Господарят на хаоса

Глава 32Привикани набързо

Появата на Ранд в Кайриен приличаше на Егвийн на някой от онези величествени фойерверки на Илюминаторите, за които беше чувала, но така и не беше виждала, с мощни взривове из целия град. Ехото от това сякаш се повтаряше безкрайно.

Тя самата, разбира се, вече не ходеше до двореца, но Мъдрите прескачаха всеки ден да претърсват за капани, поставени със сайдар, и й казваха какво става. Благородниците се гледаха с присвити очи, тайренците както и кайриенците. Берелайн като че ли беше решила да се покрие — отказваше всички срещи, освен най-наложителните. Руарк явно я кореше че отбягва задълженията си, но без особен резултат. Той, изглежда, беше единственият незасегнат в целия палат. Дори слугите подскачаха, като ги погледнеш, макар че това може би се дължеше на навика на Мъдрите да надничат навсякъде.

При шатрите нещата не вървяха по-добре, поне сред Мъдрите. Останалите айилци се държаха като Руарк — спокойни и стабилни. В сравнение с тяхното поведение Мъдрите изглеждаха още по-напрегнати и изпълнени с тревога — не че имаше някаква особена причина за нея. Амис и Сорилея се бяха върнали от срещата си с Ранд едва ли не съскайки. Не казаха защо, във всеки случай не и пред Егвийн, но настроението им се разпространи сред Мъдрите бързо като мисълта, докато всички те не закрачиха като настръхнали котки, готови да издерат с нокти всичко, което се движи. Чирачките им пристъпваха лекичко и говореха тихичко, но въпреки това ги гълчаха за дреболии, които иначе щяха да бъдат подминати, и ги наказваха за неща, които иначе щяха да предизвикат само мъмрене.

Появата на Мъдри от Шайдо в лагера съвсем не промени нещата към по-добро. Терава и Емерис във всеки случай бяха Мъдри; третата беше самата Севанна — крачеше важно-важно, с толкова развързана блуза, че не отстъпваше на Берелайн. Терава и Емерис заявиха, че Севанна била Мъдра, и макар Сорилея да изръмжа, нямаха никакъв избор, освен да я приемат за такава. Егвийн беше сигурна, че са дошли да шпионират, но Амис само я изгледа, когато й спомена за това. Под закрилата на обичая те имаха свободен достъп из лагера и биваха посрещани гостоприемно от всички Мъдри — дори от Сорилея — като близки приятелки или първосестри. Въпреки това присъствието им опъваше нервите на всички. Особено на Егвийн. Самодоволно подхилващата се Севанна много добре знаеше коя е тя и изобщо не си правеше труд да прикрие удоволствието си, когато караха „нисичката чирачка“ да й донесе чаша вода или нещо. И я оглеждаше преценяващо, като крадла, оглеждаща ярка в нечий двор и преценяваща как точно ще я сготви. Още по-лошото беше, че Мъдрите не желаеха да й кажат за какво си говорят с Шайдо: това си било работа на Мъдрите, а не на някакви си чирачки. По каквато и причина да бяха дошли тук жените на Шайдо, настроението на останалите Мъдри определено ги интересуваше — Егвийн неведнъж беше забелязала Севанна, когато си мислеше, че никой не я наблюдава, да се подсмихва, докато наблюдава как Амис, Мелинде или Косайн мърморят недоволно. Никоя от тях естествено не се вслушваше в Егвийн. Прекалените й бележки за присъствието на Шайдо най-накрая й докараха почти цял ден копаене на дупка „достатъчно голяма, за да стоиш в нея права, без да те видят“ и когато излезе от нея, цялата потна и мръсна, трябваше да започне да я зарива под личното наблюдение на Севанна.

Два дни след като Ранд замина, Ейрон и още няколко Мъдри наредиха на три Деви да се промъкнат в палата на Арилин през нощта, за да видят какво може да се разузнае, и от това нещата станаха още по-лоши. Трите успяха да избегнат охраната на Гавин, макар и с по-голяма трудност, отколкото бяха очаквали, но Айез Седай се бяха оказали друга работа — докато Девите все още се бяха спускали от покрива към таванските помещения, бяха оплетени от Силата и замъкнати вътре. За щастие Койрен и останалите си бяха помислили, че са влезли да крадат и ги бяха изхвърлили на улицата така насинени, че трите едва можеха да вървят и още се мъчеха да спрат да подсмърчат, докато ги вкарваха в шатрите. Другите Мъдри се редуваха да разпитват Ейрон и приятелките й, обикновено насаме, макар Сорилея показно да ги кастреше пред колкото се може повече хора. Севанна и двете й спътнички се подхилкваха съвсем неприкрито, когато видеха Ейрон или някоя от останалите, съвсем открито разсъждаваха за това, което Айез Седай щели да направят, когато разберат. Дори Сорилея ги гледаше накриво заради това, но никой нищо не им казваше, а Ейрон и приятелките й стъпваха ситно-ситно като чирачки. Чирачките пък започнаха да се крият, когато не изпълняваха задълженията си или не взимаха уроци.

Егвийн успяваше някак да избегне най-лошото, но само защото повечето време оставаше извън шатрите, главно за да е по-настрана от Севанна, та да не се изкуши да й даде някой урок. Не се съмняваше как щеше да свърши — Севанна беше приета като Мъдра въпреки киселите гримаси, когато я нямаше наоколо. Амис и Баир най-вероятно щяха да оставят Севанна лично да определи наказанието й. Добре поне че стоенето настрана не беше особено трудно. При все че беше чирачка, само Сорилея полагаше някакви усилия да я научи на хилядите неща, които една Мъдра трябваше да знае. Докато Амис и Баир не дадяха окончателното си съгласие тя отново да влезе в Тел-айеран-риод, дните и нощите й си оставаха предимно нейни, доколкото успяваше да се отърве да не я пратят заедно със Суранда и останалите да мие чинии или да събира дърва за огньовете.

Не можеше да разбере защо дните отминават толкова бавно — смяташе, че е защото очаква думата на Амис и Баир. Гавин всяка сутрин се отбиваше в „Дългуча“. Вече беше навикнала на двусмислените подсмихвания на дебелата ханджийка, въпреки че веднъж-дваж й се дощя да я срита по кокалчетата. Три пъти по-точно. Виж, тези часове свършваха светкавично. Седнеше ли на коленете му, сякаш веднага идваше времето да си оправи косата и да си тръгне. Сядането на коленете му вече не я плашеше. Не че изобщо я беше плашило някога всъщност, но беше започнало да й става повече от приятно. Дори понякога да си помисляше за неща, за които не биваше да си помисля, и дори тези мисли да я караха да се изчервява, какво пък, той винаги погалваше с пръсти лицето й, когато се изчервеше, и изричаше името й по такъв начин, че тя можеше цял живот да го слуша. Иначе издаваше пред нея какво става с Айез Седай много по-малко, отколкото тя научаваше от други, но това сякаш почти не я интересуваше.

Останалите часове обаче се точеха, сякаш затънали до гуша в тиня. Толкова малко неща имаше за правене, че й идваше да се пръсне от разочарование. Мъдрите, които държаха под наблюдение имението на Арилин, не съобщаваха за появата на нови Айез Седай. Подбрани от числото на тези, които могат да преливат, наблюдателките съобщаваха, че Айез Седай продължават да боравят със Силата ден и нощ, без прекъсване, но Егвийн не смееше да се доближи, а дори и да се доближеше, нямаше да може да разбере какво точно правят, без да види потоците. Ако Мъдрите не бяха толкова свадливи, можеше да се опита да убие част от времето си с четене в шатрата, но единствения път, когато докосна една книга, освен през нощта на светлината на лоената лампа, Баир така замърмори нещо за момиче, които си губели времето в мързелуване, че Егвийн набързо изломоти, че е забравила нещо, и изприпка навън преди да й намерят някое по-полезно занимание. Няколко минути разговор с друга чирачка можеха да се окажат също толкова опасни. Когато веднъж се спря да си побъбри със Суранда, скрила се в сянката от една шатра на Каменните кучета, това й спечели цял следобед пране, след като Сорилея ги беше намерила. Всъщност допълнителната работа можеше и да я поразсее, но Сорилея беше огледала съвършено чистото пране, окачено в шатрата, за да не се напраши, изсумтя и им каза да го изперат отново. И след това още два пъти! Севанна и това не пропусна да види.

Когато отиваше в града, Егвийн непрекъснато се оглеждаше през рамо, но на третия ден тръгна към кейовете предпазливо като мишле, опитващо се да се измъкне от котешките лапи. Някакъв съсухрен човечец с малка тясна лодка почеса оредялата си коса и й поиска цяла сребърна марка, за да я закара до кораба на Морския народ. Вярно, че всичко беше скъпо, но това бе просто недопустимо. Тя го изгледа накриво и му отвърна, че може да получи най-много сребърен петак — и това беше прекалено много, — надявайки се, че пазарлъкът няма да изпразни цялата й кесия: тя бездруго си беше почти празна. Всички подскачаха и трепереха при вида на айилците, но стигнеше ли се до пазарене, забравяха и за кадин-сор, и за копията, и се пазаряха жестоко. Той отвори беззъбата си уста, затвори я, втренчи се в нея, после промърмори нещо под нос и за нейна изненада й заяви, че краде и последния залък от устата му.

— Качвай се — изръмжа старчокът. — Хайде. Не мога цял ден да стоя тук и да чакам за милостиня. Ще плашите хората. Залъка ще им крадете. — И продължи в същия дух дори когато загреба с веслата сред широките води на Алгуеня.

Егвийн не знаеше дали Ранд се е срещнал с тази Надзорница на вълните, но се надяваше, че го е направил. Според Елейн, Преродения Дракон беше за Морския народ Корамуур, или Избрания и единственото, което трябвало да направи, било само да се появи, за да паднат в краката му. Надяваше се обаче чак да не пълзят. Бездруго раболепието, което обкръжаваше Ранд, беше предостатъчно. Все пак не Ранд я беше тласнал да тръгне по реката с мърморещия лодкар. Елейн всъщност се беше срещала с Ата-ан Миере, пътувала беше на един от техните кораби и й беше казала, че Ветроловките на Морския народ могат да преливат. Някои поне, а може би и повечето. Това беше тайна, която Ата-ан Миере пазеше ревностно, но Ветроловката на кораба, на който бе пътувала Елейн, съвсем охотно бе споделила знанията си с нея, след като тайната й се беше разкрила. Ветроловките на Морския народ разбираха от времето. Елейн твърдеше, че разбират от времето повече, отколкото Айез Седай. Казваше, че Ветроловката на нейния кораб запридала огромни потоци, за да предизвика благоприятни ветрове. Егвийн нямаше представа колко от тези нейни твърдения са истина и колко са плод на въодушевлението й, но да понаучи малко за времето щеше да е по-добре, отколкото да седи без работа. От времето самата тя разбираше толкова малко, че не можеше да предизвика дъжд дори небето да беше покрито с черни облаци, освен някоя жалка мълния. В момента, разбира се, слънцето грееше като топка разтопено злато в безоблачното небе и жарките му лъчи танцуваха над тъмната вода. Добре поне че прахолякът не достигаше навътре в реката.

Когато старчокът най-сетне прибра веслата и остави лодката да се понесе по течението край кораба, Егвийн се изправи, без да обръща внимание на мърморенето му, че щяла да преобърне и двамата.

— Здравейте! — извика тя. — Ей? Мога ли да се кача на борда?

Беше се качвала вече на няколко кораба и се гордееше, че знае подходящите думи — моряците, изглежда, бяха докачливи на корабни думи — но този кораб надминаваше всичките й досегашни представи и опит. Качвала се беше и на по-големи, но не и на толкова висок. Част от екипажа беше на такелажа — мургави, голи до кръста мъже, босоноги и в широки шарени панталони, пристегнати с широки пояси в ярки цветове, както и мургави жени с ярки блузи.

Тъкмо се канеше да извика отново и по-силно, когато откъм нейната страна на кораба се разви и се спусна въжена стълба. Никой не й извика в отговор откъм палубата, но стълбата й се стори достатъчно подканяща. Егвийн започна да се катери. Беше й трудно — не катеренето, но да си задържи полите благоприличие около краката; вече разбираше защо жените на Морския народ носят панталони — но най-накрая се добра до перилото.

Очите й веднага се спряха на някаква жена на няма и един разтег разстояние от нея на палубата. Блузата и панталоните й бяха от синя коприна, с по-тъмен пояс. На всяко ухо носеше изящно изработени златни пръстенчета, а една фина верижка с окачени по нея блестящи медальончета минаваше от халката на носа й до едното й ухо. Елейн й беше описала това и дори й го беше показала с помощта на Тел-айеран-риод, но като го видя на живо, Егвийн трепна. Имаше обаче и нещо друго. Можеше да усети у жената способността да прелива. Пред нея беше Ветроловката.

Преди да отвори уста една тъмна ръка замахна пред очите й с бляскав кинжал, който сряза въжетата на стълбата — и тя полетя надолу.

Изпищя — само за миг, преди да пльосне във водата и да потъне надълбоко. Замята се панически да измъкне главата си от увилите я фусти и да се освободи от оплитащата я стълба. Не, не я беше страх! Не беше в паника. Колко ли беше потънала? Около нея се ширеше мътна чернилка. Накъде беше нагоре? Железни стеги притиснаха гърдите й, но тя издиша през носа си, загледа потока на мехурчетата, както й се стори — нагоре и наляво. Изви се и загреба с ръце към повърхността. Колко още? Дробовете й изгаряха.

Изплува, пое си въздух и се закашля. За нейна изненада лодкарят й протегна ръка и започна да я изтегля в лодката — мърмореше й да престане да се мята, за да не ги ядоса още повече, и обясняваше, че Морския народ са много докачливи хора.

Лодката вече беше на двадесетина крачки от кораба. Ветроловката беше на перилото заедно с още две жени, едната в чисто зелена коприна, другата в червен брокат, извезан със златни нишки. Обиците, халките на носовете им и верижките проблясваха на слънцето.

— Дарът да се качиш ти е отказан — извика жената в зелено, а другата в червено викна още по-силно:

— Кажи на другите, че и предрешени няма да ни измамите. Няма да ни изплашите. На всички ви е отказан дарът да се качите!

Мършавият лодкар хвана веслата, но Егвийн вдигна пръст пред дългия му нос и нареди:

— Спри.

Той спря. Топнаха я, значи. Без думичка на вежливост и без предупреждение.

Тя си пое дълбоко дъх, прегърна сайдар и преля четири потока преди Ветроловката да успее да реагира. От времето разбирала значи? А дали можеше да раздели потоците си в четири посоки? Не много Айез Седай го можеха. Единият поток беше Дух, щит, който тя метна около Ветроловката, за да не може да се намеси. Стига изобщо да знаеше как. Другите три бяха Въздух, запредени почти с нежност около всяка жена, обвързвайки ръцете и хълбоците им. Да ги повдигне не беше особено трудно, но не и съвсем лесно.

Жените се понесоха във въздуха, през борда и над реката и на кораба се надигна врява. Егвийн чу изплашените стонове на лодкаря. Той изобщо не я интересуваше. Трите жени на Морския народ дори не ритаха. С още малко усилие тя ги издигна още по-високо, на десетина-дванадесет крачки над повърхността; колкото и да се напрягаше, това сякаш беше границата. „Е, чак да ги нараниш не искаш — помисли си тя. — Сега и те да попищят.“

Жените на Морския народ се свиха на кълбета, щом ги пусна да падат, превъртяха се, изпънаха ръце и ги забиха във водата. Само след няколко мига три мургави глави щръкнаха над повърхността и жените заплуваха към кораба.

Егвийн стисна уста. „Ако ги вържа за глезените и им натопя главите, ще…“ Какви ги мислеше? Че трябва да запищят само защото тя беше писнала? Не беше по-малко измокрена от тях. „Сигурно приличам на удавен плъх!“ Тя преля внимателно — да го насочиш към себе си винаги изискваше голяма предпазливост; не можеш ясно да видиш потоците — и водата рукна от нея, изтисквайки се от дрехите й.

Зяпналият я лодкар я накара да осъзнае какво е направила. Преляла беше посред реката, без нищо да я скрива от някоя Айез Седай, която можеше случайно да е някъде наблизо и да види. Изведнъж я прониза мраз до костите.

— Откарай ме на брега. — Не можеше да се прецени на кого ще се натъкне на кейовете; от такова разстояние не можеше да различи мъж от жена. — Не в града. На брега на реката. — Мъжът си плю на ръцете и загреба толкова рязко, че тя за малко да се прекатури по гръб.

Закара я до едно място, където брегът беше на валчести камъни, големи колкото главата й. Наоколо не се виждаше никой, но тя скочи веднага щом лодката се остърга в камънаците, надигна поли и се затича по полегатия бряг с всички сили, чак докато не се добра до шатрата си, където се срина запъхтяна и изпотена. Повече не припари до града. Освен за да се срещне с Гавин, разбира се.

Дните се точеха и непрестанният вятър носеше вълни от прах и пясък ден и нощ. На петата нощ Баир придружи Егвийн в Света на сънищата само за една кратка разходка, колкото за проба, разходка из онази част на Тел-айеран-риод, която Баир познаваше най-добре, в Айилската пустош, по обжарената напукана земя, в сравнение с която дори съсипаният от сушата Кайриен изглеждаше тучен и свеж. Бърза разходка, след която Баир и Амис дойдоха да я събудят и да проверят дали не й се е отразило зле. Оказа се, че не е. Колкото и да я караха да тича и скача, колкото и да заничаха в очите й и да преслушваха сърцето й, най-после се съгласиха, че й няма нищо, и на следващата нощ Амис я отведе на нова разходка из Пустошта, което бе последвано от нов преглед, толкова изтощителен, че накрая тя с радост допълзя до постелята си и потъна в дълбок сън.

През онези две нощи тя не се върна в Света на сънищата, макар това да се дължеше повече на изтощението й, отколкото на нещо друго. Преди това непрекъснато си беше повтаряла, че не бива да го прави — хубава работа щеше да се получи, няма що, ако я хванеха, че нарушава забраните им тъкмо когато се канеха да ги отменят — но накрая все някак решаваше, че едно кратко пътуване ще е напълно в реда на нещата, достатъчно бързо, за да сведе до нищожност опасността да я разкрият. Едно от нещата, което наистина отбягваше, беше мястото между Тел-айеран-риод и будния свят, мястото, където се рееха сънищата. Особено го отбягваше след като се улови, че си мисли, че ако е достатъчно предпазлива, би могла да се доближи и да надникне в сънищата на Гавин, без да бъде засмукана в тях, и че дори да бъде засмукана, това ще е само сън. Обаче решително си каза, че вече е голяма жена, а не някакво си глупаво момиченце. Радваше се, че никой друг не знае какво ръмжене и стискане на зъби предизвикват мислите й за него. Ако го разберяха, Амис и Баир сигурно щяха да се спукат от смях.

На седмата нощ тя грижливо се приготви за лягане, като си облече чиста риза и си среса косата, докато не светна. Всичко това беше напълно безполезно в Тел-айеран-риод, но усърдието й помогна да не мисли за опасностите. Тази нощ в Сърцето на Камъка щяха да ги чакат Айез Седай, а не Нинив или Елейн. Това не трябваше да е от кой знае какво значение, освен ако… Четката за коса замръзна в ръката й. Освен ако някоя Айез Седай не разкриеше, че е само Посветена. Защо не се беше сетила за това досега? Светлина, колко й се искаше да може да поговори с Нинив и Елейн. Само че не виждаше с какво може да и помогне това, а беше сигурна, че сънищата с чупенето на разни неща означават, че нещо ще се обърка много лошо, ако ги сподели с тях.

Тя прехапа устни и се замисли дали да не отиде при Амис и да й каже, че не се чувства добре. Нищо сериозно, само разстроен стомах, но че й се струва, че тази нощ няма да може да посети Света на сънищата. Мъдрите щяха да подновят уроците й след срещата тази нощ, но… Поредната лъжа като на последна страхливка. Не можеше да си позволи да се държи като страхливка. Не всеки можеше да е храбър като някои други, но ако постъпеше като страхливка, щеше да се презира. Каквото и да се случеше тази нощ, трябваше да го посрещне лице в лице.

Изпълнена с решимост, тя остави четката, духна лампата и се шмугна под завивките. Беше достатъчно уморена и засипването не й създаде никакви трудности, въпреки че ако се наложеше, тя вече знаеше как да се приспи или да изпадне в лек транс, в който можеше да влезе в Тел-айеран-риод и в същото време да приказва — е, да ломоти по-точно — с някоя, чакаща край тялото й. Последното нещо, което осъзна преди да заспи, беше изненадващо: вече не я беше страх.

Озова се в просторна зала, оградена от дебели колони от лъскав червен мрамор. Сърцето на Камъка, в ядрото на Тийрския камък. От веригите над главата й висяха позлатени светилници. Незапалени, но светлина, разбира се, имаше. Амис и Баир вече бяха тук, в същия вид, както си бяха заранта, само дето огърлиците и гривните им блестяха малко повече, отколкото истинското злато. Двете си говореха тихичко и изглеждаха леко раздразнени. Егвийн долови само някоя и друга дума, но две от тях бяха „Ранд ал-Тор“.

Внезапно осъзна, че си е навлякла бялата рокля на Посветена със седемцветния кенар. Веднага щом го забеляза, облеклото й започна да се превръща в копие на това на Мъдрите, но без накитите. Не мислеше, че те са го забелязали или че ще знаят какво означава роклята, дори да бяха я видели. Имаше случаи, в които с поражението се губеше по-малко джи и се спечелваше по-малко тох, но никой айилец нямаше дори да помисли да го направи без съпротива.

— Пак закъсняха — каза кисело Амис и излезе по средата на залата. Там, в самия център в каменния под, беше забит кристален меч — Каландор от пророчеството, мъжки ша-ангреал, един от най-мощните, създавани някога. Ранд го беше забил там, за да напомня на тайренците за него, сякаш изобщо съществуваше възможност да го забравят, но Амис почти не го погледна. За други Мечът, който не е меч можеше и да е символ на Преродения Дракон, но на нея това си беше само влагоземска работа. — Поне можем да се надяваме, че няма да се опитват да се правят, че знаят всичко, а ние — нищо. Последния път се държаха много по-добре.

Баир изсумтя така, че и Сорилея да беше тук, щеше да примигне.

— Никога няма да се научат да се държат добре. Последното нещо, което са в състояние да направят, е да бъдат там, където им се каже и когато им се… — Тя млъкна, когато седемте жени изведнъж се появиха от другата страна на Каландор.

Егвийн ги разпозна, включително младата жена с твърдите сини очи, която и преди беше виждала в Тел-айеран-риод. Коя беше тя? Амис и Баир й бяха споменавали за другите — обикновено с кисел тон, — но за тази никога. Носеше шал със сини ресни — всичките седем си носеха шаловете. Роклите им си сменяха цветовете и дълбочината на деколтетата, но шаловете им не трепваха.

Очите на Айез Седай тутакси се приковаха в Егвийн. Мъдрите все едно че не съществуваха.

— Егвийн ал-Вийр — обяви официално Шериам, — призвана си пред Съвета на Кулата. — Зелените й очи светнаха. На Егвийн й прималя, разбрали бяха, че се е представяла за пълна Сестра.

— Не питай защо си призвана — каза Карлиня веднага след Шериам с вледеняващ тон. — Имаш право да отговаряш, не да питаш. — Странно защо беше подстригала късо тъмната си коса; точно това беше съвсем незначителна подробност, която обаче се извиси като нещо огромно в ума на Егвийн. Определено не й се щеше да си помисля какво може да означава всичко това. Церемониалните фрази се затъркаляха от устата им в строг ритъм. Амис и Баир се намръщиха; раздразнението им започна да се превръща в тревога.

— И не се бави. — Егвийн винаги беше смятала Аная за благонравна, но сега гласът на жената с грубоватото лице прозвуча не по-малко твърдо от този на Карлиня и съвсем не по-топло. — Длъжна си да се подчиниш и да побързаш.

Трите заговориха едновременно.

— Добре е да се побоиш от призива на Съвета. Добре е да се подчиниш бързо и с покорство. Призована си да коленичиш пред Съвета на Кулата и да приемеш волята му.

Егвийн ги гледаше и мълчеше. Какво ли беше наказанието за това, което бе направила? Съвсем нямаше да е леко, ако цялата тази церемониалност беше заради него. Всички я гледаха втренчено. Тя се опита да разчете нещо по безизразните им айезседайски лица. Шестте от тях излъчваха само лишена от възраст строгост, с може би едва доловима напрегнатост в очите. Младата Синя беше придала на физиономията си хладно спокойствие, все едно че беше Айез Седай от много години, но не можеше да скрие леката си усмивка на задоволство.

Изглежда, очакваха нещо.

— Ще дойда веднага щом успея — отвърна тя, колкото можеше по-спокойно, макар стомахът й да се беше свил. Не биваше да показва страх. Тя щеше да стане Айез Седай. Стига да й позволяха, разбира се. — Но не знам колко бързо ще стане. Пътят е дълъг, а и нямам представа къде точно се намира Салидар. Знам само, че е някъде по течението на Елдар.

— Сигурни сме, че има начин да го пропътуваш бързо — каза Шериам — Ако Мъдрите благоволят да ти помогнат. Сюан е сигурна, че няма да изисква повече от ден-два, ако влезеш в Тел-айеран-риод в плът…

— Не — рязко каза Баир, а Амис не по-малко рязко обясни:

— На такова нещо няма да я учим. То се използва за зло, то е зло и всеки, който го направи, изгубва част от себе си.

— За това не можете да сте сигурни — отговори търпеливо Беонин, — след като, изглежда, никоя от вас никога не го е правила. Но щом го знаете, би трябвало да имате някаква представа как се прави. Ние можем да успеем да разгадаем онова, което вие не знаете.

Търпеливият тон в случая се оказа възможно най-неуместният. Амис подръпна шала си и изпъна гръб повече от обичайното, а Баир опря юмруци в бедрата си и зъбите й лъснаха. Скоро щеше да настъпи едно от онези избухвания, за които Мъдрите бяха намеквали пред нея. Щяха да предадат на Айез Седай няколко урока за това кое може да се прави в Тел-айеран-риод и да им покажат колко малко знаят. Айез Седай ги гледаха съвсем спокойно, изпълнени със самоувереност — само дето роклите им запреливаха от един в друг цвят и кройка толкова бързо, че очите й не можеха да го проследят. Единствено дрехата на младата Синя като че ли се задържа, променяйки се само веднъж сред възцарилата се тягостна тишина.

Трябваше да прекрати това. Трябваше да отиде в Салидар, а определено с нищо нямаше да й помогне, ако се окажеше свидетелка на унижението на Айез Седай.

— Знам как. Мисля, че го знам. Искам да го опитам. — Ако не подействаше, в най-лошия случай щеше да тръгне на кон. — Но все пак трябва да разбера къде е. По-добре ще е, ако го науча още сега.

Амис и Баир я изгледаха. Дори погледът на Карлиня не можеше да се сравни с вледеняващите им погледи, нито този на Морврин. Сърцето на Егвийн подскочи.

Шериам веднага започна да й описва посоките — толкова и толкова мили на запад от еди-кое си село, толкова левги на юг от онова — но младата Синя се окашля и каза:

— Това може би ще помогне повече. — Гласът й прозвуча познато, но Егвийн не можеше да го свърже с лицето й.

Контролът й над облеклото може би беше съвсем малко по-добър отколкото на останалите — меката зелена коприна преля в тъмносиня, когато заговори, и високото бродирано деколте се превърна в пищна тайренска дантела, с перлена шапчица в косата й — но от Тел-айеран-риод наистина разбираше повече. Изведнъж във въздуха от едната й страна увисна голяма карта със светеща червена точка в единия край с надпис „Кайриен“ с големи букви и друга, означена като „Салидар“ в другия. Картата започна да се разширява и да се променя, изведнъж планините по нея престанаха да изглеждат просто очертани с линии, а започнаха да се надигат, горите придобиха сиви и кафяви оттенъци, а реките заблестяха като синя вода под ярко слънце. Продължи да нараства, докато не се превърна в стена, закриваща едната страна на Сърцето.

Дори Мъдрите бяха достатъчно впечатлени, за да забравят неодобрението си, поне докато роклята на тайренката не се превърна в жълта коприна с извезано със сребърни ширити деколте. Младата жена обаче не се интересуваше от тях. Странно защо, тя загледа предизвикателно другите Айез Седай.

— Великолепно, Сюан — каза Шериам.

Егвийн примигна. Сюан? Трябваше да е някоя друга жена със същото име. Тази по-млада Сюан изсумтя самодоволно и кимна рязко, досущ като Сюан Санче, но това беше просто невъзможно!

— Това, разбира се, ми е предостатъчно, за да намеря Салидар, независимо дали мога, или не да… — Тя хвърли крадешком поглед към Амис и Баир, така изпълнени с безмълвно неодобрение, че все едно бяха изсечени от камък. — Независимо дали мога, или не да дойда тук в плът. Тъй или иначе, обещавам да се явя в Салидар колкото мога по-скоро. — Картата изчезна. „Светлина, какво ли ще ми направят?“

— Защо си призована, не питай — каза студено Карлиня.

— С идването си не се бави — каза Аная. — Длъжна си да се подчиниш и да бързаш.

Айез Седай се спогледаха и изчезнаха така внезапно, че тя се зачуди дали не се бяха побояли да не би наистина да ги попита.

А тя остана с Амис и Баир, но когато се извърна към тях, колебаейки се дали да започне с обяснение, или с извинение, или просто да ги помоли да я разберат, те също изчезнаха, оставяйки я съвсем самичка, обкръжена от червените мраморни колони, с Каландор, сияещ до нея. Нямаше извинения при джи-е-тох.

Тя тъжно въздъхна и излезе от Тел-айеран-риод, за да се върне в спящото си тяло.

Събуди се тутакси — събуждането, когато сама пожелаеш, беше също така сериозна част от обучението на една сънебродница, както и заспиването, когато пожелаеш, а тя бе обещала да отиде в Салидар колкото може по-бързо, Преля и запали всички лампи. Щеше да й трябва светлина. Започна да изважда дрехите, които не беше си обличала, откакто се бе озовала в Пустошта. Част от живота й беше привършила, но за тази загуба нямаше да плаче. Нямаше.

Веднага щом Егвийн изчезна, Ранд пристъпи от гората колони. Понякога идваше тук, за да погледа Каландор. Първото си посещение бе направил след като Ашмодеан го научи как да преобръща сплитовете си навътре. После бе изменил клопките, поставени около ша-ангреала така, че само той да може да ги вижда. Ако можеше до се вярва на Пророчествата, онзи, който извадеше Каландор, щеше да „тръгне след него“. Не беше сигурен доколко можете да им се вярва, но нямаше смисъл да рискува.

Луз Терин заръмжа някъде в дъното на съзнанието му — винаги го правеше, когато Ранд се приближеше до Каландор — но тази нощ сияещият кристален меч изобщо не интересуваше Ранд. Очите му продължаваха да се взират натам, където бе висяла огромната карта. Всъщност накрая се бе оказала не просто карта, а нещо много повече. Що за място беше това? Дали просто сляпата случайност го бе притеглила тук точно тази нощ, а не вчерашната или примерно утрешната? Някое от неговите тавиренски придърпвания в Шарката? Все едно. Егвийн бе приела това повикване с покорство, а това тя нямаше да направи, ако ставаше дума за Кулата и Елайда. Този Салидар беше мястото, където се криеха загадъчните й приятелки. Където беше и Елейн. Беше ги пипнал.

Той се засмя и отвори Праг към Кемлин.