Капанът

3

Светлината струи от огромна стъклена шахта, която се издига от пода до тавана в близост до последния вагон. Оглеждам по-внимателно: меката светлина се излъчва не толкова от самата шахта, колкото от стъкления асансьор, сега спускащ се в шахтата. Подобно на падаща завеса от светлина, асансьорът озарява каменните стени на тесния тунел. Повдигнатият перон, който има вид сякаш е издялан от същия тип камък, се простира само от едната страна на влака и ние със Сиси и Епап се изкатерваме върху него. Спираме и се обръщаме при шума от нечии стъпки, тичащи към нас. Принадлежат на Дейвид и той улавя ръката на Сиси.

Стъкленият асансьор достига най-ниската си точка. За един миг светлината вътре трепка. И после вратите се отварят.

Никой не помръдва. Внезапно въздухът е изпълнен с пукане като статичния шум от училищните високоговорители.

— Внимание. Всеки пътник от влака трябва да влезе в асансьора. Имате една минута.

Оглушително силният глас — механичен и роботизиран — кънти из тунела, а думите ехтят по цялата му дължина.

Дейвид се обръща към Сиси.

— Какво ще се случи след една минута? — пита, а гласът му трепери. — Какво става, Сиси?

Тя не отговаря, а само върти глава във всички посоки и очите й оглеждат трескаво стените. Напряга се. Присвива очи и насочва поглед обратно към асансьора.

Зад решетките на влаковите вагони очите на момичетата са широко разтворени и излъчват страх и паника. Изведнъж те започват да се подготвят да слязат от вагоните, в началото само отделни фигури, а после се изсипват като море от тела.

— Петдесет секунди.

Сиси сграбчва ръката на Дейвид.

— Насам — казва към Епап и мен. — Хайде, побързайте. — Затичваме се към асансьора, който искри, осветен в бяло.

Момичетата се препъват по покрития със ситни камъчета под на тунела. Заради своята припряност и лотосовите си крака падат и се строполяват една върху друга. Плачат, а страхът им вече доближава до връхната си точка.

— Към асансьора! — крещя им и размахвам ръце настойчиво. — Всички да побързат. — Епап се откъсва от нас, изтичва до ръба на перона и започва да тегли няколко момичета. Но те са прекалено много, а времето е твърде кратко. Хващам го за ръката и се мъча да го избутам към асансьора. Той се дърпа.

— Няма време, Епап! — виквам му.

— Четирийсет секунди!

Епап стяга челюст. Вдига още едно момиче и ме оставя да го поведа след себе си. Момичетата на перона дават всичко от себе си да тичат възможно най-бързо, но лотосовите им стъпала са с твърде ограничени възможности. Сиси, Епап, Дейвид и аз сме първите, достигнали асансьора.

— Трийсет секунди.

За един кратък миг можем единствено да се взираме във вътрешността му. Сърцата ни се свиват. Съвсем малък е, достатъчен да побере най-много петима, ако се притиснат плътно. Никога не е предвиждано, че ще се наложи да транспортира цяло село момичета. Натъпкваме се вътре. Няма нищо. Нито бутон, нито контролен пулт, нито някакъв вид ключ. Стените представляват гладки стъклени повърхности, непрекъсвани от нищо. Бързо оглеждам отвън. Същата работа: никакви бутони.

— Двайсет секунди.

Челото на Сиси е набраздено съсредоточено. После се изглажда, решението е взето.

— Има място за още един! — виква. — Вие всички останете тук, веднага се връщам! — И в следващия миг тя затичва и изчезва в мрака.

— Не, Сиси! — крещя. — Няма време.

Най-неочаквано едно момиче изниква с препъване от тъмнината. Каси е, онази с луничките, която изпъкна като лидер сред другите. Епап й крещи и настоява да побърза. Тя се хвърля с глава напред в асансьора, а устата й е изкривена в беззвучен писък. И това е всичко. Няма повече място. Плътно сме притиснати.

— Десет секунди.

— Сиси! — надавам крясък. — Сиси, връщай се тук!

Няма отговор. Не се вижда никъде. Вече и други момичета вървят слепешката към осветения участък, падат, препъват се, крещят. И в този момент забелязвам Сиси. На перона е. Навела се е и се мъчи да помогне на още момичета да се изкатерят. Но в паниката си те се вкопчват в нея и я стискат; макар че им крещи, отказват да я пуснат. Пет, шест или седем от тях са сграбчили краката и ръцете й и Сиси не може да се измъкне. В беда е.

— Пет секунди.

Изтичвам навън за Сиси, като събарям няколко от момичетата по път. Зад мен Епап крещи на Дейвид и му нарежда да стои мирен. Аз хващам рамото на Сиси и дърпам назад. Но прекалено много момичета са се вкопчили в нея.

Поредица от електронни иззвънявания се чува от вратите на далечната стена. Дори на мястото, на което се намираме — в другия край на перона, — звукът е пронизителен. Каквото и да предстои оттук нататък, вече започва. В този момент. За част от секундата момичетата, стискащи Сиси, разхлабват хватката си, обърнали глави към звука. Аз бързо хващам Сиси под мишниците и я дърпам назад. Усещам как я освобождавам от пръстите им и двамата се строполясваме на земята.

В другия край на перона металните врати се отварят рязко. С плашеща скорост отвътре се изсипват черни сенки. Проблесват зъби и лъщят нокти. Влажни, обезумели и копнеещи очи. Движат се с бързи, почти невидими движения. Момичетата най-близо до вратите са убити дори преди да изпищят. Всичко, което чувам в мрака, е звучното плискане на течност по стените. От отворените врати се изнизват още сенки и се плъзгат по стените и пода. После започва крещенето.

Сега Сиси е тази, която ме тегли за гърба на тениската. Преди да съм успял да накарам краката си да действат, тя вече ме тътри към асансьора. Крясъците зад гърбовете ни се изострят и усилват, но на нас ни е ясно, че не бива да се обръщаме, за да погледнем. Докато тичаме, заобикаляме групички момичета, които се щурат, изпаднали в паника, а израженията на лицата им са замръзнали на ярката светлина от асансьора.

— Сиси! Джийн! — крещи Епап. — Затваря се! — Стои на прага на асансьора и е подпрял с гръб едната плъзгаща се врата, а с ръце и крака бута другата. Но битката му е обречена. Ръцете му се огъват под натиска на затварящите се врати. Вътре Дейвид трескаво издирва контролен панел, за който аз вече знам, че не съществува.

Писъците достигат оглушителна сила. С ясното съзнание, че не бива да го правя, хвърлям поглед назад. В конуса светлина виждам момичета да се изсипват от вагоните, вече напълно обезумели от паника, препъват се и падат. Няколко са замръзнали на място и стоят приклекнали в ъглите на вагоните с ръце, плътно обвити една около друга, и кокалчета на пръстите, побелели от стискането на решетките.

На метри от асансьора Сиси се хвърля първа напред, плъзва се между затварящите се врати и се озовава в кабината. Аз я следвам секунда по-късно, като удрям брадичката и ожулвам гърба си, докато се вмъквам под Епап през смаляващата се пролука. Епап крещи от болка, не може да се освободи; свит е твърде плътно в ембрионална поза, глезените му почти се притискат към главата. Сиси вече е скочила от пода и обгръща с ръце краката му, докато аз го сграбчвам за раменете. Кимаме бързо един към друг, а после се хвърляме назад. Епап влетява вътре с глезени и китки, усукани под странни ъгли.

Вратите на асансьора се затварят.

Отвън момичетата се блъскат в шахтата като птици в прозорци. Удрят с длани по стъклото в паническо стакато. Лицата им, отчаяно молещи, са разкривени от силното притискане.

— Трябва да направим нещо — проплаква Дейвид. — Не бива просто да ги оставим.

Но ние мълчим. Защото няма нищо, което можем да сторим. Не съществува начин да отворим вратите, няма как да сместим повече хора, дори да успеехме някак. Още момичета се притискат към стъклото от двете страни на асансьора, а после ни заобикалят отвсякъде. Каси пъха пръсти в пролуката между затворените врати и се мъчи да ги помести. Не си правим труда да я спрем. Скоро сама се отказва. Полага длани върху стъклото, клати глава и плаче тихичко. Към външната повърхност се притискат още тела и смазват онези, които вече са там.

И после асансьорът потегля. Движи се бавно нагоре в шахтата.

Надига се вопъл на паника.

Епап прегръща Каси през раменете.

— Не можеш да направиш нищо за тях. Опита се… — Гласът му секва.

Виждам здрачниците. За моя изненада, въпреки всеобщата кървава баня и суматохата в тунела, те са само няколко на брой. Очаквах да са повече. Лицата им са опръскани с кръв, погледите им са обезумели заради настъпването на този неочакван кулинарен празник. Ако се съди по безличните им униформи, тези здрачници са само служители от нисък ранг, изпратени да работят дневна смяна, и явно са дошли да разтоварят влака. А сега ще има да разказват за случилото се с векове. Но за тях още не е свършило. Още не. Прикривайки очи заради светлината, струяща от асансьора, те се нахвърлят върху момичетата, притиснати към асансьорната шахта.

— Не гледай, Дейвид — нарежда му Сиси и той изпълнява, като заравя глава в сгъвката на лакътя й. Зловещо думкане разтриса асансьора и провъзгласява пристигането на здрачниците. Около нас изригват писъци, вой и молби, като че достатъчно силни да пропукат стъклото. Дейвид запушва уши с треперещи и бледи ръце.

Асансьорът се издига. Външната страна на шахтата е оплискана с кръв, сякаш е опразнено съдържанието на няколко кофи. Без значение колко високо се изкачваме, кръвта ни следва, а крясъците изпълват ушите ни. Епап притиска треперещите рамене на Каси.

Докато не настъпва тишина. Струи кръв плискат нагоре, все едно някой размахва четка с боя. Навсякъде под нас, на перона и във вагоните, се е развихрила ужасяваща вакханалия. Асансьорът пълзи нагоре и светлината милостиво се оттегля от потресаващата гледка долу. Касапницата потъва в тъмнина.

Един здрачник се хвърля към асансьора, бледото му тяло се пльосва от външната страна на стъклената шахта и оставя лепкава следа. Очите му, само на сантиметри от лицето ми, ни оглеждат хладнокръвно. После хватката му отслабва заради хлъзгавата кръв и здрачникът се плъзга надолу.

Вперваме погледи нагоре и се молим за изход. Черният таван приближава все повече. И когато вече ни изглежда, че ще се блъснем в него, той изведнъж се отмества встрани и разкрива още по-непрогледна тъмнина. Асансьорът нахлува в нея. Погълнати сме от пълен мрак.