Господарят на хаоса

Глава 42Черната кула

Гледаха се, без да помръдват, докато най-сетне той не каза:

— Искаш ли да дойдеш с мен до фермата?

Тя като че ли се сепна и попита:

— Каква ферма?

— Всъщност то е училище. За мъжете, които идват за амнистията.

Лицето на Мин пребледня.

— Не, не мисля… Мерана ще чака да се видим. А и аз би трябвало да им съобщя правилата, които им определяш, колкото се може по-скоро. Всяка от тях може да влезе във Вътрешния град, без да знае, а ти не би искал… Наистина трябва да тръгвам.

Това не го разбра. Без да се е запознала дори с един от школниците, тя се боеше от тях, от мъже, които могат да преливат, мъже, които искаха да преливат. При всеки друг щеше да е разбираемо, но той самият можеше да прелива, а тя беше готова да му разроши косата, да го ръга в ребрата и да го нарича с какви ли не имена в лицето.

— Искаш ли ескорт до „Короната на розите“? Тук наистина има улични побойници, дори посред бял ден. Не са много, но не искам да ти се случи нещо лошо.

Смехът й беше малко неуверен. Наистина се беше притеснила при споменаването на фермата.

— Грижила съм се за себе си още докато ти си пасъл овцете, селянче. — Изведнъж в двете й ръце се появи по един нож — само едно махване и ножовете отново изчезнаха в ръкавите й. С малко по-сериозен тон тя добави: — Трябва да се грижиш повече за себе си, Ранд. Почивай си. Изглеждаш уморен. После тя изненадващо се надигна на пръсти и го целуна леко по устните. — Колко е хубаво, че те виждам отново, овчарче. — Засмя се отново, този път с доволство и си излезе.

Ранд си наметна палтото и отиде в спалнята да си вземе меча от дъното на гардероба — мебел с гравирани по дървото рози, достатъчно висока и широка да побере дрехите на четирима мъже. Наистина беше започнал да се превръща в похотлив пръч. Мин май просто се беше позабавлявала. Кой знае колко щеше да го дразни само за това, че си бе изтървал езика.

Взе една платнена торбичка от едно от чекмеджетата и я сложи в единия джоб на палтото си, взе и друга, много по-малка, от кадифе, и я прибра при ангреала. Майсторът, изработил съдържанието на първата, се бе оказал повече от щастлив, че има честта да работи за Преродения Дракон, и се беше опитал да се откаже от платата. Златарят, изработил единствената вещ, съдържаща се в другата торбичка, бе поискал четири пъти повече от цената, която според Башийр струваше предметът, и две Деви, които да му висят над главата, докато я изработи.

Разходката до фермата от доста време му се въртеше в ума. Не харесваше Таим и Луз Терин щеше отново да се развълнува от близостта му, но не можеше да продължава да избягва това място. Особено сега. Доколкото знаеше, Таим добре се беше справил със задържането на школниците извън чертите на града — Ранд поне не беше чувал за никакви инциденти, а щеше да чуе, ако имаше такова — но вестите за Мерана и пратеничеството все по някое време щяха да стигнат до фермата с продоволствените коли или с новопостъпващите школници, и както ставаше обикновено със слуховете, деветте Айез Седай щяха да станат девет Червени сестри или деветдесет, тръгнали да излавят мъже за опитомяване. Резултатът от което щеше да бъде бягащи презглава школници или школници, тръгнали към Кемлин да нанесат удар първи. Трябваше да предотврати това.

Кемлин бездруго вече гъмжеше от слухове за Айез Седай, което беше още една причина да отиде във фермата. Аланна, Верин и момичетата от Две реки според уличната мълва се бяха превърнали в половината Сестри на Бялата кула и се вихреха какви ли не приказки за Айез Седай, промъкващи се в града нощем. Историята за Айез Седай, която лекувала бездомни котки, се разправяше толкова често, че той самият почти беше готов да й повярва, но всички усилия на Башийр да проследи който и да било от тези слухове осигуряваха толкова здрава основа, колкото приказката, че жените, придружаващи Преродения Дракон, били всъщност предрешени Айез Седай.

Ранд се загледа в една от стените — всъщност през нея. Аланна не беше вече в „Хрътката на Кулаин“. Беше на ръба; да не беше Айез Седай, щеше да си помисли, че нервите й не са издържали. Нощес се бе събудил, сигурен, че тя плаче — толкова силно беше усещането. Понякога почти се улавяше, че е забравил за съществуването й, докато не се случеше нещо, като например да го събуди. Вече му се струваше, че човек наистина може да свикне с всичко. Тази сутрин Аланна беше… напориста също така; да, „напориста“ сякаш беше най-подходящата дума. Готов беше да заложи цял Кемлин, че правата черта от очите му до нея минава точно през „Короната на розите“. Готов беше да се обзаложи също така, че с нея е и Верин. Не девет Айез Седай. Единадесет.

Луз Терин измърмори неспокойно и Ранд сви устни. Единадесет или тринадесет щяха да го пометат като малко дете. Стига да им дадеше шанс. Луз Терин започна тихо да се кикоти, с някакъв хриплив, хленчещ плач; пак се беше побъркал.

За миг Ранд си помисли за Сомара и Инайла, после отвори Праг точно над килима със синьо-златистите шарки. Каквито бяха намусени тази заран, някоя от тях щеше да издрънка нещо преди гостуването му във фермата да е свършило, а той помнеше предишните си посещения и не искаше школниците му все да се оглеждат през рамо от страх от двадесетина Деви. Такова нещо не помагаше много на мъжката им увереност, а имаха нужда от увереност, за да оцелеят.

Таим беше прав в едно — докато удържаш сайдин, знаеш, че си жив, и това усещане надминаваше и най-острите сетива. Въпреки покварата на Тъмния, въпреки чувството за мазен налеп, полепващ по костите ти, когато Силата напираше да те стопи на място, да те смрази така, че да се разсипеш, когато една грешна стъпка или миг на слабост значеха смърт — Светлина, тогава човек наистина разбираше, че е жив. Въпреки това той изтласка от себе си Извора в мига, в който прекрачи през Прага, и не само за да се отърве от покварата преди да е повърнал; стори му се по-лоша от преди, по-отровна, ако това изобщо бе възможно. Истинската причина да изостави Силата беше, че не смееше да се изправи пред Таим, изпълнен със сайдин и с Луз Терин в главата си.

Поляната бе станала по-кафява, отколкото я помнеше, с повече сух листак, пращящ под ботушите му, и още по-малко — по дърветата. Някои от боровете бяха съвсем прежълтели, а много кожолисти стърчаха мъртви, сухи и оголени. Но ако поляната се беше променила, то фермата се бе изменила до неузнаваемост.

Къщата бе с нов сламен покрив, а оборът явно беше съвсем подновен — беше много по-просторен отпреди и изобщо не беше килнат на една страна. Дворът до него беше пълен с коне, а съседният — с крави, кошарите бяха изместени по-настрани. Козите също си имаха двор, а спретнати редици курници приютяваха кокошките. Гората беше изсечена и изтласкана назад. Десетина дълги бели шатри образуваха права редица оттатък обора, а наблизо се изправяха темелите на две постройки, много по-големи от къщата, и там група жени седяха на открито, шиеха и наглеждаха ято дечица, които търкаляха обръчи, подхвърляха си топки и си играеха с кукличките си. Най-голямата промяна бе в самите ученици — почти всички бяха облечени в силно вталени черни палта с високи яки и малцина от тях се потяха. Трябваше да са над сто, на различна възраст. Ранд изобщо си нямаше представа, че екипите на Таим за набиране се справят толкова добре. Въздухът бе изпълнен с усещането за сайдин. Част от мъжете се упражняваха: подпалваха дънери, разбиваха камъни или се оплитаха един-друг с въжета от Въздух. Други преливаха, за да пренесат вода, хванали ведрата с Въздух, или за да избутат коли, пълни с тор, от обора, или да струпат дърва за огрев. Не всички преливаха. Енре Хаслин държеше под око редица голи до кръста мъже, упражняващи се с учебни мечове. Само с един кичур бяла коса на темето и с топчест червен нос, Хаслин се потеше повече от учениците си и несъмнено копнееше за виното си, но ги следеше и ги поправяше също толкова рязко, колкото докато беше служил като майстор на меча в гвардията на кралицата. Серик, сивокосият еднорък Гошиен от септата Червена вода, надзираваше строго две редици гологърди мъже. Едната редица риташе чак до височината на главите си — извръщане и ритник във въздуха, ново извръщане и ритник с другия крак; другата биеше с ръце във въздуха с бясна скорост. Като цяло гледката беше съвсем различна от жалката шепа школници, която Ранд бе видял последния път.

Някакъв мъж в черно палто, малко под средна възраст, изведнъж изникна пред Ранд. Имаше остър нос и презрителна усмивка.

— А ти кой си? — попита той настоятелно с тарабонски акцент. — Дошъл си в Черната кула да се учиш, нали? Трябваше да изчакаш в Кемлин да те вземе фургонът. Щеше да ти остане още един ден да си го поносиш това лъскаво сетренце.

— Аз съм Ранд ал-Тор — отвърна тихо Ранд. Тихо, за да не се поддаде на внезапно бликналия гняв. Вежливостта поне нищо не струваше и ако този глупак скоро не решеше, че цената й е ниска…

Подигравателната усмивка се разшири.

— Тъй ли? — Непознатият нахално изгледа Ранд от главата до петите. — Не ми изглеждаш толкова велик. Като те гледам, май бих могъл да… — Поток на Въздух се втвърди точно преди да го перне под ухото и той се строполи.

— Понякога имаме нужда от здрава дисциплина — каза Таим и се приближи до Ранд и рухналия на земята мъж. Гласът му беше почти весел, но очите му гледаха мъжа, когото беше шибнал, почти убийствено. — Не можеш да кажеш на един човек, че има сила да накара земята да се разтрепери, а после да очакваш да те гледа в очите като куче. — Драконите, катерещи се по ръкавите на черното му палто, блестяха под лъчите на слънцето; единият, ясно, беше извезан със златни нишки, но синият от какво блестеше така? Изведнъж той повиши тон: — Кисман! Рочайд! Вдигнете Толвар и го залейте с няколко ведра вода, та да се свести. Никакво Церене обаче. Малко главоболие ще го научи да си държи езика.

Двама мъже в черни палта, по-млади от Ранд, дойдоха тичешком и се надвесиха над Толвар, после колебливо изгледаха Таим. След малко Ранд усети прилива на сайдин в тях. Потоци на Въздух повдигнаха отпуснатия Толвар и двамата затичаха към къщата. Тялото на Толвар се носеше помежду им.

„Отдавна трябваше да го убия аз — изпъшка Луз Терин. — Трябваше… Трябваше да…“ И посегна към Извора.

„Не, да те изгори дано! — помисли си Ранд. — Няма да го направиш! Ти си само един проклет глас!“ Луз Терин изхлипа глухо и отново се спотаи.

Ранд бавно си пое дъх. Таим го гледаше с присъщата си полуусмивка.

— И на Церене ли ги учиш?

— На малкото, което знам. Това е едно от първите неща. Преди още да са се научили как да не се потят до смърт при това ужасно време. Едно оръжие не е много полезно, ако се наложи да го оставиш още при първата рана. Впрочем, един ми се самоуби като привлече твърде много, а трима други се изгориха, но досега никой не е загинал от меч. — В думата „меч“ успя да вложи голяма доза презрение.

— Разбирам — отвърна кратко Ранд. Един мъртъв и трима изгорени. Дали Айез Седай губеха толкова много в Кулата? Но пък при тях се напредваше бавно. — Каква е тази Черна кула, за която говореше този? Много лошо ми звучи това, Таим. — Луз Терин отново замънка и застена, само дето думи не се долавяха.

Мъжът с ястребовия нос сви рамене и изгледа фермата и учениците с гордостта на стопанин.

— Школниците го използват това име. Не можеш да продължиш да го наричаш само „фермата“. Не го приемат за подходящо; нещо повече им се иска. Черната кула, в противовес на Бялата кула. — Той килна глава и изгледа Ранд косо. — Но мога да го спра, ако държиш. Много е лесно да заличиш някоя дума от устите на хората.

Ранд се поколеба. Лесно бе да се заличи от устите на хората, но от умовете им — едва ли. Все някак трябваше да се нарече. За това не беше си помислял. Всъщност защо не „Черната кула“? Макар че като погледнеше фермата и оградата — по-голяма отпреди, но все пак дървена — това име наистина си беше смешно.

— Нека си остане. — Сигурно и Бялата кула бе започнала съществуването си също толкова скромно. Не че за Черната кула щеше да остане време да се разрасне до нещо, което да може да си съперничи с Бялата. Тази мисъл заличи усмивката му и той погледна тъжно към децата. И той си играеше досущ като тях, преструвайки се, че има шанс да съгради нещо, което би могло да оцелее за дълго. — Събери школниците, Таим. Имам да им кажа няколко неща.

На идване беше очаквал да се съберат около него и после, ако види, че са много, може би да им говори от паянтовата кола, която, изглежда, вече я нямаше. Таим обаче бе приготвил платформа за произнасяне на обръщения — масивен блок от черен мрамор, така фино издялан и излъскан, че светеше като огледало под лъчите на слънцето, с две стъпала, изсечени на задната му страна. Беше поставен на равното място зад къщата и земята около него бе гола, подравнена и здраво утъпкана. Жените и децата се струпаха от едната страна да слушат.

От каменния блок можеше да види доказателствата за това колко се е разраснало набирането на обучаващи се. Джаар Наришма, когото Таим му бе изтъкнал, младежът с искрата, имаше тъмни очи, големи почти като на момиче, бледо, изпълнено със самоувереност лице и коса на две дълги плитки със сребърни звънчета на краищата. Таим му беше казал, че идва от Арафел. Ранд видя и бръснатата глава на един шиенарец и два прозрачни воала, носени често както от мъжете, така и от жените в Тарабон. Мяркаха се скосени салдейски очи и нисички мъже от Кайриен. Един мъж на преклонна възраст си беше пуснал брада и я бе намазал с помада в подражание на някой тайренски лорд, какъвто със сигурност не беше. Още двама-трима носеха бради, оголващи горните им устни. Можеше само да се надява, че не е възбудил интереса на Самаил, набирайки и в Иллиан. Очаквал бе да види предимно младежи, но гладките лица като на Ибин и Федвин се уравновесяваха от немалко оплешивели или побелели глави. Всъщност, като си помислеше, в това нямаше нищо загадъчно — никаква причина нямаше да не се намерят толкова дядовци, колкото и момчета, способни да се научат.

Не умееше много да държи речи, но беше мислил дълго и усилно какво трябва да им каже. За началото не беше помислял, но с малко късмет това щеше да приключи бързо.

— Всички вие сигурно сте чували приказки, че Кулата… Бялата кула… се е разцепила. Е, знайте, че е истина. Има едни разбунтували се Айез Седай, които, изглежда, могат да решат да ми окажат подкрепа и са проводили пратеничество. Девет са, в момента са отседнали в Кемлин и чакат благоразположението ми. Така че когато чуете за Айез Седай в Кемлин, не вярвайте на никакви слухове. Знаете защо са тук и можете да се изсмеете в лицето на онзи, който ви пусне слуха.

Реакция не последва. Само стояха безмълвни и се взираха в него, почти без да мигат. Таим го гледаше иронично. Много иронично. Ранд опипа по-голямата торбичка в джоба си и продължи с онова, което бе обмислил.

— Трябва ви име. На Древния език Айез Седай е означавало „Слуги на всички“ или нещо много сходно. Древният език не се превежда лесно. — Той самият знаеше само няколко думи от Ашмодеан, още пет-шест други от Моарейн и няколко, изтървани от Луз Терин. Башийр обаче му бе осигурил каквото му е нужно. — Друга дума в Древния език е аша’ман. Означава ратник или ратници. Или „защитник“, а може би още едно-две неща — вече ви казах, че Древният език е много гъвкав. „Ратник“ обаче ми се струва най-добре. Но не просто защитник или ратник. Не можеш да наречеш мъж, който защитава несправедлива кауза, аша’ман, и никога — мъж, който върши злина. Един аша’ман е мъж, който е защитавал истината, правдата и доброто за всички. Ратник, който не би се огънал дори когато не му е останала никаква надежда. — Светлината му бе свидетел, надеждата щеше да свърши когато дойдеше Тармон Гай-дон, ако не и по-рано. — Дошли сте тук, за да станете точно това. Когато завършите обучението си, ще бъдете Аша’ман.

Мъжете се размърдаха и замърмориха, но бързо млъкнаха и го загледаха напрегнато — чакаха да чуят следващите му думи. Той извади платнената торбичка от джоба на палтото си и тя леко издрънча.

— Айез Седай започват като новачки, после стават Посветени и най-накрая — пълноправни Айез Седай. Вие също ще имате степени, но не като техните. При нас няма да има изгонвания и отпращания. — Отпращания? Светлина, та той бе готов да стори всичко освен да ги върже за ръцете и краката, само и само да спре всеки, който би поискал да си иде, щом може да прелива. — Когато един мъж току-що е дошъл в Черната кула… — никак не му харесваше това име — …ще бъде наречен воин, защото тъкмо в това се превръща той, когато се присъедини към нас, в това се превръщате всички, във воини, готови да се сражават със Сянката, и не само със Сянката, а с всеки, който се противопоставя на правдата и потиска слабия. Когато един воин достигне определена степен на умения, той ще бъде назован „Вречен“ и ще носи ето това. — От торбата той извади една от сребърните значки, които му бе изработил майсторът: малък сребърен меч с леко извито острие. — Таим.

Таим пристъпи вдървено към черния блок и Ранд се наведе да забоде сребърния меч на високата яка на палтото му. Знакът сякаш засия още по-ярко върху катраненочерната вълнена тъкан. Лицето на Таим не беше по-изразително от камъка, под ботушите на Ранд. Ранд му подаде торбичката и му прошепна:

— Раздай ги на тези, за които смяташ, че са готови. Само гледай да си сигурен.

И се изправи. Надяваше се значките да стигнат. Наистина не беше очаквал да завари тук толкова много мъже.

— Вречените, които в достатъчна степен напреднат в уменията си, ще бъдат наричани Аша’ман и ще носят ето това. — Извади малката кадифена торбичка и показа съдържанието й. Върху фино изкованото на поле от пурпурен емайл злато заблещука слънчева светлина. Змиевидна фигура, досущ като на знамето на Дракона. Тя също се озова на яката на Таим, от другата страна, така че мечът и Драконът засияха от двете страни на шията му. — Предполагам, че аз съм първият Аша’ман — обърна се Ранд към школниците, — но Мазрим Таим е вторият. — В сравнение с лицето на Таим и камък би изглеждал мек. Какво му ставаше на този човек? — Надявам се, че всички вие ще станете Аша’ман един ден, но независимо дали ще станете, или не, помнете, че всички ние сме воини. Много битки ни предстоят, може би не точно такива, каквито очакваме, и накрая — Последната битка. Светлината дано благоволи да е последната. Ако Светлината ни огрява, ще победим. Ще победим, защото трябва да победим.

Трябваше все пак да има някакви възгласи, когато свърши. Не се смяташе чак за такъв оратор, че да ги накара да заподскачат и завикат, но тези мъже знаеха защо са тук. След като бе казал, че ще победят, поне трябваше да последва нещо, колкото и нищожно да е. Нищо. Пълно мълчание.

Ранд скочи от каменния блок и Таим подвикна троснато:

— Разпръсни се по уроци и задачи. — Школниците — воините — се пръснаха мълчаливо. Таим махна с ръка към каменната къща. Беше притиснал торбичката със значките така силно до гърдите си, че щеше да е цяло чудо, ако не го прободат през плата. — Ще има ли милорд Дракона малко време за чаша вино?

Ранд кимна; смяташе да свърши всичко тук преди да се върне в двореца.

Предната стая изглеждаше точно така, както можеше да се очаква. Голият под бе изрядно пометен, а столовете — най-различни — бяха подредени пред тухлената камина, толкова чиста, че изглеждаше невъзможно в нея някога да се е палил огън. Имаше и масичка, покрита с бяла покривка с извезани по ръбовете й цветенца. Сора Грейди влезе тихо и постави върху покривката дървен поднос със светлосиня кана с вино и две глинени чаши, покрити с бяла глеч. Ранд си помисли, че този път поне погледът й няма да го нарани, но укорът, стаен в очите й, го накара да се зарадва, когато тя излезе. Забеляза, че тя е потна. Таим хвърли торбичката върху подноса и на един дъх пресуши чашата си.

— Защо не учиш и жените на номера със съсредоточаването? — попита Ранд. — Жестоко е да ги оставиш да се потят, след като мъжете им не го правят.

— Повечето отбягват да си имат работа с мен — отвърна Таим. — Мъжете и любимите им се опитват да ги научат, но повечето отказват дори да ги слушат. Нали разбираш, според тях това сигурно има нещо общо със сайдин.

Ранд заби поглед в чашата си с тъмното вино. Трябваше да се сдържа, а не да избухва само защото го е жегнало раздразнението.

— Радвам се да видя, че наборът върви така добре. Ти каза, че ще станем равностойни с Кулата… — Бялата кула… Бялата кула и Черната кула. Какво ли щяха да направят от това сказанията? Ако изобщо се стигнеше до сказания. — …след по-малко от година и ако продължаваш със същия замах, ще го постигнеш. Не разбирам как намираш толкова много.

— Като пресееш достатъчно пясък — отвърна намусено Таим, — все ще намериш няколко зрънца злато. Сега вече съм го оставил на други. Деймир, Грейди — има поне десет души, на които мога да разчитам; достатъчно години имат зад гърба си, за да не вършат глупости, а има и достатъчно силни младежи, за да могат да отворят Праг поне за да придружат по-възрастните, които не могат да го направят сами. За по-малко от година ще имаш своите хиляда. А какво става с онези, които пращам в Кемлин? Вече събра ли се армия от тях? Вече би трябвало да имаш много повече от хиляда.

— Това съм оставил на Башийр — отвърна Ранд. Таим се усмихна насмешливо и Ранд остави чашата на масата, за да не се счупи в ръцете му. Башийр правеше от тях каквото може, доколкото Ранд разбираше, в един лагер някъде на запад от града; каквото можеше, като се имаше предвид що за хора бяха, както казваше салдеецът — опърпана сбирщина от сиромаси селяни, избягали чираци и разорени занаятчии, които никога не бяха хващали меч, и не се бяха отдалечавали на повече от пет мили от родните си села. Ранд си имаше твърде много други грижи, за да се притеснява и за тях; казал беше на Башийр да прави с тях каквото иска и да не го занимава, стига да не вдигнат бунт.

Взря се в Таим, който не криеше презрението си, и стисна юмруци. Луз Терин заръмжа някъде отдалече, като ехо на собствения му яд.

— Какво ти става? Сякаш бълха ти пуснаха в гащите, откакто ти окачих тези значки. Да не би да има нещо общо с тях? Ако е така, не разбирам. Тези мъже ще ценят повече своите, след като видяха, че и ти ги получи от Преродения Дракон. И може би така няма да е нужно да налагаш дисциплина, като ги пердашиш по главите. Е, какво имаш да ми кажеш? — Започна съвсем добре, със спокоен тон, макар и не съвсем кротък — не беше се и канил да е кротък, — но към края гласът му стана по-твърд и се повиши. Не чак до вик, но последният въпрос изплющя като бич.

Таим видимо потрепна — от гняв по-скоро, готов бе да се обзаложи Ранд, не от страх — но след миг се овладя. Определено не го гледаше приятелски. Физиономията му бе леко насмешлива.

— След като държиш да знаеш, това, което наистина ме тревожи, са Айез Седай и ти самият. Девет Айез Седай са дошли в Кемлин, плюс още две — стават единадесет. А може да има и още една-две. Все още не съм успял да ги намеря, но…

— Казах ти да стоиш извън града.

— Намерих няколко души, които да ми събират сведения — сухо каза Таим. — Откакто те спасих от Сивия, кракът ми не е стъпвал извън тази ферма.

Ранд не обърна внимание на тона му. Почти. Гласът в главата му бе твърде тих, за да го разбере, но екнеше като далечен тътен.

— Нищо няма да ти донесат освен слухове. — Изрече го с цялото презрение, което изпитваше — Таим го беше спасил? — и мъжът се сепна. Външно изглеждаше все така спокоен, но очите му заблестяха.

— А ако се свържат с Айез Седай? — Гласът му бе студен и насмешлив. — Наоколо има Червени сестри. Няколко групи, дошли са пред последните няколко дни. Опитват се да залавят мъже, тръгнали за насам.

„Ще го убия“ — изрева Луз Терин и Ранд усети онова опипване слепешката, мъчещо се да достигне сайдин.

„Иди си“ — каза той решително. Опипването продължи, както и гласът:

„Ще го убия, а после и тях. Трябва да му служат. Ясно е — те трябва да му служат.“

„Иди си — извика безмълвно Ранд. — Ти си само глас!“ Протягащ се към Извора.

„О, Светлина, всички ги избих. Всички, които обичах. Но ако убия него, ще е добре. Ще се оправя, ако го убия най-сетне. Не, нищо не може да се оправи, но все едно трябва да го убия. Всички да ги избия. Трябва да го направя. Трябва!“

„Не! — изкрещя Ранд наум. — Ти си мъртъв, Луз Терин. Аз съм живият, да те изгори дано, а ти си мъртъв! Мъртъв си!“

Изведнъж осъзна, че се е навел над масата и че мърмори:

— Ти си мъртъв! Аз съм живият, а ти си мъртъв! — Но не беше сграбчил сайдин. Луз Терин също не се бе докопал до него. Потръпна, изгледа Таим и се изненада като забеляза на лицето му загриженост.

— Трябва да удържиш — каза тихо Таим. — Ако разумността може да се удържи, трябва да удържиш. Цената е твърде висока, ако се провалиш.

— Няма да се проваля — отвърна Ранд и се изправи. Луз Терин бе замлъкнал. В главата му като че ли нямаше нищо. Освен усещането за Аланна, разбира се. — Тези Червени хванали ли са някого?

— Не, доколкото знам. — Таим го гледаше предпазливо, сякаш очакваше поредното избухване. — Сега повечето ученици идват през прагове, а при толкова много народ по пътищата не можеш лесно да отличиш някой запътил се за насам, освен ако не е твърде словоохотлив. — Той замълча за миг. — Но лесно можем да се отървем от тях.

— Не. — Луз Терин наистина ли се бе махнал? Искаше му се, а знаеше, че ще е пълен глупак, ако го повярва. — Ако започнат да задържат мъже, ще се наложи да направя нещо, но засега извън града те не са никаква опасност. И повярвай ми, никоя от онези, които изпраща Елайда, няма да направи опит да се присъедини към Айез Седай в града. По-скоро теб ще приемат с радост.

— А другите? Цели единадесет! Няколко „нещастни случая“ лесно могат да сведат броя им до много по-безопасен. Ако не искаш да си цапаш ръцете, аз съм готов да…

— Не! Колко пъти трябва да ти го казвам — не! Ако усетя, че някой мъж прелива в Кемлин, ще ти потърся сметка, Таим. Кълна ти се. И не си въобразявай, че ако стоиш достатъчно далече от двореца, няма да го усетя и ще си в безопасност. Ако една от онези Айез Седай се гътне без причина, ще знам кого да обвиня. Помни ми думата!

— Много широки са ти границите — отвърна сухо Таим. — Ако Самаил или Демандред решат да ти се подиграят с няколко мъртви Айез Седай пред прага на покоите ти, аз ли да си режа вените?

— Досега не са го правили, така че по-добре се надявай да не започнат. И ми помни думата.

— Слушам милорд Дракона и се подчинявам, разбира се. Но продължавам да твърдя, че единадесет е опасно число.

Ранд неволно се разсмя.

— Таим, смятам да ги накарам да заиграят по моята свирка. Или флейта ако щеш. — Светлина, откога ли не беше свирил на флейтата? А къде беше флейтата? Усети тихия кикот на Луз Терин.