Господарят на хаоса

Глава 5Друг танц

„Златният елен“ до голяма степен отговаряше на името си. Гостилницата беше запълнена с излъскани маси и скамейки, а единствената грижа на едно от слугинчетата с бели престилки беше да мете непрекъснато белия каменен под. Спирали се виеха по гипсовите стени чак до високия таван, камините бяха от добре одялан камък, а на всеки трегер бе издялан елен, крепящ на всеки рог по една винена чаша. На полицата на една от камините стоеше висок позлатен часовник. На малка естрада в дъното на помещението свиреха музиканти — двама мъже на флейти, други двама на деветструнни битерни и жена със зачервено лице, която чукаше с малки дървени чукчета на цитра, поставена върху тънка стойка. Десетина слугини пристъпваха ситно-ситно — всички с бели престилки и светлосини рокли. Повечето бяха хубавелки, макар че някои бяха почти на годините на госпожа Делвин, закръглената нисичка ханджийка. Точно такова място най-много се харесваше на Мат — от него направо се излъчваше удобство и аромат на пари. Беше го избрал само защото се намираше в самия център на града, но и другото хич нямаше да навреди.

Не всичко беше съвсем по вкуса му във втория по качество хан в Мероне, разбира се. От кухнята миришеше на овнешко и ряпа и на неизбежната ечемичена супа. Какво пък, храната беше проблем в един град, претъпкан с бежанци и войници, да не говорим за слабата реколта, поради безкрайната суша.

Според Мат целият проклет свят просто съхнеше и той не искаше дори да мисли защо. Искаше му се да забрави за жегата, да забрави защо е в Мероне, всичко да забрави. Зеленото му палто, извезано със злато по яката и ръкавите, беше разкопчано, фината ленена риза — развързана, но въпреки това той се потеше като кон. Сигурно щеше да помогне, ако свалеше черния копринен шал, вързан около врата му, но рядко го правеше пред хора. След като изпи остатъка от виното си, той остави излъсканата калаена чаша на масата и вдигна шапката си с широката периферия, за да си направи малко вятър. Каквото и да изпиеше, избиваше на пот преди да е влязло в корема му.

Когато решеше да отседне в „Златния елен“, лордовете и офицерите от Бандата на Червената ръка го следваха, което означаваше, че всички други посетители се разкарваха. Това обикновено не дразнеше госпожа Делвин. Можеше да вземе петорно за всяко легло от лордовете и лордчетата от Бандата, а тази тайфа си плащаше добре, сбиваха се рядко и обикновено се изнасяха навън преди да се стигне до кръвопролитие. Днес обаче едва десетина мъже заемаха масите и тя от време на време примигваше към празните пейки и въздишаше. Нямаше да продаде много вино до вечерта. Голяма част от печалбата й идваше от виното. Музикантите обаче свиреха живо. Шепа лордове, наслаждаващи се на музиката — тях ако питаха, всеки, който можеше да хвърли някоя жълтица, заслужаваше да го наречеш „милорд“ — можеха да са по-щедри от пълно с обикновени войници помещение.

За нещастие на музикантските кесии обаче единственият, който ги слушаше, беше Мат, а той присвиваше очи на всяка трета нота. Не беше по тяхна вина — музиката си звучеше съвсем добре, стига да не знаеше човек какво слуша. Мат обаче знаеше — тъкмо той ги беше научил на мелодията, — но никой друг не я беше чувал отпреди повече от две хиляди години. Най-доброто, което можеше да се каже, беше, че поне бяха хванали ритъма.

До слуха му достигна част от чужд разговор. Мат хвърли шапката на масата, размаха чашата си в знак, че иска да му я долеят, и се наведе към съседната маса, около която седяха и си говореха трима мъже.

— Това пък какво беше? — попита ги той.

— Мъчим се да измислим как да си върнем от теб част от парите — отвърна му без усмивка Талманес. Не беше ядосан. Само с няколко години по-голям от Мат с неговите двадесет и с една глава по-нисък от него, Талманес рядко се усмихваше. Този мъж често напомняше на Мат за натегната пружина. — Никой не може да те бие на карти. — Командир на половината конница на Бандата, той беше лорд, но предната част на темето му беше обръсната и напудрена, въпреки че потта отчасти беше отмила пудрата. Напоследък много млади кайриенски благородници бяха възприели войнишкия стил. Палтото на Талманес беше в един цвят, без цветните ивици, характерни за благородниците, въпреки че беше удостоен с доста титли.

— Не е така — възрази Мат. Наистина, когато се намесеше късметът му, беше съвършен, но той се появяваше на цикли, особено при неща, в които имаше повече ред, както при колода карти. — Кръв и пепел! Последната седмица спечели от мен цели петдесет крони! — Петдесет крони! Само преди година щеше да стане от масата, ако спечелеше дори една златна крона, и щеше да заплаче само при мисълта, че може да загуби една. Само преди година нямаше и една крона, която да загуби.

— И като ги приспаднеш, колко стотин ми остават? — попита сухо Талманес. — Искам да получа възможност да си върна част от тях. — Ако започнеше обаче да печели значително от Мат, щеше да съжалява. Като повечето мъже от Бандата, той приемаше късмета на Мат за талисман.

— Със заровете не ще да си толкоз добър — каза Дерид, командирът на пехотата на Бандата, отпи жадно и пренебрегна едва прикритата гримаса зад обилно намазаната брада на Нейлсийн. Повечето благородници, които Мат познаваше, смятаха заровете за просташка игра, играна от селяци. — Никога не съм те виждал да играеш цял ден на зарове. Май ще да е нещо, над което нямаш толкоз власт, ръка не ти иде, нали ме разбираш.

Малко по-висок от своя сънародник кайриенец Талманес, Дерид беше с цели петнадесет години по-стар, с чупен неведнъж нос и три бели белега, кръстосали лицето му. Единствен той от тримата беше без благородно потекло, но пък беше професионален войник.

— Мислехме за коне — обади се Нейлсийн и размаха калаената си чаша. Едър мъж, по-висок от двамата кайриенци, той предвождаше другата половина на конницата на Бандата. — Душата да ми изгори дано, но късметът ти държи здраво в битките и в картите. И в заровете — добави той с нова гримаса към Дерид. — Но в конните надбягвания всичко зависи от коня.

Мат се усмихна и опря лакти на масата.

— Намери си някой добър кон и ще видим. — Късметът му можеше и да не засяга конните надбягвания — освен картите, заровете и други такива, той никога не можеше да е сигурен какво засяга и кога — но от малък беше помагал на баща си, който се занимаваше с търговия на коне.

— Искаш ли го това вино, или не? Не мога да ти сипя, като не ми даваш да ти стигна чашата.

Мат се обърна. Сервитьорката беше ниска и тъничка тъмноока хубавица с бяло лице и черни къдрици до раменете, а гласът й звънеше като камбанка. Мат беше хвърлил око на Бетси Силвия още първия ден, когато влезе в „Златния елен“, но едва сега му се удаде възможност да я заговори — винаги се оказваше, че го чакат поне пет неща, които трябва да се свършат незабавно, и още десет, които трябваше да са свършени вчера. Другите мъже междувременно заровиха лица в чашите си, оставяйки го толкова насаме с жената, колкото беше възможно, без да си идат. Държаха се възпитано, дори и двамата лордове.

Ухилен до уши, Мат протегна чашата си да му я напълни.

— Благодаря ти, Бетси — каза той и тя приклекна в реверанс. Но когато я покани да си налее и тя и да седне до него, хубавелката остави каната на масата, скръсти ръце и килна глава на една страна.

— Не мисля, че на госпожа Делвин ще й хареса. О, не, изобщо не мисля, че ще й хареса. Ти да не си някой лорд? Всички ти се подчиняват, но никой не те нарича „милорд“. Дори избягват да ти се кланят — само простите войници го правят.

Веждите на Мат се стрелнаха нагоре.

— Не — отвърна той по-сухо, отколкото му се искаше. — Не съм никакъв лорд. — Ранд можеше колкото си иска да позволява на хората да му викат лорд Дракон и други подобни, но тези пред Матрим Каутон не минаваха. Изобщо не минаваха. Той вдиша дълбоко и отново се ухили. Някои жени обичаха да изкарат човек от равновесие, но този танц той го познаваше много добре. — Наричай ме просто Мат, Бетси. Сигурен съм, че госпожа Делвин няма да има нищо против, ако поседнеш за малко до мен.

— О, ще има, и още как. Но мога поне да поговоря с теб малко: сигурно си почти лорд. Защо го носиш това в тази жега? — Тя се наведе към него и дръпна шала му надолу с един пръст. Беше се разсеял и го остави да се смъкне малко. — Какво е това? — Бетси прокара пръст по бледия ръб, обикалящ шията му. — Да не се е опитвал някой да те беси? Защо? Твърде млад си, за да си закоравял престъпник. — Той дръпна глава назад и бързо оправи черната коприна, скривайки белега, но Бетси не се предаде. Ръката й бръкна в незавързаната предница на ризата му и измъкна сребърния медальон с лисичата глава, окачен на кожена каишка. — Да не е защото си откраднал ей това? Изглежда ценно. Ценно ли е? — Мат дръпна медальона и побърза да го напъха обратно на мястото му. Жената говореше, без да си поеме дъх, и просто не го оставяше да вземе думата. Той чу как Нейлсийн и Дерид се изкискаха зад гърба му и лицето му помръкна. Понякога прословутият му късмет се обръщаше с главата надолу с някои жени и на тях това винаги им се струваше много смешно. — Не, нямаше да те оставят да го задържиш, ако си го откраднал, нали? — продължи да дърдори Бетси. — А щом като си почти лорд, сигурно имаш право да носиш такива неща. Навярно са те бесили, защото знаеш твърде много. Приличаш ми на младеж, който знае твърде много. Или поне си мисли, че знае. — Тя се усмихна лукаво. — Я кажи, да не би да са искали да те обесят, защото си мислиш, че знаеш твърде много? Или защото се правиш на лорд? Сигурен ли си, че не си лорд?

Дерид и Нейлсийн вече се смееха открито и дори Талманес се разкикоти, макар да се правеха, че е за нещо друго. Дерид хрипливо заразправя някаква история за един, дето падал от коня си всеки път, щом си поемел дъх, но в това, което Мат успя да чуе, нямаше нищо смешно.

Той обаче продължи да се хили напук. Нямаше да се даде, дори тя да можеше да говори и още по-бързо и да не го остави да вземе думата. Беше много хубава, а на него му беше омръзнало да си приказва с такива като Дерид, че и по-лоши — потни мъже, които забравяха да се обръснат и твърде често нямаха възможност да се окъпят. По бузките на Бетси също бяха избили капчици пот, но от нея лъхаше приятно на сапун от лавандула.

— Всъщност тая драскотина я получих, защото знам твърде малко — отвърна той с усмивка. На жените много им допадаше, когато омаловажиш белезите си; Светлината му беше свидетел, че вече доста разбираше от жени. — Сега знам твърде много, но тогава знаех твърде малко. Може да се каже, че ме обесиха заради знание.

Бетси обаче поклати глава и сви устнички.

— Това май беше някаква хитринка, Мат. Лордчетата винаги пускат разни хитринки, но ти не си лорд. Освен това аз съм проста жена и не ги разбирам тия хитринки. Мисля, че простите слова са най-доброто. Щом като не си лорд, би трябвало да говориш просто, иначе човек може да си помисли, че се правиш на лорд. Никоя жена не харесва мъж, който се прави на това, което не е. По-добре ми обясни какво искаш да кажеш.

Да си задържи усмивката му струваше усилие. Наддумването с нея изобщо не вървеше така, както му се искаше. Не можеше да определи дали е пълна гъска, или просто се опитва да го накара да се препъва в ушите си, докато се мъчи да я догони. Тъй или иначе, беше си хубава и миришеше на лавандула, а не на пот. Дерид и Нейлсийн май вече се давеха от смях. Талманес си тананикаше „Жаба на леда“. Значи той се пързаляше, вирнал крака във въздуха, така ли?

Мат остави чашата, стана и се поклони над ръката на Бетси.

— Аз съм само това, което съм, и нищо повече, но лицето ти само извлича думите от главата ми. — Това я накара да примигне; каквото и да казваха, жените винаги си падаха по цветистите фрази. — Би ли потанцувала с мен?

И без да дочака отговор, я поведе към пътеката по средата между масите. С малко късмет, танцът щеше да позабави малко бъбривия й език, а той в края на краищата беше късметлия. Освен това не беше чувал на някоя жена да не й се размекне сърцето от танците. „Танцувай с нея и тя ще ти прости много; танцувай добре и тя ще ти прости всичко.“ Стара поговорка. Много, много стара.

Бетси се дръпна и се огледа за госпожа Делвин, но ниската дебела ханджийка само се усмихна и й кимна, след което продължи да тормози другите сервитьорки, сякаш гостилницата беше пълна. Госпожа Делвин нямаше да пропусне да се нахвърли на всеки мъж, който й се стореше, че се държи неприлично — въпреки благата си външност тя винаги държеше в полите си една къса тояга и понякога я използваше; Нейлсийн от доста време вече я изглеждаше предпазливо, когато се приближеше към него — но ако един щедро харчещ мъж искаше да потанцува, какво толкова лошо можеше да има в това? Мат изпъна ръцете на Бетси настрани. Мястото между масите щеше да е достатъчно. Музикантите засвириха по-силно, макар и не по-малко фалшиво.

— Следвай ме — каза й той. — Стъпките в началото са много лесни.

И той подхвана, в ритъм с музиката, приклякайки и плъзгайки се надясно, като левият му крак следваше десния. Пак надолу и плъзгане встрани, с протегнати широко ръце.

Бетси бързо улови ритъма. Когато стигнаха до музикантите, той вдигна плавно ръцете й нагоре, завъртя се и извърна и нея, така че застанаха гръб в гръб. Отново приклякане и стъпка встрани, извръщане лице в лице, приклякане и извъртане, отново и отново, дотам, откъдето бяха започнали. Тя усвои всичко това също толкова плавно — и му се усмихваше мило всеки път, когато извръщанията й позволяваха. Наистина беше хубава.

— Сега става малко по-сложно — измърмори той и се извърна така, че се озоваха с лице към музикантите, един до друг, хванати за китките и с кръстосани отпред ръце. Дясно коляно нагоре, леко изритване наляво, после плъзгане напред и надясно. Ляво коляно нагоре, леко изритване надясно, после плъзгане напред и наляво. Бетси се засмя, докато се полюшваха напред по пътеката до изпълнителите. С всеки преход стъпките ставаха все по-сложни, но й трябваше само едно показване, за да влезе в синхрон с него, лека като перце в ръцете му при всяка извивка, обръщане и завъртане. А най-хубавото беше, че не каза и една дума.

Музиката подхвана наложения от него ритъм въпреки липсващите ноти и с Танца на Шарката в главата му потекоха спомени. В спомените той беше с една глава по-висок, с дълги златисти мустаци и сини очи. Облечен беше в палто от кехлибарена коприна с пищно жабо от барзайнска дантела и с жълти арамелски сапфири по гърдите и танцуваше с мургава красива пратеничка на Ата-ан Миере, Морския народ. На тънката златна верижка, свързваща ноздрата й с една от многобройните й обици, висяха медальончета, които я означаваха като Надзорница на вълните на клана Шодин. Изобщо не го интересуваше властта й — за това можеше да се тревожи кралят, а не един среден владетел като него. Беше красива и лека в ръцете му и двамата танцуваха под огромния кристален купол на кралския двор на Шемал, а целият свят завиждаше на богатството и могъществото на Кореманда. И други спомени закръжиха по краищата, замъглявайки с искрите си онзи толкова отдавнашен танц. Заранта щеше да донесе вести за все по-тежки тролокски набези откъм Великата Погибел, а след месец и вестта, че Барзайн със златните кули е опустошен и опожарен и че Тролокските пълчища нахлуват все по на юг. Така щеше да започне онова, което по-късно щяха да нарекат Тролокските войни, макар никой да не му беше дал това име в самото начало; над триста години почти непрестанни битки, кръв, огън и разруха преди тролоците да бъдат изтласкани и Властелините на ужаса — избити. Така щеше да започне упадъкът на Кореманда, с цялото й благополучие и мощ, и на Есения с нейните философи и прославени седалища за просвета, както и на Манедерен, на Еарон и на всичките десет държави, от които щяха да изникнат страни, които помнеха Десетте държави само като древни митове за едно по-щастливо време. Но това щеше да дойде по-късно и той прогони ония спомени заради удоволствието на този едничък танц. Тази нощ той танцуваше Танца на Шарката с…

Той примигна, стреснат за миг от слънчевата светлина, струяща от прозорците, и от бялото лице, сияещо пред него под лъскавите капчици пот. За малко щеше да оплете сложните стъпки, но се съвзе преди да е настъпил Бетси и ритъмът се върна инстинктивно. Чувстваше този танц като свой толкова сигурно, колкото онези спомени, все едно дали бяха заети, или откраднати, но така неразличимо втъкани в тези, които лично беше преживял, че той повече не можеше да ги отличава, без да размисли. Всички те сега бяха негови, запълнили празнините на паметта му, все едно че сам ги беше изживял.

Това, което й беше казал за белега, си беше чистата истина. Обесен заради знание, както и заради липса на знание. На два пъти беше престъпвал през един тер-ангреал като последния глупак, като някой селски идиот, мислейки си, че е нещо толкова просто, колкото да прекосиш ливадата. Е, почти толкова просто. Резултатите само бяха укрепили недоверчивостта му към всичко, което имаше нещо общо с Единствената сила. Първия път му бяха казали, че е обречен да умре и да живее отново, наред с други неща, които не му се искаше и да чуе. Някои от тези други неща го бяха сполетели по пътя му към второто му минаване през такъв тер-ангреал, което на свой ред го беше довело до въжето около врата му.

Серия от стъпки, всяка предприета съвсем основателно и по чиста необходимост, и за момента съвсем разумна — и всяка го беше довела до неща, каквито дори не си бе въобразявал. Сякаш винаги се оказваше хванат в стъпките на такъв един танц. Със сигурност беше умрял преди Ранд да среже въжето и да го съживи. Беше се заклел може би за стотен път: вече да гледа къде стъпва и да не предприема неща, без да помисли до какво може да доведат.

В интерес на истината, през онзи ден беше спечелил много повече от белега на шията си. Преди всичко сребърната лисича глава, чието око приличаше на древния символ на Айез Седай. Понякога този медальон така го разсмиваше, че чак ребрата го заболяваха. Не вярваше на никоя Айез Седай, така че дори се къпеше и спеше с това нещо на врата си. Светът беше смешно място за живеене — смешно и много странно.

Друга негова придобивка беше знанието, макар и нежелано знание. Сега главата му беше натъпкана с резени от живота на други мъже, хиляди при това, понякога с цели години, макар и на откъслеци, със спомени за кралски дворове и за древни битки, битки от времена много преди Тролокските войни, до последната битка от възхода на Артур Ястребовото крило. И всички те сега бяха негови, все едно че сам ги бе преживял.

Нейлсийн, Дерид и Талманес пляскаха в такт с музиката, както и останалите мъже, пръснати по масите. Мъже от Бандата на Червената ръка, подканящи пълководеца си в неговия танц. Светлина, и това име ако не караше Мат да се сгърчи отвътре! То беше носено от чета легендарни герои, загинали, за да спасят Манедерен. Нямаше мъж, който да крачи или язди зад знамето на Бандата и да не мисли, че и техните имена ще се запомнят в легенди. Госпожа Делвин също пляскаше, а останалите прислужнички бяха престанали да обикалят.

Тъкмо тези спомени на други мъже бяха привлекли Бандата да последва Мат, въпреки че бойците му не го знаеха. Защото в главата му гъмжеше от спомени за повече битки и походи, отколкото могат да преживеят и сто души. Независимо дали беше на побеждаващата или на губещата страна, той помнеше как тези битки бяха спечелвани или губени и беше нужен много малко ум, за да преведе всичко това в полза на побеждаващата Банда. Досега поне се получаваше. Поне тогава, когато не можеше да избегне битката.

Неведнъж му се беше искало тези чужди спомени да се махнат от главата му. Без тях той нямаше да е в това положение — да командва близо шест хиляди войници и още, които всеки ден напираха да се присъединят, в очакване да ги поведе на юг, за да оглави проклетото нахлуване в една земя, в която властваше един от проклетите Отстъпници. Беше станал герой, а не искаше да бъде герой. Героите имаха навика да загиват. Да си герой беше като да подхвърлиш кокал на някое псе и да го разкараш от пътя си, освен ако не беше като да обещаеш на псето кокал и да го пратиш отново на лов. Същото се отнасяше и за всички войници впрочем.

От друга страна, без тези спомени нямаше да ги има тези близо шест хиляди войници. Щеше да е съвсем сам, тавирен и обвързан с Преродения Дракон, като оголена мишена, познат за всичките проклети Отстъпници. Някои от които явно знаеха твърде много за Мат Каутон. Моарейн беше твърдяла, че това е много важно, че навярно Ранд ще има нужда от него и от Перин, за да спечели Последната битка. Ако се окажеше права, той щеше да направи каквото трябва — разбира се, как иначе; трябваше само да попривикне малко с тази мисъл — но нямаше никакво желание да се превръща в някакъв проклет герой. Само да можеше да измисли някак какво да направи с проклетия му Рог на Валийр… Той изрече наум къса молитва за душата на Моарейн, надявайки се, че тя все пак няма да излезе права.

Двамата с Бетси за последен път стигнаха до края на пътеката и тя се отпусна изнемощяла на гърдите му.

— О, беше чудесно! Чувствах се така, сякаш бях някъде в кралски палат. Можем ли да го направим пак? А? Кажи, можем ли да го изтанцуваме пак? — Госпожа Делвин изръкопляска, после забеляза, че другите прислужнички стоят и зяпат, и се нахвърли върху тях, разпръсквайки ги като пилета с енергично махане на ръцете.

— Слушай, „Щерката на Деветте луни“ говори ли ти нещо?

Думите сами изскочиха от устата му. Стана затова, че си мислеше за тер-ангреала. Ако изобщо някога намереше тази Щерка на Деветте луни… „Моля те, Светлина, дано поне да не е скоро!“, помисли си той трескаво — та ако изобщо някога я намереше, тя едва ли щеше да сервира по масите на някакво ханче в малък градец, пълен с войници и бежанци. Но пък, от друга страна, можеше ли да каже човек кога точно ще се изпълни едно пророчество? А че си беше пророчество донякъде, беше си. Да умреш и да оживееш отново. Да се ожениш за Щерката на Деветте луни. И да се откажеш от половината светлина на света, за да спасиш света, каквото и да означаваше това. Той наистина беше умрял, в края на краищата, когато се люшна на онова въже. Щом това излезе вярно, значи и другото трябваше да е. Нямаше измъкване.

— Щерката на Деветте луни ли? — каза задъхано Бетси. Но това, че й беше свършил дъхът, не й забави езичето. — Да не е някой хан? Кръчма? Не ще да е тук, в Мероне, в това съм сигурна. Да не би да е отвъд Арингил? Никога не съм била в…

Мат опря пръст на устните й.

— Все едно. Хайде да изтанцуваме още един танц.

Този път беше селски танц, нещо от тук и сега, в който нямаше никакви други спомени освен неговите си. Само дето наистина трябваше да мисли, за да може да ги отличи.

Нечие окашляне го накара да се озърне и той въздъхна. На прага бе застанал Едорион. Когато Мат играеше с него комар в Тийрския камък, младият тайренски лорд беше един розовобузест дебеланко, но откакто бе дошъл на север, бе станал по-корав и лицето му беше потъмняло от слънцето. На шлема му с широка периферия вече не висяха пискюли, а някога позлатената му гръдна броня беше здраво очукана. Камизолата му с бухнали ръкави на сини и черни ивици бе също износена.

— Каза ми да ти напомня за обиколките ти в този час. — Едорион деликатно избягваше да погледне Бетси. — Но мога да намина и по-късно, ако искаш.

— Идвам веднага — каза Мат. Беше важно да прави обиколките всеки ден, всеки ден да проверява по нещо; спомените на другите мъже му го бяха вменили, а за неща като това бе свикнал вече да им се доверява. Щом така или иначе се беше натикал в тази работа, по-добре беше да я върши както трябва. Ако я вършеше както трябва, можеше и да оцелее. Бетси се беше отдръпнала от него и се мъчеше да изтрие потта от лицето си с престилката и да си оправи косата едновременно с това. Блаженството вече чезнеше от лицето й. Все едно, щеше да го запомни. „Потанцувай добре с една жена — помисли си той лукаво — и тя наполовина е твоя.“

— Дай това на музикантите — каза й той и пусна три жълтици в шепата й. Колкото и лошо да бяха свирили, за малко го бяха отвлекли от Мероне и от това, което му предстоеше. Все едно, на жените щедростта им допадаше. Дотук всичко вървеше много добре. С поклон, почти целувайки ръката й, той добави: — До скоро виждане, Бетси. Ще потанцуваме пак, когато се върна.

За негова изненада тя люшна пръст под носа му и заканително поклати глава, сякаш беше прочела какво се върти в ума му. Е, той никога не беше твърдял, че разбира жените.

Той си нахлузи шапката и взе копието си с черната дръжка, поставено до вратата. Това му беше друг дар от другата страна на тер-ангреала, с надписа на Древния език и странното острие, дълго колкото къс меч и с ецвани от двете страни гарвани.

— Днес ще наобиколим пивниците — каза той на Едорион и двамата закрачиха сред обедната жега, в лудницата, носеща името Мероне.

Градът не беше голям и нямаше крепостни стени, макар да беше петдесет пъти по-голям от всичко, което Мат беше виждал преди да напусне Две реки. Улиците бяха изпълнени с хора, предимно кайриенци и андорци. Макар да се намираше откъм кайриенската страна на река Еринин, Мероне сега не принадлежеше на нито една от двете държави, а някак балансираше между двете, с непрестанния поток от хора от половин дузина земи, хора, които оставаха да се заселят тук или просто минаваха. Откакто Мат бе дошъл тук, минаха дори три-четири Айез Седай. Макар да носеше медальона, той ги заобикаляше отдалече — нямаше нужда да си търси белята, — но всички те заминаваха толкова бързо, колкото се появяваха. Късметът му наистина се държеше добре, когато се налагаше. Досега поне.

Войниците на Бандата правеха тълпата още по-гъста и пъстра. Обикаляха по двама-трима по дюкяни, работилнички и кръчми или по отделения в строй — лъконосци и стрелци с арбалети в кожени жилетки, покрити с метални дискове, копиеносци с изпочукани от битки метални нагръдници — най-доброто, което им беше останало или плячкосано от загиналите. Навсякъде яздеха конници в тежки ризници, тайренци с шлемове с плоски ръбове и кайриенци с шлемове като камбани, дори няколко андорци с техните конични шлемове с решетести забрала. Рахвин беше отблъснал твърде много мъже от гвардията на кралицата, мъже, останали верни на Мургейз, и някои от тях се бяха присъединили към Бандата.

Войниците разпознаваха Мат веднага, разбира се, и мнозина от тях го поздравяваха гръмко още щом видеха периферията на шапката му и странното копие в ръката му. Тези две вещи го отличаваха толкова ясно, колкото всеки благороднически герб. Чувал беше всички слухове, обясняващи защо презира бронята и шлема; а те бяха кой от кой по-различни — от налудничава смелост до това, че само оръжие, изковано лично от Тъмния, можело да го срази. Някои твърдяха съвсем убедено, че шапката му била дадена от Айез Седай и че докато я носел, нищо не можело да го убие. Истината бе, че тя си беше най-обикновена шапка и той я носеше само защото предлагаше добра сянка. И защото му напомняше, че трябва да се държи колкото може по-настрани от места, където може да му потрябва ризница и шлем. Измислиците за странното копие с надписа, който дори малцина сред благородниците можеха да разчетат, бяха още по-чудати. Никоя от тях обаче не можеше да надмине истината. Острието с гарваните беше изработено от Айез Седай още по време на Войната на Сянката, преди Разрушението; никога не беше нужно да се наточва и той се съмняваше, че ще може да го счупи, ако се опита.

Поне не му се налагаше да се бута през тълпата — хората се отдръпваха да му отворят път още щом го зърнеха. Искаше му се да не го гледат толкова много от бежанците с такава надежда, сякаш държи ключа на всичките им проблеми в джоба си. Освен да им осигури храна от керваните, идващи от Тийр, не знаеше какво друго може да направи за тях. Почти всички бяха мръсни и дрипави.

— Сапунът в лагерите свърши ли? — измърмори Мат.

— Свърши — каза Едорион. — Повечето го разпродадоха на амбулантите срещу евтино вино. Не искат сапун; искат или да се прехвърлят през реката, или да удавят страданията си.

Преди гражданската война и други бедствия да разкъсат Кайриен, Мероне беше представлявал транзитен пункт за търговията между Кайриен и Тийр, което означаваше, че тук хановете и кръчмите бяха почти толкова, колкото къщите. Първите пет-шест, в които надникна, не се различаваха много — каменни постройки с душни, претъпкани с маси помещения, в които от време на време се вихреха юмручни боеве. Пияни войници обаче нямаше.

„Крайречната порта“, чак в другия край на градчето, беше най-добрият хан в Мероне, но дебелите талпи, заковани върху дървената врата с изрязани на нея слънца, напомняха на ханджии и кръчмари да не оставят войници от Бандата да се напиват. Въпреки това всички войници, макар и трезви, се биеха — тайренци с кайриенци, кайриенци с андорци, пешаци с конници, хората на един лорд срещу хората на друг, ветерани с новобранци, войници с цивилни. Побоищата обаче спираха преди да са се развихрили съвсем — спираха ги войници с тояги и с червени ленти на ръцете. Всяка единица беше задължена да осигурява наряд за Червения патрул, различни мъже всеки ден, а Червения патрул имаше задължението да заплаща всички щети, нанесени в деня на поредното дежурство. Това ги принуждаваше да се трудят усърдно да поддържат мира.

В „Лисицата и гъската“ един веселчун — набит мъж на средна възраст — жонглираше със запалени факли, докато друг, мършав и оплешивял тип в хана „Еринин“, държеше лютнята си и декламираше откъси от „Великият лов на Рога“. Въпреки жегата и двамата носеха характерните си наметала, целите покрити с многобройни разноцветни кръпки, които се развяваха при всяко тяхно движение. Един веселчун щеше по-скоро да се остави да отсекат ръката му, вместо да го лишат от наметалото. Имаха доста внимателна публика — мнозина от зрителите идваха от села, в които редките гостувания на веселчун се посрещаха с огромно въодушевление — много по-внимателна, отколкото слушателите на момичето, пеещо върху една маса в хана „Трите кули“. Беше доста хубавичка, с дълги черни къдрици, но една песен за вярната любов едва ли можеше да задържи вниманието на дрезгаво смеещите се мъжаги, които пиеха тук. Останалите места не предлагаха особени забавления, освен по един-двама музиканти, но тълпите там бяха още по-шумни и от тропащите по масата зарове ръцете на Мат го засърбяха. Но той наистина печелеше почти винаги, особено на зарове, и нямаше да е редно да измъква пари от войниците си. А такива бяха повечето мъже по масите — малцина бежанци разполагаха с толкова пари, че да ги харчат в гостилници.

Във всяка гостилница имаше и по двама-трима мъже, които седяха настрани, обикновено сами, в повечето случаи типове с твърди погледи, някои добре облечени, други почти толкова дрипави, колкото бежанците, но всеки с вид на човек, който знае да си служи с меча. Че дори и жени от същия тип — Мат поне видя две, а пред „Бича на фургонджията“ — и трета. Тия бяха Ловци на Рога, легендарния Рог на Валийр, който щеше да призове мъртвите герои да възкръснат от гробовете си, за да се сражават в Последната битка. Който го намереше, мястото му в историята беше гарантирано. „Стига да остане някой, който да напише проклетата история“ — помисли си Мат кисело.

Някои вярваха, че Рогът ще се намери там, където цари бъркотия. Четиристотин години, откакто за последен път беше обявен Ловът на Рога, и този път хората буквално се бяха смъкнали от дърветата, за да положат клетвите. Беше срещал орди от Ловци по улиците на Кайриен и очакваше да срещне още повече, когато стигнеше в Тийр. В момента такива несъмнено се стичаха и към Кемлин. Искаше му се някой от тях най-сетне да го намери това нещо. Доколкото знаеше, Рогът на проклетия му Валийр се пазеше някъде в Бялата кула, и доколкото познаваше Айез Седай, съмняваше се, че и дузина от тях знаят къде е.

Отделение от пешаци, предвождано от офицер на кон в очукана ризница и с кайриенски шлем, мина в строй по улицата — близо двеста копиеносци, следвани от над петдесетина лъконосци с колчани на бедрата и лъкове, преметнати на раменете. Не дългите лъкове на Две реки, с които Мат беше отраснал, но доста сериозно оръжие. Трябваше да намери достатъчно арбалети, за да му свършат работа, въпреки че лъконосците нямаше да приемат промяната на драго сърце. Те пееха и маршируваха и мощните им гласове цепеха околната врява.

Следваше ги гъста група цивилни, все млади мъже, които ги гледаха с любопитство и слушаха. Това не преставаше да удивлява Мат. В колкото по-лоша светлина представяше една песен войнишката съдба — тази беше една от най-лошите, — толкова по-голяма беше тълпата. Както е сигурно, че водата е мокра, така бе сигурно, че някои от тези младежи още преди края на деня щяха да говорят с някой знаменосец, и повечето, които го стореха, щяха да се подпишат или да сложат отпечатък от пръста си. Сигурно си въобразяваха, че песента цели да ги уплаши и да ги лиши от славата и плячката. Добре поне че копиеносците не пееха „Танца с Джак на сенките“. Мат мразеше тази песен. Щом разберяха, че „Джак на сенките“ означава смъртта, момците се юрваха да намерят някой знаменосец.

— Носи се слух, че лорд Дракона бил вчера в града — каза Едорион.

— Най-голямото събитие вчера — отвърна му кисело Мат — беше, че за първи път от цяла седмица успях да се изкъпя. Я стига глупости.

Готов беше да даде много, за да разбере как се е появил този слух, още повече че определено нямаше кой да е видял. Беше в съвсем ранните часове на утрото, когато в стаята му в „Златния елен“ изведнъж се появи светъл процеп — и Ранд излезе от една от ония проклети дупки в нищото, явно от палата в Кемлин, ако се съдеше по колоните, които се мернаха преди отворът да изчезне. Беше смайващо, че идва сам, без никакви айилци, и че изниква направо в стаята на Мат, а мисълта за последното още караше космите по врата на Мат да настръхват. Това нещо просто можеше да го среже на две, ако се беше оказал на неподходящо място. Той определено не обичаше Единствената сила. Цялата история беше доста странна.

— Бързай бавно, Мат — каза Ранд, без да го поглежда. Пот се лееше от лицето му и беше стиснал челюсти. — Той трябва да види, че наближавате. Всичко зависи от това.

— Знам — отвърна Мат кисело. — Нали аз помогнах да съставим проклетия план, забрави ли?

— Как разбираш дали си влюбен в една жена. Мат? — Ранд го подхвърли все едно че имаше нещо общо с онова, което беше казал преди малко.

Мат примигна.

— Че откъде да знам, в Гърнето на ориста да ме натъпчат дано? В такава клопка досега не съм си пъхал крака. Какво те накара да ме питаш точно за това?

Но Ранд само размърда рамене, сякаш искаше да отпъди нещо от мислите си.

— Ще приключа със Самаил, Мат. Това го обещах; дължа го на мъртвите. Но другите къде са? Искам да ги довърша всички.

— А бе, я по-добре един по един.

— В Муранди има Заклети в Дракона, Мат. В Алтара също. Мъже, заклели се в мен. Щом Иллиан стане мой, Алтара и Муранди ще паднат като зрели круши. Ще се свържа със Заклетите в Дракона в Тарабон — и в Арад Доман също, — а ако Белите плащове се опитат да ме задържат извън Амадиция, ще ги съкруша. Пророкът вече е подготвил Геалдан и почти цяла Амадиция, както чувам. Представяш ли си Масема като пророк? Салдеа сама ще ми се предаде — Башийр е сигурен в това. Всички Гранични земи ще дойдат на моя страна. Длъжни са! Ще го направя, Мат. Всички земи — обединени преди Последната битка. Ще го постигна! — Гласът на Ранд бе придобил трескави нотки.

— Да бе, Ранд — отвърна бавно Мат. — Само че едно по едно, нали?

— Никой човек не трябва да чува гласа на друг човек в главата си — измърмори Ранд и Мат замръзна. Ранд знаеше част от онова, което се беше случило от онази страна на тер-ангреала в Руйдийн — във всеки случай знаеше, че по някакъв начин той беше придобил военни знания — но не знаеше всичко. Поне Мат смяташе така — не всичко. Не и за спомените на други мъже. Ранд като че ли не видя в стресването му нищо необичайно и продължи:

— Той може да бъде подмамен, Мат. Самаил винаги мисли праволинейно. Но дали има някакъв отвор, през който да може да се измъкне? Ако направим само една грешка, ще загинат хиляди. Десетки хиляди. Стотици със сигурност, но не искам да са хиляди.

Мат направи толкова свирепа гримаса, че един амбулант, който се опитваше да му пробута някаква кама, изтърва стоката си и побърза да се скрие в тълпата. При Ранд винаги беше така: прескачаше от нашествието в Иллиан на Отстъпниците, после пък за жени… — Светлина, че нали тъкмо Ранд винаги намираше начин да се оправи с жените, той и Перин — от Последната битка към Девите на копието и разни работи, от които Мат нищо не разбираше, рядко изслушваше отговорите на Мат и често дори не ги изчакваше. Да слуша Ранд да му говори за Самаил така, сякаш го познава лично, беше повече от обезпокоително. Знаеше, че Ранд рано или късно ще полудее, но ако лудостта му вече се просмукваше…

А какво да кажем за другите, за ония тъпаци, които Ранд събираше при себе си, които искаха да преливат, и за онзи тип Таим, който вече можеше? Ранд му го беше подхвърлил просто така, между другото. Мазрим Таим, проклет Лъжедракон, който щеше да учи проклетите „школници“ на Ранд, или каквито там бяха. Когато всички те започнеха да полудяват, Мат не искаше да бъде и на хиляда мили от тях.

Само че изборът му беше колкото на едно листо, паднало във въртопа. Беше тавирен, но Ранд беше по-силен. В проклетите му Пророчества нищо не се споменаваше за Мат Каутон, но го бяха спипали като пор под плета. Светлина, колко му се искаше очите му никога да не бяха виждали проклетия му Рог на Валийр.

Следващите дузина кръчми и гостилници Мат обиколи с мрачно лице. Всъщност те не се отличаваха особено от предишните — претъпкани маси, музиканти и певици.

Пред „Сребърния рог“ обаче — що за идиотско име! — се бе вдигнала гълчава и се бе струпала тълпа. В средата двама високи мършави мъже със засукани мустаци, дълги мурандийски палта от ярка коприна и с мечове с пищно позлатени дръжки се канеха да бият някакво момче. Единият, с червено палто, стоеше и гледаше ухилен как другият, с жълто, го е стиснал за яката и замахва да го удари.

Мат сдържа гнева си — напомни си, че не знае какво е предизвикало това.

— По-полека — каза той и хвана мъжа е жълтото палто за ръката. — Какво толкова е направило?

— Искаше да ми открадне коня! — тросна се побойникът с миндински акцент и отблъсна ръката на Мат. Миндийците се хвалеха — хвалеха се! — че били най-избухливите в цяла Муранди. — Врата ще му счупя на тоя селяк! Ще го…

Без повече приказки, Мат го удари с дръжката на копието си в чатала. Устата на мурандиеца се отвори, но от нея не излезе нито звук. Очите му се подбелиха и той изпусна момчето и се срина на земята.

— Няма да стане — каза Мат.

Това естествено не беше краят — мъжът с червеното палто посегна към меча си, но Мат го фрасна в кръста с дръжката на копието. Онзи изпъшка, изпусна дръжката на меча, но сграбчи с другата ръка камата с дългото острие на колана си. Мат бързо го шибна над ухото — не силно, но досадникът се срина върху другия. „Проклет тъпак!“ — помисли си Мат, без да е сигурен дали има предвид побойника с червеното палто, или себе си.

В същия момент дойдоха половин дузина Червени патрули — тайренски конници, крачещи тромаво в чизмите си до коленете. Едорион държеше момчето — мършаво хлапе с глуповата физиономия, около шестгодишно, може би най-отвратителният сополанко, който Мат беше виждал — със сплескан нос, твърде голяма уста и големи щръкнали уши. Ако се съдеше по дупките по палтото и панталоните му, беше от бежанците. Изглеждаше по-мърляв от всичко наоколо.

— Оправи тази работа, Харнан — каза Мат. Харнан беше командирът на отделението, набит мъж с вечно страдалческа физиономия и свирепа татуировка на ястреб на лявата буза. Тази мода напоследък се ширеше сред Бандата, но повечето поне се ограничаваха до части на тялото, които обикновено са покрити. — Разбери какво е причинило тази свада и разкарай тия двама побойници от града. — Толкова поне заслужаваха, каквото и да беше предизвикало разправията.

Някакъв кльощав мъж в мурандийско палто от тъмна вълна се промуши през зяпачите и коленичи до двамата пострадали. Оня с жълтото палто започна да стене, а другият с червеното, взе да се опипва по главата и да сипе проклятия. Новодошлият вдигаше повече шум от двамата взети заедно.

— О, господари мои! О, милорд Перс! Милорд Кулен! Убиха ли ви? — Кльощавият вдигна треперещи ръце към Мат. — О, не ги убивайте, милорд! Не и сега, когато са толкова беззащитни! Те са Ловци на Рога, милорд. Аз съм слугата им, Падри. Герои са те, милорд.

— Никого няма да убивам — отвърна отвратен Мат. — Но гледай да вдигнеш задниците на тия твои герои на седлата на конете им и вън от Мероне, преди да е залязло слънцето. Не обичам възрастни мъже да заплашват едно дете, че ще му счупят врата. Преди залез!

— Но, милорд, те са ранени. Той е само едно селяче и искаше да открадне коня на лорд Перс.

— Само го яхнах — избухна хлапето. — Не съм крадец.

Мат кимна мрачно.

— Не може да се чупят момчешки вратове за това, че е яхнал един кон, Падри. Дори да са на селячета. Разкарай бързо тия двамата, че ще се погрижа да счупят техните вратове. — Той даде знак на Харнан, който рязко кимна на хората си и те награбиха грубо Перс и Кулен и ги повлякоха настрани. Падри се затътри след тях — мърмореше недоволно, че господарите му не били в състояние да яздят и че били Ловци на Рога и герои.

Мат въздъхна тежко и се обърна към хлапето:

— Ти не разбираш ли, че можеш да пострадаш „само като яхнеш“ нечий чужд кон бе, момче? Мъж като този сигурно язди някой жребец, който ще те стъпче така, че никой няма и да разбере къде си бил, хлапе такова!

— Не жребец, скопец. — Момчето се дръпна от ръката на Едорион и като се увери, че го държат здраво, се намуси. — Скопец е и нямаше нищо да ми направи. Конете мен ме обичат. И не съм хлапе. На девет съм. И съм Олвер, а не „момче“.

— Олвер значи? — На девет? Може и така да беше. Мат не се оправяше много-много с възрастта на децата. — Е, Олвер, кажи сега къде са майка ти и баща ти? — Той се огледа, но тълпата вече се бе пръснала. — Къде са те, Олвер? Трябва да те върна при тях.

Вместо да отговори, Олвер прехапа устна. От едното му око се процеди сълза и той я изтри сърдито с опакото на ръката си.

— Айилците убиха тате. Един от ония… Шайдо. Мама каза, че ще ходим в Андор. Каза, че ще живеем в една ферма. С коне.

— Тя къде е сега? — попита го меко Мат.

— Разболя се. Аз… погребах я на едно място, дето има цветя. — Изведнъж Олвер изрита Едорион и се замята да се отскубне от ръката му. — Пусни ме. Сам мога да се оправям. А бе, пусни ме бе!

— Погрижи се за него, докато намерим някой, който да го прибере — каза Мат на Едорион, който го изгледа зяпнал, докато се мъчеше да се предпази от момчето и в същото време да го задържи.

— Аз? Че какво да правя с тоя мишок, да му се не види и зверчето?

— Първо го нахрани. — Мат сбърчи нос; ако се съдеше по миризмата, Олвер беше прекарал не една нощ на пода на въпросната конюшня. — И да се изкъпе. Направо вони.

— На мен говорѝ — кресна Олвер, триейки очи. Сълзите му помогнаха да поизчисти калта от лицето си. — На мен ще говориш, не през главата ми!

Мат примигна, после се наведе.

— Извинявай, Олвер. И аз мразех това, като бях колкото теб. Виж сега. Миришеш много лошо, затова Едорион сега ще те заведе в „Златния елен“, където госпожа Делвин ще ти даде да се изкъпеш. — Олвер се намуси още повече. — Ако не ще, кажи й, че аз съм наредил да ти даде да се изкъпеш. Тя не може да те спре. — Момчето се сепна и Мат задържа усмивката си. Ако се ухилеше, щеше да обърка нещата. На Олвер можеше и да не му харесва идеята да се окъпе, но след като някой можеше да го спре, то… — И ще правиш каквото ти каже Едорион. Той е истински тайренски лорд и ще ти намери топла храна и някакви дрехи без толкова дупки. И някакви обуща. — По-добре беше да не добавя „и някой, който да се грижи за теб“. Госпожа Делвин щеше да се погрижи за това. Някоя и друга жълтица щеше да надмогне неохотата й.

— Не обичам тайренците — изломоти Олвер и изгледа намръщено най-напред Едорион, а после Мат. Едорион беше затворил очи и си мърмореше нещо тихо. — Значи е истински лорд? И ти ли си лорд?

Преди Мат да успее да му отвърне нещо, дотича Естеан — буцестото му лице беше почервеняло и потно. Очуканата му броня още пазеше жалки остатъци от предишната си пищна позлата, а бухналите жълти ръкави на камизолата му бяха силно протрити. Вече изобщо не приличаше на син на най-богатия лорд в Тийр. Макар че той никога не беше приличал на такъв.

— Мат — изпухтя той и прокара пръсти през сплъстената си коса, която все падаше на челото му. — Мат… Долу при реката…

— Какво? — сряза го Мат раздразнено. — Самаил ли е? Шайдо? Гвардейците на кралицата? Проклетите му Бели лъвове? Казвай какво?

— Кораб, Мат — изпъшка Естеан. — Голям кораб. Мисля, че е на Морския народ.

Това беше малко вероятно — Ата-ан Миере никога не влизаха с корабите си много навътре от морето, освен до най-близкото пристанище. Но все пак… По Еринин на юг нямаше толкова много села и продоволствието, което фургоните можеха да карат, щеше да изтънее, преди Бандата да е достигнала Тийр. Мат вече беше наел речни съдове да придружат похода му, но един по-голям щеше да е повече от полезен.

Корабът бе закован насред широката река. Наистина приличаше на кораб на Морския народ — по-висок и по-дълъг от всеки речен съд, но въпреки това с плавни черти, с две наклонени мачти. По такелажа се катереха мургави фигури, някои голи до кръста и с торбести гащи, които отдалече изглеждаха черни, други — в блузи с ярки цветове, от които можеше да се съди, че са жени. Със сигурност половината от екипажа щяха да са жени. Големите квадратни платна бяха свити, но висяха хлабаво, готови да бъдат изпънати в миг.

— Намери ми лодка — нареди Мат на Естеан. — И няколко гребци. — На хора като Естеан трябваше да им се напомня. Тайренецът примигна и приглади косата си. — Побързай бе, човек! — Естеан кимна сепнато и се затича.

Мат отиде до края на най-близкия кей, метна копието си на рамо и извади далекогледа си. Когато опря месинговата тръба до окото си, корабът се приближи няколко пъти. Морския народ сякаш очакваха нещо, но какво? Някои поглеждаха към Мероне, но повечето бяха извърнали лицата си в обратна посока, в това число всички на квартердека. Там трябваше да е Надзорницата им на платната и останалите корабни офицери. Той извърна далекогледа към отсрещния бряг.

По дългите кейове на Арингил, почти същите като на Мероне, се забелязваше някакво вълнение. Червените палта с бели яки и лъскавите брони отличаваха гвардейците на кралицата, които явно посрещаха група, дошла от кораба. Това, което накара Мат да подсвирне, бяха слънчобраните с цветен кръг по ръба, единият с два кръга, сред новодошлите. Понякога древните спомени му вършеха работа: слънчобранът с двата кръга отличаваше Надзорница на вълните, а другият — нейния Мечоносец.

— Намерих лодка, Мат — докладва Естеан до рамото му. — И няколко гребци.

Мат завъртя далекогледа към кораба. Ако се съдеше по оживлението, на палубата вече вдигаха котва. Да, и матросите по такелажа опъваха платната.

— Изглежда, няма да ми потрябва — промърмори Мат.

На другия бряг на реката пратеничеството на Ата-ан Миере напусна кея, придружено от ескорт гвардейци. Във всичко това нямаше никакъв смисъл. Морски народ на деветстотин мили навътре от морето. Само Надзорницата на корабите превишаваше по ранг Надзорницата на вълните; само Господарят на оръжията надвишаваше един Мечоносец. Никакъв смисъл, доколкото можеше да се осланя на онези спомени. Но те бяха стари, а и за Ата-ан Миере се знаеше по-малко, отколкото за всеки друг народ освен айилците. За айилците Мат знаеше повече от собствения си опит, отколкото от онези спомени, и все пак твърде малко. Навярно някой, който познаваше добре Морския народ, можете да му помогне да разбере какво става.

Платната на кораба вече се бяха издули. Каквото и да ги беше подкарало да се разбързат толкова, явно нямаше да ги отведе обратно към морето. С бавно нарастваща скорост съдът се плъзна нагоре по реката към заблатеното устие на Алгуеня на няколко мили северно от Мероне.

Е, него не го засягаше. Мат хвърли последен съжалителен поглед към кораба — това нещо щеше да превози толкова, колкото всички малки съдове, които беше наел — след което напъха далекогледа в джоба си и обърна гръб на реката.

— Кажи на гребците, че могат да си вървят, Естеан — въздъхна Мат.

Покрай водата се виждаше повече тиня, отколкото последния път, когато бе идвал тук. Тясна лепкава ивица, по-малко от педя широка, опираща в напуканата тиня откъм брега, но доказателство, че дори такава река като Еринин бавно пресъхва. Не го засягаше. Пък и да го засягаше, нищо не можеше да направи по въпроса. Той се обърна и се запъти да довърши обиколката си по кръчмите и гостилниците; важно беше нищо да не изглежда необичайно в този ден.

Когато слънцето залезе, Мат вече се беше върнал в „Златния елен“ и танцуваше с Бетси, а пък музикантите свиреха с все сила. Масите бяха издърпани край стените, за да отворят място.

Изненадващо, но жените приемаха танците като отдих от разнасянето на таблите и всяка от тях се усмихваше, щом й дойдеше ред да си свали престилката за един танц. Навярно госпожа Делвин им беше определила някакъв график. Но и да беше, Бетси правеше изключение. Тънката млада жена носеше вино само на Мат, не танцуваше с никой друг, освен с Мат, и ханджийката ги гледаше със сияещ поглед, от което Мат се чувстваше доста неловко. Всъщност Бетси танцува с него, докато стъпалата му не се набиха и прасците не го заболяха, но не спираше да се усмихва, с очи, грейнали от искрено доволство. Освен когато спираха да си поемат дъх, разбира се. По-точно — той да си поеме дъх: тя определено не даваше вид, че има нужда от почивка. Щом краката им спираха, езикът й се втурваше на галоп. Впрочем правеше го всеки път, когато Мат понечеше да я целуне, като главата й винаги се завърташе нанякъде и тя възкликваше за едно или друго, така че той успяваше да целуне или ухо, или косата й. И при това винаги изглеждаше изненадана. Мат така и не можеше да разбере дали е пълна смотла, или е много умна.

Часовникът на камината вече показваше, че е близо два след полунощ, когато той най-сетне й каза, че за тази нощ му е предостатъчно. На личицето й се изписа разочарование и устничките й се нацупиха. Изглеждаше готова да танцува чак до зори. Не беше единствената — една от по-възрастните прислужнички се беше облегнала на стената и разтриваше с една ръка крака си, но повечето останали бяха с блеснали очи и навирени опашки като Бетси. По-голямата част от мъжете изглеждаха вече уморени, някои се оставяха с мъченически усмивки да ги повлекат от пейките, а мнозина отпъждаха жените с вяло махане на ръце. Това Мат не го разбираше. Сигурно се дължеше на това, че в танцуването мъжете вършеха по-тежката работа, реши той — всичките вдигания и обръщания. А жените, виж, бяха леки — подскачането им просто изискваше по-малко сили. Но примигна, като видя една здрава слугиня, която буквално въртеше Естеан, вместо обратното — а той можеше да танцува, направо имаше талант — след което плесна една жълтица в шепата на Бетси и й каза да си купи с нея нещо хубаво.

Тя погледна монетата за миг, а после се изправи на пръсти и леко го целуна по устата, като погалване с перце.

— Аз никога не бих те обесила, каквото и да си направил. Ще танцуваш ли с мен утре? — Преди да успее да й отвърне, тя се изкикоти и побягна да повлече Едорион към дансинга. Госпожа Делвин обаче раздели двойката, хвърли една престилка в ръцете на Бетси и й посочи пътя към кухнята.

Мат закуцука към масата до задната стена, около която се бяха оклюмали Талманес, Дерид и Нейлсийн. Талманес се взираше в дъното на чашата си, сякаш се надяваше да навлече оттам някакви умни отговори. Ухилен, Дерид гледаше как Нейлсийн се мъчи да отпъди една дебеличка слугиня със сиви очи и светлоруса коса, без да желае да признае, че на краката му излезли пришки. Мат опря юмруци на масата.

— Бандата тръгва на юг призори. Хващайте се да подготвяте хората.

Тримата го зяпнаха.

— Ами че то остават само няколко часа — възрази Талманес, а Нейлсийн каза:

— За толкова време няма да можем да ги изкараме от пивниците.

Дерид се навъси и поклати глава.

— Никой от нас няма да може да поспи тази нощ.

— Аз ще поспя — отвърна Мат. — Един от вас да ме събуди след два часа. На разсъмване тръгваме.

В сивкавия предутринен здрач Мат седеше на гърба на Пипе и гледаше как Бандата на Червената ръка напуска Мероне. Всичките шест хиляди. Половината конници, половината пешаци, и всички вдигащи толкова шум, че и мъртъвци можеха да разбудят. Въпреки ранния час по улиците се беше подредил шпалир от хора, други бяха надвиснали от прозорците на горните етажи.

Червеният стяг на Бандата бе най-отпред — бяло поле в червена рамка, с червена ръка и бродирано отдолу в алено мотото на Бандата. „Довйе-анди се товя сагайн.“ — Време е да хвърлим зара. Със стяга яздеха Нейлсийн, Дерид и Талманес, зад тях — десет конници с пурпурни платнища на конете блъскаха медни барабани и още толкова тромпетисти подсилваха звука. Следваха конниците на Нейлсийн, смесица от тайренски рицари и Бранители на Камъка, кайриенски лордчета с техните цон на гърбовете и следващи ги спешени слуги, и шепа андорци, всеки ескадрон и отделение със своя собствен дълъг пряпорец с Червената ръка и номер. Мат ги беше накарал да хвърлят жребий кой какъв номер да получи.

Смесването им беше предизвикало известно ръмжене; не малко, казано честно. В началото всички кайриенци следваха Талманес, а тайренците — Нейлсийн. Пехотата беше сбиротък от самото начало. Имаше известно мърморене и при настояването му всяка част да е с еднакъв брой войници, както и за номерата на вимпелите им. Лордовете и капитаните винаги бяха събирали със себе си толкова души, колкото ги последват, известни като мъжете на Едорион или на Нейлсийн, или на Аландрин. Отчасти и досега все още го правеха — например петстотинте на Едорион се наричаха „Чуковете на Едорион“, а не Първи ескадрон — но Мат беше набил в главите им, че всеки от тях принадлежи на Бандата, без значение в коя точно страна се е родил, и че всеки, който не желае да служи така, както той е определил, е свободен да се маха. Удивителното беше, че никой не бе напуснал.

А защо оставаха, беше трудно да се разбере. След като той ги водеше, определено побеждаваха, но някои загиваха. Трудно му беше да ги изхранва и да им осигурява заплатите сравнително редовно, а можеха преспокойно да забравят за богатството, което толкова се хвалеха, че ще плячкосат. Досега никой не беше видял и един петак от това „богатство“ и Мат не виждаше възможност изобщо да го получат някога. Беше си чиста лудост.

Първи ескадрон надигна възглас, бързо подет от Четвърти и Пети. „Леопардите на Карломин“ и „Орлите на Реймон“, така се наричаха.

— С лорд Матрим към победа! С лорд Матрим към победа!

Ако Мат имаше някой камък подръка, щеше да го хвърли по тях.

Последва пехотата — като гънеща се змия. Двадесет отряда с високо вдигнати пики, следвани от още пет с лъкове или арбалети. И всички бойци пееха:

Мат изчака песента да свърши и заби пети в хълбоците на Пипе. Нямаше нужда да се занимава с фургоните на обоза в тила и с колоната резервни коне. Конете или щяха да окуцеят оттук до Тийр, или да измрат от неща, за които налбантите нищо не можеха да направят, а един конник без кон не струваше много. Няколко малки кораба поеха надолу по реката, изпънали триъгълни платна. Всеки от тях бе вдигнал малък флаг с Червената ръка.

Когато се изравни с челото на колоната, слънцето вече надничаше над хоризонта. Той придърпа ниско шапката си да се предпази от яростния му сребрист блясък. Нейлсийн се прозяваше, а Дерид се беше отпуснал на седлото, сякаш всеки момент щеше да заспи. Само Талманес яздеше с изправен гръб, широко отворени очи и нащрек.

— Днес искам да покрием тридесет и пет мили — каза им Мат. — Като се уверим, че можем да минаваме по тридесет и пет мили дневно, ще видим колко още можем да дръпнем. — Те, разбира се, го зяпнаха. Конете не можеха да издържат дълго на такава скорост, а всички освен айилците смятаха двадесет и пет мили за много добър дневен преход на пехота. Но трябваше да го изиграе така, както беше замислено. — Комадрин е писал: „Атакувай на такъв терен, където противникът ти вярва, че не можеш да се появиш, от неочаквана посока и в неочакван момент. Отбранявай се там, където противникът ти ще е убеден, че няма да го направиш, и когато е убеден, че ще побегнеш. Изненадата е ключът към победата, а скоростта е ключът към изненадата. За войника изненадата е живот.“

— Кой е този Комадрин? — попита Талманес.

— Един пълководец. Починал преди много време. Чел съм книгата му. — Тъй или иначе, имаше спомени, че я е чел, и то неведнъж; съмняваше се да е останало някое копие от нея. Между другото, спомняше си и че се е срещал с Комадрин, след като бе загубил от него една битка, около шестстотин години преди Артур Ястребовото крило. Добре поне, че не бе цитирал Комадрин на Древния език.

Неговата част от играта беше започнала точно според плана. Бързо потегляне без предупреждение, все едно че се опитваше да се измъкне на юг, но достатъчно показно, за да е сигурен, че ще се забележи. Сигурно щяха да го помислят за глупак, и това също беше за добро. Да научи Бандата да се движи бързо беше добра идея. Той огледа небето. Гарвани нямаше, нито врани, но това не означаваше много. То и гълъби нямаше, въпреки че ако поне един не беше отлетял тази заран от Мероне, Мат беше готов да си изяде седлото.

Най-много след няколко дни Самаил щеше да научи, че Бандата иде, и то бързо, а слухът, пуснат от Ранд в Тийр, щеше да даде да се разбере, че пристигането на Мат е сигнал за скорошно нахлуване в Иллиан. При най-големи усилия Бандата можеше да стигне в Тийр едва за месец. При малко късмет, Самаил щяха да го премажат като гнида между два камъка, преди Мат да се е доближил и на стотина мили от него. Самаил щеше да види, че всичко идва към него — почти всичко, — но щеше да е по-различен танц от този, който е очаквал. Различен от всичко, което всеки друг освен Ранд, Мат и Башийр можеше да очаква. Това беше истинският план. Мат се улови, че дори си подсвирква. Веднъж поне всичко вървеше така, както той очакваше.