Господарят на хаоса

Глава 29Огън и Дух

Стражниците, отпуснали се пред входа на Малката кула, на пръв поглед изобщо не приличаха на стража, но си бяха стража. Напомняха й за айилците, които бе видяла в Тийрския камък; сигурно приличаха на вълци дори когато спяха. Един плешив мъж с квадратно лице, не по-висок от нея, но почти толкова широк, колкото висок, изтича навън и хукна по улицата; дръжката на меча стърчеше над едното му рамо. Дори и той — Джори, обвързаният за Морврин — успяваше да го докара.

Мина и Юно и се изви на седлото да я погледне със здравото си око и лицето й помръкна. Биргит все пак се беше разприказвала. Всеки път, когато я видеше, той явно очакваше да го помоли за конете.

Юно се скри зад ъгъла и Нинив въздъхна. Мъчеше се да се примири, че трябва да влезе. Отново изтри лицето си, погледни намръщено сбръчканата си длан — днес щеше да търка котлите за единадесети път, а оставаха още двадесет и девет; двадесет и девет! — и влезе.

Пристъпи към една от масите, не най-близката, и много предпазливо приклекна в реверанс.

— Моля за извинение, Айез Седай, но ми казаха, че Сюан и Леане са тук. Бихте ли ми казали къде мога да ги намеря?

Писалото на Брендас престана да се движи и тя вдигна хладните си тъмни очи. Нинив я беше избрала вместо някоя по-близо до вратата, понеже Брендас беше една от малкото Айез Седай, които не я печаха на шиш заради Ранд. А освен това някога, когато Сюан все още беше Амирлин, Сюан бе избрала Брендас като една, на която може да се довери. Това нямаше нищо общо със сегашното, но Нинив се стараеше да си намира малки утешения, когато можеше.

— Те са с част от Заседателките, дете. — Гласът на Брендас изкънтя като камбанка, безчувствен като бледото й лице. Белите рядко показваха чувствата си, а Брендас — никога.

Нинив едва потисна въздишката си на раздразнание. Ако Заседателките ги бяха хванали да им докладват за техните очи и уши, нямаше да ги пуснат с часове.

— Благодаря ви, Айез Седай.

— Теодрин успя ли да постигне с теб нещо вчера?

— Не, Айез Седай. — И да прозвуча гласът й малко по-стегнато, имаше си причина. Теодрин беше заявила, че смята да опита всичко, и явно смяташе да го направи. Вчерашният й опит включваше тя да пийне малко вино, за да се отпусне, само дето Нинив накрая беше изпила малко повечко от няколко глътки. Струваше й се, че никога няма да забрави как я отнасят в стаята й, докато тя пее — пее! — нито че ще си го спомни някога, без да се изчерви. Брендас сигурно бе чула за това. Всички сигурно го бяха научили. На Нинив й се дощя да се сгърчи от срам.

— Питам само защото изследванията ти като че ли страдат. Чух няколко Сестри да отбелязват, че ти като че ли си достигнала края на забележителните си открития. Допълнителните ти задължения може би са проблемът — въпреки че Елейн всеки ден открива нещо ново, при все че обучава ученички и също като теб чисти съдове. Много Сестри вече се чудят дали не биха могли да ти помогнат повече от Теодрин. Ако започнем да се редуваме и да работим над теб всеки ден, това може да се окаже по-плодотворно от заниманията ти с една, която в края на краищата сама по себе си не е нещо много повече от най-обикновена Посветена. — Всичко това беше изречено с възможно най-равнодушен тон, без нотка на обвинение, но въпреки това лицето на Нинив се сгорещи, сякаш й го бяха изкрещели.

— Сигурна съм, че Теодрин ще намери ключа един ден, Айез Седай — почти прошепна тя. — Ще положа още по-големи усилия, Айез Седай. — Приклекна набързо и тръгна да излиза преди Брендас да я спре. Мерна Шериам, която излизаше от стаите за заседания с Миреле, Морврин и Беонин. Миреле също я видя и понечи да тръгне към нея, но Шериам и Морврин й заговориха бързо и тихичко, поглеждайки начесто към Нинив. Без да спират приказката си, четирите прекосиха стаята и влязоха в една друга врата.

Нинив излезе на улицата. Това, че спряха Миреле да я заговори, беше ясно. Дори Егвийн най-сетне да се беше появила в Тийрския камък, нямаше да й го кажат. Нинив ал-Мийра беше в немилост. Нинив ал-Мийра търкаше котлите като последната новачка, след като можеше вече да е поне една стъпка над Посветена. Нинив ал-Мийра доникъде не стигаше с Теодрин и възхитителните й открития бяха секнали. Нинив ал-Мийра никога нямаше да стане Айез Седай. Знаеше си тя, че е грешка да започне да прелива като с фуния всичко от Могедиен през Елейн. Знаеше си го!

Айез Седай вече не говореха за нейните нови открития, а за това, че са секнали. Айез Седай бяха проявявали съвсем бегъл интерес към преградата й, а сега бяха обладани от мисълта как да я пробият. Не можеше да спечели. Така или иначе щеше да вдигне ръце и да се остави Айез Седай да я проучват от космите по главата до ноктите на краката, от изгрев до залез.

Нечии мъжки ръце я хванаха за раменете и тя се извърна да скастри нахалника, но думите замряха на езика й.

Том Мерилин й се ухили отвисоко зад дългите си бели мустаци й намигна.

— Като те гледам, Нинив, за малко да си помисля, че си ядосана, но знам, че нравът ти е толкова меден, че хората те молят да си топнеш пръстите в чая им.

А до него беше Джюйлин Сандар, подпрян на дебелата си колкото палец бамбукова тояга. Джюйлин беше тайренец, а не тарабонец, но въпреки това продължаваше да носи тъпата си конична шапка със сплескан връх, още по-омачкана, отколкото когато го бе видяла за последен път. Когато го погледна, той си я свали. И двамата бяха прашни и изтощени от пътя, с изпити лица, въпреки че поначало за никого от двамата не можеше да се каже, че има много плът по костите. И имаха вид на хора, които сякаш от седмици са спали с дрехите си.

Преди Нинив да успее да си отвори устата, отнякъде изникна Елейн и се хвърли върху Том така силно, че той се олюля. Той, разбира се, я хвана през кръста и я завъртя като детенце. Смееше се, и тя също. Тя се пресегна, дръпна единия му мустак и двамата отново избухнаха в смях. Той огледа ръцете й, сбръчкани като на Нинив, и я попита в каква беля се е натопила, докато го е нямало да я поучава, а тя се изчерви, разкикоти се и прехапа устна.

Нинив вдиша дълбоко. Понякога тези двамата прекаляваха с играта си на татенце и дъщеричка. Понякога Елейн като че ли си въобразяваше, че е десетгодишна.

— Мислех, че тази сутрин имаш урок с новачките, Елейн.

— Помолих Калиндин да го поеме — отвърна тя небрежно. — Мислех да ти правя компания. И се радвам, че го направих — добави тя и се усмихна на Том. — Сега можем да чуем всичко, което сте научили в Амадиция.

Нинив изсумтя. Да й правела компания, как ли не! Не помнеше всичко от вчера, но много добре помнеше как Елейн се смееше, докато я събличаше и я слагаше в леглото, преди още слънцето да е залязло. И беше сигурна, че си спомня как я бе попитала дали не иска едно ведро студена вода да си поохлади главата.

Том нищо не забеляза; то повечето мъже си бяха слепи, въпреки че той обикновено имаше доста остър поглед.

— Ще трябва да побързаме — каза той. — След като Шериам ни изцеди до капчица, сега иска да докладваме пред част от Заседателките. За щастие, котелът си ври кротко. По течението на Елдар няма чак толкова много Бели плащове, че да не може един мишок да я прехвърли, освен ако не прати барабани и тромпети да известят за него. Освен една силна част на границата на Тарабон и хората, с които се мъчи да задържи Пророка на север, Ниал, изглежда, събира и последния си Бял плащ около Амадиция, а Ейрлон също прибира войската си. Приказките за Салидар плъзнаха преди да напуснем, но ако и да се е замислил Ниал за това местенце, никъде не забелязах и намек за това.

— Тарабон — измърмори Джюйлин. — Много лоша страна за човек, който не знае да се пази, така чухме поне.

Нинив не беше сигурна кой от двамата е по-голям преструван, но беше съвсем сигурна, че и двамата така могат да те лъжат в очите, че да накарат и най-отракания търговец на вълна да посинее от завист. А точно в този момент беше повече от сигурна, че крият нещо.

Елейн забеляза нещо повече. Тя стисна ревера на Том и вдигна глава да го погледне в очите.

— Чули сте нещо за майка ми — каза момичето тихо и съвсем не като въпрос.

Том поглади мустаците си.

— По улиците в Амадиция са плъзнали стотици слухове, детето ми, кой от който по-безумен. Разправят, че цялата Бяла кула се е струпала тук, в Салидар, с десет хиляди Стражници, готови да прекосят Елдар. Разправят, че Айез Седай били завладели Танчико и че на Ранд му пораснали крила, с които прехвърчал насам-натам по нощите, и че…

— Том? — подкани го Елейн.

Той изсумтя и изгледа ядосано Джюйлин и Нинив, сякаш те му бяха виновни.

— Дете, само слух е, налудничав като всички, които чух. Нищо не мога да потвърдя, а повярвай ми, опитах. Наистина мислех да не го споменавам. Само ще подлюти раната ти. Дай да го оставим, детето ми.

— Том!

— Е, щом толкова държиш да го чуеш… Всички в Амадиция като че ли смятат, че майка ти е в Крепостта на Светлината и че щяла да поведе армия от Бели плащове към Андор.

Елейн поклати глава и се изсмя.

— О, Том, наистина ли смяташ, че ще се разтревожа от такова нещо? Майка ми никога не би могла да отиде при Белите плащове. Бих предпочела да го беше сторила. Бих предпочела да беше жива, за да го направи. Колкото и да нарушава всичко, на което ме е учила — да вкара чужда войска в Андор, при това Бели плащове! — бих го предпочела. Но ако желанията бяха криле… — Усмивката й беше тъжна. — Скръбта ми мина, Том. Майка ми е мъртва и аз трябва да се постарая с всички сили да се окажа достойна за нея. Тя никога не би се поддала на глупави слухове, нито ще се разплаче от тях.

— Дете — промълви той.

Нинив се зачуди какво ли изпитва — ако изобщо изпитваше нещо заради смъртта на Мургейз. Колкото и да не беше за вярване, някога той бе бил любовник на Мургейз: когато тя е била млада, а Елейн — още почти бебе. По онова време сигурно не беше приличал на човек, окачен да се суши на слънцето. Нинив почти нищо не знаеше за това как бе завършила тази история, освен че се беше измъкнал от Кемлин със заповед за арест по петите му. За такъв свършек на една любов няма да чуеш в ни едно сказание. В момента той изглеждаше загрижен единствено от това дали Елейн казва истината, или крие болката си, и я потупваше по рамото и галеше косата й. Ако на Нинив не й се искаше толкова поне веднъж да се сопнат един на друг като нормални хора, сигурно щеше да си помисли, че картинката е много мила.

Нечие окашляне наруши идилията.

— Господин Мерилин? — Беше Табита. — Господин Сандар? Шериам Седай каза, че Заседателките са готови да ви приемат. Каза, че не бива да напускате Бялата кула.

— Бялата кула значи? — отвърна сухо Том. — Елейн, не могат да ни задържат там за вечни времена. Като свършим, можем да обсъдим… каквото поискаш. — Той закрачи след Табита и влезе, без да крие куцукането си, което най-много му личеше, когато е уморен. Джюйлин изправи рамене и ги последва, сякаш отиваше на бесилото.

— Къде е гривната? — попита Нинив тихо. Никой по улицата нямаше да разбере, дори да чуеше, но забравиш ли веднъж да си предпазлива, започваш често да го забравяш. — И къде е Мариган? Трябва да отида при Логаин.

— Гривната е в кесията ми, Нинив. А Мариган пере. И охка при всяко движение. Взе, че изтърси нещо, което Биргит не биваше да чуе, а Биргит… Казах на Мариган да казва, че е паднала от някакви стълби. — Нинив хвърли поглед към двамата Стражници, застанали пред вратата. Не бяха толкова близо, че да я чуят, но въпреки това сниши гласа си.

— Елейн, я да тръгваме. Тази нощ. — След като Том и Джюйлин се бяха върнали в Салидар, не беше нужно да моли Юно да й намери коне. — Не за Кемлин, щом не искаш. Към Ебу Дар. Мерилил никога няма да намери онази купа, а Шериам никога няма да ни позволи да отидем да я намерим. Какво ще кажеш? Тази нощ?

— Не, Нинив. С какво ще помогнем на Ранд, ако ни хванат като бегълки? А точно това ще стане. Ти обеща, Нинив.

— В такъв случай да видим какво мога да науча от Логаин — въздъхна Нинив.

Къщата, където живееше Логаин беше малка, само две стаи, но каменните стени я правеха сравнително прохладна. Логаин беше по риза, пушеше лула и четеше до един прозорец.

Когато те влязоха, той остави книгата, надигна се лениво и леко им се поклони.

— Радвам се да ви видя отново след толкова време. Мислех, че сте ме забравили. Ще пийнете ли малко вино? Айез Седай не ми дават много, но това, което получавам, никак не е лошо.

Споменаването на вино я подразни достатъчно, за да я изпълни сайдар. Да я изгори дано Теодрин!

— Седни — каза му тя хладно. — Не съм дошла да ти слушам брътвежите. Отговаряй когато те питат, а иначе си дръж езика.

Логаин само сви рамене и се подчини, кротък като паленце. Не, не кротък. Усмивката му беше направо безочлива. Част от това идеше от чувствата му към Айез Седай, Нинив беше сигурна, а другата… Той гледаше как Елейн сяда и дори Нинив да не виждаше в какво точно се е загледал, щеше да се досети, че я гледа както се гледа жена. Никакво самодоволство нямаше в това, никаква похотливост, само… Нинив не знаеше точно какво, но знаеше че той е насочил същото и към нея — и изведнъж си даде сметка, че е жена, а той — мъж. Навярно беше само защото беше чаровен и с широки рамене, но тя обичаше да си мисли по-добри неща за себе си. Разбира се, че не беше за това.

Тя се окашля и запреде тънки влакънца от сайдар — Въздух и Вода, Огън и Земя, и Дух. Всички елементи на Церителството, но използвани сега само за опипване. Щеше да помогне, ако сложеше дланите си на главата му, но не можа да се насили да го направи. Достатъчно неприятно й беше, че го докосва със Силата. Здрав беше като бик и почти толкова силен, нищо, ама нищичко му нямаше… с изключение на дупката.

Не беше точно дупка, а по-скоро усещане за нещо, което уж трябваше да продължава, а прекъсваше, нещо, което трябваше да е гладко и изправено, а всъщност се гънеше и изчезваше. Това усещане го познаваше добре, още от първите дни, когато все още си въобразяваше, че наистина може да научи нещо, и то все още караше кожата й да настръхва.

Той вдигна очи и я изгледа напрегнато.

— Как можеш да правиш всичко това наведнъж? — попита Елейн. — Не можах да проследя и половината.

— Шът — измърмори Нинив, после сграбчи главата на Логаин в ръцете си. Да. С физически контакт беше по-добре, усещанията бяха по-силни.

Тя насочи пълен поток на сайдар натам, където трябваше да е „дупката“… и почти се изненада, когато се натъкна на пустош. Разбира се, все още не очакваше да разбере нещо. Мъжете бяха толкова различни от жените в Силата, колкото бяха телесно, може би и повече. Все едно че опипваше камък, за да разбере как изглеждат рибите. Трудно й беше да задържи мислите си върху това, което правеше, още повече че знаеше, че се занимава с празни неща, само за да убие времето.

„Какво ли ще каже Миреле? Пак ли ще премълчи някое съобщение от Егвийн?“ Пустошта, толкова малка, че можеше да я подмине, се оказа безгранична, след като промуши вътре потоците, достатъчно огромна, за да ги погълне всички. „Само да можех да поговоря с Егвийн. Бас държа, че ако разбере, че Кулата изпраща пратеничество до Ранд, а тукашните Айез Седай си седят на дирниците, ще ми помогне да убедя Елейн, че тук сме свършили всичко, което сме могли, и е крайно време да се махаме.“ Огромна празнота; нищо. Ами онова, което бе открила у Сюан и Леане, усещането за нещо отрязано? Сигурна беше, че го има и тук, колкото и бледо да беше. Мъжете и жените можеха и да са различни, но може би… „Трябва само да поговоря някак с нея. Тя ще разбере, че за Ранд ще е много по-добре, ако ние отидем там. Елейн ще я послуша. Елейн смята, че Егвийн познава Ранд по-добре от всеки друг.“ Ето. Нещо срязано. Само усещане, но същото като при Сюан и Леане. „Е, и как да я намеря? Поне тя да можеше да изникне пак в сънищата ни. Бас държа, че ще мога да я уговоря да се присъедини към нас. Трите заедно ще можем да се оправим много по-добре с Ранд. Ще можем да му казваме какво сме научили в Тел-айеран-риод, ще го пазим да не направи някоя глупава грешка с Айез Седай. Тя ще го разбере.“ Нещо около срязаното… Ако е било свързано с Огън и Дух, то…

Ококорените очи на Логаин й подсказаха какво е направила. Дъхът замръзна в гърлото й. Тя отстъпи от него толкова бързо, че се спъна в полата си.

— Нинив! — ахна Елейн. — Какво стана?

Само едно тупване на сърцето, и Нинив сбра всичкия поносим сайдар, за да го заслони.

— Тичай да намериш Шериам — каза тя бързо. — Никой друг освен Шериам. Кажи й… — Пое си дъх толкова дълбоко, че все едно току-що се раждаше; сърцето й толкова се беше ускорило, че сякаш се надбягваше с препускащи коне. — Кажи й, че съм Изцерила Логаин.