можеш да видиш, персоналът ми е безопасно изолиран чрез стъклена преграда. — Думите на Владетеля се откъсват от устата му с известно фъфлене. — Беше монтирана още преди десетилетия, когато изградиха аквариумните ми резервоари. За да предотвратява набези към тях от страна на служителите ми. Всички до един са зад стъклената стена. Няма опасност за теб. Абсолютно никаква опасност.

Гласът му звучи твърде близо, почти в ухото ми. Няма как да е от другата страна на стъклената преграда. Трябва да е от моята страна. Присвивам очи в съответната посока и се опитвам да го зърна.

— Току-що осъзнах, че не можеш да ме видиш. Прости ми, беше редно да съм по-съобразителен. Включете осветлението в аквариумите.

Мигом засияват пет аквариума, издигащи се от пода до тавана и наподобяващи колони. Въпросните аквариуми, които са разположени от тази страна на преградата, ме заобикалят. В тях плуват тъмни и неясни форми. Но нещо откъсва вниманието ми от тях.

Владетеля. Стои едва на пет метра от мен.

Завързан е за висока стойка с форма на буква „Х“. Ръцете му са вдигнати високо и са прикрепени към стойката със стоманени гривни, обхващащи китките, лактите и бицепсите му. В почти идеална симетрия краката му са разкрачени и по сходен начин на глезените, коленете и бедрата също са поставени гривни. Окован по този начин, Владетеля стои в почти идеален хикс. Пристегнати са дори гърдите му, където се вижда подобие на метален гръден кош. Към ноздрите му са притиснати метални щифтове.

— Както виждаш — заговаря носово, — вързан съм здраво. Няма от какво да се притесняваш. — Проблемът с говора му не е заради фъфлене, а се дължи на слюнката, която се трупа в устата му. И хвърчи отвътре като горещи пръски от врящ чайник.

— Би било логично да се предположи, че след цял живот на постоянна диета, включваща хепъри, слюнчените ми жлези няма да са така чувствителни — отбелязва, а тонът му е необяснимо благ и мек.

Петте цилиндрични резервоара продължават да блестят все по-ярко. Сега вече успявам да зърна и други неща във вътрешността им. А те, колкото и да е плашещ видът на Владетеля, са още по-ужасяващи.

— Поставих тези щифтове на носа си, та да не бъда толкова… разсейван.

Примижава от болка, докато говори, а в ъгълчетата на очите му са се оформили фини бръчици. Заради светлината е: за мен е по-скоро слаба, но за него е твърде ярка. И понеже е вързан, не може да си сложи слънчевите очила.

Отблясъците от аквариумите са трансформирали стъклената преграда в огледало, с което замаскират множеството служители, стоящи от другата страна. Цялостната идея е тази страна от покоите на Владетеля да бъде трансформирана в място с по-лична атмосфера. Само за нас двамата.

— Сега, след като потуших страховете ти — подхваща той, — може би моментът е подходящ да сложа спирачка на някои идеи, който може да изникнат в главата ти. — Той отклонява поглед от моя и го забива надолу. Осъзнавам с пълен шок, че Владетеля най-неочаквано се оказва свенлив.

— Искрено съжалявам, че се налага да повдигам този въпрос, но съветниците ми бяха изключително настоятелни. Може би ще забележиш, че в дясната ми ръка има контролен панел. Съвсем просто е, само с един бутон, който лесно мога да натисна с палец. Едно движение и стъклената стена, която ни разделя от персонала ми, мигом ще се вдигне. Ще се нахвърлят отгоре ти след секунда, ако се почувствам… застрашен. — Бърчи нос отвратено. — Прости ми, задето зачеквам тази крайно неудобна тема, но е добре да отметнем тези неприятни аспекти.

— Какво искаш от мен? — питам, като обхождам с поглед заобикалящата ме обстановка. Няма врати за изход. Няма и прозорци или поне не от тази страна на стъклената преграда. Очите ми не спират да бъдат привличани отново и отново към аквариумите, като че са магнити. И по-точно към тъмните петна, плуващи вътре.

В най-близкия резервоар едно сиво петно постепенно придобива очертания, докато се носи към мен. И макар съзнанието ми да настоява да отклоня поглед, аз го виждам. Тъмната маса се оформя и се превръща в тяло. Разкрива се ухо, кичури коса, а после едната страна на лице се притиска към заобленото стъкло.

Потръпвам и почти проплаквам.

— Истината е — отново заговаря с извинителен тон Владетеля, — че апетитът ми за вкуса на хепърите е така неутолим, та се налага да държа по няколко в наличност по всяко време. За прилапване по средата на деня, когато безсънието завладее претовареното ми и преуморено съзнание. Вкусът на хепъри върху езика ми ме успокоява. Имай предвид, че не се нуждая от пиршество, а от нещо да ме закрепи до следващото хранене.

Тялото в аквариума бавно се завърта. Деформирано от извивките на стъклото, лицето изглежда издължено. Момиче е. Очите й са притворени, празни, безжизнени, ръцете й се реят покрай тялото като безполезни размекнати рула хартия. На лактите й има завързани въжета, които висят надолу. Към носа и устата й е прикрепена някаква маска, която прикрива почти напълно долната половина от лицето й.

— Течността в тези резервоари е истинско технологично чудо — произнася Владетеля с кротко благоговение. — Действа като консервант — хепърите остават годни за консумация до три месеца. Както можеш да видиш, течността също така функционира като източник на светлина, озарява помещението равномерно и, при правилните условия, доста съблазняващо. Също така огледай основата на аквариумите. Може и вече да си забелязал крановете. Сръбвам по някоя глътка поне няколко пъти през деня. Трябва да призная, че естествените секрети от хепърите, примесени с разтвора, дават невероятен вкус като резултат. Наистина превъзходен.

Изведнъж момичето примигва.

От устата ми се откъсва сподавен стон.

Тя мига отново и очите й проблясват с ясно съзнание и разбиране за случващото се около нея. Повдига глава; опрените в стъклото й пръсти побеляват от натиска.

— Какво… Как…

— О, аз приех, че… — Той примигва объркано. — Живи са, разбира се, че още са живи; иначе как биха могли да произвеждат естествените секрети, за които споменах? Подаваме им кислород през тръби. Също така им вливаме втечнена храна. След като умрат — обикновено живеят по няколко седмици, — оставяме телата им да плават из разтвора. През това време мъртвата им плът ферментира доста добре. Консервирана и втасала хепърска плът — в действителност е истински деликатес. — Очите му заискряват при мисълта. — Би ли желал една глътка? Давай, използвай някой от крановете. Лично бих те обслужил, ако не бях така… завързан. Пръстите му се размърдват във въздуха, неспособни да достигнат китката му. — Или какво ще кажеш за една малка хапка? Бих могъл да ти дам насоки как да използваш щипците. Аквариумите наистина са с малко усложнена конструкция. Сериозно, опитай малко, давай. Изключително сочно е, направо се топи на езика ти… — Той отваря уста, а после я затваря. Отново я отваря, истински съкрушен е. Мъчи се да подбере следващите си думи. — Олеле… Ужасно съжалявам. Просто не… Направо забравих, че ти си… — мънка с искрено угризение в тона.

Момичето в аквариума бавно се завърта и милостиво излиза от полезрението ми.

— Кажи ми защо съм тук — тросвам се. — Знам, че не съм доведен, за да се хвалиш с аквариумите си.

— Защо… Да, разбира се — казва той, доволен, че неловкият момент е отминал. — Защо си тук? — повтаря, а после прави пауза в старание да намери точните думи. — Ами… Работата е там… Виж, няма как по друг начин да го представя… — И отново прави пауза.

— Какво?

— Нужна ни е помощта ти — завършва. Пръстите му отново чешат въздуха, като леко потреперват от нервност.