Господарят на хаоса

Глава 13Нуждата

— Сега вече знаем, че и шокът не помага — изръмжа Нинив на Теодрин. Бузата й пареше. Теодрин имаше бързи рефлекси и силна ръка. — Сега вече мога да прелея, но преди малко сайдар беше възможно най-далечното нещо в ума ми.

— Ами прелей да си изсушиш нещата тогава — измърмори Теодрин.

Поолекна й, докато гледаше как Теодрин опипва едното си око. Беше вече малко подпухнало и сигурно щеше да се получи великолепен оток. И нейната ръка не беше чак толкова слаба. Един оток беше най-малкото, което Теодрин заслужаваше!

Доманката, изглежда, си мислеше същото, защото въздъхна:

— Това повече няма да го опитвам. Но така или иначе, ще те науча да се покоряваш на сайдар, без да трябва преди това да се ядосаш толкова, че да го захапеш.

Нинив загледа намръщена мокрите си дрехи и за миг се замисли. Никога не беше правила такова нещо. Забраната да се върши домакинска работа с помощта на Силата беше изрична, и не без основание. Сайдар беше съблазнителен. Колкото повече преливаш, толкова повече ти се дощява да прелееш, а колкото повече ти се дощява да го направиш, толкова по-сериозен ставаше рискът да извлечеш твърде много и да се усмириш или да се убиеш. Сладостта на Верния извор сега я изпълваше лесно. Един най-простичък сплит на Вода изтегли цялата влага от дрехите й и я изля в локвата на пода.

— Не ме бива много в покоряването — каза тя. Освен когато съпротивата беше безсмислена. Само една глупачка може да упорства когато няма никакъв шанс. Под вода да диша не можеше, да полети, като плесне с ръце, не можеше… и не можеше да прелее, ако не е ядосана.

— Това го знам много добре — каза хладно Теодрин. — Според всичко, на което са ме учили, ти изобщо не би трябвало да можеш да преливаш. Учили са ме, че жената трябва да е спокойна, за да прелее, хладна и ведра вътрешно, открита и изцяло податлива. — Сиянието на сайдар я обкръжи и потоците на Вода събраха локвичката на топка, която застана неестествено на пода. — Трябва да му се отдадеш с покорство, преди да го поведеш. Докато ти, Нинив… колкото и упорито да се опитваш да му се отдадеш — а съм забелязала, че се стараеш — все увисваш на нокти, освен когато си достатъчно освирепяла, че да го забравиш. — Потоци Въздух надигнаха полюшващата се топка. За миг Нинив си помисли, че Теодрин се кани да я захвърли по нея, но водната сфера се понесе през стаята и излетя пред отворения прозорец. Навярно забраната не важеше, когато стигнеш нивото на Теодрин.

— Защо не се откажеш? — Нинив се опита да го изрече ведро, но й се стори, че не успя. А искаше да прелива, когато й се доще. Но според една стара поговорка „ако желанията бяха крила, прасетата щяха да летят“. — Няма смисъл да си губиш времето.

— Сега започни да си настройваш ума — каза Теодрин, все едно не я беше чула. — Ти си цветна пъпка, усещаща топлината на Извора, готова да се разтвори за топлината. Сайдар е реката, ти си брегът. Реката е по-мощна от брега, но брегът я сдържа и я насочва. Изпразни ума си от всичко друго освен пъпката. Нищо друго няма в мислите ти освен пъпката. Ти си пъпката…

Нинив въздъхна. Упражнение за новачка. Ако тия неща й бяха подействали, отдавна щеше да прелива, когато си поиска. Трябваше да спре с това и да види какво наистина може да направи, като например да убеди Елейн да отидат в Кемлин. Но в същото време искаше Теодрин да успее, дори това да включваше не едно, а десет ведра с вода. Посветената не си излиза сама; Посветената не се опъва. Мразеше да й казват какво не може да прави дори повече от това да й казват какво трябва да прави.

Елейн лежеше на леглото си и гледаше напукания таван.

— Денят ми мина ужасно, Нинив — въздъхна тя. — Ескаралде настоява да я науча да прави тер-ангреали, въпреки че не е достатъчно силна, а Вирилин направи нещо — не знам точно какво — и камъкът, над който работеше, се превърна в топка… е, не беше точно огън… направо в ръцете й. Да не беше Дагдара, мисля, че щеше да умре — никоя друга там нямаше да може да я Изцери. После се замислих за Мариган… ако не можем да се научим да засичаме един преливащ мъж, навярно можем да се научим да засичаме какво е направил.

— Къде е Мариган?

— Отпратих я в стаята й. Но нося гривната. Виждаш ли? — Тя размаха ръката си във въздуха. — Щеше да ми надуе главата с този неин хленч как трябвало на всяка цена да хукнем към Кемлин, а аз просто не можех да го търпя повече.

— Могедиен е права!

Елейн я зяпна. Нали не биваше да споменават името на Отстъпницата.

— Всеки момент Джарил и Сийв могат да кажат на някого, че Мариган не им е майка, ако вече не са го казали — продължи Нинив. — Ти готова ли си да понесеш разпитванията, които ще последват? Аз — не. Всеки момент някоя Айез Седай може да почне да рови как е възможно да откривам каквото и да е, след като не кипя от ярост от сутрин до здрач. Всяка втора Айез Седай ме подпитва все за това, а Дагдара ме гледа някак много особено напоследък. А и те тук нищо няма да направят, освен да си седят на задниците. Освен ако не решат да се върнат в Кулата. Промъкнах се и подслушах, докато Тарна разговаряше с Шериам, и…

— Какво си направила?

— Промъкнах се и подслушах — отвърна спокойно Нинив. — Посланието, което изпращат на Елайда, е, че им трябвало още време да обмислят. Това значи най-малкото да обмислят дали да забравят за случая с Червената Аджа и Логаин. Как биха могли — не знам, но така трябва да е. Ако продължаваме да киснем тук, най-накрая току-виж ни връчили на Елайда за подарък. Ако отидем сега, поне ще можем да кажем на Ранд да не разчита, че някоя Айез Седай ще го подкрепи. Можем да му кажем да не се доверява на никоя Айез Седай.

— Ако все още премислят, това означава, че не са решили. Според мен трябва да останем. Навярно ще можем да помогнем да вземат правилно решение. Освен това, ако и Теодрин не дойде с нас, никога няма да се отървеш от задръжката.

Нинив пренебрежително махна с ръка. Като че ли Теодрин беше направила кой знае какво досега. Да я полива с вода. И да не спяла тази нощ. А после какво? Щяла да пробва всичко, докато не намерела нещо, което да подейства. Е, не.

— Да им помогнем да решат ли? Те изобщо няма да ни слушат.

— Все пак мисля, че трябва да останем. Поне докато Съветът наистина реши. Тогава ще можем поне да кажем на Ранд един факт, а не някакво „може би“.

— И как смяташ да го разберем? Пак ли да подслушвам? Ако чакаме, докато го съобщят официално, може вече да сме под стража. Аз поне. Няма нито една Айез Седай, която да не е наясно, че двамата с Ранд сме от Емондово поле.

— Сюан ще ни каже преди да го съобщят — отвърна Елейн. — Не допускаш, че двете с Леане кротичко ще се върнат при Елайда, нали?

Това беше вярно. Елайда щеше да прати Сюан и Леане на палача още щом ги види.

— А Джарил и Сийв? — настоя тя.

— Все ще измислим нещо. Във всеки случай, те не са първите бежанчета, за които се е грижил чужд човек. — Елейн, изглежда, си въобразяваше, че усмивката й с трапчинките е убедителна. — Като че ли си нямаме други грижи. Най-малкото трябва да изчакаме Том да се върне от Амадиция. Не мога да го оставя така.

Нинив вдигна ръце. Ако външният вид отразяваше характера, Елейн щеше да прилича на муле, изсечено от камък. Момичето беше превърнало Том в заместител на покойния си баща. И също така понякога като че ли си мислеше, че дъртакът няма да може да се добере до масата за вечеря, освен ако не го държи за ръчица.

Единственото предупреждение, което Нинив получи, бе усещането за сайдар, прегърнат някъде близо, а после после вратата се разтвори, натисната от поток Въздух, и влезе Тарна Фейр. Нинив и Елейн мигом скочиха. Една Айез Седай си беше Айез Седай и трябваше да й окажат нужното уважение.

Лицето на жълтокосата Червена сестра беше надменно като мраморна скала зиме.

— Тъй значи. Кралицата на Андор и сакатата дивачка.

— Все още не, Айез Седай — отвърна Елейн с хладна учтивост. — Не и преди да ме короноват във Великата зала. И то само ако майка ми е умряла.

Усмивката на Тарна можеше да замрази и снежна виелица.

— Естествено. Постарали са се да го запазят в тайна от теб, но слуховете пълзят. — Погледът й обходи тесните легла, паянтовото столче, дрехите им по окачалките и напуканата мазилка. — Мислех, че са ви дали по-добра квартира, предвид дивните неща, които сте постигнали. Ако бяхте сега в Бялата кула, където ви е мястото, нямаше да се изненадам, ако вече ви изпитваха за шала.

— Благодарим ви — каза Нинив, колкото да покаже, че и тя може да бъде възпитана като Елейн. Тарна я погледна за миг, после пак се обърна към Елейн.

— Амирлин таи специално кътче в сърцето си за теб и за Андор. Такова търсене падна по теб, че няма да повярваш. Знам, че ще остане изключително доволна, ако се върнеш с мен в Тар Валон.

— Моето място е тук, Айез Седай. — Гласецът на Елейн беше все така учтив, но брадичката й се надигна, без да отстъпва на надменността на Тарна. — Ще се върна в Кулата, когато и останалите го направят.

— Разбирам — отвърна Тарна. — Много добре. Сега ни остави. Искам да поговоря с дивачката насаме.

Нинив и Елейн се спогледаха, но на Елейн не й оставаше нищо друго, освен да се поклони и да излезе.

Щом вратата се затвори, с Тарна настъпи смайваща промяна. Тя седна на леглото на Елейн, отпусна се и дори се усмихна.

— Изглеждаш ми нещо притеснена. Недей. Няма да те ухапя.

Нинив почти щеше да го повярва, ако и очите й се бяха изменили по същия начин. Усмивката изобщо не ги засегна — напротив, сега те изглеждаха десет пъти по-корави и сто пъти по-студени. От това съчетание кожата й настръхна.

— Не съм притеснена — отвърна тя.

— Ах. Обидени сме, така ли? И защо? Защото те нарекох „дивачка“? Знаеш ли, и аз съм дивачка. Галина Касбан лично ми изби задръжката. Знаеше коя ще ми е Аджата много преди аз самата да разбера, и прояви личен интерес към мен. Винаги го прави с тия, за които смята, че ще изберат Червената. — Тя поклати глава и се изсмя. Очите й бяха като замръзнали кинжали. — С часове виех и ревях, докато успях да намеря сайдар. Доколкото разбирам, Теодрин прилага много по-нежни методи с теб.

— За какво желаете да разговаряте с мен, Айез Седай?

— Амирлин иска да види Елейн жива и здрава, но в много отношения ти си не по-малко важна. Може би дори повече. Това, което знаеш за Ранд ал-Тор, може да се окаже безценно. Както и това, което знае Егвийн ал-Вийр. Знаеш ли къде е тя?

На Нинив й се дощя да изтрие потта от челото си, но задържа ръце в скута си.

— Не съм я виждала от дълго време, Айез Седай. — От месеци, след последната им среща в Тел-айеран-риод. — Мога ли да попитам какво… — Никой в Салидар не наричаше Елайда Амирлин, но тя трябваше да прояви уважение. — Какво възнамерява да прави Амирлин във връзка с Ранд?

— Какво възнамерява ли, дете? Че той е Преродения Дракон. Амирлин знае това и възнамерява да му окаже всичките почести, които заслужава. — Гласът на Тарна стана леко напрегнат. — Помисли, дете. Това стадо ще се върне в кошарата веднага щом напълно им се проясни какво вършат, но всеки ден може да се окаже съдбоносен. Три хиляди години Бялата кула е наставлявала владетелите; много повече войни и по-лоши неща щеше да има, ако не беше Кулата, Света го чака погром, ако на ал-Тор му липсва това напътствие. Но не можеш да напътстваш нещо, което не познаваш добре. Най-доброто за него е ти да дойдеш с мен и да предадеш знанията си за него на Амирлин още сега, а не след седмици или месеци. А и за теб ще е най-добре. Тук никога няма да те направят Айез Седай. Клетвената палка е в Кулата. Изпитанието може да се извърши само в Кулата.

Нинив се мъчеше да не мигне. Нима тази жена си въобразяваше, че може да я подкупи?

— Честно казано, не го познавам много добре. Аз живеех в селото, а той в една ферма далече в Западния лес. Помня го най-вече като хлапе, което не обичаше да се вслушва в здравия разум. Трябваше да го ръчка човек или да го влачи в правия път. Разбира се, това беше като момче. Сега може и да се е променил, не знам. Повечето мъже си остават големи деца, но той…

Тарна само я гледаше. Много дълго, с вледеняващия си поглед…

— Е — рече най-сетне тя и стана толкова бързо, че Нинив едва не отстъпи назад, въпреки че в малката стаичка нямаше място за отстъпване. — Доста странна групичка се е събрала тук. Не ги видях лично, но чух, че Сюан Санче и Леане Шариф също удостояват Салидар с височайшото си присъствие. Не най-добрата компания за една разумна жена. А може би има и други странни персони? Много по-добре ще направиш да вземеш да дойдеш с мен. Аз тръгвам утре заранта. Тази вечер ме уведоми дали да те чакам край пътя.

— Боя се, че не…

— Помисли, дете. Това може да се окаже най-важното решение в живота ти. — Свойската усмивка се стопи и Тарна излезе.

Коленете на Нинив омекнаха и тя се смъкна на леглото. Тревога и ярост забушуваха у нея наред с възбудата. Да се опитва да я подкупва! Да се я опитва да я плаши! И доста успешно при това. Тарна беше съвсем сигурна, че тукашните Айез Седай ще коленичат пред Елайда — въпросът според нея беше предрешен, само срокът — под съмнение. И онова последното, дали не беше намек за Логаин? Нинив подозираше, че Тарна знае за Салидар повече, отколкото подозира Съветът. Може би Елайда наистина си имаше поддръжнички тук.

Здрачаваше се. Най-сетне Елейн дойде.

— Къде беше? — попита Нинив. — Помислих, че Тарна те е завързала някъде!

— Отидох да взема тия неща от Сюан. — Елейн отвори шепата си и показа два усукани каменни пръстена.

— Единият истинският ли е? Добре си се сетила да ги вземеш, но трябваше да се опиташ да вземеш истинския.

— Нищо не е променило мнението ми, Нинив. Продължавам да смятам, че трябва да останем.

— Тарна…

— Само ме убеди още повече. Ако ние заминем, Шериам и Съветът наистина ще предпочетат Кулата да се обедини срещу Ранд. Повярвай ми. Но има нещо по-важно. Помниш ли какво ми каза за използването на нуждата при търсене на нещо в Тел-айеран-риод? Това, от което имаме нужда, е някакъв начин да убедим Съвета да не се връщат при Елайда.

— Как? С какво? Ако и Логаин не е достатъчен…

— Ще разберем какво е, като го намерим — твърдо каза Елейн.

— А ще се съгласиш ли да заминем, ако не намерим нищо?

— Ще се съглася да заминем, стига ти да се съгласиш да останем, ако намерим нещо полезно. Нинив, колкото и да ми се иска да го видя, тук можем да свършим нещо много по-добро за него.

Нинив се поколеба, после измърмори:

— Съгласна.

Едва когато си легна с пъстрия каменен тер-ангреал и с тежкия златен пръстен на Лан, си спомни за указанията на Теодрин. Е, сега за това беше твърде късно. Теодрин бездруго нямаше как да разбере дали е спала, или не. Къде ли беше Лан?

Намести се на възглавницата с тиха въздишка и…

…стоеше до празното си легло, загледана в мъгливата Елейн сред непривичния сумрак на Тел-айеран-риод. Никой тук не можеше да ги види. Шериам или някоя от кръга й можеше да са някъде тук, или Сюан и Леане. Вярно, двете с Елейн имаха право да посещават Света на сънищата, но за тазнощното търсене никоя от тях не искаше да отговаря на въпроси. Елейн явно гледаше на него като на лов. И би трябвало да има поне някаква представа какво точно търсят, приблизително поне.

— Би трябвало да се получи, Нинив — каза Елейн. — Нали Мъдрите са ти казали, че нуждата е ключът, че колкото по-силна е нуждата — толкова по-добре. А ние със сигурност имаме нужда — нали трябва да помогнем на Ранд.

— Да, трябва. Дай по-добре да почваме! — Нинив хвана ръцете на Елейн и затвори очи. Нуждата. Надяваше се, че някаква част от нея има поне някаква представа от какво се нуждаят. Сигурно нищо нямаше да се случи. Нуждата. Изведнъж всичко наоколо й се промени.

Всяка стъпка с помощта на нуждата се взимаше сляпо, по необходимост, и докато те приближаваше все повече до онова, което търсиш, можеше да те хвърли в яма със змии или пред някой гладен лъв.

Тук лъвове нямаше, но това, което имаше, беше притеснително. Беше посред бял ден, но това не я обезпокои — времето тук течеше различно. Двете с Елейн се държаха за ръцете насред някаква улица. Силуети на хора, попаднали в съня си на границата на Тел-айеран-риод, потрепваха и изчезваха. Някакъв мъж падна с писък от един мост и изчезна преди да стигне паважа. Виеща жена с разкъсана рокля се затича към тях и после и тя се стопи. Приглушени викове и крясъци отекваха из улиците, смесени с дрезгав истеричен смях.

— Това не ми харесва — каза угрижено Елейн.

В далечината, високо над града, се издигаше огромна, бяла като кост кула. Намираха се в Тар Валон.

— Няма значение — отвърна уверено Нинив. — Никой в Тар Валон дори не знае за Света на сънищата.

— Нямах предвид това — измърмори Елейн.

— Да продължим. — Нинив стисна очи. Нуждата.

Отместване.

Бяха в Кулата, в един от виещите се коридори. Няма и на три крачки от тях изникна възпълничко момиче — новачка — и очите й се разшириха.

— Моля ви — изхленчи момичето. — Моля! — И изчезна.

Изведнъж Елейн ахна:

— Егвийн!

Нинив се огледа, но не видя нищо.

— Видях я — настоя Елейн. — Сигурна съм.

— Е, сигурно може да докосне Тел-айеран-риод в обикновен сън като всеки друг — каза Нинив. — Давай да се оправяме с това, за което сме дошли. — Вече се притесняваше. Двете отново сплетоха ръце. Нуждата.

Отместване.

Не беше обикновен склад. По лавиците имаше кутии с всевъзможни размери и форми, някои от съвсем обикновено дърво, други лакирани или резбовани, и разни неща, увити в плат, и статуетки и фигурки, и странни неща от метал или стъкло, кристал, камък или порцелан. На Нинив не й трябваше повече, за да се сети, че това трябва да са предмети, свързани с Единствената сила, най-вероятно тер-ангреали, а може би и ангреали и ша-ангреали. Такава разнообразна сбирка, подредена толкова грижливо, не можеше да бъде нищо друго в Кулата.

— Няма смисъл да продължаваме — каза Елейн обезсърчено. — Не знам как бихме могли да измъкнем нещо оттук.

Нинив си дръпна плитката. Ако наистина тук имаше нещо, което да им е от полза — а трябваше да има, освен ако Мъдрите не лъжеха — тогава трябваше да има начин да се доберат до него в будния свят. Ангреалите и тер-ангреалите не се охраняваха строго — най-много да ги пази някоя новачка. Вратата тук беше от яки дъски и с масивна черна желязна ключалка. Несъмнено беше заключена, но тя си я представи отключена и натисна дръжката.

Вратата се отвори към квадратно помещение. Зад една тежка разнебитена маса се виждаше друга врата, обкована с желязо и с малко прозорче с решетка.

Нинив се обърна към Елейн и забеляза, че първата врата се е затворила.

— Щом не можем да намерим това, от което имаме нужда тук, навярно ще го намерим някъде другаде. Искам да кажа, може би нещо друго ще свърши същата работа. Сега поне нещо ни се намекна. Според мен това вътре са тер-ангреали и никои досега не е разбрал как се използват. Това може да е единствената причина да се пазят така. Би могло да е опасно дори да се прелее близо до тях.

Елейн я изгледа кисело.

— Но ако се опитаме пак, няма ли просто да ни доведе отново тук? Освен ако… Освен ако Мъдрите не са ти казали как да изключваш едно място от търсенето.

Не бяха й казвали — не горяха от желание да й казват каквото и да е, — но в едно място, в което можеш да отвориш ключалка само като си помислиш, всичко беше възможно.

— Точно това ще направим. Замисляме се здраво, че това, което търсим, не е в Тар Валон. — Изгледа навъсено рафтовете и добави: — И бас държа, че е някой тер-ангреал, който никой още не знае как се използва. — Само че как това щеше да убеди Съвета, че трябва да подкрепят Ранд, и представа си нямаше.

— Имаме нужда от тер-ангреал, който не е в Тар Валон — каза Елейн, сякаш убеждавайки себе си. — Добре. Давай.

Тя протегна ръцете си и Нинив ги хвана. Нинив не разбра как се получи така, че тъкмо тя настоя да продължат. Тя искаше да напуснат Салидар, а не да намерят повод за оставане. Но ако това можеше да гарантира, че салидарските Айез Седай ще подкрепят Ранд…

Нуждата. Тер-ангреал. Не в Тар Валон. Нуждата.

Отместване.

Нинив кихна. Този склад изобщо не приличаше на оня в Кулата. Сандъци, кафези, бурета, отрупани безразборно в малката стая, и всичко — потънало под дебел слой прах.

— Ще ни отнеме седмици да преровим всичко това.

— Можем да опитаме отново. Може поне да ни покаже сред кои неща да търсим. — Елейн го каза с точно толкова съмнение, колкото изпитваше и Нинив.

Все пак не беше по-лошо предложение от всяко друго. Нинив затвори очи. Пък и бяха стигнали твърде далече, за да спират. Отместване.

Стоеше в края на тясната пътека, пред очукан дървен сандък, по-висок от кръста й. По-малко вероятно хранилище за нещо полезно, особено за тер-ангреал, Нинив не можеше да си представи. Но Елейн стоеше плътно до нея и се взираше в същия сандък.

Нинив хвана капака и го вдигна. Пантите изобщо не изскърцаха. Вътре лежаха два ръждясали меча и също толкова ръждива броня с проядена в средата дупка, плюс купчина увити в стари дрипи вързопи, нещо, което приличаше на остатъци от нечии стари дрехи, и два-три кухненски съда.

Елейн опипа един малък чайник със счупено гърло.

— Седмици чак не, но остатъка от нощта — сигурно.

— Още веднъж? — предложи Нинив. — Няма да навреди. — Елейн сви рамене. Затвориха очи. Нуждата.

Ръката на Нинив бе хванала нещо твърдо и закръглено, покрито с прогнило парче плат. Тя отвори очи. Ръката на Елейн бе до нейната.

Нещото се оказа широк плосък диск, увит в изгнили парцали. След като развиха дрипата, предметът се оказа плитка купа от дебел кристал, повече от две стъпки в диаметър и с гравюра вътре — приличаше на завихрени на спирали облаци.

— Нинив — бавно промълви Елейн, — струва ми се, че е… — И преля.

Нинив се сепна и за малко да изтърве купата, когато тя изведнъж стана воднистосиня, а врязаните облаци леко помръднаха. Миг след това кристалът отново стана прозрачен и облаците се укротиха.

— Да — възкликна Елейн. — Това е тер-ангреал! И съм готова да се обзаложа, че има нещо общо с климата. Но не съм достатъчно силна, за да го изпробвам сама.

— Да не си посмяла! Не разбираш ли, че можеш да се усмириш, ако работиш с тер-ангреал, след като не знаеш какво прави той!

— Но това наистина е нещото, което дойдохме да потърсим, Нинив. И мислиш ли, че съществува някой, който да разбира от тер-ангреали повече от мен?

Нинив изсумтя. Само това, че Елейн беше права, още не означаваше, че е излишно да я предупреди човек.

— Не казвам, че не е чудесно, ако това нещо може да направи нещо с времето — чудесно е, — но не разбирам как може да е това, което ни трябва. Това по никой начин не би могло да повлияе на Съвета за Ранд.

Купата в ръцете й се стопи. Сандъкът също се оказа затворен.

— Нинив, когато прелях в купата, усетих… Нинив, това не е единственият тер-ангреал в тази стая. Мисля, че тук има и ангреали, а може би дори и ша-ангреали.

— Тук? — отвърна невярващо Нинив и огледа препълнената стаичка. Но щом имаше един, защо да не са два? Или десет, или сто? — Светлина, не преливай повече!

— Знам какво правя, Нинив. Повярвай ми. Следващото, което трябва да направим, е да разберем къде точно се намира тази стая.

Това се оказа не лека задача. Въпреки че пантите бяха здрави, макар и силно ръждясали, вратата не се оказа пречка, не и в Тел-айеран-риод. Проблемите възникнаха след това. Сумрачният тесен коридор отвън беше само с едно прозорче в дъното и през него не можеше да се види нищо, освен олющената бяла мазилка на стената от другата страна на улицата. Улицата също не им подсказа нищо. По малките дюкянчета нямаше никакви табели и единственото нещо, което отличаваше хановете, бяха боядисаните им в синьо врати. Червеното, изглежда, означаваше кръчма.

Нинив закрачи, търсейки някакъв отличителен белег, някакъв ориентир, по който да определят местонахождението си. Нещо, което да им подскаже кой е градът. Всички улици си приличаха. Най-сетне тя намери някакъв мост, от груб камък, за разлика от другите, които беше видяла, и без никакви статуи. По средата на арката му можеше да се види само каналът, съединяващ се с други в двете посоки, още мостове и други сгради с лющеща се бяла мазилка.

Изведнъж тя разбра, че е останала сама.

— Елейн. — Тишина, нарушавана единствено от ехото на собствения й глас. — Елейн! Елейн!

Златокосата жена изникна от едно кръстовище вляво от моста.

— А, ето те и теб — каза Елейн. — Това място прилича на добре планиран заешки лабиринт. Извърнах глава само за миг и ти изчезна. Намери ли нещо?

— Нищо. — Нинив хвърли още веднъж поглед към канала. — Нищо, което да е от полза.

— Поне можем да сме сигурни къде сме. Ебу Дар. Той трябва да е. Не мога да се сетя за друг град с толкова много канали, освен Иллиан, а това определено не е Иллиан.

— Надявам се — отвърна плахо Нинив. Въобще не беше й хрумвало, че едно такова сляпо търсене може да ги отведе в леговището на Самаил.

— Ебу Дар ще ти хареса, Нинив. Мъдрите на Ебу Дар разбират от билки. Всичко могат да лекуват. И трябва да могат, защото ебударците се бият на дуели заради едното кихване, благородници, както и простолюдие, мъже и жени. — Елейн се изкикоти. — Том казва, че някога тук имало и леопарди, но напуснали, защото намерили жителите Ебу Дар твърде докачливи, за да може да се съжителства с тях.

— Могат да си се бият колкото си искат, стига да не ме закачат. Елейн, и да не бяхме слагали пръстените, а просто да бяхме поспали, ползата щеше да е все тая. Не бих могла да се върна в онази стая оттук. Да можехме само да направим някаква карта… — Тя направи гримаса. Все едно да поискаш да ти изникнат криле в будния свят; ако можеха да направят карта в Тел-айеран-риод, щяха да могат да вземат и купата.

— Тогава ще трябва просто да дойдем в Ебу Дар и да потърсим — каза твърдо Елейн. — В истинския свят. Поне знаем в коя част на града трябва да търсим.

На Нинив й поолекна. Ебу Дар се намираше само на няколкостотин мили от Салидар.

— Идеята никак не е лоша. При това ще ни отведе надалече преди всичко да се е стоварило върху главите ни.

— Нима това все още е най-важното нещо за теб?

— Едно от важните неща. Можеш ли да измислиш нещо друго, което да свършим тук? — Елейн поклати глава. — Тогава защо не се върнем? Искам да поспя малко истински сън тази нощ.

Пристъпиха извън съня…

… и очите на Нинив се отвориха и видяха възглавницата. Над Салидар се бе възцарила тишина, нарушавана единствено от тънките крясъци на нощни птици. Елейн се размърда, надигна се с прозявка и преля да запали свещта.

— Смяташ ли, че ще помогне нещо? — попита тихо Нинив.

— Не знам. — Елейн потули нова прозявка с шепата си. Как успяваше тази жена да изглежда хубава дори когато се прозяваше, с разчорлена коса и червена линия от притискането на възглавницата под бузата й? Това беше тайна, която Айез Седай трябваше да проучат. — Това, което знам със сигурност, е, че онази купа вероятно може да направи нещо с времето. Знам, че цял склад от тер-ангреали и ангреали трябва да бъдат предадени в подходящи ръце. Наш дълг е да ги предадем на Съвета. Или поне на Шериам. Знам, че ако това не ги накара да подкрепят Ранд, ще продължа да търся, докато не намеря нещо, което ще ги накара. И освен това знам, че искам да поспя. Не можем ли да поговорим за това сутринта? — Без да дочака отговор, тя угаси свещта, сгуши се отново и веднага щом главата й се отпусна на възглавницата, заспа.

Нинив се замисли. Поне скоро щяха да са на път към Ебу Дар. Още утре може би. Най-много ден-два, докато се подготвят за пътуването и да спрат някой минаващ кораб…

Изведнъж се сети за Теодрин. Ако им отнемеше два дни, докато се приготвят, Теодрин щеше да си иска своите два „урока“, и това беше толкова сигурно, колкото че патката има пера. И освен това очакваше Нинив да не спи тази нощ, Нямаше никакъв начин да го разбере, но…

Тя въздъхна тежко и стана от леглото. Много място за ходене из стаята нямаше, но тя се възползва от наличното, набирайки гняв с всяка следваща крачка. Единственото, което й се искаше, бе да се махне оттук. Беше казала, че не е много добра в покоряването, но май беше започнала да става добра в бягството. А толкова чудесно щеше да е, ако можеше да прелива когато си поиска. Така и не забеляза сълзите, които се застичаха по бузите й.