Господарят на хаоса

Глава 15Купчина пясък

Очите на Егвийн се отвориха и се взряха в нищото. Все едно че изобщо не беше спала. Слепоочията й пулсираха. От деня, в който Ланфеар едва не уби нея и Авиенда, деня, в който Отстъпницата и Моарейн се бяха убили една друга, главата винаги я болеше след посещение в Тел-айеран-риод, макар и не чак толкова, че да я притесни сериозно. Тъй или иначе, преди години Нинив я беше научила на някои билки и тя бе успяла да си намери някои подходящи тук, в Кайриен. Корен от съновниче щеше да я направи сънена — или поне толкова изтощена, колкото си беше сега, и можеше да я задържи на легло с часове — но щеше да прочисти и най-малката следа от главоболие.

Тя стана и отиде до умивалника — гравирана кристална купа, предназначена сигурно за поднасяне на пунш на някой благородник. Погледът й срещна собствените й очи в огледалцето с позлатената рамка на тъмната стена на шатрата и бузите й се изчервиха.

— Е, и какво мислиш, че ще стане сега? — прошепна тя. Не можеше да допусне, че е възможно, но отражението й се изчерви още повече.

Беше просто един сън, не като Тел-айеран-риод, където онова, което се случеше с теб, оставаше истинско, когато се събудиш. Но си спомняше всичко, все едно че беше станало наистина. Стори й се, че бузите й направо изгарят. Само сън, и при това сън на Гавин. Не, той нямаше право да сънува за нея така.

— Всичко беше негова работа — каза тя сърдито на отражението си. — Не моя! Никакъв избор нямах!

Тя надникна навън. Сивите стени на Кайриен се издигаха на две мили на запад, отвъд изпепелената земя, където Предвратието бе обкръжавало града. Ако се съдеше по резките контури, слънцето току-що се издигаше над хоризонта, но айилците вече щъкаха между шатрите.

Тя се върна при постелята си и легна пак. Твърде уморена беше, за да си приготви корен от съновниче, но пък тъпата болка винаги заглъхваше и след час-два, щом се събудеше, щеше да е отшумяла.

Не беше изненадващо, че Гавин запълни сънищата й. Понякога те повтаряха неговия, макар и не точно; в собствената й версия някои от по-смущаващите неща просто не се случваха, или поне бяха позамазани. В нейния вариант Гавин много по-дълго й декламираше стихове и я държеше за ръчица, докато наблюдаваха изгреви и залези. Нито пък заекваше толкова, когато й казваше, че я обича. И изглеждаше точно толкова красив, колкото си беше наистина. Другите неща си бяха само нейни. Нежни целувки, които траеха вечно.

Появи се и Перин и застана пред нея, с вълк, клечащ в краката му, и една ястребица и една соколица, кацнали на раменете му — поглеждаха се свирепо над главата му. Той сякаш не ги забелязваше и се опитваше да захвърли секирата си, а накрая побягна, а секирата полетя във въздуха след него. И отново Перин — побягна от един Калайджии, все по-бързо и по-бързо, колкото и да му викаше тя да се върне. И Мат, който изричаше странни слова, които тя почти разбираше — на Древния език, — и два гарвана, кацнали на раменете му — ноктите им се впиваха през палтото му до кръв. Той като че ли не им обръщаше повече внимание, отколкото Перин на ястребицата и соколицата, при все че по лицето му преминаваше вълна на непокорство, заменяна от мрачно примирение. В друг сън някаква жена, чието лице беше загърнато в сянка, го подмамваше към някаква голяма опасност — Егвийн не знаеше каква точно, знаеше само, че заплахата е чудовищна. Няколко сънища засягаха Ранд, не всичките лоши, но до един странни. Елейн с протегната ръка го натискаше по главата да коленичи. Елейн, Мин и Авиенда седяха в безмълвен кръг около него и всяка поред протягаше ръка да го погали. После Ранд вървеше към някаква горяща планина и нещо хрущеше под ботушите му. Тя се размърда и изхленчи — хрущящите неща бяха печатите от затвора на Тъмния, които се трошаха с всяка негова стъпка. Знаеше го. Не беше нужно да ги види, за да го знае.

Подхранени от страха, сънищата взеха да стават по-лоши. Двете непознати жени, които беше виждала в Тел-айеран-риод, я спипаха и я завлякоха пред една маса, зад която се бяха струпали закачулени жени, а когато си свалиха качулките, всяка от тях се оказа Лиандрин, Черната сестра, която я беше пленила в Тийр. Една сеанчанка с кораво лице й връчи гривна и нашийник, свързани със сребриста каишка, ай-дам. Това я разплака: сеанчанците й бяха надявали ай-дам на шията. Да умре беше готова, но не и да позволи това да се случи отново. Ранд крачеше из улиците на Кайриен, смееше се и шибаше по сгради и хора в мълнии и огън, и други мъже тичаха с него, мятайки Силата. По едно време Мъдрите я хванаха в Тел-айеран-риод и я продадоха като животно в земите отвъд Айилската пустош — това правеха те с кайриенците, ако ги хванеха в Пустошта. И някакви смътни фигури я удряха с дебели тояги. Удряха. И удряха…

Тя се изправи рязко и се взря в лицето на Коинде.

— Простете, Айез Седай. Исках само да ви събудя за закуска.

— Не беше нужно да пробиваш дупка в ребрата ми — измърмори Егвийн и веднага съжали.

Гняв блесна в тъмносините очи на Коинде и мигом беше заличен, скрит под гай-шайнската маска на раболепно покорство, Заклети в хрисимо подчинение и да не докосват оръжие в продължение на една година и един ден, гай-шайн приемаха всичко, което можеше да ги сполети, било то груба дума, удар или дори нож, забит в сърцето им вероятно. Макар че за айилците убийството на гай-шайн бе равносилно на детеубийство. Извинение не съществуваше — извършителя го убиваше на място собственият му брат или сестра. И все пак Егвийн беше сигурна, че това е само маска. Гай-шайн я носеха с упорство, но все пак си бяха айилци, а по-малко хрисими хора от айилците Егвийн не можеше да си представи. Дори и тези като Коинде, които отказваха да махнат бялата роба след като срокът изтечеше. Гордостта й беше упорита и дръзка като на мъж, отказващ да отстъпи пред десетима противници.

Това беше една от причините Егвийн да внимава в приказките си и особено с Коинде. Гай-шайн нямаше как да окажат съпротива, без да нарушат всичко, в което вярваха. От друга страна, Коинде беше била Дева на копието и щеше отново да стане, стига някой да успееше да я убеди да свали тази роба. И тогава сигурно щеше да забрави за всякаква там Сила, да овърже Егвийн на фльонга и да я наръга с някое копие.

— Не искам закуска — каза Егвийн. — Просто излез и ме остави да поспя.

— Не искала закуска? — каза Амис от прага и нанизите и гривните й от слонова кост, сребро и злато издрънчаха, докато се провираше вътре. Пръстени не носеше — никоя айилка не носеше, — но колкото до останалото, можеше да стигне за три жени, и пак доста да остане. — Мислех, че поне апетитът ти се е възстановил.

Баир и Мелайне влязоха след нея, и двете също така отрупани с накити. Трите жени бяха от различни кланове, но докато повечето от другите Мъдри, прехвърлили Драконовата стена, си стояха при септите, техните шатри бяха заедно, близо до нейната. Трите насядаха по ярките възглавнички на пода и наместиха тъмните шалове, които айилските жени, изглежда, никога не сваляха от раменете си. Поне тези, които не бяха Фар Дарейз Май. Амис беше с побеляла коса като Баир, но докато бабешкото лице на Баир беше сбръчкано, Амис изглеждаше непривично млада, може би заради контраста между косата и лицето й. Тя твърдеше, че косата й била почти толкова светла още когато била дете.

Обикновено почваха Баир или Амис, но днес първа заговори Мелайне.

— Ако не ядеш, няма да можеш да се оправиш. Решихме да ти позволим да дойдеш на следващата ни среща с другите Айез Седай — те всеки път ни питат кога ще дойдеш…

— И всеки път влагоземките се излагат като последни глупачки — вметна кисело Амис. Иначе не беше свадлива жена, но изглежда салидарските Айез Седай я правеха такава. Обикновено Мъдрите избягваха Айез Седай, особено Мъдрите, които можеха да преливат, като Амис и Мелайне.

— Но може да се наложи да го премислим — продължи спокойно Мелайне. Преди скорошния си брак тя беше бодлива като трън, но сега нищо не можеше да прекърши спокойствието й. — Ти не бива да се завръщаш в съня, докато тялото ти не си възвърне напълно силите.

— Очите ти са зачервени — рече Баир загрижено. В много отношения обаче тя бе най-коравата от трите. — Лошо ли спа?

— Че как няма да спи лошо? — попита свадливо Амис. — Снощи три пъти се опитах да надникна в някой от сънищата й и не намерих нищо. Никой не може да се наспи добре, ако не сънува.

Устата на Егвийн пресъхна. Да тръгнат да я проверяват в единствената нощ, в която беше излязла извън тялото си само за няколко часа!

Мелайне се навъси. Не на Егвийн, а на Коинде, която още си стоеше вътре, коленичила и свела глава.

— До шатрата ми има една купчина пясък — каза Мъдрата съвсем спокойно. — Ще я претърсиш песъчинка по песъчинка, докато не намериш една червена песъчинка. Но ако не е онази, която търся, ще трябва да започнеш отначало. Хайде. — Коинде се поклони и се изниза заднишком навън. Мелайне погледна Егвийн и се усмихна мило. — Изглеждаш изненадана. Ако тя не направи каквото й се полага, ще я накарам да реши да го направи. Щом твърди, че още ми служи, все още е моя отговорност.

— Това няма да подейства. — Баир поклати глава. — Аз съм пердашила Джурик и Бейра, докато ръката ме заболи, но колкото пъти им казвам да махат бялото, пак ми се връщат в робите ся преди слънцето да е залязло.

— Това е отвратително — промърмори Амис. — Откакто се прехвърлихме във влажните земи, цяла четвърт от тези, на които срокът им е изтекъл, са отказали да се върнат в септите си. Така ще извратят джи-е-тох, че ще го лишат от смисъл.

Това беше дело на Ранд. Той беше разкрил пред всички това, което бяха знаели само вождовете на кланове и Мъдрите — че някога всички айилци отказвали да носят оръжие или да вършат насилие. Сега някои от тях вярваха, че единственото, което им се полага, е да бъдат гай-шайн. Други отказваха да приемат Ранд за Кар-а-карн по същата причина и по няколко души всеки ден продължаваха да се отцепват, за да се присъединят към Шайдо в планините на север. Някои просто захвърляха оръжията си и изчезваха, обладани от „замъгляването“: така го наричаха айилците. Най-странното във всичко това според Егвийн беше, че никой от тях не обвиняваше Ранд, освен Шайдо. Пророчеството на Руйдийн гласеше, че Кар-а-карн ще ги върне и ще ги унищожи. Към какво точно щеше да ги върне, никой, изглежда, не беше много наясно, но това, че щял да ги унищожи, изглежда, го приемаха също толкова спокойно, колкото Коинде бе приела току-що възложената й задача, за която знаеше, че е безнадеждно неизпълнима.

Точно сега на Егвийн щеше да й е все едно дори всички айилци в Кайриен да наденеха белите роби. Но виж, да позволи на тези Мъдри дори да заподозрат какво е намислила… Беше готова да прерови сто купчини пясък, доброволно при това, но не мислеше, че ще има този късмет. Наказанието й щеше да е много по-тежко. Веднъж Амис й беше заявила, че ако не прави точно това, което й се казва — Светът на сънищата си беше достатъчно опасен и без тази закана, — тя лично просто ще престане да я учи. Точно от това наказание най-много се боеше. По-добре хиляда купчини пясък.

— Недей да гледаш толкова потресено — изсмя се Баир. — Амис не е ядосана на влагоземците и определено не на теб — нали ти дойде като дъщеря на шатрите ни. Ядосана е от една от сестрите ти Айез Седай. Оная, дето се казва Карлиня, подхвърли, че може би те държим въпреки волята ти.

— Подхвърлила? — Белите вежди на Амис подскочиха почти до челото й. — Та тя направо го каза!

— И се научи веднага да си държи езика — разсмя се Баир. — Обзалагам се, че се научи. Когато ги оставихме, още скимтеше и се мъчеше да махне червените пуфти от роклята си. Една червена пуфта — сподели тя доверително на Егвийн — много прилича на червена усойница в тъпите очи на влагоземците, но не е отровна. Но се гърчи, когато я раздразнят.

— Щяха да се махнат, ако си бяха помислили, че са се махнали — изсумтя Амис. — Тази жена нищо не научава. Онези Айез Седай, на които сме служили в Приказния век, не може да га били толкова глупави. — Но се беше поуспокоила.

Мелайне се кискаше съвсем открито и Егвийн се усети, че и тя се кикоти. Част от айилския хумор беше непонятен, но не в това. Беше срещала Карлиня само три пъти, но представата как тази ледено надменна жена подскача и се мъчи да изтръска змиите от роклята си… единственото, което можеше да направи, бе да се сдържи да не се разсмее с цяло гърло.

— Чувството ти за хумор поне е в ред — каза Мелайне. — Болките в главата не се ли върнаха?

— Главата ми си е много добре — излъга Егвийн и Баир кимна.

— Хубаво. Разтревожихме се, когато взеха да се задържат. Стига да не влизаш в съня още малко, съвсем ще изчезнат. Недей да се боиш, ако ти стане лошо от тях. Тялото използва болката, за да ни предупреди, че ни трябва отдих.

Това почти накара Егвийн да се разсмее отново — та нали айилците не обръщаха внимание дори на зейнали рани и на счупени кости.

— Колко още се налага да стоя настрана? — попита тя. — Искам да науча всичко, а имам и много въпроси.

— Въпросите са хубаво нещо — каза Амис. — Питай.

— Възможно ли е да бъдеш притеглен в нечий чужд сън въпреки волята си?

— Разбира се, че не — отвърна Амис. — Не и ако докосването ти не е съвсем несръчно.

Но Баир веднага се намеси:

— Освен ако е налице някое много силно чувство. Ако се опиташ да наблюдаваш съня на някой, който те обича или мрази много, можеш да бъдеш привлечена. Или ако ти самата го обичаш или мразиш. Точно затова да не си посмяла да се опитваш да надничаш в сънищата на Севанна или дори да говориш с Мъдрите на Шайдо в техните сънища. — Егвийн продължаваше да се изненадва от това, че тези жени, както и останалите Мъдри, продължаваха да ходят на гости и да беседват с Мъдрите на Шайдо. За Мъдрите се смяташе, че стоят над всякакви вражди и битки, но тя беше склонна да допусне, че противопоставянето ни Кар-а-карн и клетвата да го убият поставя Шайдо много отвъд тези неща. — Да се измъкнеш от съня на някой, който те мрази или те обича — завърши Баир, — е все едно да се опиташ да се изкатериш от дълбока яма с гладки стени.

— Така си е. — Амис, която, изглежда, изведнъж си бе възвърнала чувството за хумор, погледна към Мелайне. — Точно затова никоя сънебродница никога не допуска грешката да се опитва да наднича в сънищата на съпруга си. — Лицето на Мелайне помръкна. — Във всеки случай не го прави втори път — добави Амис.

Баир се ухили, от което лицето й се набръчка още повече, и съвсем преднамерено избегна да погледне към Мелайне.

— Може да се окаже голям удар, особено ако ти е сърдит. Ако, да речем, джи-е-тох го поведе надалече от теб, а ти, като някое неразумно дете, проявиш глупостта да му кажеш, че ако те обича, няма да тръгне.

— Това ни отвлече доста от нейния въпрос — каза поруменялата Мелайне и Баир се разсмя.

— Ами ако не си се опитала да надникнеш? — попита Егвийн невинно.

Мелайне я погледна благодарно и тя изпита леко угризение. Но не чак толкова, че да не разпита за цялата тази история по-късно. Всичко, което можеше да накара не друга, а Мелайне да се изчерви толкова, трябваше да е доста забавно.

— Чувала съм за нещо подобно — каза Баир, — когато все още бях млада и тепърва започвах да се уча. Мора, Мъдрата на твърдината Колрада, ме обучаваше и тя ми каза, че ако чувството е много силно, ако любовта или омразата е наистина много голяма, можеш да бъдеш въвлечена дори само ако си позволиш да обърнеш внимание на съня на другия.

— Никога не съм чувала за такова нещо — каза Мелайне. Амис само я погледна невярващо.

— Нито пък аз от някоя друга освен от Мора — каза Баир. — Но тя беше изключителна жена. Казваха, че е близо на триста години, когато умря от ухапване на змия, но още изглеждаше млада като вас двете. Аз тогава бях младо момиче, но много добре я помня. Много неща знаеше тя, и много силно преливаше. Други Мъдри идваха от всички кланове, за да се учат от нея. Аз лично мисля, че толкова силна любов или омраза са нещо много рядко, но според нея това й се било случило на два пъти, веднъж с първия й съпруг и веднъж с един кандидат за трети съпруг.

— На триста години? — възкликна Егвийн. Със сигурност дори Айез Седай не можеха да живеят толкова дълго.

— Казах, че така разправяха — отвърна с усмивка Баир. — Някои жени се състаряват по-бавно от другите, като Амис тук, а когато става дума за жена като Мора, раждат се приказки. Някой път ще ви разправя историята как Мора преместила цяла планина. Ужким де.

— Може би друг ден? — рече Мелайне някак прекалено учтиво. Явно продължаваше да страда заради онова, което се беше случило в съня на Баел, и заради факта, че и другите го знаеха. — Чувала съм всички приказки за Мора още от дете и мисля, че ги знам наизуст. Ако Егвийн благоволи да се облече, трябва да се погрижим да се нахрани. — Блясъкът в зелените й очи подсказа, че смята да се погрижи за всяка хапка: явно подозренията й за здравето на Егвийн не се бяха уталожили. — И да отговорим на другите й въпроси.

Егвийн в паника зарови в ума си да измисли други. Обикновено имаше порой от въпроси, но снощните събития я бяха оставили само с този. Ако останеше само с него, сигурно щяха да започнат да се чудят дали не го е задала, защото се е опитала да се промъкне и да надникне в нечий сън. Друг въпрос. Не за собствените й странни сънища. Навярно и те носеха някакво значение, стига да можете да се докопа до него. Аная твърдеше, че Егвийн е Съновница, способна да предсказва хода на бъдещи събития, а тези три жени го допускаха, но твърдяха, че трябвало сама да се научи. Освен това не беше сигурна дали й се иска да обсъжда сънищата си с други. Тези жени бездруго вече знаеха много повече, отколкото й се искаше, за онова, което ставаше в главата й.

— Аа… кажете ми за сънебродниците, които не са Мъдри. Имам предвид, виждали ли сте някога други жени в Тел-айеран-риод?

— Понякога — отвърна Амис, — но не често. Без наставничка, която да я учи, една жена може и да не разбере, че прави нещо повече от това да сънува живи сънища.

— И, разбира се — добави Баир, — след като не знае, сънят като нищо може да я убие, преди да го е разбрала…

Измъкнала се вече от опасната тема, Егвийн се успокои. Получила беше по-ясен отговор, отколкото се беше надявала. Вече знаеше, че обича Гавин — „Нима? — прошепна вътрешният й глас. — А готова ли беше да го признаеш?“ — и че неговите сънища със сигурност означават, че и той я обича. Макар че, разбира се, щом мъжете можеха будни да говорят неща, които не мислят сериозно, защо да не можеха и да ги сънуват? Но да потвърдят Мъдрите, че той я обича толкова силно, че да може да преодолее всичко, което тя…

Не. Това трябваше да го отложи за по-късно. Представа си нямаше дори къде се намира той по широкия свят. Важното сега беше, че знаеше в какво се крие опасността. Следващия път щеше да може да разпознава сънищата на Гавин и да ги избягва. „Стига наистина да го желаеш“ — прошепна вътрешният глас. Надяваше се, че Мъдрите ще вземат цвета, напиращ на бузите й, за признак на здраве. Искаше й се да разбере какво означават собствените й сънища. Стига да означаваха нещо.

Заседателките все още бяха в Малката кула с Тарна, но конят на Червената вече чакаше оседлан на улицата пред бившата странноприемница. Чакаха и дузина Стражници — почетният ескорт за първите няколко мили от пътя на Тарна обратно към Тар Валон, чакаше и цял Салидар. Тълпата очакваше нещо много по-съществено от заминаването на пратеничката на Кулата.

— Човек би си помисли, че тя е някоя… някоя… — Нинив се прозя.

— О, кръв и пепел! — промърмори Елейн. И на нея й се спеше, та две не виждаше.

— Защо не й устроят цяла процесия? — изръмжа Нинив. — Не разбирам защо й предлагат цялата тази шумотевица. — И отново шумно се прозя.

— Защото е Айез Седай, главо заспала — каза Сюан зад тях. — Две глави заспали — добави тя, поглеждайки Елейн. — Както сте я подкарали, ще ви влезе някоя цаца в устата. — Елейн я изгледа с най-студения си поглед, но както обикновено, той се плъзна по Сюан като дъжд по гледжосана керемида. — Тарна е Айез Седай, момиченцата ми — продължи Сюан. — Една Айез Седай си е Айез Седай и нищо не може да го промени. — Нинив я изгледа особено, но тя не го забеляза.

Елейн се зарадва, че Нинив си сдържа езика — явният отговор щеше много да уязви Сюан.

— Какви са жертвите от снощи?

— Седем мъртви в селото. Близо сто из войнишките лагери. Всичките тези мечове, секири и тям подобни и никой, който да може да прелее да ги укроти. Сега там има няколко Сестри. Церят.

— А лорд Гарет? — попита Елейн тревожно. Гарет Брин сега се държеше студено с нея, но някога винаги се усмихваше топло и джобовете му винаги бяха пълни с бонбонки.

Сюан изсумтя толкова силно, че няколко души се обърнаха да я погледнат.

— С такъв като него — измърмори тя — и лъвориба ще си счупи зъбите.

— Ти, изглежда, си в чудесно настроение тази сутрин — каза Нинив. — Разбра ли най-после какво е посланието на Кулата? Гарет Брин да не ти е предложил да се омъжиш за него? Да не би някой да е умрял и да не ти е оставил наследство?…

— Ако си научила нещо — побърза да се намеси Елейн преди двете да се скарат, — кажи ни го.

— Жена, която твърди, че е Айез Седай, макар да не е — промърмори Сюан, — се е набутала вече до шията във врящ котел, но ако на всичко отгоре е твърдяла и че е от определена Аджа, тази Аджа първа ще я привика. Миреле не ти ли е разказвала за жената, която беше хванала да се представя за Зелена в Чачин? Бивша новачка, провалила се на изпита си за Посветена. Попитай я някой път. Поне час-два ще й трябват, за да ти опише всичко. Бедното момиче сигурно е съжалило, че не са го усмирили.

— Ти ми кажи какво знаеш — каза тихо Елейн, — или другия път като останем сами, ще те науча да седиш с прибрани ръчички и можеш да тичаш после да хленчиш в полите на Шериам, ако щеш. — Очите на Сюан се присвиха и Елейн изведнъж изохка и се стисна за бедрото.

Сюан си дръпна ръката, с която я бе ощипала, без дори да се опитва да се крие.

— Не понасям заплахите, момиче. Знаете не по-зле от мен какво е казала Елайда — видяхте го преди всеки друг тук.

— Върнете се, всичко е простено? — запита невярващо Нинив.

— Повече или по-малко. Плюс цял трюм рибешки карантии за това как Кулата трябвало да бъде цяла, сега повече от всякога, и лъкатушенето като на змиорка, че никоя не бивало да се страхува освен „онези, които са се замесили в бунт“. Светлината само знае какво значи това. Аз — не.

— И защо го пазят в тайна? — настоя Елейн. — Не е възможно да смятат, че някоя може да избяга при Елайда. Трябва само да изгонят Логаин. — Сюан не каза нищо, само намръщено изгледа чакащите Стражници.

— Продължавам да не разбирам защо искат още време — измърмори Нинив. — Знаят много добре какво трябва да направят. — Сюан запази мълчание, но веждите на Нинив бавно се повдигнаха. — Ти не си знаела отговора им.

— Вече го знам — каза Сюан и тихо измърмори нещо за „страхливи глупачки“. Елейн мълчаливо се съгласи.

Вратата на някогашната странноприемница се отвори. Половин дузина Заседателки излязоха, загърнати в шаловете си, по една от всяка Аджа, и после Тарна, следвана от останалите. Ако тълпата очакваше някаква специална церемония, остана горчиво разочарована: Тарна се качи на седлото си, очите й бавно пробягаха по Заседателките, после погледна към тълпата с неразгадаемо лице и смуши коня. Стражниците поеха с нея. Загрижено бръмчене, като от раздразнен кошер, се надигна сред зрителите.

Мърморенето продължи, докато Тарна не се скри от поглед. Тогава заговори Романда. По традиция най-възрастната Заседателка провъзгласяваше публично решенията на Съвета. Романда не се движеше като старица, разбира се, и лицето й беше също толкова лишено от възраст като на всяка друга, но дори кичури сива коса издаваха много напреднала възраст при Айез Седай, а нейният кок беше светлосив, без и следа от нещо по-тъмно. Елейн се зачуди колко ли е стара, но да попиташ една Айез Седай за възрастта й беше възможно най-грубата проява на невъзпитание.

Романда запреде потоци на Въздух, за да я чуят в цялото село — гласът й стигна до Елейн, все едно че й говореше лице в лице.

— Мнозина от вас се тревожихте през последните няколко дни, но ненужно. И да не беше пристигнала Тарна Седай при нас, ние сами щяхме да изпратим свои пратенички в Бялата кула. В края на краищата трудно може да се каже, че се крием тук. — Тя направи кратка пауза, за да даде време на тълпата да се разсмее, но хората продължиха да се взират мълчаливо в нея. — Нашата цел не се е променила. Ние търсим истината и справедливостта, за да постъпим така, както е правилно…

— Правилно за кого? — измърмори Нинив.

— …и няма нито да отстъпим, нито да се провалим. Вървете сега да си вършите задачите, уверени, че оставате под нашата закрила, сега и когато се върнем на подобаващите ни се места в Бялата кула. Светлината дано освети всички вас. Светлината дано освети всички нас.

Тълпата бавно се раздвижи. Нинив започна да си пробива път към триетажната каменна постройка. Елейн я последва. Снощи Нинив се бе опитала да подхвърли това, което бяха научили, без дори да помисли; Трябваше да го представят много внимателно, за да могат да повлияят на Съвета. А те, изглежда, наистина имаха нужда да им се повлияе. Романда всъщност не бе казала нищо.

Колкото до идеята на Нинив да хукнат за Кемлин, тя беше повече от глупава, но тя лично с нетърпение чакаше да тръгнат за Ебу Дар, за да свършат нещо наистина полезно. Само дано Нинив не объркаше всичко.

Настигна Нинив точно когато тя се добра до Шериам. Морврин също беше тук, както и Карлиня, и трите с шаловете си — тази заран всички Айез Седай носеха шаловете си.

— Трябва да поговорим — каза Нинив на Шериам. — Само с вас трите.

Елейн въздъхна. Не най-доброто начало, но не и най-лошото.

Шериам изгледа двете за миг, после хвърли поглед на Морврин и Карлиня и каза:

— Добре. Елате вътре.

Романда ги изгледа сърдито и изсумтя.

Простолюдието, разбира се, не го забелязваше, но Елейн беше засичала някои подмятания сред Айез Седай за Шериам и нейните приближени. Романда беше една от онези, които мислеха, че влиянието им е прекалено; още по-лошото според нея бе, че в този тесен кръг имаше две Сини и нито една Жълта.

— Очаквам ни повече, ни по-малко да чуем, че Ранд ал-Тор е тръгнал насам — каза сухо Морврин, щом влязоха. Другите две Айез Седай се спогледаха. Елейн едва потисна възмущението си — те наистина си мислеха, че двете с Нинив крият някакви тайни за Ранд. И те с техните тайни!

— Не е това — отвърна Нинив, — но е нещо също толкова важно, макар и по друг начин. — И заразказва за тяхното пътуване до Ебу Дар и за намирането на купата тер-ангреал. Не в същия ред и без да се споменава за Кулата, но най-същественото беше налице.

— Сигурни ли сте, че тази купа е тер-ангреал? — попита Шериам, след като Нинив свърши. — И че може да въздейства на времето?

— Да, Айез Седай — отвърна простичко Елейн. За начало — колкото по-простичко, толкова по-добре. Морврин изсумтя — тя не вярваше на нищо.

— В такъв случай сте се справили добре. Ще пратим писмо на Мерилил. — Мерилил Киндевин беше Сивата сестра, пратена да убеди кралицата в Ебу Дар да подкрепи Салидар. — Ще трябва да ни опишете подробностите.

— Тя никога няма да я намери! — избухна Нинив преди Елейн да успее да си отвори устата. — Само Елейн и аз можем.

Очите на Айез Седай се вледениха.

— Вероятно за нея ще бъде невъзможно — намеси се припряно Елейн. — Ние видяхме къде е купата, но ще е трудно дори за нас. Но ние поне знаем какво сме видели. Описанието в едно писмо просто няма да свърши работа.

— Ебу Дар не е място за Посветени — заяви студено Карлиня.

Тонът на Морврин беше малко по-мек, макар и назидателен.

— Всички трябва да правим това, което можем най-добре, дете. Мислиш ли, че Едесина или Афара, или Гуисин искаха да заминат за Тарабон? Какво могат да направят те, за да въведат ред в тази неспокойна земя? Но сме длъжни да се опитаме, затова отидоха. Кируна и Бера най-вероятно са в Гръбнака на света точно в този момент, на път да издирят Ранд ал-Тор в Айилската пустош, защото допускахме — само допускахме, — когато ги изпратихме, че може да е там. Това не прави пътуването им по-безполезно сега, когато той е извън Пустошта. Всички ние правим това, което можем и което трябва да правим. Вие двете сте Посветени и това, което можете и трябва да правите, е да стоите тук и да се учите. Но и да бяхте пълноправни Сестри, аз все пак бих ви задържала тук. Никой не е правил такива открития като вашите. Дори само по брой надминават всичко, което е открито за сто години.

Но Нинив все пак си беше Нинив — пренебрегна всичко, което не желаеше да чува, и изгледа Карлиня.

— Справяли сме се много добре и сами, благодаря. Съмнявам се, че в Ебу Дар може да е толкова лошо, колкото в Танчико.

Нима Нинив никога нямаше да се научи, че малко кокетство понякога печели онова, което честността губи със сигурност?

— Ние разбираме вашата загриженост, Айез Седай — каза тя, — но колкото и нескромно да звучи, истината е, че аз съм по-добре подготвена да намирам тер-ангреали от всяка друга в Салидар. И двете с Нинив знаем по-добре къде да търсим този, отколкото можем да опишем и в най-дългото писмо. Ако благоволите да ни изпратите при Мерилил Седай, съм сигурна, че под нейното напътствие бихме могли да го намерим много скоро. Няколко дни до Ебу Дар с кораб и няколко дни обратно, плюс няколко дни под надзора на Мерилил Седай в Ебу Дар. Междувременно бихте могли да пратите съобщение до някоя от очите и ушите на Сюан в Кемлин, за да е получено, когато Медара Седай пристигне с пратеничеството.

— Защо в името на Светлината трябва да правим пък това? — изръмжа Морврин.

— Мислех, че Нинив ви каза, Айез Седай. Не съм сигурна, но си мисля, че купата има нужда и от мъжко преливане, за да заработи.

Това предизвика леко вълнение, разбира се. Карлиня ахна, Морврин си замърмори нещо, а Шериам направо зяпна. Нинив също зяпна, но само за миг — Елейн беше сигурна, че го прикри преди другите да забележат. Твърде слисани бяха, за да забелязват много. Работата беше, че това си беше чисто и просто лъжа. Ключът беше в простото. Смяташе се, че най-великите постижения в Приказния век са били извършвани от мъже и жени, преливащи заедно, вероятно свързани. Много вероятно беше наистина да има тер-ангреали, които имат нужда от мъж, за да подействат. Във всеки случай, щом тя не би могла да го задейства сама, никоя в Салидар нямаше да може. Освен Нинив може би. Ако това изискваше участието на Ранд, не можеха да пропуснат възможността да направят нещо за времето, а докато тя „откриеше“, че един кръг от жени може да се оправи с купата, Айез Седай в Салидар щяха така здраво да са се обвързали с Ранд, че нямаше да могат да се измъкнат.

— Може би — каза най-сетне Шериам. — Но това не променя факта, че двете сте Посветени. Ще изпратим писмо на Мерилил. За вас двете се говори, че…

— Говори се! — сопна се Нинив. — Това е единственото, което правите и вие, и Съветът! Говорите! Двете с Елейн можем да намерим този тер-ангреал, но вие предпочитате да кудкудякате като квачки. — Толкова силно беше опънала плитката си, че Елейн почти очакваше всеки момент да я откъсне. — Седите си тук и се надявате Том, Джюйлин и останалите да се върнат и да ви кажат, че Белите плащове няма да дойдат. И не решавате проблема с Елайда и се пипкате с Ранд. Знаете ли поне доколко все още сте на негова страна?… И знаете ли защо си седите така и само си говорите? Аз знам! Вас ви е страх. Страх ви е, че Кулата е разделена, страх ви е от Ранд, от Отстъпниците, от Черната Аджа ви е страх. Снощи Аная се изтърва, че сте имали готов план в случай, че някой от Отстъпниците ви нападне. Всички тези свързвания на кръгове, над самия мехур на злото — повярвахте ли го най-после? — но при пълна бъркотия и повечето от тях бяха повече с новачки, отколкото с Айез Седай. Защото само малко Айез Седай са знаели предварително. Мислите си, че Черната Аджа е тук, в Салидар. Страх ви е, че планът ви може да стигне до Самаил или някой от останалите. Не си вярвате една на друга. Не никого не вярвате! Затова ли не искате да ни пратите в Ебу Дар? Да не би да си мислите, че ние сме Черна Аджа, или че ще избягаме при Ранд, или… или… — Тя се задъха и спря.

Първият подтик на Елейн бе да заглади някак нещата, макар че не беше възможно дори да си помисли как би могло да стане това. Все едно да загладиш планински хребет. Айез Седай бяха тези, които я накараха да забрави тревогата си, че Нинив е успяла да разруши всичко. Тези безизразни лица, тези техни очи, способни да виждат и през камъка, не трябваше да разкриват нищо. За нея обаче разкриха нещо. В тях липсваше обичайният сдържан гняв, който следваше да се стовари върху всяка нещастница, дръзнала така глупаво да се пени на Айез Седай. Сега те бяха като маски и единственото, което криеха, беше истината, една истина, която самите Айез Седай не искаха да признаят пред себе си. Те се страхуваха.

— Свърши ли най-сетне? — попита Карлиня с глас, който можеше да смрази и слънцето. — Хайде сега сами да си изберете наказанието.