Господарят на хаоса

ЕПИЛОГОтговорът

Мъжът се спря само колкото да опре длан на вратата на носилката и се отдалечи веднага щом Фалион взе бележката от пръстите му. Тя бързо почука и двамата носачи закрачиха още преди непознатият в ливреята на Тарасинския палат да успее да се скрие сред тълпата.

На малкото късче хартия имаше само една дума. „Изчезнаха.“ Тя смачка бележката в юмрука си. Незнайно как, отново й се бяха изплъзнали, без нейните хора да забележат. Месеци напразно търсене я бяха убедили, че няма никакъв склад с ангреал, колкото и да беше убедена Могедиен. Беше обмисляла дори дали да не подложи някоя и друга Мъдра на разпит — някоя от тях можеше да знае къде е, стига изобщо да го имаше. Но нямаше смисъл. Единственото, което я задържаше в този окаян град беше простият факт, че когато една от Избраниците ти заповяда, трябва да се подчиняваш, докато заповедта не се отмени. Всички останало бе най-краткият път до най-мъчителната смърт. Но все пак, щом Елейн и Нинив бяха тук… Те бяха съсипали всичко в Танчико. Дали бяха пълни Сестри, или не — колкото и невъзможно да изглеждаше, — Фалион не можеше да приеме присъствието им тук за случайно съвпадение. Навярно все пак имаше склад. За пръв път изпита радост, че Могедиен бе престанала да й обръща внимание, откакто й беше дала заповедите си преди толкова месеци в Амадиция. Това, което го чувстваше като пренебрежение, можеше да се окаже напредък в очите на Избраницата. Тази двойка можеше да я доведе до склада, а ако не, ако нямаше никакъв склад… Могедиен сякаш проявяваше особен интерес към самите Елейн и Нинив. Да й ги достави със сигурност щеше да е по-добре от това да търси несъществуващия ангреал.

Фел седеше в кабинета си и тъкмо палеше лулата си, когато голамът се промуши под вратата. А влезеше ли голам в стаята, малцина имаха шанс.

Идриен влезе в кабинета на Фел и зяпна в онова, което беше скупчено на пода до масата. Трябваше й миг, докато осъзнае какво е, а когато го осъзна, припадна преди да успее да изпищи. Колкото и пъти да беше чувала как някой бил разкъсан къс по къс, никога досега не го беше виждала.

Ездачът спря коня си на билото на хълма и погледна назад към Ебу Дар. Белият град блестеше под слънчевите лъчи. Хубав град за плячкосване, а и според онова, което беше чул за местните хора, те щяха да окажат съпротива, тъй че Кръвта щеше да позволи плячкосването. Щяха да се съпротивляват, но съпротивата нямаше да продължи дълго там, където една така наречена кралица властваше над съвсем малко парче земя, и това обещаваше много възможности. Той смуши коня и пое на запад. Кой знае? Навярно думите на онзи странен тип бяха поличба. Навярно Завръщането скоро щеше да настъпи и Щерката на Деветте луни да дойде с него. Това със сигурност щеше да се окаже най-великата поличба за победа.

Изтегната по гръб в нощния мрак, Могедиен се взираше в покрива на малката шатра, която й се полагаше като на една от слугините на Амирлин. От време на време зъбите й скърцаха, но щом го усетеше, тя ги отпускаше, с пълното съзнание за нашийника ай-дам, стиснал шията й. Егвийн ал-Вийр се бе оказала по-корава от Елейн и от Нинив; търпеше много по-малко и изискваше много повече. А когато предадеше гривната на Сюан или на Леане, особено на Сюан… Могедиен потръпна. Сигурно точно така щеше да бъде, ако Биргит носеше гривната.

Прорезът на шатрата се отмести и лунната светлина очерта силуета на шмугналата се вътре жена.

— Коя си ти? — грубо подвикна Могедиен. Когато я викаха нощем, дошлата да я вземе винаги носеше фенер.

— Наричай ме Аран-гар, Могедиен — отвърна насмешлив глас и в шатрата грейна мъничка светлинка.

Езикът на Могедиен се залепи за небцето й. Истинското й име тук значеше смърт. Тя понечи да заговори, да каже, че името й е Мариган, и изведнъж си даде сметка за светлината. Малко сияещо бяло кълбо, бледо и увиснало във въздуха край главата й. С ай-дам на шията тя не можеше да направи нещо повече освен да мисли за сайдар, но все пак можеше да усети, че е прелято, да види сплетените паяжини. Този път не усети нищо, не видя нищо. Само малкото кълбо от чиста светлина.

Тя се втренчи в жената, която беше нарекла себе си Аран-гар, и едва сега я позна. Халима, секретарката на една от Заседателките. Но със сигурност жена, макар и жена, сътворена сякаш по представите на някой мъж. Жена. Но тази светеща топка трябваше да е от сайдин!

— Коя си ти? — Гласът й леко трепереше и тя дори се изненада, че все пак е така спокоен.

Жената й се усмихна — с много насмешлива усмивка — и приседна край постелята й.

— Казах ти, Могедиен. Името ми е Аран-гар. Това име ще го запомниш за в бъдеще, ако имаш късмет. Слушай ме внимателно, без да задаваш въпроси. Ще ти кажа каквото трябва да знаеш засега. След малко ще ти махна хубавата огърлица. След като го направя, ще изчезнеш толкова бързо и безшумно, колкото Логаин. Ако не, ще загинеш тук. И това ще е срам, защото си призована в Шайол Гул още тази нощ.

Могедиен облиза устни. Призована в Шайол Гул. Това можеше да означава вечност в Ямата на ориста или пък безсмъртие и власт над света, или каквото и да е между едното и другото. Малък бе шансът да бъде провъзгласена за Не-блис, не и след като Великият властелин знаеше достатъчно как бе преживяла последните месеци, за да прати някой да я освободи. И все пак беше призоваване, което не можеше да откаже. И поне означаваше край на ай-дам.

— Да. Махни го. Ще тръгна на часа. — Бездруго нямаше смисъл да го отлага. По-силна беше от всяка жена в лагера, но не смяташе да дава шанс на един кръг от тринадесет.

— Знаех, че така ще решиш. — Халима — Аран-гар — се изкикоти, докосна нашийника и леко потрепна. Могедиен отново се учуди — тази жена явно преливаше сайдин и бе поразена, макар и едва-едва, при докосването на нещо, което можеше да порази само преливащ мъж. А после нашийникът падна и жената бързо го пъхна в кесията си. — Хайде, Могедиен. Тръгвай. Веднага.

Егвийн надникна в шатрата видя само разбърканата постеля.

— Майко — засуети се зад нея Чеза, — не бива да излизате вън, на нощния въздух. Нощният въздух е лош въздух. Ако ви трябваше Мариган, аз можех да ви я доведа.

Егвийн се огледа. Беше усетила падането на нашийника, усетила беше проблясъка на болка, означаващ, че мъж, който може да прелива, е докоснал връзката. Повечето хора вече бяха заспали, но неколцина все още седяха навън край малките огньове. Сигурно беше възможно да открие кой мъж бе влязъл в шатрата на „Мариган“.

— Мисля, че е избягала, Чеза — каза тя. Сърдитото мърморене на Чеза за жени, които изоставят господарките си, я последва чак до шатрата й. Не можеше да е бил Логаин, нали? Той не можеше да се е върнал, нямаше откъде да знае. Нали?

Демандред коленичи насред Ямата на ориста и за пръв път не се смути от това, че Шайдар Харан го гледа как трепери с безокия си безстрастен взор.

— Добре ли се справих, велики властелине?

Смехът на Великия властелин изпълни главата му.