Капанът

53

Нещо се случва. Вътре в двореца. Долавяме го километри, преди да сме достигнали гигантската сграда с формата на диск. Вятърът, преди наситен с аромат на хепъри, изведнъж губи острата си миризма. Остава съвсем лек намек. Двамата със Сиси спираме. С касапницата на хепъри е приключено. Всички хепъри са били разкъсани, плътта им е изядена, а кръвта изпита.

Сиси клати глава и около нея се разлюляват дълги струи слюнка. Изглежда изпаднала във вътрешно противоречие. Без тежкото влияние на миризмата на хепъри, която да ангажира сетивата й, стари приоритети отново са излезли на дневен ред. Мисли за Дейвид. Планира обръщане на преобразяването. В главата й са оръжията, заредени с Ориджин.

Аз също мисля за Дейвид. Но не задължително по същия начин, по който го прави Сиси.

Грохотът от милионите, приближаващи зад гърба ни, се усилва. Все повече са и все по-близо. Със Сиси поемаме отново напред. На около километър и половина от крепостната стена зърваме движение по вала. Хора, малки като точки, се надпреварват един друг. Дочуваме възбудените им гласове, хаотични и тържествуващи.

Щом достигаме стената, двамата със Сиси не забавяме темпо, а скачаме отгоре напълно безпроблемно. Тичаме по пътеката с парапет и наблюдаваме хаоса долу. Из двора тичат членове на персонала, повечето са голи, косите им са разрошени, очите им гледат трескаво и с копнеж. При все напрежението във въздуха, в общи линии става дума за остатъчно вълнение. Присъединяваме се към партито със закъснение, кулминацията му отдавна е отминала, страстите лека-полека започват да се охлаждат. Пирът е свършил.

Ала вместо да забави темпо, Сиси изпитва нов прилив на енергия. Вдига поглед към обелиска, премисля нещо и после се втурва напред. Скача на по-ниско ниво, минава по покрива над една пътека и скача в двора. Едва се е приземила и вече поема напред, тича по някакъв коридор, като че е обсебена от нещо. Не поглежда назад, определено не си прави труда да ме чака. Единственото, което мога да сторя, е просто да я следя с поглед, докато препускам след нея.

Спринтираме по различни коридори и отминаваме групи хора, които се движат напред и назад. Някога намирах вида на тези искрящи със своята анемична бледност голи тела за гнусни. Така и не успявах да разбера обичая им да се събличат по време на лов. Но сега вече знам. Заради вълнението е, заради бушуваща енергия, пулсираща под кожата им. Сграбчвам ризата си и за секунди я накъсвам на парцали. Крещя към небето.

Сиси спира, поглежда ме и отмята глава. В очите й се долавя тревожност, докато наблюдава голия ми торс. За секунда — по-малко, може би една десета от секундата — чувствам срам. Защото тя не се е предала, още не, не напълно. Разбирам го заради дрехите й, още са на нея, неразкъсани. Още устоява. Не е тръгнала да дебне хепъри. Целта й е да ги спаси или поне един от тях.

— Какво има? — питам я.

— Помогни ми да ги намеря.

— На върха на обелиска са. В покоите на Владетеля.

В очите й се прокрадва подозрителност.

— За какво говориш? Помогни ми да открия Основоположниците и тяхната лаборатория, където са складирани стрелите, заредени с Ориджин. — Поглежда към един коридор, а после към друг. — Изглеждат ми все еднакви — процежда ядно.

По-добре да забравим за зрението си. Очите няма да ни помогнат. Вирвам нос във въздуха и вдишвам дълбоко. Ето. Едва доловима следа. С мирис на метал, за разлика от всичко друго в двореца. И дори има бегъл намек за оръжейно масло.

Сиси ме вижда да вдигам нос и се сеща какво правя. Секунда по-късно тя също долавя миризмата. Тялото й се напряга и в следващия момент вече лети по коридора.

Откриваме вратата, водеща към лабораторията. Прегъната е навътре, но пантите и ключалката са удържали. През тесния процеп между касата и избитата врата се прокрадва въздух. Именно така сме успели да определим мястото на оръжията.

Сиси не губи време. Засилва се назад и после блъска тялото си във вратата. Отново. И отново. Присъединявам се към нея и на седмия път влетяваме вътре.

Лабораторията е празна. Не се вижда нито един от Основоположниците. Жалко.

— Насам — произнася Сиси и се втурва към арбалет, лежащ на работния плот. До него са строени няколко стрели, пълни със серума.

Макар да не мога да подуша кръвта в плътно запечатаните стрели, изведнъж започвам да се лигавя неконтролируемо.

— Джийн. — Гласът на Сиси се е променил и се долавя лека заплашителна нотка. Взема арбалета и го зарежда. — Първо ще спрем преобразяването при теб. После и при мен. След това ще се качим в обелиска да открием Дейвид. — Тонът е твърд, но предпазлив. Издаващ подозрение.

Но аз съм подготвен. Готов съм да отговоря.

— Не, почакай.

Вдига арбалета и го насочва към гърдите ми.

— Няма време за чакане.

— Ти не разбираш. Ако спрем преобразяването тук, ще се тътрим със скоростта на охлюви. Няма да успеем да стигнем до обелиска, а още по-малко да се изкатерим до върха, където са покоите на Владетеля. Истина ли е? Няма да изминем и петдесет метра, преди да ни засекат и подгонят.

Тя мълчи и обмисля. Разкъсвана е вътрешно. Битката не е само с мен, но и с нея самата. Не иска да спира преобразяването. Не желае да се връща към тромавото и трудно подвижно тяло на хепър.

— Трябва да побързаме — подканям я. И после следва лъжата. — Колкото по-скоро стигнем до покоите на Владетеля, толкова по-скоро ще освободим Дейвид.

Тя взема решение. Прехвърля ремъка на арбалета през глава и поставя оръжието на гърба си. Спуска косата си отгоре и той заприличва на качулка.

— Веднага щом достигнем върха на обелиска, ще се инжектираме — заявява.

— Хубаво — отвръщам. На път към вратата сграбчвам двуцевна пушка от стелажа с оръжията. Твърде вероятно е да се наложи да разбием вратата към покоите на Владетеля. Прехвърлям ремъка й през главата си и я мятам на гръб, взимам също няколко пълнителя и за всеки случай — два прототипа на Ориджин гранати. После следвам Сиси навън през вратата.