Господарят на хаоса

Глава 12Въпроси и отговори

Елейн беше с гръб към Нинив и гледаше през прозореца към тъй наречената „Малка Кула“ и към „преградата“ срещу подслушване, обградила бившата странноприемница.

— Е? — попита Нинив.

— Нищо — Елейн се обърна към Могедиен. — Ти каза, че с тези потоци човек може да се промъкне, без да го засекат. Не ме забелязаха, но и не чух нищо.

Могедиен седеше на трикракото столче в ъгъла. Това, че по нея нямаше пот, дразнеше безкрайно Нинив. Отстъпницата твърдеше, че било нужно продължително време работа със Силата преди да добиеш разположение на духа, необходимо, за да можеш да пренебрегваш жега и студ, което не беше много по-добро от празните обещания на Айез Седай, че щяло да стане „рано или късно“. От Нинив и Елейн се лееше пот като из ведро, а Могедиен си седеше хладна като в ранна пролетна привечер и о, Светлина, колко я дразнеше това!

— Казах, че би трябвало. — Очите на Могедиен пробягаха боязливо из стаята, въпреки че повечето време гледаше Елейн; всеки път я тревожеше онази от тях, която носеше гривната на ай-дам. — Би трябвало. Има хиляди начини да извъртиш предупредителите. Но могат да минат дни, докато изровиш дупка в тях.

Опитваха го от два дни. Този беше третият след пристигането на Тарна Фейр, а Съветът продължаваше да пази в строга тайна съобщението на Елайда, донесено от Червената сестра. Е, Шериам, Миреле и другите около тях знаеха — Нинив нямаше да се изненада, ако се окажеше, че са го знаели и преди Съвета — но Сюан и Леане не бяха допускани на тези ежедневни заседания. Поне твърдяха, че нищо не знаят.

Нинив стисна устни. Трябваше някак да разберат какво иска Елайда — и по-важното — какъв е отговорът на Съвета. Трябваше. Все някак.

— Трябва да вървя — въздъхна Елейн. — Ученичките ми ме чакат. Ех, поне да можех да ги науча на нещо…

Щом Елейн излезе, Могедиен се поизправи и каза:

— Може би трябва да отидете при Ранд. — Тъмните й очи се взираха твърдо в Нинив.

— Какво искаш да кажеш?

— Двете с Елейн трябва да отидете в Кемлин, при Ранд. Тя може да стане кралица, а ти… — Усмивката на Могедиен никак не беше приятна. — Рано или късно ще разберат как си направила тези удивителни „открития“, след като се разтреперваш като момиченце, хванато да краде сладки, когато те накарат да им прелееш.

— Аз не… — Нямаше да се обяснява сега, не и пред тази жена. Защо Могедиен изведнъж бе станала толкова настъпателна? — Ти само не забравяй, че каквото и да се случи с мен, ако разберат истината, главата ти веднага ще отиде на дръвника.

— Докато на теб ще ти се наложи да страдаш много по-дълго. Семирага веднъж накара един мъж да пищи непрекъснато цели пет години. При това му запази разсъдъка, но най-накрая дори тя не можа да задържи сърцето му да бие. Съмнявам се някое от тези дечица да притежава и една десета от дарбите на Семирага, но ти сигурно ще можеш да разбереш на какво са способни от първа ръка.

Как бе възможно тази жена да й говори така? Обичайното й плахо раболепие се беше свлякло като змийска кожа. Все едно че бяха равни и си говореха за дреболии. Не, по-лошо. Поведението на Могедиен говореше, че е дреболия за нея, но нещо ужасно за Нинив. Нинив съжали, че гривната не й е подръка. Щеше да я научи тя. Невъзможно беше чувствата на Могедиен да са толкова хладни, като лицето и гласът й.

Нинив затаи дъх. Гривната. Заради това беше. Гривната я нямаше в стаята. Стомахът й се вледени. Според логиката трябваше да е без значение дали гривната е тук, или не. Елейн я носеше — „Светлина, дано да не я е свалила!“ — а другата половина на ай-дам беше здраво затегната на врата на Могедиен. Само че логиката тук нямаше нищо общо. Нинив никога не беше оставала насаме с Отстъпницата, без гривната да е при нея. Или по-точно, малкото пъти, в които се бе оказвала без нея, бяха пълен провал. Тогава Могедиен все още не носеше нашийника, но и това беше без значение. Тя бе една от Отстъпниците, двете сега бяха сами и Нинив нямаше контрол над нея.

Усмивката на Могедиен се разшири, сякаш бе разчела мислите й.

— В това отношение можеш да си сигурна, че вашите интереси са и мои. Това нещо… — Дланта й се люшна край нашийника за миг, но без да го докосва. — Това нещо ще ме държи в Кемлин, както и тук. Но робството там е по-добро от смъртта тук. Само не се бави много с решението. Ако тези така наречени Айез Седай решат да се завърнат в Кулата, какъв по-добър подарък ще могат да занесат на Амирлинския трон от теб, жена, толкова близка на Ранд ал-Тор? И Елейн. Ако той изпитва към нея поне половината от това, което тя към него, задържането й там ще го овърже с толкова здрава връв, че никога няма да може да я скъса.

— Оправи леглата и почисти стаята — каза Нинив. Гърлото й бе пресъхнало. — И да не намеря нито прашинка като се върна.

— Колко още време ти остава? — попита Могедиен съвсем спокойно. — Най-много още някой и друг ден преди да пратят отговора си до Тар Валон. Или няколко часа? Как според теб ще претеглят от една страна Ранд ал-Тор и тъй наречените престъпления на Елайда, и от друга — целостта на драгоценната им Бяла кула?

— И обърни повече внимание на съдовете — каза Нинив, без да се обръща. — Този път искам да са чисти. — Излезе преди Могедиен да е успяла да й каже още нещо и здраво залости вратата отвън.

Облегна се на грубите дървени дъски и задиша тежко. Последните няколко мига бяха удар след удар — Могедиен бе разбила едно след друго неща, които знаеше. При цялата си недоверчивост тя беше повярвала, че Отстъпницата се страхува. Лъжа. О, Светлина, лъжа! Беше сигурна, че Могедиен не знае за Елейн и Ранд повече от другите Айез Седай — тоест почти нищо. Лъжа. Колкото до съвета й да отидат при него… Бяха говорили за това твърде свободно пред нея. Какво друго бяха изтървали пред нея, от което Могедиен можеше да се възползва?

Тя тръсна глава и излезе навън. Май беше започнала да приема нещата на доверие, да им позволява да се изплъзнат от ръцете й — време беше да престане. Знаеше кого трябваше да намери точно сега.

През последните няколко дни из Салидар се беше възцарила тишина, въпреки че улиците продължаваха да са пълни. Първо, ковачниците извън селото бяха затихнали. Всички бяха предупредени да си сдържат езиците, докато Тарна е тук, и да не се говори за пратеничеството в Кемлин, за Логаин, който беше натикан на сигурно място в един от войнишките лагери, дори за самите войници и защо са ги събрали. Беше направо страшно човек да изрече каквото и да е, дори шепнешком.

Сега по улиците се мяркаха малко войници, сякаш Тарна не ги беше видяла да запълват улиците през първия ден и не си беше направила заключения.

Единствено Стражниците изглеждаха безразлични към пристигането на Червената сестра. Стражниците и децата. Децата не знаеха какво очаква Салидар и едва ли щяха да го разберат, дори да знаеха. А всеки Стражник щеше да последва своята Айез Седай, каквото и да решеше тя и накъдето и да тръгнеше.

Лесно намери тази, която търсеше. Трябваха й групи деца, а в Салидар децата не бяха много. Биргит естествено наблюдаваше тумба момчета на улицата — те се замерваха с платнена торбичка, пълна с камъчета, и избухваха в смях всеки път, когато торбичката удареше някого, включително и удареният. Не беше по-смислена от която и да е момчешка игра. Или мъжка.

Биргит, разбира се, не беше сама. До рамото й стоеше Арейна, триеше потта, стичаща се по лицето й, и се стараеше да не издава досадата си от децата. Година-две по-млада от Нинив, Арейна носеше тъмната си коса на плитка, заплетена като златната плитка на Биргит, макар и малко под раменете — тази на Биргит висеше чак до кръста. Дрехите й също бяха като на Биргит — светлосиво сетре до кръста и широки панталони с бронзов цвят, напъхани в къси боти с извити носове — както и лъкът, който носеше, и колчанът на кръста. Нинив не й обърна внимание, а каза на Биргит:

— Трябва да поговоря с теб. Насаме.

Арейна я изгледа почти презрително със сините си очи.

— Щях да си помисля, че си носиш шала в такъв хубав ден, Нинив. О, миличката. Изпотила си се като кон. Защо така?

Лицето на Нинив се изопна. Тя се беше сприятелила с Арейна преди Биргит, но приятелството им се бе стопило с пристигането им в Салидар. Когато научи, че Нинив не е пълна Айез Седай, Арейна беше повече от разочарована. Освен това Арейна беше положила клетвите на Ловкиня на Рога и за нея Биргит изглеждаше по-подходящ пример за подражаване от Нинив.

— Ако се съди по лицето ти — каза Биргит и се ухили, — или се каниш да удушиш някого — може би Арейна, — или роклята ти е паднала сред цяло отделение войници и не си имала риза отдолу. — Арейна се изсмя късо, но изглеждаше слисана. Защо трябваше да е слисана, Нинив не знаеше: тази жена бе имала достатъчно време да свикне с тъй нареченото чувство за хумор на Биргит, по-подходящо за някой небръснат мъж с нос, забит в халбата, и с корем, пълен с ейл.

Нинив се загледа в играта на хлапетата, за да даде възможност на яда си да се уталожи малко. Повече от безполезно щеше да е да се ядосва, след като се канеше да помоли за услуга.

Сийв и Джарил бяха сред момчетата, които тичаха и се замерваха с торбичката. Жълтите се бяха оказали прави за тях — беше им трябвало само време. След близо двата месеца, прекарани в Салидар сред други деца и без страх, сега те се смееха и викаха също толкова силно, колкото и останалите.

Внезапна мисъл я удари като чук. „Мариган“ продължаваше да се грижи за тях, макар и с ръмжене, грижеше се да са окъпани и нахранени, но сега, след като бяха проговорили отново, децата можеха по всяко време да кажат, че тя не е истинската им майка. Навярно вече го бяха казали. Това можеше и да не предизвика въпроси, но можеше и да предизвика. Стомахът й отново се сви на ледена топка. Защо не се беше сетила за това преди?

— Какво има, Нинив? — попита Биргит. — Изглеждаш все едно ти е умряла най-близката приятелка и те е проклела с последния си дъх.

Арейна си бе тръгнала. Тази жена можеше да гледа как Биргит пие и флиртува с мъже, без окото да й мигне, и дори да се опитва да й подражава, но настръхваше всеки път, когато Биргит пожелаеше да остане насаме с Елейн или Нинив. Мъжете не представляваха заплаха: само жените можеха да бъдат приятелки, според сметките на Арейна, но само тя можеше да бъде приятелка на Биргит. Представата, че някоя може да има две приятелки, за нея беше чужда.

— Можеш ли да ни намериш коне? — Нинив се постара да го каже спокойно. Не точно това бе дошла да попита, но Сийв и Джарил го превръщаха в чудесен въпрос. — Колко време ще отнеме?

— Един-два дни. Юно ми каза, че…

— Не Юно! Него няма да го забъркваме в това. Само ти, аз, Елейн и Мариган. Освен ако Том и Джюйлин не се върнат навреме. И Арейна, ако настояваш.

— Арейна е глупачка за някои неща — отвърна Биргит, — но животът ще я научи. Ако оцелее. Знаеш, че никога няма да настоя да тръгне, ако ти и Елейн не я искате.

Нинив сви устни. Биргит се държеше така, сякаш тя беше ревнивката!

— Том и Джюйлин са добри мъже, но най-добрият начин да избегнеш неприятности е да се увериш, че никой не иска да ти ги причини — продължи Биргит. — Една дузина шиенарци биха свършили добра работа. Не ви разбирам с Юно. Той е корав мъж и би последвал теб и Елейн ако трябва и до Ямата на ориста. — На лицето й изведнъж разцъфна усмивка. — Освен това е много добре сложен.

— Не ни трябват мъже да ни се пречкат — отвърна й вдървено Нинив. Добре сложен ли? Тази жена имаше много странен вкус за мъже. — Можем да се справим с всичко, което се изпречи. Знаеш го.

— Знам, че можем, но ще привличаме неприятности към себе си като мухи към торище. Алтара кипи на бавен огън. Всеки ден се носят нови приказки за Заклетите в Дракона и съм готова да заложа най-добрата си копринена рокля срещу някоя от старите ти долни ризи, че поне половината от тях са най-обикновени разбойници, които ще видят в четири самотни жени лесна плячка. И ще се наложи да доказваме, че не сме, всеки втори ден. В Муранди е още по-зле, както чувам. Пълно е със Заклети в Дракона, с разбойници и с бегълци от Кайриен, изплашени, че Преродения Дракон ще връхлети всеки момент. Искаш да тръгнем за Кемлин, нали? — Сложно заплетената й плитка се люшна, когато тя килна глава и вдигна въпросително вежда. — Елейн споделя ли мнението ти за Юно?

— Ще го сподели — измърмори Нинив.

— Разбирам. Е, когато го сподели, ще осигуря толкова коне, колкото ни трябват. Но искам от нея да чуя защо не бива да взимаме Юно.

Твърдият й тон накара лицето на Нинив да пламне от гняв. Дори най-кротичко да помолеше Елейн да се съгласи с нея и да каже на Биргит, че Юно трябва да остане тук, като нищо щяха да го намерят да ги чака на пътя и Биргит щеше най-искрено да се изуми как е разбрал, че са тръгнали, и по кой път. Биргит можеше и да е Стражник на Елейн, но понякога Нинив се чудеше коя от двете всъщност командва. Когато тя намереше Лан — когато, а не „ако“! — смяташе да го накара да положи клетви, от които косите да му се накъдрят, че ще се подчинява на нейните решения.

— Трябва на всяка цена да разберем какво казва Тарна на Съвета и какво й казват те — почна тя. — Двете с Елейн се опитахме да разберем, но те са завардили събранията си срещу подслушване. Само със Силата обаче. Изглежда, са забравили, че може просто да си долепиш ухото до някоя врата. Ако…

— Не — прекъсна я Биргит съвсем спокойно.

— Поне го обмисли. Двете с Елейн е десет пъти по-вероятно да ни хванат, отколкото теб.

— Казах не. Нинив, откакто те познавам, ти си се оказвала каква ли не, но не и глупава. Светлина, че те ще го обявят пред всички само след ден-два.

— Но ние трябва да го узнаем веднага — изсъска Нинив. Глупава ли? Разбира се, че никога не беше била глупава! Не биваше да се ядосва. Ако можеше да убеди Елейн да тръгнат, щяха вече да са поне на два дни път оттук.

Потръпвайки — малко показно, както се стори на Нинив, Биргит се наведе към нея.

— Веднъж ме хванаха да шпионирам Айез Седай. Ох!… Напуснах Шемал веднага щом можах да седна на кон. Няма да минавам пак през това само за да ти спечеля един ден, от който нямаш нужда.

— Никога не съм чувала сказание, в което шпионираш Айез Седай.

— Времето променя нещата — въздъхна Биргит. — Аз самата не мога да позная и половината от тези приказки, а другата половина — изобщо. Да не говорим повече за това.

Нинив отвори уста, без да е сигурна какво иска да каже — може би да я помоли още веднъж, — но в същия миг някой зад гърба й каза:

— Нинив, Джаня и Делана искат да се явиш при тях веднага.

Нинив трепна и се обърна. Беше Никола. Колко ли от разговора им беше чула?

— Ако мислиш, че така се говори с една Посветена, Никола, гледай по-добре бързо да се научиш, че иначе ще те научат.

Това прозвуча съвсем по айезседайски, но тъмните очи на Никола я изгледаха преценяващо.

— Извинявайте, Посветена — отвърна тя и приклекна в реверанс. — Ще се опитам да бъда по-внимателна.

Реверансът беше точно такъв, какъвто се полагаше пред Посветена, и макар тонът й да бе хладен, не можеше да я нахока заради него. Арейна не беше единствената от спътничките им, разочарована, като научи истината за Елейн и нея. Но Никола поне се бе съгласила да пази тайната и чак после, след като изпитът показа, че може да се научи да прелива, започна да се държи нахално.

Нинив го разбираше много добре. На Никола й липсваше вродената искра — без обучение никога нямаше да докосне сайдар, — но възможностите й вече бяха проговорили. Преди две години, с този неин потенциал, много по-голям, отколкото на която и да е новачка от столетия насам, щеше да предизвика истинска възхита. Но това бе станало преди появата на Елейн и Егвийн, както и на самата Нинив. Никола никога не казваше нищо — и все пак Нинив бе сигурна, че е решена да се изравни с Елейн и с нея, ако не и да ги надмине. Никога не прекрачваше границата на приличието, но винаги пристъпваше много близо до нея.

— Гледай да го направиш — тросна й се Нинив. — А сега иди при Айез Седай и им предай, че ще съм при тях след малко. — Никола отново се поклони, но докато се обръщаше, Нинив извика: — Чакай. — Жената се спря моментално. Вече го нямаше, но за миг Нинив беше сигурна, че зърна проблясък на… доволство? — Ти каза ли ми всичко?

— Пратиха ме да ви предам да дойдете, Посветена, и го направих. — Приятно като кана вода, престояла цяла седмица.

— Какво казаха? Точните думи.

— Точните думи ли, Посветена? Не знам дали помня точните им думи, но ще се опитам. Не забравяйте, че го казаха те; аз само го повтарям. Джаня Седай каза нещо от рода на „ако това глупаво момиченце не се появи скоро, кълна се, че няма да може да сяда удобно, докато не остарее и не стане баба“. А пък Делана Седай каза: „Че тя ще остарее толкова, докато реши дали да се появи. Ако не е тук до четвърт час, ще й съдера кожицата.“ — Очите й бяха самата невинност. И нащрек в същото време. — Това беше преди двадесетина минути, Посветена. Може би малко повече.

Нинив преглътна. Само защото Айез Седай не можеха да лъжат все още не означаваше, че всяка заплаха трябва да се приема буквално, но…

— Е, не е нужно да тичаш пред мен. Иди си гледай другите задължения. — И все едно че Никола изобщо не я интересува, се обърна към Биргит. — Ще поговорим по-късно. Предлагам ти дотогава да не предприемаш нищо по въпроса. — С малко късмет, това можеше да я задържи по-настрана от Юно. Не с малко, а с доста късмет.

— Ще обмисля предложението ти — отвърна й гробовно Биргит, но нищо гробовно нямаше в смесицата от съчувствие и насмешка на лицето й — тя добре познаваше Айез Седай. В някои отношения знаеше за Айез Седай дори повече, отколкото самите Айез Седай.

Нинив закрачи по улицата. Никола тръгна до нея.

— Казах ти да си гледаш работата.

— Те наредиха да се върна с вас, Посветена.

Цялото това положение я печеше на бавен огън. От всички, които можеха да бъдат пратени да я намерят, нямаше по-лоша от Никола и очите й. Биргит пък сигурно вече тичаше да намери Юно. Заседателките вероятно уверяваха Тарна, че са готови да коленичат и да целунат пръстена на Елайда. Сийв и Джарил вероятно точно в този момент казваха на Шериам, че „Мариган“ изобщо не им е майка. Ей такъв беше този ден, а нажеженото слънце висеше в безоблачното небе.

Джаня и Делана я чакаха в малката къща, която деляха с три други Айез Седай. Всяка от тях, разбира се, си имаше своя лична спалня. Всяка Аджа разполагаше с отделна къща за своите събирания, но Айез Седай бяха пръснати из селото според това коя кога бе пристигнала. Загледана намръщено в пода, с присвити устни, Джаня сякаш не забеляза появата им. Светлокосата Делана обаче — косата й беше толкова светла, че не можеше да се разбере дали в нея има бели косми, или не — та Делана прикова светлосините си очи в тях още щом пристъпиха през прага.

— Ах — каза Джаня и примигна, сякаш двете бяха изскочили от пода, — ето ви и вас. Ще пийнеш ли малко студен ментов чай, Нинив? Много успокоява. Никола, ти си върви. — Без да дочака отговор, Кафявата сестра наля чай от един чайник на сини ивици. — Двете с Делана решихме, че записките ни могат да почакат. Вместо това просто ще си поговорим. Мед? Аз лично го предпочитам без мед. Цялата тази сладост разваля вкуса. Е, младите жени обичат сладичко. Какви чудесни неща правите само с Елейн!… Ах, да! Разкажи ни за Ранд ал-Тор.

— Казах ви всичко, което знам — въздъхна Нинив. И си беше така. Нищо от онова, което знаеше, не можеше да му навреди — във всеки случай не повече от знаенето какво е той сега, — а можеше и да помогне, ако успееше да накара Сестрите да гледат на него като на обикновен мъж. Не мъж, който може да прелива, а просто мъж. — Нищо повече не знам.

— Недей да се цупиш — сопна се Делана. — И не ми трепери.

— Дете — каза Джаня, изпълнена със състрадание, — знам, че си убедена, че си казала всичко. Не бих могла да допусна, че ще премълчиш нещо нарочно, но…

— Че защо да не премълчи? — изджавка Делана. — Родена е в същото село. Гледала го е от малък. Верността й е може би по-силна към него, отколкото към Бялата кула. — Тя изгледа ядно Нинив. — Кажи ни нещо, което не си казвала досега. Чула съм всичките ти разказчета, момиче, така че ще разбера.

— Опитай се, дете. Сигурна съм, че не искаш да ядосаш Делана.

— Като момче — предпазливо почна Нинив, — Ранд приемаше наказанието без никакъв спор, ако сметнеше, че си го е заслужил, но ако не мислеше така, се опъваше докрай.

Делана изпръхтя.

— Това вече си го разказвала. Нещо друго. Бързо!

— Човек може да го наставлява или да го убеди, но не можеш да го ръчкаш. Инати се, ако реши, че…

— И това също. Кажи ни нещо, което не си разказвала пред всяка готвачка и перачка в Салидар.

— Хайде, опитай се, дете — подкани я и Джаня.

Нинив заразказва. Подробно. Предобедът се точеше бавно. Много бавно.

— Това няма да ни доведе доникъде — заяви най-накрая Делана и изгледа ядно Нинив, сякаш вината беше нейна.

— Мога ли да си ходя тогава? — попита уморено Нинив.

Делана и Джаня се спогледаха. Сивата сви рамене и отиде до шкафа да си налее още чай.

— Разбира се, че можеш — въздъхна Джаня. — Знам, че това би трябвало да е трудно за теб, но наистина трябва да познаваме Ранд ал-Тор по-добре, отколкото той самият познава себе си, след като трябва да решим кое ще е най-добро. Иначе всичко може да се обърне в катастрофа. Справяш се много добре, дете. Но пък и аз не съм очаквала нещо друго от теб. Всяка, която може да прави такива открития като твоите, и то при този твой недъг… ами да, не очаквам нищо друго освен да се проявиш отлично.

Нинив се измъкна навън. Всички говореха за нея. Разбира се. Трябваше да послуша Елейн и да оставя всички открития на нея. Могедиен беше права. Рано или късно щяха започнат да човъркат как ги прави. Значи трябвало да решат кое е най-доброто, та да избегнели катастрофата. И какво смятаха да правят е Ранд?

Един поглед към слънцето й показа, че вече е закъсняла за срещата с Теодрин. Поне този път имаше добро извинение.

За да стигне до къщата на Теодрин, Нинив трябваше да мине покрай Малката кула. Групите бърборещи Стражници отпред потвърждаваха, че заседанието продължава. Тя ясно видя „преградата“ — сплеснат купол, главно от Огън и Въздух, с тънки жилки Вода, грейнал над цялата сграда. Изпреден от Силата щит, през който Елейн не бе успяла да проникне. Щит срещу подслушване. От Сила! Нещо неудържимо я привлече натам.

Преградата не трепна, когато премина през нея. Все едно че я нямаше. Тя знаеше, че ще е така.

Промъкна се до най-близкия прозорец… и едва се сдържа да не се обърне и да побегне. Беше затворен, някогашното стъкло бе заменено с промазнен плат, който трябваше да пропуска светлина отвън, но не й позволяваше да види нищо. Нито да чуе нещо; във всеки случай, дори и да имаше някой вътре, не се чуваше никакъв звук. Тя пристъпи към следващия прозорец. Тук едното крило също бе покрито с платно, но през другото се виждаше стара резбована маса, покрита с хартии и мастилници, няколко стола около нея — и празна стая.

Нинив измърмори една ругатня, чута от Елейн — момичето разполагаше с удивителен запас от такива, — и продължи пипнешком покрай стената. Третият прозорец се оказа широко разтворен навън. Тя опря нос на перваза и надникна. И веднага се дръпна. Всъщност не беше вярвала, че ще види нещо, но вътре беше Тарна. Не със Заседателките, но с Шериам, Миреле и останалите от кръга им. Ако сърцето й не биеше така силно, щеше да чуе гласовете им преди да погледне.

Тя се смъкна на колене и се премести колкото може по-близо до прозореца, та ония вътре да не могат да я видят.

— Значи сте сигурни, че това е посланието, което искате да отнеса? — Този стоманен глас трябваше да е на Тарна. — Молите за повече време да обмислите? Какво има толкова за обмисляне?

— Съветът… — почна Шериам.

— Съветът! — присмя се пратеничката на Кулата. — Не си въобразявайте, че съм сляпа за това къде лежи истинската власт. Този тъй наречен Съвет решава това, което вие им кажете да решат.

— Съветът иска повече време — заяви твърдо Беонин. — Никой не може да каже до какво решение ще стигнат.

— Елайда ще трябва да изчака решението им — каза Морврин също така ледено като Тарна. — Толкова ли не може да почака още малко, за да види Бялата кула отново цяла?

Отговорът на Тарна обаче бе още по-хладен.

— Ще отнеса вашето… на Съвета… послание на Амирлин. И ще видим какво ще реши тя. — Отвори се и рязко се затръшна врата.

Нинив изпъшка от безсилие. Сега вече знаеше отговора, но не и въпроса. Само да я бяха пуснали Джаня и Делана по-рано. Е, все пак беше по-добре от нищо. По-добре от „Връщаме се да се покорим на Елайда“. Нямаше повече смисъл да седи тук и да чака, докато някой я види.

Тя понечи да стане и да се махне, но изведнъж Миреле каза:

— Може би просто трябваше да изпратим съобщение. Може би просто трябваше да я привикаме. — Нинив се намръщи и остана на място. Кого да поканят?

— Формалностите трябва да се спазят — отвърна грубо Морврин. — Полагащите се церемонии трябва да се следват.

Беонин взе думата веднага след нея и с твърд тон каза:

— Трябва да спазим всяка буква на закона. Най-малкото подхлъзване ще се използва срещу нас.

— А ако сме допуснали грешка? — Гласът на Карлиня прозвуча развълнувано, може би за пръв път в живота й. — Колко дълго още трябва да чакаме? Колко дълго смеем да чакаме?

— Толкова, колкото се наложи — каза Морврин.

— Колкото трябва. — Това пък беше Беонин. — Не съм чакала толкова дълго послушното дете, за да зарежа всичките ни планове точно сега.

По някаква причина това предизвика мълчание, макар Нинив да чу как една промърмори „послушно“, сякаш опитваше думата на вкус. Какво дете? Новачка някоя или Посветена? Пълна безсмислица. Сестрите никога не чакаха новачки или Посветени.

— Твърде далече сме стигнали, за да се отказваме, Карлиня — най-сетне отрони Шериам. — Или я довеждаме тук и я принуждаваме да направи каквото трябва, или оставяме всичко в ръцете на Съвета и се надяваме дано не ни доведат до пълен провал. — По тона й можеше да се разбере, че въпросното надяване могат да си го позволят само пълни глупачки.

— Една погрешна стъпка — каза хладно Карлиня, по-хладно дори от обичайното — и ще видим главите си набучени на колове.

— Но кой точно ще ги набучи? — попита замислено Аная. — Елайда, Съветът или Ранд ал-Тор?

Тишината се проточи, зашумоляха поли и вратата отново се отвори и затвори.

Нинив рискува и надникна. Стаята беше празна. Тя си пое дъх. Че смятаха да изчакват, беше слаба утеха — окончателният им отговор все още можеше да се окаже какво ли не. Забележката на Аная показваше, че продължават да са загрижени заради Ранд толкова, колкото и заради Елайда. Може би повече. Елайда не събираше мъже, които могат да преливат. А коя все пак беше въпросното „послушно дете“? Не, това не беше важно. Можеха да заплитат петдесетина схеми, за които тя да не знае нищо.

Крайно време беше да се маха оттук. Тя се изправи и се отдръпна от стената. Направи само една крачка. Спря се и замръзна — пред нея стоеше Теодрин.

— Запази ли спокойствие? — попита я Теодрин и я подкани да тръгват.

Нинив се сепна. Това беше указанието, което Теодрин й бе дала след вчерашния опит да й прекърши задръжката. Оставаш спокойна, много спокойна. Мислиш само с кротки, сдържани мисли.

— Разбира се — засмя се тя плахо. — Че какво толкова могло да ме ядоса?

— Това е добре — отвърна сурово Теодрин. — Днес смятам да опитам нещо малко по-… пряко.

Нинив я погледна. Никакви въпроси? Никакви обвинения? Както и беше потръгнал този ден, не можеше да повярва, че ще се отърве толкова леко.

Не се обърна да погледне към каменната сграда, така че не видя жената, която наблюдаваше нея и Теодрин от прозореца на втория етаж.