Господарят на хаоса

Глава 54Известието

Слънцето завари улиците на Кайриен пълни с гуляйджии. Беше вторият ден от Празника на светлините. Празненството бе добило неистови размери и малцина се заглеждаха в мъжа с къдравата брада, мрачното лице и секирата на бедрото, който яздеше дорестия си кон по правите улици към реката. Някои обаче се заглеждаха в спътниците му — един айилец напоследък беше обичайна гледка, макар всички айилци да бяха опразнили улиците още в началото на празника, но човек не всеки ден можеше да види жив огиер, по-висок от мъжа на гърба на коня, особено огиер, метнал през рамо огромна брадва с дръжка, дълга почти колкото невероятния му ръст. В сравнение с огиера брадатият мъж приличаше на дребосък.

Корабите по Алгуеня още не бяха изгасили фенерите си, в това число и корабът на Морския народ, предизвикал толкова слухове заради това, че изобщо се беше появил в Кайриен, и затова, че бе останал край града на котва почти без никакъв контакт с брега. Според слуховете, които Перин беше чул, Морският народ изпитваше неприязън към ставащото в града дори повече от айилците, а според него Гаул можеше да се гътне от удар всеки път, когато видеше мъж и жена да се целуват. Дали жената беше с блуза, или не като че ли не смущаваше Гаул толкова, колкото че се целуват така безразборно пред хорските очи.

Дългите каменни кейове се протягаха навътре в реката и по тях бяха навързани кораби с всевъзможна форма и големина, в това число и салове, можещи да превозят от един до петдесет коня, но по тях почти не се виждаха хора. Перин дръпна юздите, когато се приближи до един широк съд без мачти, дълъг шест-седем разтега и привързан за каменните пилони. Рампата му към пристана си беше на мястото. Дебел сивокос мъж без риза се беше настанил на преобърнато буре насред палубата, а на коленете му седеше една сивокоса жена с половин дузина цветни ивици по роклята.

— Искаме да се прехвърлим — подвикна Перин и се зачуди дали ще си отдръпнат ръцете един от друг. Не го сториха. Перин метна една андорска крона и дрънченето на тлъстата жълтица по палубата накара мъжа да извърне глава. — Искаме да се прехвърлим — повтори Перин и подхвърли втора жълтица в дланта си. След малко добави още една.

Салджията облиза устни и измърмори:

— Ще трябва да намеря гребци.

Перин измъкна още две жълтици от кесията си; още помнеше времето, когато очите му щяха да изскочат, ако някой му дадеше дори само една.

Салджията скочи — благородничката тупна по задник на дъските — и се заклатушка по рампата, като ломотеше, че щял да се върне ей сега, момент само. Жената изгледа Перин укорително и се отдалечи по кея с плавна походка и горда осанка, развалена донякъде от това, че си отъркваше с ръка натъртения задник; преди обаче да се е отдалечила достатъчно, надигна поли и се затича да се присъедини към групата веселяци, подскачащи под ритъма на музиката по крайбрежната алея.

Доста повече мина от „обещания момент“, но пък обещаното злато явно бе достатъчно, защото след не чак толкова дълго салджията беше събрал достатъчно мъжаги, за да се заловят с дългите весла. Докато салът се плъзгаше към средата на реката, Перин потупа дорестия кон по муцуната. Все още не беше решил какво име да му даде — беше го взел от конюшните на Слънчевия палат. Добре гледано, с бели петна на предните крака, животното изглеждаше издръжливо, макар да не можеше да се сравни със Стъпко.

Дългият му лък беше напъхан под седлото от едната страна, а пълният колчан висеше от друга, до един тесен спретнат вързоп. Мечът на Ранд. Файле беше овързала вързопа лично и му го беше връчила, без да каже и дума. Каза нещо едва когато той бе извърнал глава, разбрал, че няма да получи целувка.

„Ако паднеш — беше прошепнала Файле, — аз ще поема меча ти.“

Не беше сигурен, дали бе искала той да я чуе, или не. Миризмата й беше такава мешавица, че не бе могъл да различи нищо.

Знаеше, че трябва да мисли за онова, което му предстои, но Файле все така не излизаше от ума му. По едно време беше сигурен, че тя се кани да обяви, че тръгва с него, и сърцето му се беше свило на топка. Ако го беше направила, нямаше да може да се насили да й откаже — нищо не можеше да й откаже след като толкова я беше наранил — макар да го чакаха шест Айез Седай и кръв, и гибел. Перин знаеше, че ако Файле загине, ще полудее. А Берелайн пък заяви, че и тя щяла да поведе своята майенска „Крилата гвардия“.

— Ако ти напуснеш града, който Ранд ал-Тор ти е връчил в ръцете — каза й спокойно Руарк, — колко слухове ще предизвика това? Колко слухове ще се развихрят, ако отпратиш всичките си копия? И какво ще стане? — Беше прозвучало като съвет, но не само — нещо в гласа на вожда го правеше много по-силно.

Берелайн го изгледа — излъчваше опърничав мирис и бе вдигнала непокорно глава. После опърничавата миризма бавно се стопи и тя промърмори сякаш на себе си:

— Понякога ми се струва, че има твърде много мъже, които могат да… — Дори Перин едва я чу. А после тя се усмихна и изрече високо, с удивително властен тон: — Добър съвет, Руарк. Мисля, че ще го приема.

Най-забележителното обаче беше начинът, по който се съчетаха миризмите им, на Руарк и нейната. На Перин те му бяха заприличали на вълк-мъжкар и на току-що пораснало вълче; милостив баща, обичащ дъщеря си, и тя него, въпреки че понякога му се налага да я плесне по муцунката за това, че не се държи прилично. Но по-важното беше, че Перин забеляза как решимостта в очите на Файле угасна. Какво щеше да прави? Ако изобщо доживееше да я види отново, какво щеше да прави?

В началото гологърдите гребци подмятаха груби шеги, не съвсем недружелюбни, как никакво количество злато не можело да заплати онова, което изпускали. Смееха се и всеки твърдеше, че бил танцувал или се бил целувал с някоя благородничка. Един длъгнест тип с широка брадичка дори заяви, че бил друсал тайренска благородничка на коляното си преди Манал да го извика, но това никой не го повярва. Перин във всеки случай — не; тайренците бяха хвърлили само един поглед на това, което ставаше из града, и се бяха гмурнали в празненствата с главата надолу; тайренките обаче се бяха заключили по стаите си със стража пред вратите.

Шегите и смехът не продължиха дълго. Гаул стоеше колкото може по в центъра на сала, приковал подивели очи в далечния бряг и изправен на пръсти, сякаш готов да скочи. Всичко това беше заради многото вода, разбира се, но лодкарите нямаше как да го знаят. А Лоиал, подпрян на секирата с дългата дръжка, която беше намерил в Слънчевия палат, стоеше неподвижен като статуя и широкото му лице наистина изглеждаше като изсечено от гранит. Салджиите бързо си затвориха устите и заработиха с веслата с всички сили, без да смеят да погледнат повече към пътниците си. Когато салът най-сетне се долепи до каменния пристан на западния бряг на Алгуеня, Перин даде на собственика и останалата част от златото и шепа сребърници към него, които да раздаде в добавка, за да успокои страха им от Лоиал и Гаул. Дебелакът се дръпна разтреперан след като ги получи, и въпреки големия си корем се поклони толкова ниско, че главата му почти се чукна в дъските. Изглежда, не само лицата на Гаул и Лоиал бяха вдъхвали страх.

Пред очите му се изправяха огромни здания без прозорци, обградени от скелета. На много места почернелият камък беше рухнал. Зърнените силози бяха опожарени по време на бунтове преди известно време и едва наскоро бе започнало възстановяването им, но жив човек не се мяркаше по улиците. Всички мъже, работещи тук, бяха в града. Само от най-близката пресечка излязоха двама конници.

— Ние сме готови, лорд Айбара — каза нетърпеливо розовобузестият Хавиен Нурел. Изглеждаше нелепо в яркочервено боядисаната си броня и шлем с червен пискюл. И миришеше на нетърпение и младост.

— Започнах да си мисля, че няма да дойдете — промърмори Добрайн. Той беше без шлем, но с ръкавици със стоманена горница и изпочупена броня с останки от някога пищна украса. Погледна Перин в лицето и побърза да добави: — Не исках да ви обидя, лорд Айбара.

— Дълъг път ни чака — каза Перин и подръпна юздите на дорчото. Дръжливко ли да го нарече? Какво щеше да прави с Файле? Нуждата на Ранд кипеше под кожата му. — Те са с четири дни пред нас. — Смуши Дръжливко и го подкара в тръс. Дълга щеше да е гонитбата и нямаше да е добре да изтощят конете. А и за Лоиал и Гаул нямаше да е трудно да не изостават.

Най-широката и права улица изведнъж преля в Тарвалонския път — широка ивица здраво утъпкана земя, лъкатушеща на северозапад през гористи хълмове, по-ниски от тези, над които се издигаше градът. На една миля в леса към тях се присъединиха двеста майенски Крилати гвардейци и петстотин въоръжени мъже от Дома Таборвин, всички яхнали най-добрите коне, които бяха могли да намерят.

Всички майенци бяха с червени нагръдници и шлемове, приличащи на обърнати гърнета с периферия, покриваща главите им до тила, а на върховете на пиките им висяха червени лентички. Повечето изглеждаха почти толкова нетърпеливи, колкото Нурел. По-ниските кайриенци носеха прости метални ризници и шлемове като камбани, срязани отпред, за да открият лицата им, като и шлемовете, и ризниците на повечето бяха изпочукани. По дългите им копия нямаше украса, макар че тук-там Добрайновият цон, малко квадратче корав плат на къса дръжка, със синьо поле и два бели диаманта на него, отличаваше командирите и по-дребните лордове. Никой от тях не изглеждаше нетърпелив, по-скоро бяха мрачни. Виж, те бяха виждали битки. В Кайриен го наричаха „да видиш вълка“.

Това за малко не разсмя Перин. За вълците все още не бе настъпил час.

Малко преди пладне от дърветата по склона към пътя затича малка група айилци. Редом с Руарк закрачиха на дълги отскоци две Деви, Нандера, и както забеляза след миг Перин, самата Сюлин. Тя изглеждаше съвсем различно в кадин-сор, с късо подстригана бяла коса, с изключение на опашката на врата й. Изглеждаше… естествена, което съвсем не беше така в ливреята. С тях бяха и Амис и Сорилея — подрънкваха герданите и гривните си от злато и слонова кост, надигнали обемистите си поли, докато тичаха по склона, но не изоставаха и с една крачка.

Перин скочи от седлото и закрачи с тях.

— Колко? — беше единственото, което изрече.

Руарк се извърна през рамо към Гаул и Лоиал, които крачеха до Добрайн и Нурел в челото на колоната. Бяха достатъчно далеко, но въпреки това Руарк сниши глас.

— Пет хиляди мъже от различни общества. Малко над пет. Не можех да взема много. Тимолан както винаги прояви подозрителност, че не тръгнах с него срещу Шайдо. Ако се разбере, че Айез Седай са хванали Кар-а-карн, боя се, че замъгляването ще погълне всички ни. — Нандера и Сюлин се окашляха шумно и Сюлин извърна глава и се изчерви. Руарк ги изгледа — от него лъхна гняв — и промърмори: — И около хиляда Деви. Ако не бях свил юмрук, всички щяха да хукнат след мен със запалени факли в ръцете, за да известят на целия свят, че Ранд ал-Тор е в опасност. — Гласът му изведнъж се втвърди. — Всяка Дева, която открия, че е тръгнала след нас, ще разбере, че говоря сериозно.

Този път и Сюлин, и Нандера се изчервиха.

— Аз… — понечиха да отвърнат и двете едновременно, но Руарк отново ги изгледа свирепо и Сюлин отново извърна поглед, а лицето й стана още по-червено. Перин не помнеше Баин и Чиад да се червят така — единствените Деви, които беше познавал. — Аз съм обещала — каза вдървено Нандера — и всяка Дева е обещала под клетва. Ще правим това, което вождът заповяда.

Перин се сдържа да попита какво е това „замъгляване“, както и как бе успял Руарк да прехвърли айилците през Алгуеня без салове, след като единственото, което можеше да спре един айилец, беше вода, която той не може да преброди. Нямаше да е зле да го научи, но тези отговори сега не бяха важни. Шест хиляди айилци, петстотинте ризници на Добрайн и двеста души Крилата гвардия. Срещу шест Айез Седай, техните Стражници и около петстотин охранници, това трябваше да е достатъчно. Само че Айез Седай държаха Ранд. Ако решаха просто да му прережат гърлото, щеше ли някой да се осмели да вдигне ръка?

— Има също и деветдесет и четири Мъдри — каза Амис. — Най-мощните в Единствената сила. — Изрече го с неохота — айилките не обичаха да признават, че могат да преливат — но гласът й се извиси. — Нямаше да вземем толкова много, но всички пожелаха да дойдат. — Сорилея се окашля и този път се изчерви Амис. Трябваше да поразпита Гаул; айилците бяха толкова различни от всички други хора, че сигурно започваха да се изчервяват, щом поостарееха. — Води ни Сорилея — довърши Амис и старицата изсумтя доволно. Поне му замириса на доволство.

Колкото до самия Перин, всичко, което той знаеше за Единствената сила, можеше да се побере в един напръстник и да остане място за дебел палец, но беше виждал какво могат да правят Верин и Аланна и бе видял онова пламъче, което Сорилея произведе пред очите му. Ако тя беше най-мощната в Силата сред Мъдрите, то на шестте Айез Седай никак нямаше да им е трудно да овържат на бала всичките деветдесет и четири Мъдри наведнъж. В този момент обаче той нямаше да върне и една полска мишка.

— Трябва да са на седемдесет-осемдесет мили пред нас — каза той. — Най-много стотина, ако теглят яко фургоните. Ще трябва да напрегнем всички сили. — Когато отново се метна на седлото си, Руарк и другите айилци се затичаха обратно нагоре по хълма. Перин вдигна ръка и Добрайн даде знак на конниците да засилят ход. И за кой ли път Перин се зачуди защо мъже, достатъчно възрастни да му бъдат бащи, и жени на възрастта на майка му, мъже и жени, свикнали да командват, го следват.

Другото, за което се чудеше и което го тревожеше, бе колко бързо могат да се движат. Айилците в кадин-сор можеха да не изостават от конете, знаеше го, но отначало се притесни за Мъдрите в полите им — някои от тях навярно бяха на годините на Сорилея. Но в поли или не, с бели коси или не, Мъдрите крачеха бързо като всички останали, не отстъпваха на конете и през цялото време спокойно си говореха на групички.

Пътят пред тях се виеше пуст: никой нямаше да тръгне на път по време на Празника на светлините, освен ако нямаше толкова бърза работа, колкото неговата. Хълмовете взеха да стават по-ниски и докато спрат за нощен лагер по здрач, той прецени, че трябва да са изминали около тридесет и пет мили. Добро разстояние за един ден, чудесно за толкова голяма група и наполовина повече от това на Айез Седай, освен ако не бяха решили да уморят впряговете на фургоните. Той престана да се чуди дали ще може да ги настигне преди Тар Валон — само дето не му беше ясно какво ще прави, като ги настигне.

Заоформя в главата си образ. Млад бик с къдрава козина; горд, с рога, които блестяха като излъскан метал на утринно слънце. Палецът му пробяга по секирата, лежаща до него, със зловещо извитото острие и острия шип. Стоманените рога на Младия бик — така я наричаха вълците.

Остави ума си да затърси, да отпрати образа надалеч в нощта. Там трябваше да има вълци, а те щяха да знаят за Младия бик. Вестта за човешко същество, способно да говори с вълци, трябваше да е прелетяла по целия свят като бурен вятър. Перин беше срещал двама такива. Единият — приятел, другият — несретник, неуспял да задържи човешкото в себе си. Чул беше приказки от бежанци, стичащи се в Две реки. Те знаеха древни истории за хора, които се превръщали във вълци, сказания, на които малцина вярваха и които разказваха за забава на децата. Трима обаче твърдяха, че познавали мъже, които станали вълци и подивели, и макар подробностите да се бяха сторили на Перин погрешни, безпокойството, с което двама от тях отбягваха да поглеждат жълтите му очи, сякаш донякъде потвърждаваше думите му. Тези двамата, жена от Тарабон и мъж от Равнината на Алмот, избягваха да излизат нощем навън. Освен това, странно защо, непрекъснато му поднасяха като дар глави чесън, който той изяждаше с голямо удоволствие. Но беше престанал да издирва други като себе си.

Усети вълците и имената им започнаха да прииждат към него. Две луни, Див пожар, Стар елен и дузини още, сипещи се на порой в главата му. Всъщност това не бяха имена, а по-скоро образи и усещания. Младия бик беше твърде прост образ за име на вълк. Две луни всъщност беше загърнато в нощен мрак езерце, гладко като лед в мига, преди да го развълнува лекият ветрец, с вкуса на ранна есен във въздуха, а луната увиснала бяла в небето и друга, отразена така съвършено, че е трудно да отличиш коя е истинската. И всичко това се врязваше в него до костите.

Известно време имаше само размяна на имена и на миризми. После той си помисли: „Търся хора, които са пред мен. Айез Седай и мъже, с коне и фургони.“ Това, разбира се, не беше точно каквото си помисли, също както Две луни не беше просто две луни. Хората бяха „двуноги“, а конете — „четириноги с твърди ходила“. Айез Седай бяха „двуноги самки, които пипат вятъра, който движи слънцето, и викат огъня“. Вълците не обичаха огъня и бяха много по-предпазливи спрямо Айез Седай, отколкото към останалите хора; струваше им се удивително, че той не може да различава Айез Седай. Приемаха тази своя способност за нещо толкова естествено, колкото неговата да различава един бял кон сред стадо черни, нещо, за което не си струваше да се говори и нямаше как да се обясни.

Нощното небе вътре в главата му сякаш се завихри и изведнъж надвисна над лагер с фургони, шатри и огньове. Всички тези неща не изглеждаха съвсем както трябва — вълците не се интересуваха особено от човешките неща, затова фургоните и шатрите изглеждаха смътни; лагерните огньове като че ли бушуваха опасно; конете изглеждаха много апетитни — и това се предаде от вълк на вълк, докато стигне до него. Лагерът се оказа по-голям, отколкото Перин очакваше, но у Див пожар нямаше и капка съмнение. Нейната глутница вече кръжеше на прилично разстояние около мястото, където се намираха „двуногите самки, които пипат вятъра, който движи слънцето, и викат огъня“. Перин понечи да запита колко са, но от числа вълците не разбираха; казваха колко са разните неща, като показваха колко те са видели, а след като Див пожар и глутницата й бяха усетили Айез Седай, нямаха намерение да ги приближават повече.

„Колко далеч?“ беше въпрос, който получи по-добър отговор, отново предаден от вълк на вълк, макар и да трябваше да се отгадава. Див пожар каза, че можела да иде до хълма, където свадливият самец Половин опашка хранел глутницата си със сърна, докато луната се премести ето там на небето, под този ъгъл. Половин опашка можеше да стигне до Зайчи нос — млад и много свиреп самец, — докато луната се преместела ето толкова, под друг ъгъл. И така продължи, докато не стигна до Две луни. Две луни запази достойно мълчание, уместно за стар самец; той и глутницата му не бяха на повече от миля от Перин и щеше да е обидно да си помисли, че Перин не знае точно къде се намират.

Преценявайки, доколкото можеше, Перин стигна до числото шестдесет-седемдесет мили. Утре щеше да може да определи колко бързо се приближава към тях.

„Защо?“ Това беше Половин опашка, предадено по останалите и белязано с миризма.

Перин се поколеба. Боеше се от този въпрос. Към вълците той изпитваше същото, каквото и към хората на Две реки. „Хванали са Сенкоубиеца в клетка“ — помисли си той накрая. Така вълците наричаха Ранд, но той нямаше никаква представа дали смятат Ранд за важен.

Ужасът, изпълнил ума му, беше достатъчен отговор, но и вой изпълни нощта, отблизо и отдалече, вълчи вой, изпълнен с гняв и страх. Конете в лагера зацвилиха изплашени, затропаха с копита и се сбутаха край въжетата. Мъже се разтичаха да ги успокоят и други започнаха да се взират в тъмницата, сякаш очакваха върху животните да се нахвърли огромна глутница.

„Идем“, отвърна най-сетне Половин опашка. Само това, а после и другите заотвръщаха, глутници, с които Перин бе говорил, и глутници, които бяха слушали мълчаливо двуногия, който можеше да говори като вълците. „Идем“. Нищо повече.

Перин се обърна в постелката си да поспи и засънува, че е вълк, тичащ през безкрайно нижещи се хълмове. На другата сутрин нямаше и следа от вълците — дори айилците не съобщиха, че са забелязали някой — но Перин ги усещаше, вече бяха неколкостотин наблизо и идваха още.

През следващите няколко дни околността се сниши до нагъната равнина, в която и най-големите възвишения трудно можеха да се нарекат хълмове в сравнение с онова, което беше край Алгуеня. Гората взе да оредява и отстъпи на тревиста степ, кафява и съсухрена, с жалки групички дървета, пръснати все по-надалеч една от друга. Рекичките и потоците, които прекосяваха, едва намокряха конските копита. Всяка нощ вълците казваха на Перин това, което можеха, за Айез Седай, а то не беше много. Глутницата на Див пожар ги следваше като сянка, но доста назад. Едно обаче стана ясно. Всеки ден Перин покриваше толкова разстояние, колкото през първия, и всеки ден отрязваше десетина мили от преднината на Айез Седай. Но след като ги настигнеше, тогава какво?

Всяка вечер Перин сядаше да си поговори с Лоиал. Това, за което искаше да поговори с някого, беше същото „тогава какво?“ Добрайн, изглежда, смяташе, че трябва просто да се впуснат в щурм и да загинат, като направят каквото могат. Руарк казваше само, че трябвало да изчакат да видят какво ще освети слънцето утре и че всички хора рано или късно трябвало да се събудят от съня, което не беше много по-различно от мнението на Добрайн. Лоиал можеше и да е млад огиер, но все пак беше на деветдесет и четири години, а и Перин подозираше, че е изчел много повече книги, отколкото самият той е виждал. И освен това много често показваше изумителни познания за Айез Седай.

— Има няколко книги за Айез Седай, занимаващи се с мъже, които могат да преливат. — Лоиал се навъси към лулата си; чашката й с гравирани по нея листа беше голяма колкото двата пестника на Перин. — Елора, щерка на Амар, щерка на Кура, е написала „Мъже на огъня и Жени на въздуха“ в ранните дни от царуването на Артур Ястребовото крило. А Ледар, син на Шандин, син на Коймал, е написал „Студия за мъжете, жените и Единствената сила при човеците“ само преди триста години. Тези двама автори според мен са най-добрите. Елора особено — тя е писала в стила на… Не. Ще бъда кратък. — Перин се съмняваше в това: краткостта трудно можеше да се впише в списъка от добродетелите на Лоиал, щом заговореше за книги. Огиерът се изкашля. — Според закона на Кулата, мъжът трябва да бъде отведен в Кулата за съд преди да може да бъде опитомен. — За миг ушите на Лоиал помръднаха страховито и дългите му вежди провиснаха мрачно, но той потупа Перин по рамото, за да го успокои. — Не допускам, че се канят да направят това, Перин. Чувам, че са говорили, че искат да му отдадат почит, а той все пак е Преродения Дракон. Те знаят това.

— Почит ли? — промълви Перин. — Те може да му дават и в копринени завивки да спи, но един пленник все пак си е пленник.

— Сигурен съм, че се отнасят добре с него, Перин. Сигурен съм. — Огиерът не прозвуча толкова убедено, а въздишката му беше като сух вихър. — А и той е в безопасност, докато не стигне в Тар Валон. Елора и Ледар — и още няколко автори — са съгласни в това, че се изискват тринадесет Айез Седай, за да опитомят един мъж. Това, което не разбирам, е как са успели да го пленят. — Огромната му глава се люшна в нескрито изумление. — Перин, и Елора, и Ледар твърдят, че когато Айез Седай намерят мъж с огромна сила, те винаги събират тринадесет, за да го пленят. О, упоменават сказания за четири или пет и двамата споменават за Карайган — тя довела едного почти от две хиляди мили до Кулата сама, след като той убил двамата й Стражници… но… Перин, те пишат за Юриан Каменолък и за Гуаир Амалазан. За Раолин Прокобник и за Давиан също, но тези, които ме безпокоят, са другите. — Това бяха четирима от най-могъщите мъже, провъзгласили се за Преродения Дракон, все преди много векове, преди Артур Ястребовото крило. — Шест Айез Седай са се опитали да пленят Каменолък и той убил три от тях и пленил останалите. Шест се опитали да хванат Амалазан; той убил едната и усмирил други две. Със сигурност Ранд е силен като Каменолък или Амалазан. Дали само шест са пред нас? Това би могло да обясни много неща.

Може би ги обясняваше, но не беше никаква утеха. Тринадесет Айез Седай можеха да отбият всяка атака на Перин сами, без своите Стражници и войници. Тринадесет Айез Седай можеха да заплашат да опитомят Ранд, ако Перин ги нападнеше. Сигурно нямаше да го направят — те все пак знаеха, че Ранд е Преродения Дракон; знаеха, че той трябва да владее Силата в деня на Последната битка, но можеше ли Перин да рискува? Можеше ли човек да знае защо Айез Седай правят едно или друго? Той самият така и не бе успял да си наложи да се довери дори на Айез Седай, дори на онези, които се стараеха да докажат, че са му приятели. Те винаги пазеха тайните си и как можеше човек да е сигурен, когато усещаше как заговорничат зад гърба му, колкото и да му се усмихват в лицето. Кой можеше да каже какво биха направили Айез Седай?

Всъщност Лоиал не знаеше чак толкова много неща, които можеха да му помогнат, а и му беше много по-интересно да си говорят за Ерит. Перин знаеше, че е оставил две писма на Файле — едното до майка му и другото до Ерит, да им ги предаде когато може, ако се случи нещо нередно. Което Лоиал почти беше успял да извърти, мъчейки се да я увери, че това не би могло да стане — той винаги ужасно се тревожеше да не би да разтревожи някой друг. Перин беше дал своето си писмо за Файле на Амис, която го беше отнесла да го остави на Мъдрите в айилския стан.

— Тя е толкова красива — измърмори Лоиал и се взря в нощта, сякаш я виждаше. — Лицето й е толкова нежно и силно в същото време. Когато я гледах в очите, сякаш не можех да видя нищо друго. А ушите й! — Изведнъж неговите уши се размърдаха диво и той се задави с лулата си. — Моля те — изпъшка той, — забрави, че споменах… Не биваше да заговарям за… Знаеш, че не съм груб, Перин.

— Вече го забравих — каза уморено Перин. Ушите й?

Лоиал искаше да научи какво е да си женен. Не че имал някакво намерение да се жени все още, добави той набързо, още бил твърде млад, а и трябвало да довърши книгата си и не бил готов да заживее уседнало и никога да не напуска стеддинг освен на гости в друг стеддинг — нещо, за което жена му със сигурност щяла да настоява. Просто бил любопитен. Нищо повече.

Така че Перин му заразказва за живота си с Файле и как тя му пресадила корените, докато се усети. По-рано неговият дом беше Две реки; сега домът му беше там, където е Файле. Мисълта, че тя го чака, усилваше крачките му. Присъствието й осветяваше всичко, а пред усмивката й всяка неприятност изглеждаше дреболия. Разбира се, той не можеше да говори как от мисълта за нея кръвта му кипва, нито как сърцето му бие лудо, когато я гледа — нямаше да е прилично, — и определено нямаше намерение да споменава за тревогите си. Какво щеше да прави? Той наистина бе готов да коленичи пред нея, но едно упорито, желязно семе вътре в него настояваше първо една дума да чуе от устата й. Само да кажеше, че иска нещата да се върнат както бяха.

— Какво можеш да ми кажеш за ревността? — попита Лоиал и този път бе ред на Перин да се задави. — Жените ревниви ли са?

— Ревниви ли? — отвърна тромаво Перин. — Файле не е ревнива. Откъде ти хрумна? Тя е съвършена.

— Разбира се, че е съвършена — отвърна плахо Лоиал и заби поглед в земята. — Да ти се намира още табак от Две реки? Останали са ми само кайриенски листа, много са люти.

Ако всичко беше така, пътуването им щеше да е спокойно поне донякъде, доколкото изобщо можеше да е спокойна една гонитба. Вълците не искаха хората да се отклоняват от пътя си и да ги безпокоят, затова гонеха елени край пътя в количества, които бяха повече дори от нуждите на голямата група и не беше рядкост някой горд самец с женските си да застане направо на пътя. Но имаше една стара поговорка: „Единственият спокоен човек е човек без пъп“.

Кайриенците не се държаха дружелюбно с айилците, разбира се. Често им се мръщеха и ги гледаха презрително. Добрайн мърмореше, че го превъзхождали по численост дванайсет към едно. Уважаваше бойните им умения, но така, както човек уважава качествата на глутница побеснели вълци. Айилците не гледаха нито сърдито, нито презрително. Те просто даваха да се разбере, че за тях кайриенците изобщо не съществуват. Перин нямаше да се учуди, ако някой айилец минеше през кайриенец, все едно че не го вижда. Руарк твърдеше, че нямало да има никакви неприятности, стига дървоубийците да не ги предизвикали. Добрайн каза, че нямало да има неприятности, стига диваците да стоели настрана от пътя му. На Перин много му се искаше да е сигурен, че няма да почнат да се трепят.

Хранил беше някаква надежда, че майенците може да се окажат мост между двете страни, макар понякога да се улавяше, че съжалява за това. Мъжете в червените ризници се разбираха добре с по-ниските от тях хора в прости нагръдници — война между Майен и Кайриен никога не беше имало — и също така се спогаждаха с айилците. Освен по време на Айилската война, майенците никога не се бяха сражавали с айилци. Добрайн се държеше много приятелски с Нурел и често споделяше с него вечерята, а Нурел изпушваше по някоя лула с различни айилци. Особено с Гаул. Тъкмо оттук дойде съжалението му.

— Говорих с Гаул — проговори Нурел нерешително. Беше четвъртият ден от пътя им и той се беше отделил от майенската част и яздеше до Перин в челото на колоната. Перин го слушаше разсеяно — Див пожар беше позволила на един от по-младите си самци да се промъкне по-близо скоро след като Айез Седай бяха тръгнали на заранта, и той не беше видял Ранд. Явно всеки вълк знаеше как изглежда Сенкоубиеца. Все пак, въпреки смътните очертания на това, което бе видял Утринни облаци, всички фургони с изключение на един бяха покрити. Ранд сигурно седеше в някой от тях. — Той ми разправяше за Битката в Емондово поле — продължи Нурел. — Лорд Айбара, за мен би било голяма чест да чуя за вашите битки от вас самия.

Изведнъж Перин се вкочани на седлото и изгледа момчето. Не, не беше момче, въпреки розовите си бузи и гладкото лице. Беше на неговата възраст. Но тази негова миризма, ярка и леко потръпваща… Перин почти изпъшка. Беше я помирисвал от младоците у дома, но да благоговее пред него като пред герой мъж на неговата възраст беше повече от това, което можеше да понесе.

Но и това ако беше най-лошото, едва ли щеше да е от значение. Той очакваше айилците и кайриенците да не се харесват взаимно. Трябваше да очаква един младеж, който никога не е виждал битка, да се възхищава от човек, сражавал се с тролоци. Това, което го тревожеше, бяха нещата, които не можеше да предвиди. Непредвидимото можеше да те захапе за глезена когато най-малко го очакваш и си си позволил да се разсееш.

С изключение на Гаул и Руарк всички айилци носеха пурпурна платнена ивица с изрисуван черно-бял диск през слепоочията. Перин ги беше забелязал в Кайриен, както и в Кемлин, но когато попита Гаул, а после и Руарк, дали това ги отличава като сисвай-айман, за които му беше споменал Руарк, двамата се направиха, че не разбират за какво им говори. Перин дори попита мъжа, който, изглежда, беше главният след Руарк, Юриен, но Юриен като че ли също не го разбра. Е, Руарк беше казал, че може да вземе само сисвай-айман, така че Перин мислеше за тях с това име, въпреки че не знаеше какво означава то.

Това, което определено знаеше, беше, че може би ще възникне свада между сисвай-айман и Девите. Когато някои от тези мъже погледнеше към Девите, Перин долавяше лъх на ревност. Когато някоя от Девите погледнеше към сисвай-айман, миризмата им го караше да си помисли за вълк, разкъсващ сърна, вълк, който няма да даде на другите от глутницата да докоснат и една мръвка, дори да се задави, докато я изгълта. Не можеше дори да си въобрази защо се гледат така, но миризмата бе много остра.

Всичко това все пак бе едно „може би“, нещо, което можеше да стане, а можеше и да не стане. С други неща обаче не беше така. В първите два дни, след като напуснаха града, Сюлин и Нандера пристъпваха напред всеки път, когато Руарк кажеше нещо, засягащо Девите; и всеки път Сюлин отстъпваше изчервена, но следващия път отново напираше, всеки път. На втората вечер, когато се вдигна станът, двете се опитаха да се убият с голи ръце.

Поне така изглеждаше в очите на Перин — ритаха се, удряха се с юмруци, търкаляха се по земята и така си извиваха ръцете, че той бе сигурен, че някоя кост ще изпука — докато тази, която се бе оказала в неизгодна позиция, не успееше да се освободи с извъртане и удар. Руарк го спря, когато се опита да се намеси, и изглеждаше изненадан, че го е поискал. Доста кайриенци и майенци се струпаха наоколо, за да ги гледат и да правят облози, но никой от айилците дори не погледна борбата им, дори Мъдрите.

Най-накрая Сюлин успя да притисне Нандера по очи към земята, сграбчи я за косата и заблъска главата й в земята, докато тя не се отпусна неподвижно. Дълго време по-старата жена остана на място, гледайки пребитата. А после преметна изпадналата в несвяст Нандера през рамо и я помъкна нанякъде.

Перин реши, че вече ще командва Сюлин, но не се оказа така. Сюлин все така присъстваше на съвещанията, но именно покритата с цицини Нандера отговаряше на Руарк и поемаше командите му, докато не по-малко подутата Сюлин си мълчеше, и когато Нандера помолеше Сюлин да направи нещо, тя го правеше без колебание и незабавно. Перин можеше само да се почесва по главата и да се чуди дали изходът на битката всъщност е такъв, какъвто си мисли той.

Мъдрите винаги крачеха покрай пътя на групи, които се меняха по големина и чиито членове като че ли се разместваха. В края на първия ден Перин забеляза, че цялото това разместване се върти около две жени, Сорилея и Амис. В края на втория вече беше сигурен, че двете поддържат различни гледни точки — нещо много зачестиха сърдитите погледи и мръщения. Амис взе да отстъпва по-бавно и да се изчервява по-рядко. Понякога Руарк замирисваше леко тревожно, щом погледнеше към жена си, но това беше единственият признак, че забелязва нещо. При третия бивак извън града Перин почти очакваше да види, че битката между Сюлин и Нандера се повтаря между Мъдрите. Вместо това двете жени взеха по един мях и се отдалечиха малко, след което седнаха на земята и свалиха сгънатите забрадки от косите си. Той ги погледа в огряната от луната тъмница, останал достатъчно далече, за да не може да ги подслуша макар и случайно, но единственото, което двете правеха, беше да пият вода и да си говорят. На другата заран останалите Мъдри продължиха да се местят от едната към другата, но преди дългата колона да покрие три мили, Перин забеляза, че всички вече си се струпали около Сорилея. От време на време двете с Амис се отбиваха от едната страна на пътя да си поговорят насаме, но със сърдитите погледи се свърши. Ако бяха вълци, Перин щеше да каже, че е надвито някакво предизвикателство към водача на глутницата, но ако можеше да се съди по миризмите им, сега Сорилея приемаше Амис почти като равна, което никак не подхождаше на вълците.

Вече бе седмият ден, откакто бяха тръгнали от Кайриен. Яздеха под жаркото утринно слънце и той се чудеше що ли за изненада му готвят айилците тепърва, чудеше се дали айилците и кайриенците няма да се хванат за гушите и какво щеше да прави, след като настигнеше Айез Седай след три-четири дни.

Всичко това се заличи от едно известие от Половин опашка. Имало голяма група мъже — и жени, може би; вълците понякога трудно отличаваха мъжките човеци от женските — само на няколко мили западно, и яздели бързо в същата посока като Перин. Това, което го стъписа, беше смътният образ на двете знамена, зад които яздеха.

Добрайн и Нурел, Руарк и Юриен, Нандера и Сюлин, Сорилея и Амис бързо го обкръжиха.

— Продължете — каза той и обърна Дръжливко на запад. — Май ще намерим няколко приятели, които ще се присъединят към нас, но не бива да губим време.

Те продължиха, а той се отдалечи в галоп, но не го оставиха сам. Преди да е изминал и четвърт миля, вече го догонваха дузина Крилати гвардейци и още толкова кайриенци, поне двадесет Деви, водени от Сюлин, и още толкова сисвай-айман зад един сивокос мъж със зелени очи и строго лице. Перин се изненада само, че няма и една-две Мъдри.

— Приятели — измърмори Сюлин, подтичвайки до стремето му. — Приятели, които се появяват изведнъж, без да предупредят, а той изведнъж разбира. — Тя вдигна очи към него и заговори по-високо: — Не ми се ще да те видя да паднеш и да си счупиш носа.

Перин поклати глава. И тази жена да се прави толкова време на покорна слугиня! Странни хора бяха това айилците.

Продължи да язди в жегата, воден от вълците, и когато изкачи едно ниско възвишение, никак не се изненада, когато видя на може би около две мили конници в дълга колона по двама — мъжете на Две реки с техния си пряпорец с Червената вълча глава. Това, което го изненада, беше, че сред тях наистина имаше и жени — десет, преброи ги той — както и много мъже, за които беше сигурен, че не са от Две реки. Това, от което челюстите му се сковаха, беше второто знаме. Червеният орел на Манедерен. Безброй пъти им беше казвал да го махнат, но те не искаха и да чуят. Все пак неясното известие на вълците за знамената го беше подготвило.

Те, разбира се, също забелязаха него и свитата му. Добри очи имаше в четата. Дръпнаха юздите и спряха, някои свалиха лъковете от гърбовете си, дългите лъкове на Две реки, които можеха да убият човек от триста разкрача, ако не и повече.

— Никой да не минава пред мен — каза Перин. — Няма да стрелят, щом ме познаят.

— Изглежда, жълтите очи виждат надалеч — рече мрачно Сюлин. Мнозина от останалите го изгледаха странно.

— Просто стойте зад мен — въздъхна Перин.

Когато се приближи, надигнатите лъкове се снишиха. Водеха Стъпко, забеляза той с радост, и Лястовица — с по-малко радост. Файле никога нямаше да му прости, ако позволеше черната й кобилка да пострада. Добре щеше да е да се върне на гърба на дорчото си, но може би нямаше да е зле да задържи и Дръжливко — един лорд можеше да си позволи да има два коня. Дори лорд, на когото сигурно не оставаха повече от четири дни живот.

Данил подкара бавно коня си пред колоната на Две реки, а с него и Ейрам. Жените го последваха. Перин видя лишените от възраст черти на Айез Седай още преди да познае Верин и Аланна — и двете яздеха с жените. Никоя от другите не познаваше, но беше сигурен какви са, макар и да не беше сигурен как са се озовали тук. Девет. Девет Айез Седай можеше да се окажат повече от полезни, след три-четири дни, и все пак доколко можеше да им се довери? Бяха девет, а Ранд беше казал, че само шест могат да го следват. Зачуди се коя ли от тях е Мерана, водачката им.

Една Айез Седай с квадратно лице, — приличаше на селянка — проговори преди Данил да е успял да отвори уста. Яздеше яка кафява кобила.

— Значи ти си Перин Айбара. Лорд Перин, би трябвало да кажа. Много сме слушали за теб.

— Изненада е да те срещнем тук — добави хладно една високомерна, макар и хубаволика жена — с такива странни спътници. Яздеше черен кон със свирепи очи; Перин бе готов да се обзаложи, че животното е обучавано за боен кон. — Бяхме сигурни, че си далече пред нас.

Без да им обръща внимание, Перин се обърна към Данил.

— Не че съм недоволен, но как се озовахте тук?

Данил хвърли поглед към Айез Седай и поглади свирепо мустаци.

— Тръгнахме, както ти каза, лорд Перин, и колкото можехме по-бързо. Ще рече, оставихме фургони и всичко, щото изглеждаше, че има някаква причина да тръгнеш толкоз бързо. После Кируна Седай и Бера Седай и другите ни настигнаха и казаха, че Аланна можела да намери Ранд — лорд Дракона де — и понеже ти отиде с него, рекох, че ще си с него, и като не можехме да разберем дали си тръгнал от Кайриен и… — Той си пое дълбоко дъх. — Все едно, изглежда, са били прави, нали така, лорд Перин.

Перин се намръщи, зачуден как Аланна би могла да намери Ранд. Но сигурно можеше, иначе Данил и останалите нямаше да са тук. Двете с Верин стояха по-назад заедно с една стройна жена с очи като лешници, която сякаш въздишаше непрекъснато.

— Аз съм Бера Харкин — каза жената с квадратното лице, — а това е Кируна Начиман. — Тя посочи високомерната си спътница. Явно останалите все още можеха да минат и без представяне. — Ще ни кажете ли защо вие сте тук, след като младият ал-Тор — лорд Дракона — е на няколко дни на север?

Нямаше време за много размишления. Ако тези девет бяха решили да се присъединят към Айез Седай отпред, почти нищо не можеше да направи, за да ги спре. Но виж, девет Айез Седай на негова страна…

— Той е в плен. Една Айез Седай на име Койрен и поне още пет други го отвеждат към Тар Валон. Така поне смятат. Аз смятам да ги спра. — Това предизвика голямо слисване, при което очите на Данил се разшириха, а всички Айез Седай заговориха наведнъж. Ейрам като че ли беше единственият, който не се слиса, но пък и той сякаш не се интересуваше от нищо освен от Перин и меча си. Миризмите от Айез Седай бяха само гняв и страх въпреки привидно спокойните им лица.

— Трябва да ги спрем, Бера — каза една жена с коса, оплетена на тарабонски плитчици, а една бледа кайриенка, яхнала висока дореста кобила, извика:

— Не можем да позволим на Елайда да го получи, Бера!

— Шест ли? — възкликна невярващо жената с лешниковите очи. — Шест не могат да го пленят. Сигурна съм.

— Казах ви аз, че е ранен — почти проплака Аланна. Перин много добре познаваше миризмата, която се излъчваше от нея; миришеше на болка. — Казах ви. — Верин не отвори уста, но миришеше свирепо… и изплашено.

Кируна огледа свитата на Перин с мрачно презрение.

— С това ли смяташ да спреш Айез Седай, младежо? Верин не ми каза, че си глупак.

— Водя още малко по Тарвалонския път — отвърна той сухо.

— Тогава можеш да ни заведеш при тях — каза му Кируна, сякаш му правеше някаква отстъпка. — Така ще е добре, Бера, нали? — Бера кимна.

Перин не разбра защо държането на Кируна така го подразни, но не беше време да гадае за подобни дреболии.

— Имам също така триста триста лъконосци от Две реки, които смятам да взема със себе си по пътя. — Как можеше Аланна да знае дали Ранд е ранен? — Вие, Айез Седай, сте добре дошли да тръгнете с нас.

На тях това явно не им хареса. Дръпнаха се встрани да го обсъдят — дори неговите уши не дочуха нищо; сигурно бяха използвали някак Силата — и по едно време Перин си помисли, че ще предпочетат да продължат сами.

Накрая все пак дойдоха, но Бера и Кируна яздеха от двете му страни през цялото време до пътя, като се редуваха да му обясняват колко опасно и деликатно било положението и че не трябвало да предприема нищо, което можело да навреди на младия ал-Тор. Бера поне се сещаше от време на време да нарича Ранд Преродения Дракон. Едно от нещата, които му дадоха да разбере съвсем ясно, беше, че Перин не бива да си позволява и една крачка, без първо да ги пита, и Перин започна да се чуди дали не беше направил грешка, че ги покани да дойдат.

И да се впечатлиха Айез Седай от проточилите се по пътя айилци, майенци и кайриенци, не го показаха. Но появата им подгря още малко врящия казан. Майенците и кайриенците изглеждаха доста окуражени от присъствието на девет Айез Седай и шестнадесет Стражници. Девите и сисвай-айман, от друга страна, гледаха Айез Седай с опасение, сякаш всеки момент очакваха някакъв номер. Лицата на Мъдрите останаха гладки и невъзмутими като тези на Айез Седай, но Перин надушваше вълни на чиста ярост, лъхащи откъм тях. С изключение на една Кафява на име Масури, отначало Айез Седай изцяло пренебрегваха Мъдрите, но след като Масури получи силен отпор през следващите няколко дни — тя беше настоятелна, но Мъдрите отбягваха Айез Седай толкова гладко, че според Перин го правеха по инстинкт — та след това Бера, Кируна и всички останали непрекъснато поглеждаха към Мъдрите и си говореха зад някаква невидима преграда, която пречеше на Перин да чуе какво си казват.

Щеше да ги подслуша, стига да можеше — те криеха много повече неща, освен приказките си за Мъдрите. Първо, Аланна отказа да му обясни как разбира къде е Ранд — „Има знание, от което може да пламне всеки мозък, освен на Айез Седай“, му бе отвърнала тя, хладно и загадъчно, но от нея вонеше на тревога и болка — и така и не искаше да признае, че е казала, че е ранен по някакъв начин. Верин почти дума не обелваше пред него, само наблюдаваше всичко с птичите си очи и тайнствена усмивка, но излъчваше вълни на безсилие и гняв. По миризмата той можеше да прецени, че водачка им е или Бера, или Кируна; Бера, реши той, въпреки че почти си съвпадаха и силата на мириса клонеше понякога и към другата. Все пак трудно беше да припише лидерството на Кируна, въпреки че двете се редуваха да яздят до него по около час всеки ден — повтаряха му първоначалния си „съвет“ и му даваха да разбере, че те командват. Нурел, изглежда, реши, че е така, защото започна да приема командите им, без дори да погледне към Перин, докато Добрайн го поглеждаше, но също ги слушаше. Първия ден Перин реши, че Мерана е останала в Кемлин, затова се смая, когато на втория се обърнаха към слабичката жена с лешниковите очи със същото име. Ранд беше казал, че тя оглавява пратеничеството от Салидар, но колкото и да изглеждаха Айез Седай равни помежду си на повърхността, Перин я определи като един от по-слабите вълци в глутницата им; тъпо примирение и плаха тревога изпълваше мириса й. Не беше изненадващо, че Айез Седай крият тайни, разбира се, но той смяташе да спаси Ранд от Койрен и му се искаше поне малко от малко да разбере дали няма да му се наложи да го спасява след това и от Кируна и дружките й.

Добре поне че бяха дошли Данил и останалите, въпреки че и те се държаха в присъствието на Айез Седай почти толкова неприятно, колкото маиенците и кайриенците. Мъжете от Две реки толкова се зарадваха като го видяха, че малцина от тях зароптаха, когато им каза да приберат Червения орел; Перин беше сигурен, че пак ще го развеят, но братовчедът на Данил, Ван, който много му приличаше, ако се изключеше острият му нос, го сгъна грижливо и го прибра в дисагите си. Не че останаха без пряпорци, разбира се. Първо на първо, остана неговият — Червената вълча глава. Нямаше да го послушат, ако им наредеше да приберат и него, а и хладно презрителният поглед на Кируна го подтикна нарочно да го остави на показ. Но освен това Добрайн и Нурел също наизвадиха знамена, след като тъй или иначе едно вече се вееше. Не Изгряващото слънце на Кайриен или Златния ястреб на Майен. Всеки от тях беше взел два от щандартите на Ранд — червено-златистия Дракон на бялото поле и черно-белия диск върху пурпур. На айилците, изглежда, им беше все тая и с пряпорци, и без пряпорци, а Айез Седай станаха много хладни, но трите знака изглеждаха подходящи да се язди зад тях.

И все пак на десетия ден, когато слънцето се бе издигнало почти до зенита, Перин се въсеше въпреки знамената, мъжете на Две реки и Стъпко под седлото. Скоро след обед щяха да застигнат фургоните на Айез Седай, но той все още не знаеше какво ще прави след това. И тъкмо тогава до ума му долетя известието на вълците.

„Идат. Много двуноги. Много, много, много! Идат!“