Капанът

42 Сиси

Вратите се отварят.

Сиси не успява да види нищо. След като е била изложена с часове на ярка слънчева светлина, тъмнината пред нея й се струва като непробиваема стена. Стиска пистолета още по-здраво. При най-малкото движение, при най-малката следа от сиво в тъмнината ще стреля. Остава в позиция дори след като вратите на асансьора започват да се затварят. Блъскат се една в друга с изненадваща сила и повече не се поместват назад. Стои приклекнала, но когато в кабината зазвучава аларма — достатъчно силна, че да събуди всеки спящ в сградата, ако бъде оставена да продължи — е принудена да вземе решение: да излезе от асансьора или да остане вътре, подвластна на неговата милост.

Поколебава се, а после пристъпва напред. Вратите се затварят зад гърба й.

Погълната е от тъмнина. И тишина.

Опипва стената за бутон, но не открива такъв. Асансьорът си е тръгнал и няма начин да го повика обратно.

— Джийн!

Нищо. Само ехото, отскачащо от невидими стени. Но не е задължително тишината да е нещо лошо. Ако тук имаше здрачници, досега със сигурност биха се събудили. Заради миризмата й. Заради слънчевата светлина, проникнала за кратко, докато вратите на асансьора бяха отворени. Но не се чуват вопли на недоволство, нито дращенето на нокти по стойките за спане. Нищо. Всъщност, ако се съди по застоялия и спарен въздух, явно тук не се е завъртала жива душа от години, дори от десетилетия.

Приисква й се отчаяно да разполагаше с някое от светилата. Би го хвърлила пред себе си и би осветила пода. Но сега всичко, което може да стори, е да чака очите й да привикнат.

Постепенно изникват очертания. Зърва ръба на маса. И формата на работна лампа. Все пак продължава да не помръдва.

— По дяволите — процежда, осъзнала с какъв малък избор разполага. Не може да стои вечно така. Не и при положение, че в главата й още кънтят отчаяните молби за помощ на Епап. Прави крачка напред с протегнати ръце и бедрото й се отърква в някаква мебел. Въздухът е по-застоял, отколкото й се е сторило в началото; облаци прахоляк влизат в очите й и ги насълзяват.

Приближава до настолната лампа и напипва ключа. Изненадва се, когато бюрото бива озарено от бледа сребриста светлина — не е очаквала, че ще проработи. Светлината едва стига да освети дори книгите директно под нея, но за Сиси действа достатъчно ориентиращо, все едно идва от клада.

Работната лампа е първата от редица живачни лампи, строени по протежението на дълга маса. Не успява да види края на масата; простира се в далечина и изчезва. Тръгва предпазливо покрай нея, като включва всяка лампа по път. Много от тях не проработват, вероятно крушките са изгорели от прекомерна употреба или, като се има предвид прахът, наслоил се върху всичко, заради липсата на употреба. Десет метра по-нататък вече е запалила достатъчно лампи, че да успее да различи трите стелажа от ковано желязо около себе си, всички претъпкани с книги.

В далечния край забелязва врата. Врата, която би могла да води единствено към стълбище. Изкачващо се до последния етаж. До Джийн и Епап. Озърта се, несигурна дали да продължи. На това място има нещо странно. Над главата си вижда метална табела, висяща от втория стелаж, която гласи:

Страхът я стиска в ледената си хватка. Пренебрегва го и се съсредоточава върху предстоящата задача — да достигне до вратата на противоположната стена. Но очите й не спират да се стрелкат към този надпис и после надолу към томовете книги и бележниците, струпани по масите, много от тях отворени. Лежали са недокосвани по местата си с години, а ако се съди по дебелия пласт прах, дори с десетилетия.

Насочва се към друга работна лампа. Почти в края на масата е. Лампата осветява груба скица на нещо. Поема към вратата…

Какво беше това?

Очите й се насочват обратно към рисунката. Всъщност представлява карта, но не наподобява нищо, което е виждала преди. Тази обхваща не само метрополиса или, дори като картата в дневника на Учения, прилежащите територии. Тази карта покрива цялата Земя. Планински вериги и долини, безкрайни пустини, редуващи се с гъсти гори. Карта, която дори илюстрира краищата на земята, скали, спускащи се към бездънни пропасти. Преди никога не е виждала теоретична карта от такова естество. Прегърбва се, за да погледне по-отблизо, но дъхът й вдига облаци прах. Той прониква в ноздрите й и тя киха шумно и невъздържано. Картата се помества и разкрива друга карта отдолу.

И още една, и още една, и още една. Всъщност картите са цял сноп. Използвайки различни картографски способи, те разкриват уникални, в някои случаи несъвместими, формирования на земната повърхност. Някои изобразяват големи земни масиви, заобиколени от дори по-обширни водни басейни. На други има стъпаловидни терени, всички отделени един от друг и носени от масивни пръстени колони. Картите изобилстват с имена на континенти и други места, за които никога преди не е чувала: Хинтотско море, планината Минсенто, равнината Дероза. Някои терени са разделени на сектори, пунктири маркират границите между нациите.

Сиси се намръщва и поглежда по-отблизо. Някои от тези сектори са означени — и също пресечени по диагонал — с думи, които явно са наименованието им: Севибо, Индия, Хеян, Малинорайз, Китай, Чунг Чау. Отправя поглед по дължината на масата към древните дневници и карти, към разпръснатите под лампите книги. Това е извор на информация, съдържащ тайни, стари колкото света. И внезапно я обзема натрапчивото желание да прочете всичко. Въпреки опасността изпитва потребност да чуе отговори на загадки, криещи се между тези страници, да види неподправената истина.

Но няма време. Неохотно продължава към вратата и… стъпва върху нещо. Под стъпалото й пропуква пластмаса. Навежда се погълната от любопитство. Чифт тъмни очила. Поднася ги под лампата, за да ги огледа по-внимателно.

Странно.

Моделът е нов, стилът дойде на мода само преди година. Така не на място в това древно средище на архаични карти и пожълтели листове хартия. Плъзва пръст по гладката пластмасова повърхност. Никакъв прах. Тези очила са били оставени тук относително скоро.

От кого?

Отива до бюрото, взема лампата и я движи бавно около себе си. Забелязва нещо: в близост до отсрещната стена е, лежи на пода на по-малко от пет метра разстояние. Тръгва в тази посока с лампата в ръка, докато кабелът не се опъва докрай. Вижда… Е, трудно е да се каже точно какво. Би могла да го забрави, инстинктите и я командват да се махне мигом. Но нещо я привлича настойчиво към намиращото се там.

Малък картонен кашон е, плесенясал и деформиран, капакът му е запратен на една страна. Доколкото й става ясно, кашонът е бил скътан в едно тясно пространство между два стелажа. Някой го е измъкнал със сила от там, обърнал го е наопаки и отвътре са се изсипали листове хартия. Онова, което мигом привлича вниманието й, е символът, отбелязан в ъгъла на намиращия се най-близо лист.

Сребристите му оттенъци проблесват в тъмнината. Като омагьосана е, не може да се въздържи и прекара пръсти по него. И в същото време в този полумесец има нещо злокобно, има вид, сякаш може да пореже върховете на пръстите й. Твърде тъмно е да прочете съдържанието на страницата, с изключение на три думи, изписани с големи букви по диагонал: ДА БЪДЕ УНИЩОЖЕНО.

Има ги не само на тази страница, а и на всеки мухлясал и изпомачкан лист хартия, който прехвърля, същите думи и същия полумесец. Пръстите й вече са покрити с прах. Подушва ги и е почти замаяна от острия спарен мирис, който води назад към времена, по-древни и предхождащи всичко друго тук. В този музей на реликви и артефакти, онова, което държи в ръцете си, спокойно може да датира поне от няколко века по-рано.

Взира се в разпиляната по пода хартия и полупразния кашон. Ако се съди по оставения хаос (и по изпуснатите очила), който и да е бил вмъкналият се тук, явно е трябвало да изчезне бързо. И вероятно го е направил, отнасяйки сноп хартия.

Тъкмо се кани да премести книжата по-близо до светлината, когато нещо я кара да вдигне очи. Отправя бдителен поглед към другия край на масата. Ето, точно над вратата на асансьора. Проблясваща светлина, появила се от нищото. Номерата на етажите, индикиращи позицията на кабината примигват. С препускащо сърце Сиси следи как цифрите просветват в тъмнината.

48 премина в 47. После от 47 светлината се прехвърля върху 46.

Асансьорът слиза надолу.

45, 44, 43, 42, 41, 40, 39.

И ето че спира. Само за няколко секунди. После 39 угасва.

Светва следващия номер.

40.

Асансьорът се връща обратно нагоре.

Листата се изплъзват от ръката й. Тя не забелязва.

41, 41. Набира скорост. 48, 49, 50, 51.

После забавя — 52, 53, 54, 55, 56 — когато кабината постепенно достига целта си.

57, 58.

59.

Зън.

Вратите се отварят.