Господарят на хаоса

Глава 16Прорицания на Колелото

Ранд се беше отпуснал в Драконовия трон, Драконовия скиптър бе на коленете му. Или поне се правеше на отпуснат. Троновете не са направени да се изтягаш в тях, а този точно най-малко, както изглеждаше, но това беше само част от трудността. Аланна също бе част от нея. Само да кажеше на Девите, щяха да… Не, как можеше изобщо да си го помисли? Беше я изплашил достатъчно, за да я държи на разстояние. Не беше направила никакви опити да проникне във Вътрешния град. Той щеше да го разбере, ако беше. Не, засега Аланна беше нищожен проблем в сравнение с тази неудобна възглавница на седалката.

Въпреки че извезаното му със сребро синьо палто беше закопчано до яката, жегата не го засягаше — бе усвоил номера, показан му от Таим — но ако чистото нетърпение можеше да предизвиква пот, от него щеше да се лее, все едно че току-що е излязъл от реката. Да запази хладината в себе си не представляваше никакъв проблем. Но да запази спокойствие бе огромен. Смяташе да предаде Андор на Елейн цял и незасегнат и тази сутрин щеше да направи първата стъпка към това. Стига изобщо да дойдеха.

— И в добавка — продължи монотонно високият кокалест мъж, застанал пред трона — хиляда четиристотин двадесет и трима бежанци от Муранди, петстотин шестдесет и седем от Алтара и сто и девет от Иллиан. — Няколкото сиви кичура, останали по главата на Халвин Нори, стърчаха като пачи пера зад ушите му. — Наех още двадесет и трима чиновници за преброяването, но броят им все още е крайно недостатъчен за…

Ранд престана да го слуша. Колкото и да беше благодарен, че Нори — назначен от Мургейз за главен чиновник преди много години — не беше избягал, както толкова много други, не беше сигурен, че докладът му е верен, ако се изключеха числата в счетоводните му книги. Нори заизрежда броя на смъртните случаи за последната седмица и цената на ряпата, докарана от околностите на града, със същия монотонен глас, после изброи ежедневните уредени от управата погребения на бедни и останалите без близки и приятели бежанци с не повече ужас и не повече радост от изброяването на наетите строители за оглед и ремонт на градските стени. Иллиан за него беше просто поредната земя, а не владение на Самаил, а Ранд — просто поредният владетел.

„Къде ли са те? — зачуди се Ранд. — Защо Аланна не се опита поне да се приближи до мен?“ Моарейн нямаше да се изплаши толкова лесно.

„Къде са всички мъртви? — прошепна Луз Терин. — Никога ли няма да замлъкнат?“

Ранд се изкиска наум. Това със сигурност трябваше да е някаква шега.

Сюлин седеше от едната страна на тронния подиум, а червенокосата Уриен — от другата. Освен Девите днес го пазеха и двадесетима Аетан-дор, Червени щитове, някои с червени превръзки на челата. Стояха, клечаха или седяха, някои тихо си говореха, но както винаги изглеждаха готови да скочат. Поне един чифт очи непрекъснато следеше Нори — малцина айилци можеха да се доверят на един влагоземец толкова близо до Ранд.

На прага на залата се появи Башийр. Най-сетне. Най-сетне, проклето да е!

— Справяте се добре, господин Нори — каза Ранд. — В доклада ви няма никакъв пропуск. Ще се погрижа да получите необходимото ви злато. Но сега трябва да се занимая с други неща, ако позволите.

Мъжът не даде никакъв признак на изненада или обида, че са го прекъснали толкова рязко. Само кимна, поклони се и отстъпи три крачки заднишком, преди да се обърне. Дори не погледна Башийр, докато се разминаваха. Нищо не го интересуваше освен счетоводните книги.

Ранд кимна нетърпеливо на Башийр и се изправи с вкочанен гръб на трона.

Салдеецът не беше сам. Плътно го следваха двама мъже и две жени, всички на възраст, в богати коприни и брокат. Стараеха се да се престорят, че за тях Башийр не съществува, и до голяма степен успяваха, но бдителните айилци между колоните бяха друга работа. Златокосата Диелин сбърка само една крачка, но Абел и Луан, и двамата побелели, но с корави лица, изгледаха навъсено облечените в кадин-сор фигури и инстинктивно посегнаха към мечовете, които днес не носеха, а Елориен, пълна тъмнокоса жена, която щеше да изглежда симпатична, ако лицето й не беше толкова каменно, за миг спря и очите й блеснаха от ярост. Първият им поглед към Ранд също така ги стресна, до един. Сигурно бяха очаквали, че ще е по-стар.

— Милорд Дракон — обяви високо Башийр, — Господарю на Утрото, Принце на Зората, Истински закрилнико на Светлината, пред когото светът коленичи в благоговение, водя ви лейди Диелин от Дома Таравин, лорд Абел от Дома Пендар, лейди Елориен от Дома Тремейн и лорд Пеливар от Дома Целан.

Четиримата андорци изгледаха Башийр накриво. В тона му имаше нещо, което им прозвуча все едно, че води на Ранд четири коня.

Дощя му се да се разсмее. Бяха ядосани, но също така и предпазливи, и навярно малко впечатлени. Двамата с Башийр сами бяха обмислили тези титли, но частта за света, който бил коленичил, беше нещо ново, добавка на самия Башийр. Моарейн обаче му беше дала добър съвет. Стори му се, че почти чува отново звънливия й глас: „Как ще те видят хората първия път е това, което най-дълго ще се съхрани в умовете им. Така е в този свят. Дори да слезеш от трон, дори да започнеш да се държиш като селянин в кочина, те ще продължат да помнят, че си слязъл от трон. Но ако първия път видят в теб само един младеж, едно селянче, по-късно ще направят всичко, за да му попречат да се качи на трона, каквито и да са правата му, каквато и да е мощта му.“

„Аз бях Господар на Утрото — изломоти Луз Терин. — Аз съм Принцът на Зората.“

— Няма да ви посрещна с добре дошли — каза Ранд бавно и спокойно, — това е вашата земя и дворецът е на вашата кралица, — но съм доволен, че приехте поканата ми. — След цели пет дни! Той стана, остави Драконовия скиптър на трона и с леки стъпки слезе от подиума. Със сдържана усмивка. — „Никога не се дръж враждебно освен когато се налага — беше му казала Моарейн, — но преди всичко никога не се дръж прекалено дружелюбно. Никога не бъди нетърпелив.“ — Той посочи отрупаните с възглавнички пет стола, разположени в кръг сред колоните. — Заповядайте. Ще поговорим и ще пийнем студено вино.

Те, разбира се, седнаха, като поглеждаха айилците и него с еднакво любопитство и може би еднаква враждебност. След като се разположиха, се появиха гай-шайн, мълчаливи в белите си роби — носеха вино в запотени златни бокали. По един застана зад всеки стол с широко ветрило от пера. Зад всеки стол, но не и зад този на Ранд. Те го забелязаха веднага, както и липсата на пот по лицето му. Но гай-шайн също не се потяха, въпреки робите си, нито някой друг от останалите айилци. Той загледа лицата на благородниците над ръба на бокала си.

Андорците се гордееха, че са по-откровени от всички на света, и не пропускаха да се похвалят, че Играта на Домове може да е много по-развита в други страни, отколкото в тяхната, но че те също могат да я играят, ако им се наложи. И можеха донякъде, въпреки че кайриенците и тайренците ги смятаха за простодушни, станеше ли въпрос за някой подмолен ход и контраход във Великата игра. Тези четиримата общо взето пазеха хладнокръвие, но за човек, обучен от Моарейн и дообучен в Тийр и Кайриен, издаваха твърде много с всяко мръдване на очите и с всяка лека промяна на лицето.

Първото, което ги сепна, беше, че няма стол за Башийр и че Башийр излиза от тронната зала. И четиримата всъщност си позволиха да погледнат след него с много леки усмивки на доволство. И те трябваше да не харесват присъствието на салдейската армия в Андор, също както Неан и онези като него. Явно беше какво си мислят: че вероятно влиянието на чужденеца е по-малко, отколкото са се страхували.

От друга страна, Башийр беше маршал-генерал на Салдеа, трижди лорд и чичо на самата кралица Тенобия. Но след като Ранд го използваше за свой слуга…

— Великолепно вино. — Загледан в бокала си, Луан се поколеба, преди да добави; — Милорд Дракон. — Все едно че му го изтеглиха с ченгел от устата.

— От юг е — каза Елориен. — Реколта от хълмовете Тунайган. Цяло чудо е как сте могли да намерите лед в Кемлин тази година. Някои хора вече я наричат „годината без зима“.

— Смятате ли, че мога да губя време и усилия в търсене на лед — отвърна Ранд, — след като толкова много беди връхлитат света?

— Всички сме загрижени за бедите по света, но преди всичко за тези, които засягат Андор — каза Диелин. — Да не би да ни поканихте тук, за да намерим лек?

— Стига да знаете такъв — отвърна Ранд. — Ако не, ще трябва да потърся другаде. Мнозина смятат, че знаят подходящия лек. Ако не мога да намеря този, който аз търся, ще трябва да приема следващия най-добър. — Това ги накара да свият устни. На път за насам Башийр ги беше превел през един от дворовете, където бяха видели Аримила, Лир и другите като тях. — Склонен съм да мисля, че желаете да обединим Андор. Чухте ли прокламацията ми? — Не беше нужно да уточнява коя; в този контекст можеше да става дума само за една.

— Наградата, предложена за вест за Елейн — отвърна Елориен и лицето й стана още по-каменно. — Която трябва да стане кралица, след като Мургейз е мъртва.

Диелин кимна.

— На мен това ми се струва добре.

— Но не и на мен! — отряза Елориен. — Мургейз предаде приятелите си и отблъсна старите си съюзници. Време е да видим края на Дома Траканд и на Лъвския трон. — Изглежда, беше забравила за Ранд. И не само тя.

— Диелин — каза Луан. Тя поклати глава, сякаш вече беше чувала това, но той продължи. — Тя има най-големите права за претендентка. Аз казвам да бъде Диелин.

— Елейн е щерката-наследница — заяви златокосата. — Аз казвам да е Елейн.

— Има ли значение какво казва всеки от нас? — настоя Абел. — Ако той е убил Мургейз, ще… — Абел млъкна и погледна към Ранд, не точно предизвикателно, но подканяйки го да направи най-лошото. И очаквайки го.

— Вие наистина ли вярвате в това? — Ранд погледна тъжно към Лъвския трон на пиедестала. — Защо, в името на Светлината, ще убивам Мургейз, само за да поставя на трона Елейн?

— Малцина вече знаят на какво да вярват — отвърна вдървено Елориен. На бузите й избиха червени петна. — Хората разправят много неща, повечето от които глупави.

— Например? — Въпросът беше към нея, но отговори Диелин. Гледаше го право в очите.

— Че вие ще се сразите в Последната битка и ще убиете Тъмния. Че сте Лъжедракон или марионетка на Айез Седай, или и двете заедно. Че сте незаконен син на Мургейз или тайренски върховен лорд, или айилец. — Тя отново се намръщи, но не спря. — Че сте синът на една Айез Седай от Тъмния. Че сте самият Тъмен, или обратното — въплъщението на самия Създател. Че ще унищожите света, че ще го спасите, ще го покорите и ще доведете нов Век. Колкото уста, толкова приказки. Повечето твърдят, че вие сте убили Мургейз. Мнозина добавят и Елейн. Казват, че прокламацията ви е маска, която трябва да прикрие престъпленията ви.

Ранд въздъхна. Някои от тези твърдения бяха по-лоши от всичко, което беше чувал.

— Няма да ви натрапвам на кое да вярвате. — Защо продължаваше да го гледа така намръщено? Луан, Абел и Елориен също му мятаха погледи, каквито можеше да очаква от Аримила и нейната пасмина, когато смятаха, че не ги забелязва. „Гледат. Гледат. — Това бе Луз Терин, с дрезгав, шептящ кикот. — Виждат те. Мен кой вижда?“ — И все пак, бихте ли ми помогнали отново да обединя Андор? Не искам Андор да се превърне в друг Кайриен, или още по-лошо — в Тарабон или Арад Доман.

— Знам нещо за Каретонския цикъл — каза Абел. — Вярвам, че сте Преродения Дракон, но там нищо не се споменава за вашето управление. Казва се само, че ще се сразите с Тъмния в Тармон Гай-дон.

Ръката на Ранд стисна бокала така здраво, че тъмната повърхност на виното потрепера. Колко по-лесно щеше да бъде, ако тези четиримата бяха като повечето върховни лордове на Тийр или като кайриенците… но никой от тях не желаеше и косъм повече власт за себе си от онова, което вече имаше.

— Колко пъти трябва да ви казвам, че не желая да управлявам Андор? Когато Елейн седне на Лъвския трон, ще напусна Андор. И никога няма да се върна, ако зависи от мен.

— Ако тронът се полага на някого — заяви със свити устни Елориен, — то той се полага на Диелин. Ако наистина целите това, което казвате, погрижете се тя да бъде коронясана и си заминете. Тогава Андор ще бъде обединен и не се съмнявам, че андорските войници ще ви последват в Последната битка, ако за това става дума.

— Все още отказвам — отвърна й Диелин и после се обърна към Ранд. — Ще почакам и ще обмисля, милорд Дракон. Когато видя Елейн жива и коронясана, и че вие напускате Андор, ще изпратя своите васали да ви последват, независимо дали някой друг в Андор ще направи същото. Но ако мине много време и вие продължите да царувате тук, или вашите айилски диваци направят тук това, което чух, че са направили в Кайриен и Тийр, или пуснете тук да безчинстват тези… мъже, които събирате с вашата амнистия, тогава ще застана срещу вас независимо дали някой друг в Андор ще постъпи като мен.

— Аз също ще тръгна редом с теб — заяви твърдо Луан.

— И аз — каза Елориен.

Ранд отметна глава и се разсмя. „Светлина! А аз си мислех, че честната съпротива ще е по-добра от промъкването зад гърба ми и блюдолизниченето!“

Те го изгледаха неспокойно — несъмнено си мислеха, че го е обхванала лудостта. Може и да беше. Вече не беше сигурен.

— Обмислете каквото трябва — каза им той и стана, за да сложи край на аудиенцията. — Целя това, което казах. Но обмислете и следното. Тармон Гай-дон наближава. Не знам колко време ни остава за мислене.

Те също станаха и се поклониха леко, като на равен, при това по-подчертано, отколкото при влизането си — но когато се обърнаха да излязат, Ранд хвана Диелин за ръкава.

— Имам един въпрос към вас. — Другите спряха. — Частен въпрос. — Тя кимна и спътниците й се отдръпнаха настрани. Следяха ги внимателно, но бяха достатъчно далече, за да чуят нещо. — Вие ме гледахте… странно — каза той. „Както и всеки благородник, когото съм срещал в Кемлин.“ Всеки андорски благородник поне. — Защо?

Диелин се взря в него, после попита:

— Как се казва майка ви?

Ранд примигна.

— Майка ми? — Майка му беше Кари ал-Тор. Така мислеше той за нея. Тя го беше отгледала. Но той реши да разкрие болезнената истина, която бе научил в Руйдийн. — Майка ми се е казвала Шайел. Била е Дева на копието. Баща ми е бил Джандуин, вожд на клана Таардад Айил. — Диелин невярващо повдигна вежди. — Бих се заклел с всяка клетва, която пожелаете. Какво общо има това с моя въпрос? Те и двамата отдавна са мъртви.

На лицето й се изписа облекчение.

— Случайно подобие, изглежда, нищо повече. Не искам да кажа, че не знаете кои са родителите ви, но в говора ви се долавя западноандорски акцент.

— Подобие ли? Отраснал съм в Две реки, но родителите ми са били тези, които ви казах. На кого толкова приличам, че да ви накара да ме гледате така?

Тя се поколеба и въздъхна.

— Предполагам, че е без значение. Някой ден трябва да ми разкажете как родителите ви са били айилци, след като сте отраснали в Андор. Преди двадесет години, вече малко повече, Тигрейн, щерката-наследница на Андор, изчезна. Остави мъж, Тарингейл, и син, Галад. Знам, че е чиста случайност, но просто виждам във вашето лице Тигрейн. Направо се смаях.

Ранд също се смая. Нещо повече — прониза го хлад. Части от разказа на Мъдрите се завъртяха из главата му… „златокоса млада влагоземка, в коприни… син, когото обичала; мъж, когото не обичала… Шайел беше името, което тя прие. Друго така и не каза… Ти имаш нещо от нея в чертите си.“

— Как точно е изчезнала Тигрейн? Проявявам интерес към историята на Андор.

— Ще ви бъда благодарна да не наричате това история, милорд Дракон. Бях момиче, когато се случи, всъщност вече девойка, и често идвах в двореца. Една сутрин просто се оказа, че Тигрейн я няма в двореца, и повече не се появи. Някои твърдяха, че бил замесен Тарингейл, но той почти се беше побъркал от мъка. Тарингейл Дамодред искаше повече от всичко на света да види своята дъщеря кралица на Андор и своя син — крал на Кайриен. Той беше кайриенец и този брак трябваше да прекрати войните с Кайриен — и той го постигна, но изчезването на Тигрейн накара всички да мислят, че Андор иска да наруши мирния договор, което ги доведе до заговорите, обичайни за кайриенците, което пък доведе до „Гордостта на Ламан“. И вие знаете до какво доведе тя — добави тя сухо. — Баща ми твърдеше, че всъщност е виновна Гитара Седай.

— Гитара? — Чудо беше, че гласът му не секна. Чувал беше това име много пъти. Гитара Морозо, Айез Седай, притежаваща дарбата на Прорицателството, бе провъзгласила, че Драконът се е Преродил на склоновете на Драконовата планина, което бе отпратило Моарейн и Сюан в дългото им търсене. Тъкмо Гитара Морозо бе казала на „Шайел“, че ако не избяга в Пустошта, без да казва на никого, и не стане Дева на копието, гибел ще връхлети над Андор и над целия свят.

— Да — каза Диелин. — Гитара беше съветничка на кралица Морделайн, но повечето си време прекарваше с Тигрейн и Люк, брата на Тигрейн, отколкото с кралицата. След като Люк замина на север и не се върна, плъзнаха слухове, че Гитара го е убедила, че неговата слава или съдба се намира в Погибелта. Други твърдяха, че той щял да намери Преродения Дракон там или че Последната битка щяла да зависи от неговото заминаване. Това беше близо година преди изчезването на Тигрейн. Лично аз се съмнявам, че Гитара е имала нещо общо с това, както и с Люк. Тя остана съветничка на кралицата чак до смъртта на Морделайн. Сърцето й се пръснало заради Тигрейн след случилото се с Люк, така се говореше. С което, разбира се, започна Спора за наследството. Без всичко това щяхте да видите един съвсем друг Андор. Тигрейн щеше да е кралица, Мургейз — само Върховна съветничка на Дома Траканд, а Елейн изобщо нямаше да се е родила. Видите ли, Мургейз се омъжи за Тарингейл, след като получи трона. Кой би могъл да каже какво още щеше да е различно?

Докато я гледаше как излиза с другите, той си помисли за още едното нещо, което щеше да е различно. Той нямаше сега да е в Андор, защото изобщо нямаше да е роден. Всичко си дойде на мястото от само себе си, в безкрайни кръгове. Тигрейн бе отишла тайно в Пустошта, което бе накарало Ламан Дамодред да отсече Авендоралдера, дар от Айил, за да си направи трон, акт, тласнал айилците да прекосят Гръбнака на света, за да го убият — това е била единствената им цел, въпреки че народите го наричаха Айилската война — и с айилците бе дошла една Дева, на име Шайел, която бе умряла при раждане. Животът на толкова хора се беше променил, толкова хора бяха загинали, за да може тя да го роди в подходящото време и място — и да умре. Кари ал-Тор беше майката, която той помнеше, макар и смътно, но му се искаше да бе познавал тази Тигрейн или Шайел, или както бе пожелала да се нарича, макар и съвсем за малко. Просто да я беше видял.

Безплодни мечти. Тя отдавна беше умряла. Всичко това бе свършило. Защо тогава продължаваше да го гложди така?

„Колелото на Времето и колелото на един човешки живот се въртят еднакво без жал и милост“ — промърмори Луз Терин.

„Ти наистина ли си тук? — попита Ранд. — Ако има нещо повече от един глас и няколко стари спомена, отговори ми!“ Тишина. Все едно да се допита до Моарейн или до другите мъртви.

Изведнъж осъзна, че се взира втренчено в бялата мраморна стена, право на север. Към Аланна. Тя сега беше далеч. „Не! Да я изгори дано!“ Нямаше да замени Моарейн с една жена, която го бе нападнала от засада. Не можеше да се довери на никоя жена, докосната от Кулата. Освен на три. На Елейн, на Нинив и на Егвийн. Надяваше се, че на тях поне може. Макар и съвсем малко.

— Дошъл е един, когото мисля, че трябва да видиш — чу се гласът на Башийр. — Твърди, че го пращал лорд Брен.

Айилците мигом скочиха — знаеха кой се подвизава под това име.

Ранд изгледа Башийр с изненада. Последното, което бе очаквал, беше пратеник от Самаил.

— Доведи го.

Башийр махна с ръка и неколцина стражи въведоха пратеника — мъж с весело лице и ококорени от страх очи.

— Какво ли са му направили? — обади се Сюлин. — Ако не е твар на Сянката, докоснат е от Сянката.

— Такъв като него би могъл да направи неща, за които не знаем — каза Юриен. Всички айилци се бяха изправили. — Да убие с допир дори. Хубаво послание за един враг.

Никой не погледна към Ранд, не и пряко, но той кимна. Навярно бяха прави.

— Кой си ти? — попита той.

— Праща ме… Самаил — отвърна мъжът, без да спира да се зъби в усмивка. — Нося послание за… за Преродения Дракон. За теб.

Е, това поне май беше истина. Дали пратеникът беше Мраколюбец, или просто някой нещастник, когото Самаил бе заклещил в едно от онези по-гадни неща, за които Ашмодеан му беше разправял, нямаше значение.

— Какво послание? — каза Ранд.

Устата на иллианеца се размърда с усилие. Онова, което излезе от нея, нямаше нищо общо с гласа, който бе използвал допреди малко. Сега гласът беше по-дълбок и властен.

— Ние ще стоим на различни страни, ти и аз, когато дойде деня на Завръщането на Великия властелин, но защо да се избиваме сега и да оставим Демандред и Грендал да си съперничат за света над нашите кости? — Ранд познаваше този глас, в една от онези частици от Луз Терин, заседнали в ума му. Гласът на Самаил. Луз Терин изръмжа безсловесно. — Ти вече си налапал достатъчно — продължи иллианецът — или Самаил. — Защо да захапваш повече? И ще можеш ли да го сдъвчеш? Предлагам примирие между нас, примирие до Деня на завръщането. Ако ти не тръгнеш срещу мен, и аз не ще тръгна срещу теб. Ще се закълна да не се придвижвам на изток отвъд Равнините на Маредон, на север от Люгард и от Джеанна на запад. Виждаш ли, по-големия дял го оставям на теб. Не твърдя, че говоря от името на другите Избраници, но поне ще знаеш, че няма да имаш причини да се боиш от мен или от каквото и да е от земите, които държа. Ще се закълна да не им помагам, в нищо, което вършат срещу теб, нито ще им помагам да се защитят срещу теб. Досега ти се справи добре, премахвайки Избраници от бойното поле. Не се съмнявам, че ще продължиш също толкова добре, и по-добре отпреди, след като знаеш, че южният ти фланг е подсигурен и че другите ще се сражават без моята помощ. Подозирам, че в Деня на завръщането ще останем само ти и аз, както трябва да бъде. Както е замислено. — Зъбите на пратеника изтракаха и той млъкна. Очите му бяха на ръба на лудостта.

Примирие със Самаил? Дори да можеше да повярва, че Отстъпникът ще го спази, дори това да означаваше, че ще може да се опази от една опасност, за да се справи с всички останали, това също така означаваше да остави безброй хиляди души на милостта на Самаил, а милостта бе качество, което Самаил никога не беше притежавал. Усети как яростта се плъзга по повърхността на Празнотата и разбра, че е сграбчил сайдин. Порой от разкъсваща сладост и смразяваща гадост се вля в гнева му. Луз Терин. Дано поне да полудееше един ден със собствената си лудост. Ехото се сля със собствения му гняв, докато престана да различава единия от другия.

— Отнеси на Самаил следния отговор — каза той хладно. — Всяка смърт, която е причинил от часа на своето пробуждане, хвърлям в нозете му и му искам дан. Всяко убийство, което е извършил, хвърлям в нозете му и му искам дан. Той избегна възмездието в Рорн М’дой и в Нол Каймайн, и в Соадра… — Спомените бяха на Луз Терин, но болката заради стореното там, агонията от видяното от очите на Луз Терин пареха през покрова на Празнотата, все едно че бяха на Ранд. — Ала сега ще се погрижа да получи възмездие. Кажи му: никакво примирие с Отстъпник. Никакво примирие със Сянката.

Пратеникът вдигна трепереща длан да отрие потта от лицето си. Не, не потта. Ръката му се смъкна почервеняла. Пурпурни капки се просмукваха през порите му и той се разтрепера от глава до пети. Дори айилците зяпнаха. Плувнал в червено, иллианецът се срина на пода и кръв се плисна около него на тъмна лъскава локва, разбъркана от мятащото се тяло.

Ранд го гледаше как умира, заровен дълбоко в Празнотата, Без да усеща нищо. Празнотата отблъскваше всяко чувство, а и все едно — нищо не можеше да направи. Дори да познаваше Церителството, то едва ли би могло да спре това.

— Според мен — каза замислено Башийр, — Самаил може би ще получи своя отговор, след като този нещастник не се върне. Чувал съм да се убива пратеник, носещ лоши вести, но никога да бъде убиван, за да не каже, че вестите са лоши.

Ранд кимна. Смъртта не променяше нищо.