Капанът

66

Изгаряме цялото проклето село. Започваме с постройките, в които са складирани резервоарите с газ и бензин.

След това реакцията е верижна, една дървена сграда се подпалва от съседната, гори лесно като купчина дърва. Докато накрая цялата Мисия не се превръща в голяма клада, чийто огнени езици се издигат съм светлеещото небе.

Наблюдаваме от крепостната стена. Огромният огън хвърля ослепителни отблясъци и сенки върху скалистия хребет на планината. Източен вятър набира сила и аз кимам към Сиси. Тя затяга каишите на делтапланера, с който целия предишен ден се е учила да лети. Следвам я, на дръжките от двете ми страни висят раници, пълни с храна и вещи от първа необходимост, колкото успяхме да натъпчем в тях. Отново проверявам джоба си, за да се уверя, че парчето хартия вътре е в безопасност. Открих го вчера в лабораторията сред други листа. Писмо. Нагънато е многократно, написаното е с почерка на баща ми.

Върху нас валят пепел и жар.

Тя ме поглежда, а очите й блестят. Кожата й сияе.

— Готова съм — изрича.

И двамата сме готови. През последните няколко дни се хранихме, пихме вода и спахме достатъчно, за да се заредим за дълъг път.

Хвърлям поглед отвъд крепостната стена към сутрешното небе. Взирам се продължително и устремено по начина, по който го е правил баща ми безброй пъти. Мисля си за намереното писмо, сега скътано на сигурно място в джоба ми, парчето хартия е толкова дрипаво, изпомачкано и малко, че със Сиси сме го пропускали в продължение на дни. Не е адресирано до мен, а до непознат за мен човек на име Тобайъс. Но написаното говори лично на мен. Бих предпочел да умра, отколкото да го нараня отново. Думите на баща ми по мой адрес, думи, които никога няма да забравя.

Представям си как баща ми е стоял тук неотдавна, съвсем сам на крепостната стена, един разбит човек. Сигурно очите му са обходили за последен път линията на дърветата долу, като едновременно се е надявал и боял, че ще зърне как със Сиси се появяваме от гората, оцелели след Лова на хепъри. И вероятно мълчаливо е ронил сълзи на самота, докато се е затичвал, за да полети с делтапланера си на изток.

Колко ли натежало трябва да е било сърцето на баща ми. Пожертвал е всичко: жена си, дъщеря си и сега може би сина си. И всичко това за нищо. Вината, разочарованието, трябвало е да носи всичко това съвсем сам. Успявам да зърна как сърцето му се разбива, докато лети, а късовете политат надолу. Докато накрая не му остава нищо. Виждам го как освобождава каишите. Зървам как тупва на земята. Пред погледа ми е как делтапланерът му, сега без човек на него и много по-лек, се понася в небето като перце. Бих предпочел да умра, отколкото да го нараня отново.

— Мислиш за баща си — мълви нежно Сиси.

— Да.

Усмихва се с лека усмивка.

— Може би.

— Може би какво?

— Може нещата да не стоят така, както си мислим. Може да не се е опитвал да ни отпрати, с цел да загинем. Може би…

— Да?

— Може би е желаел да ни даде нов старт. На единственото място, където е знаел, че ще сме свободни. Надалече. Ново начало. — Устремява поглед на изток и когато се обръща да ме погледне отново, от очите й се излъчват готовност и живец. — Да не приемаме най-лошото възможно обяснение — казва и се усмихва, този път широко.

Неотдавна и недалече от мястото, на което стоим в момента, Клеър ми каза нещо за баща ми. Сега си го спомням. В онзи момент наистина не го осмислих, но сега думите й звучат в главата ми. Каза, че след като се върнал в Мисията, баща ми често прелитал цялото разстояние до метрополиса. Правел го е с надеждата за един бегъл поглед. Към мен. Дори да е трябвало да е отдалече, обясни тя, от много високо в небето.

С години обикалях улиците на метрополиса, вперил поглед нагоре с надежда, по-скоро детински копнеж, да зърна дистанционно управляван самолет. В очакване на някаква вест от баща ми. Каквото и да е. Но след известно време се отказах с унило сърце. Баща ми обаче все пак е дошъл. Само че го е сторил твърде късно; по онова време вече рядко излизах през деня, като се изключат периодическите посещения на овощната градина. Прелитал е над празния метрополис по същия начин, по който някога аз бродех из празните улици. Търсел е, но не е намирал. Предадох се твърде рано. А баща ми е дошъл твърде късно. Разминали сме се.

— Ново начало — повтарям. Вглеждам се в окъпания от отблясъците на зората хоризонт. — Да. Ще ми се да вярвам в това.

Тя кима, погледът й е ясен и ведър, а вятърът развява косата й. Проверява за последно ремъците.

— Готов ли си?

Кимвам, а очите ми са навлажнени.

— Да. Сега вече наистина съм готов. — Сърцето ми блъска бясно. После, тъй като съм неспособен да се спра, разкопчавам моите ремъци. Очите на Сиси се разширяват заради приятната изненада, когато доближавам до нея. Целуваме се продължително и страстно, а когато свършваме, усмихваме се един към друг с все още долепени чела.

— На изток — произнася тя.

Кимвам.

— Ще следваме река Неде, докато се доберем от другата страна на планината.

Целуваме се още веднъж, този път по-нежно. И в следващия миг тя тича по крепостната стена, като движи краката си бързо и рязко. Скача от ръба и наблюдавам как умело улавя посоката на вятъра и се издига стабилно нагоре. Понася се на изток, за секунда вдига ръка във въздуха и стяга юмрук.

Усмихвам се. Оглеждам Мисията за последен път. После аз също затичвам по крепостната стена, скачам и политам в небето. Само след няколко минути съм скъсил разстоянието между нас. Ще се движим по този начин. За колко дълго — нямаме представа. Знаем само, че докато вятърът духа в гърбовете ни и делтапланерите ни се държат, ще продължим да летим на изток.

На изток. Към онова място, откъдето изгрява слънцето, показва се над далечния хоризонт и излива водопади от оранжево, червено и алено. И дори да не открием нищо и никого, дори да установим, че река Неде се влива в мистично море, пак ще продължим да летим, стига вятърът да ни тласка на изток. Ще прелетим неизброими стотици и дори хиляди километри до другия бряг на морето, до другата страна на земята, където никой здрачник дори не би помислил, че може да оцелее. И едва тогава ще се приземим.

И после ще си устроим дом. Ще започнем от нулата. От нас двамата ще възникне цивилизация. Ще имаме деца, те ще имат свои деца и техните деца — свои, докато хората ни не станат по-многобройни от звездите в небето и песъчинките в пустинята. Ще превърнем недостатъците си в предимства. Аномалиите ни ще прераснат в оръжия. Издръжливостта ни на слънчева светлина, вроденият ни инстинкт да изучаваме новото, способността ни да плуваме и да обичаме, интелигентността ни, волята ни за оцеляване, емоциите ни, чувството за лоялност. От всички тези странности ще се родят хора, по-доминиращи от оригиналния вид.

Ще вземем наученото от тях и ще го направим наше. Ще интегрираме технологиите им в развитието на нашата цивилизация, ще ги използваме като катализатори за нашия прогрес. Архитектура, компютри, оръжия, наука, всичко ще бъде вмъкнато на вярното място в наша полза, безпроблемно и неотменно втъкано в нашата история, като че поначало е било наше откритие. Ще вземем речника им, езика им, ще ги направим наши собствени и ще ги накараме да служат на нашите нужди. За да се подиграем с тях, ще дадем същите имена на нациите, континентите и моретата, с които са си служели да ни мамят.

А когато векове по-късно, цяло хилядолетие по-късно, вече сме завладели всяко парче земя на всеки континент и дори моретата, лежащи помежду им, когато населението наброява огромна цифра, ще ги погнем. Ще ги издирим и те няма да представляват нищо за нас. Нищо. Те, с тяхната уязвимост от слънчева светлина и непоносимост към изминаването на дълги разстояния, ще са все така блокирани в същата забутана Пустош. И тогава ще ги премажем. Ще ги премажем. Ще угаснат като свещи, духани от вятъра. Ще ги подгоним под земята, ще ги натикаме в изолирани кътчета на света, където ще се укриват в тъмни пещери, принудени да прекарват дните си в затъмнени килери. Ще им се наложи да се оттеглят в планински укрепления, където ще научат какво е да си сам, да си изолиран, да си странен. Докато не се сведат до незначителни бележки под линия в аналите, дори не на историята, а на фолклора. Всички спомени за тях ще бъдат изтрити, ще бъдат споменавани в художествената литература, сведени до стереотипи, карикатурно изобразени като бледни самотници.

Пред мен Сиси се носи плавно, завърта леко глава и ми помахва бързо. Аз също помахвам в отговор. Утринната светлина вече струи навсякъде около нас и обагря делтапланерите ни като калейдоскоп от цветове. Толкова много оттенъци и нюанси, все едно са влетели право в огнената вихрушка на срещнали се дъги.

Разкопчавам якето си и вадя снопче листове. Пускам ги един по един, а после всичките наведнъж. Те пърхат на вятъра като лудешките крила на ранена птица, а множеството полумесеци по тях примигват и проблясват. Понасят се надолу мълчаливо, почти кротко, към реката Неде, където ще потънат и ще изчезнат завинаги.

Мисля си за земята, която ще направим свой дом. Няма да я наречем Земята на мляко и мед, на плодове и слънце. Това е страната на баща ми, а новата ще е на мен и Сиси. Тя ще е обратното на света, който познаваме сега. Взирам се в Неде под нас, тънка като сребърна стрела, сочеща пътя напред. Тя е последното, което ще видя от тази земя.

Името на новия ни дом ще е друго. Обратното на NEDE. EDEN.

Ще го наречем Рай.