Капанът

61

Наясно сме, че приближаваме Мисията. Налице са знаци, навеждащи на тази мисъл. Релсите са осеяни с втвърдени жълти петна като сухи птичи курешки, а от близките дървета висят по-големи парчета, също като проснато пране. Останките от здрачниците, нападнали Мисията преди няколко вечери. Влакът забавя темпо; един час по-късно правим завой и все още свален, мостът към Мисията се изпречва пред погледа ни.

Ден е и по-ранните ни страхове, че може да пристигнем по тъмно и да бъдем пряко доставени под носа на издръжливи здрачници, навъртащи се още наоколо, са забравени. Както и въобще опасенията, свързани със здрачниците. Никой не е оцелял.

Покритите с обли камъни улици са празни. Накъдето и да погледнем, прозорците и вратите на празните постройки са разбити и оставени да зеят като удивени очи и шокирани усти. Слънчевите лъчи проникват безпрепятствено вътре. Влизаме в най-близката къща и минаваме от стая в стая, като навличаме пласт след пласт дрехи върху треперещите си гръдни кошове и хлътнали кореми.

Дори Познавариума, където се бояхме, че може да са се спотаили здрачници, е празен. Задната му стена е съборена и изравнена със земята, вероятно заради натиска на изпадналата в паника тълпа, търсеща убежище от слънцето. Жълтата пихтия на пода достига до глезените, а по стените има трисантиметров пласт от същата гадост.

Навсякъде в Мисията се виждат доказателства за масовата им гибел: по поляните, във фермата, по протежението на крепостната стена, навсякъде изобилства от жълтеникави петна, хванали коричка. А от човешка кост няма и следа, нито един човешки косъм, нито едно петънце човешка кръв. Всичко е погълнато, облизано, заличено от лицето на земята.

Смъртта е оставила злокобните си отпечатъци в това унищожено село без оглед на вида. Нищо не помръдва; не се чува нито звук. Няма поклащащи се момичета, няма утринни серенади или среднощни писъци. Звучи единствено свистенето на студения вятър сред оглозганите ребра на запустялото село.

Спираме на платформата за пране до потока и потапяме треперещи ръце в леденостудената вода, изгълтваме жадно шепа след шепа. Претърсваме кухнята и се натъпкваме с остатъците храна, които откриваме, разпръснати сред царящия хаос. Туршия от съборени буркани, краставици, счупени на две, стъпкани самуни хляб. Не можем да се наситим. Ядливо ли е, мигом се озовава в устите ни.

След това, неспособни да спрем да треперим, се настаняваме пред камината в най-близката къща. Огънят действа успокояващо; комбинацията от храна, вода, топлина и удобно канапе заплашва да ни подмами към сън. Но ръката на Сиси в моята се напряга, когато тя осъзнава нещо.

— Дейвид — промълвява. — Не можем да го оставим там навън просто така.

Излизаме обратно навън и поемаме с тежки стъпки към влака; с лопати в ръце. Лежи във вагона в абсолютно същата поза, в която го оставихме, само изглежда малко по-самотен. И двамата сме разкъсвани от чувство за вина. Искахме да го отнесем с нас още с пристигането, но бяхме твърде слаби. Сега изкопаваме гроб. Сиси избира място в близост до релсите, приблизително там, където Джейкъб скочи от влака и срещна ужасната си смърт. Момчетата биха се радвали да са редом, ако не в действителност, то поне духом.

След като изсипваме последната лопата пръст, стоим смълчани. През голите клони на дърветата просвирва лек порив на вятъра.

Устните на Сиси треперят.

— Съжалявам, Дейвид. Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам. Толкова съжалявам.

Обръща се към мен, заравя лице в якето ми и крещи право срещу сърцето ми.