Капанът

10

От всяка ниша струи страх и изпълва коридорите на катакомбите. Матю ни каза, че винаги някой бива отвеждан след сирената и аз успявам да доловя вибрациите на стотици тела, тласнати до ръба. Ужасяваща пауза, в която всички са затаили дъх в горещите си и тъмни ниши. Колко време ще мине, преди да вземат някого от нас? Минути? Часове?

Времето минава невидяно, непочувствано, неизвестно колко продължително. Създаваното усещане е за часове, но може да са едва няколко минути. Може и да са цели дни.

Изведнъж заблестява светлина. От отсрещната страна на коридора. Ярка и всепоглъщаща е, изпълва моето затъмнено пространство.

Идва от нишата на Сиси. Само от нейната ниша.

Прекалено ярка е. Виждам единствено снопове ослепителнобяла светлина, а в нея се носи тъмен силует. Сиси е блокирана насред нея. Движи се и ръцете й пресичат сноповете светлина.

Нишата й започва да вибрира недоловимо. Очите ми постепенно свикват с ярката светлина. По позата на притиснатите към стените крайници личат страхът и напрежението. По лицето й се изписва паника. Извърта се в различни посоки, легнала по гръб и после замахва с крака, като блъска по стъклото със стъпала все по-силно и по-силно. Но не успява да направи хлътнатина, нито пукнатина, нито дори да издаде звук.

Крещи, но приглушеният й глас е погълнат от рязко издрънчаване на метал. И после нишата се размества и помръдва. Тя се плъзва към стъклената преграда и разперва длани върху нея, мести лудешки поглед във всички посоки, като се мъчи да види нещо.

Опитва се да ме открие, изпитва потребност да ме зърне. Очите ни се срещат само за секунда.

И после стената зад нея се отваря и цялата ниша започва да се отдръпва навътре. Към тъмната празнота отвъд.

Крещя името й. Хвърлям се срещу стъклото. Няма да я пусна. Не мога да я пусна. Приключих с изоставянето на хора. Никога няма да причиня на друг онова, което сторих на Ашли Джун. Докато съм способен да поема глътка въздух, никога няма да изоставя Сиси. Никога.

Тя блъска по стъклото, но ударите са беззвучни и безполезни. Издърпвана е все по-навътре в тъмнината зад стената. Смалява се все повече и повече, докато е изтеглена толкова назад, че успявам да видя релсите, разкрили се под нишата й. Очите ни се срещат за последен път и аз се старая да й вдъхна кураж. А после задната стена се спуска надолу и тя се загубва, като че погълната цяла. На мястото, където се намираше нишата й само преди мигове, сега има само празна кухина. Лекото вибриране в стените прекъсва, тракането на метал утихва и единственото, което успявам да чуя, е нейното име, повтаряно отново и отново и едва след минута осъзнавам, че аз съм този, който го крещи, а съставящите го срички сякаш прерязват гласните ми струни.