Капанът

44 Сиси

Асансьорът бипва. Вътре има здрачници. Осъзнава това с безспорна и смразяваща яснота. И в онази част от секундата, преди да се отвори вратата, Сиси обмисля възможностите си. Би могла да се скрие от погледите им зад някой от стелажите и после да им види сметката един по един. Може да се хвърли в ъгъла и да използва стените да привлече здрачниците към себе си и да ги унищожи, докато прииждат. Би могла да пробва да достигне до другата врата и да я затвори, преди да са се появили.

И после в рамките на следващата част от секундата разиграва в главата си неизбежния провал на всеки избран вариант, всички до един биха довели до смъртта й в обсег от пет до петнайсет секунди. Защото при положение, че здрачниците имат тъмнина, пространство и бройка, гибелта й представлява математическа неминуемост.

Така че избира единствената й останала възможност. Не задължително най-добрата. Всъщност лесно може да бъде определена като най-лошата. Но тя не разполага с време да я обмисли.

Затичва се право към асансьора и вади оръжието си.

Краката й порят въздуха, докато спринтира покрай редицата лампи.

И сега вратата вече започва да се отваря. През пролуката се процежда сумрачна светлина. Отворът не е по-широк от два сантиметра, но тя вече се цели. Произвежда изстрел. Насочва оръжието и стреля отново. Чува как срещуположната страна на кабината се натрошава, когато куршумът минава през нея. Късовете стъкло се сипят в атриума. Тя стреля отново. И пак тича, спринтира с всички сили.

Тримата здрачници се мъчат отчаяно да се промушат през все още отварящите се врати. Искат нея. Също така искат да се махнат от стъклената кабина — за тях тя е като фурна, изпълнена с пърлещите лъчи на залязващото слънце. От кожата им се извиват струйки дим.

Куршум уцелва единия от здрачниците в челото и главата му се отмята назад. Следващият пробива черна дупка в адамовата му ябълка. Здрачникът е запратен назад и се блъска в друг здрачник. Двамата падат от асансьора, катурнали се навън през празното пространство, останало на мястото на натрошената стена.

Сиси изпразва пистолета в последния останал здрачник, но заради паниката не успява да се прицели. Един куршум се забива в контролния панел встрани от асансьора и вратите му замръзваш полуотворени. Но пролуката е достатъчно голяма, че последният здрачник да изскочи навън, виещ от болка и със здраво стиснати очи. Подхлъзва се, претъркулва се, изгубва се в сумрака във вътрешността на етажа, щура се покрай стените в издирване на сенки, на тъмнина.

Омаломощен е. Не от куршум — Сиси е наясно, че е пропуснала, — а от ослепителната за него светлина на залеза. Престоят му в асансьора е бил истинско мъчение, адският огън го е пържел чак до мозъка на костите. Но тук, на притъмнелия етаж, е открил истински рай, където да се възстанови.

Сиси го следва, като зарежда нов пълнител. През вратата на заседналия асансьор струи светлина и й позволява да види как здрачникът влачи единия си крак, като че е опашка на гущер, блъска го в стелажите и другите мебели по пътя си. Сега здрачникът е в капан, приклещен е в ъгъла, където се срещат два стелажа с книги. Започва да се катери нагоре с трескави стъпала и ръце, като използва рафтовете вместо напречници на стълба и оставя следа от размекната плът, стичаща се от един рафт на друг.

Сиси вдига пистолета, прицелва се…

Изчезнал е.

Не се спира да обмисля пропуснатата си възможност. Или пък така очевидната си глупост да хукне след него. Просто се обръща и затичва към асансьора. Вратите още са блокирали в полуотворена позиция, но каквато и повреда да е причинил нейният отклонил се куршум, тя очевидно не е засегнала самия асансьор. Наблюдава смаяно как кабината изчезва надолу.

Изръмжаване зад нея, идващо от вътрешността на етажа. Завърта се, като донякъде очаква да види здрачника зад гърба си. Но зърва пред себе си единствено искрящата редица живачни лампи. Знае, че ако ги следва, ще се добере до вратата на отсрещната стена. Нейният изход.

Само че една от лампите в далечния край примигва и угасва. Възможно е да е съвпадение — крушката може да е решила да изгори точно в този миг. Но по-вероятно е пред нея да е застанал здрачникът.

Защото той вече се е възстановил. Възвърнал е зрението си и всичките му предимства са обратно налице. В момента препречва пътя й за бягство. Сиси спира. Обръща се и изтичва до бездната, представляваща атриумът. Поглежда надолу. Зърва стъкления покрив на асансьора да се спуска към фоайето. Единственият й друг шанс за спасение изчезва с всяка секунда.

Вой зад гърба й. Сиси се завърта. Две мъниста блестят в тъмното — искрящите очи на здрачника.

Не се колебае. Вече не. Пристъпва с един крак в атриума и полита в празното пространство. Пада и със силен грохот се приземява върху покрива на пътуващата надолу кабина. Стъклената повърхност издържа, дори и когато тя едновременно отскача и се плъзва по хлъзгавата й повърхност, като едва не се изтърсва от ръба й. Разперва крака и ръце и се притиска плътно. Стената на шахтата се движи покрай нея, номерата на етажите прелитат пред погледа й, докато асансьорът слиза надолу. Вдига ръце, стиснала здраво пистолета и се прицелва. При първия признак на здрачник, подал глава да погледне надолу, ще изпразни пълнителя в черепа му.

И в този момент асансьорът започва да забавя темпо. Спира преди още да изминал дори половината път до лобито. Тя сдържа дъха си, а тялото й се стяга от страх.

Кабината долу се подрусва леко. Вътре, точно под нея, се натъпкват тела.

Дочува проскърцването на зъби и дращенето на нокти по стъклото, предизвикани от агония. Заради сумрачната светлина е. Лъчите на залязващото слънце може да са съвсем бледи и слаби за нея, но болката, която причиняват на тях, е като от бръсначи. Малка лепта, която да платят, за да усетят вкуса на хепър.

Асансьорът потегля отново. Нагоре.

И те още не са я видели.

Тя бавно завърта глава. Поглежда надолу с крайчеца на окото си.

Петима са. Вижда върховете на главите им, които се отмятат ту в едната, ту в другата посока рязко и отривисто. Напълно изгубил търпение, единият от здрачниците блъска по бутоните като обезумял, а по тях полепват части от разтопената му плът. Всички са подложени на ужасни мъчения, кожата им вече е започнала да цвърчи, а очните им ябълки кипят като врящи тенджери. Всеки миг ще сторят онова, което тя подозира, че хората правят, когато пътуват нагоре в стъклен асансьор и преливат от нетърпение и очакване за предстоящото. Ще вдигнат погледи.

Но, както се оказва, не се налага. Първо я подушват. Цялата задна стена на кабината липсва и абсолютно невъзпрепятстван, мирисът й ги залива като водопад.

С ужасяваща скорост обръщат глави нагоре като един. Очите им срещат нейните.

Объркани са, напълно шокирани, челюстите им увисват и в този малък отрязък от време Сиси насочва пистолета надолу…

Един от тях се мята към празното пространство, където някога се намираше задната стена. Долепва ръце към горната повърхност на кабината, замахва с крака и се оттласква нагоре. В мига щом бледото му лице, наподобяващо месечина, се показва, Сиси вече е готова. Стреля право срещу него.

Главата му изчезва в експлозия от бели пръски.

Обезглавеното му тяло обаче продължава да се придържа. Краката му търсят опората на кабината, а ръцете му замахват към нея. Черните му и остри като бръсначи нокти пропускат лицето й на милиметри. Сиси го сритва в гръдния кош. Обезглавеният здрачник полита в стъклената паст на атриума, като още размахва ръце и рита с крака.

Блъскане, идващо отдолу. Толкова е силно, че Сиси отскача на няколко сантиметра над покрива.

Преобръща се и застава на четири крака с лице надолу. Прицелва се в здрачниците под себе си и се кани да дръпне спусъка. Не го прави. Ако стреля по стъкления таван, той ще се натроши и тя ще падне долу между тях.

Но това няма значение, защото в следващия миг един от здрачниците отскача нагоре. Главата му пробива през стъклената повърхност, все едно се показва над вода. Целият покрив се натрошава на хиляди парченца, които валят върху здрачниците. С писък Сиси пада в кабината, която всъщност сега представлява само една хоризонтална платформа без таван и стени и въпреки това още пълзи нагоре.

Инерцията от падането я прекарва право през тях. Просва се по гръб на твърдия под и изпуска пистолета. Той отскача от пода и пада в атриума. Над нея се издига стена от бледа плът; блокирана е в триъгълник от краката им, глезените, прасците. Няма измъкване. Приклещена е.

Странни са нещата, които й правят впечатление. Не са очевидните. Не е проблясващият копнеж в очите им, нито лигите, стичащи се от челюстите им или тресящите се бузи, шляпащи шумно в редовете зъби. Вместо това забелязва усещаните в гърба вибрации, идващи от двигателя, пробягващата вдясно от нея стена. Проблясъците на залеза, промъкващи се през миниатюрни пролуки в застаналите им плътно едно до друго тела. Гледа във всички други посоки, но не и към тях, защото осъзнава с пределна яснота, че краят наближава и не иска последният образ пред погледа й да са здрачници.

Мисли си за Бен.

И за Дейвид.

За Епап.

За Джейкъб.

За Джийн. За нейния самотен Джийн, нейния тъжен Джийн, нейния недостижим Джийн. Преди години, когато още беше само дете, сънува сън. За момче, което никога не беше виждала и не познаваше. Събуди се и отправи поглед през стъкления купол нагоре към осеяното със звезди небе. За пръв път сърцето й на малко момиченце почувства собствената си празнота. Не й хрумна, че момчето е нещо повече от плод на въображението й, и с годините споменът за този сън избледня. До онзи ден преди две седмици, когато зърна слабата му фигура да приближава към нея. Трепкаща черна линийка на пустинния хоризонт, мираж, който като по чудо постепенно се превръща в нещо материално. Вятърът роши косата му, зъбите му са така бели, а очите така тревожни и истински.

Мисли за купола. Нейният затвор. Нейният дом. Сега, когато здрачът е настъпил, стъкленият купол е изникнал от земята. Представя си как изглежда в момента, когато лъчите се отразяват от сферичната му повърхност. В главата й изниква образ на езерцето под купола с повърхност, неподвижна като огледало, на пръстените колиби, които са празни и ще останат все така необитаеми още векове.

И в тази последна секунда на своето съществуване затваря очи. Чувства се така ужасно, ужасно сама.