Господарят на хаоса

Глава 17Колелото на един живот

Ранд отвори Портала и стъпи на повече от шестстотин мили от Кемлин, в Слънчевия палат — кралския дворец на Кайриен.

Добре поне че Аланна беше далеч. Верин също, но най-вече Аланна. Той все още я усещаше, дори от това разстояние, долавяше някакъв смътен отпечатък от присъствието й някъде на запад. Нещо като усещане за нечия длан, която е на косъм да те докосне по тила. Дали изобщо имаше някакъв начин да се освободи от нея?

„Никога не можеш да се измъкнеш от собствените си капани.“ Мърморенето на Луз Терин този път прозвуча смутено. „Една сила може да се пречупи само с друга, по-голяма, и тогава отново се оказваш в капан. Вечно заклещен, за да не можеш да умреш.“

Ранд потръпна. Понякога този глас като че ли наистина говореше на него. Поне обаче да говореше нещо смислено…

— Виждам те, Кар-а-карн — каза един от Братята на орела — днешната му охрана. Сивите му очи бяха безизразни. — Аз съм Корман от Мосаада Гошиен. Дано намериш заслон този ден.

Ранд не успя да отвърне както се полага, защото един розовобузест майенец се промуши пред айилеца и почти викна:

— Милорд Дракон, аз съм Хавиен Нурил, лорд-лейтенант на Крилатата гвардия — от двете страни на шлема му стърчаха метални крилца, — на служба при Берелайн сур Пейендраг Пейрон, Първата на Майен, както и на служба при вас. — Корман го изгледа отгоре с насмешка.

— Виждам те, Хавиен Нурил — отвърна гробовно Ранд и момчето примигна. Момче ли? Едва ли беше по-млад от Ранд. — Искам да… — И изведнъж забеляза, че Авиенда я няма. Какво ли не бе направил, за да избегне тази жена, и първия път, в който се съгласи да тръгне с него, тя му се изплъзна още щом й обърна гръб! — Заведете ме при Берелайн и Руарк — заповяда той навъсено. — Ако не са заедно, заведете ме при този, който е по-близо, и потърсете другия. — Изтичала беше при Мъдрите, несъмнено, за да им докладва какви ги върши. Да, не трябваше да я взима.

„Това, което искаш, е това, което не можеш да имаш. Това, което не можеш да имаш, е което искаш.“ Луз Терин се изсмя налудничаво. Това вече не дразнеше Ранд толкова, колкото някога. Не чак толкова. Което можеше да се изтърпи, трябваше да се търпи.

Двамата го поведоха по коридорите и през залите, но така и не можаха да намерят нито Руарк, нито Берелайн, докато те не се появиха сами.

Май беше по-добре, че Авиенда се беше махнала — тя понякога освирепяваше към жени, за които можеше да й хрумне, че се натискат да се доближат до Ранд. Особено към красиви жени с дълбоко изрязани деколтета.

Изведнъж усети, че Луз Терин си тананика нещо. Тананикане? Като на мъж, възхищаващ се от хубостта на жена, която не може да забележи присъствието му.

„Спри! — извика Ранд наум. — Престани да надничаш през моите очи!“ Не можеше да се разбере дали го е чул — и дали изобщо има някой, който да го чуе? — но тананикането спря.

Хавиен коленичи и Берелайн му махна небрежно да се изправи.

— Вярвам, че всичко е наред с милорд Дракона, както и с Андор. — Имаше такъв глас, че те задължаваше да я слушаш. — Както и с вашите приятели Мат Каутон и Перин Айбара.

— Всичко е наред — увери я той. Винаги го питаше за Мат и Перин, колкото и да й обясняваше, че единият е на път за Тийр, а другия не го е виждал още отпреди да тръгне към Пустошта. — А с вас?

— Толкова добре, колкото може да се очаква, милорд Дракон. — Берелайн хвърли поглед към Руарк.

— Всичко е наред, Ранд ал-Тор — заяви Руарк. Лицето му не беше кой знае колко изразително, но пък то винаги си беше такова.

Ранд знаеше, че и двамата разбират защо е назначил Берелайн да ръководи нещата тук. Въпрос на здрав разум. Тя беше първият владетел, драговолно предложил му своя съюз, и той можеше да й се довери, защото се нуждаеше от него, за да опази Майен да не бъде глътнат от Тийр. Върховните лордове на Тийр винаги се бяха опитвали да се отнасят с Майен като със своя провинция. Освен това, като владетелка на малка държава, Берелайн нямаше основания да облагодетелства една кайриенска фракция за сметка на други, не се стремеше към повече власт и знаеше как да ръководи една страна. Сериозни основания. Като се имаше предвид отношението на айилците към кайриенците и на кайриенците към айилците, поставянето на Руарк начело щеше да доведе до кръвопролития, а в Кайриен и без това беше имало твърде много такива.

Това уреждане на нещата, изглежда, вършеше работа. Берелайн си разбираше от работата и се вслушваше в съветите на Руарк, който говореше от името на вождовете на кланове, останали в Кайриен. Несъмнено й се налагаше да се оправя и с Мъдрите, но досега не се беше оплаквала от тях.

— А Егвийн? — каза Ранд. — Тя по-добре ли е?

Устните на Берелайн леко се свиха. Не харесваше Егвийн. Но пък и Егвийн не я харесваше. Доколкото той знаеше, нямаше никаква причина за тази неприязън, но тя така или иначе беше налице.

Руарк разпери ръце.

— Доколкото ми казва Амис… — Освен че беше Мъдра, Амис бе и негова съпруга. Една от съпругите му — той си имаше две и това бе един от странните обичаи на Айил. — Според нея Егвийн все още има нужда от отдих, леки упражнения, много храна и чист въздух. Мисля, че излиза да се разхожда по малко на хладно. — Берелайн го изгледа кисело; тънкият слой лъскава пот на лицето й ни най-малко не разваляше хубостта й, но Руарк, разбира се, изобщо не се потеше.

— Бих искал да я видя — каза Ранд и добави: — Стига Мъдрите да позволят. — Мъдрите бяха също толкова ревниви към правата си, колкото всяка Айез Седай, която бе срещал, и навярно преди всичко спрямо Кар-а-карн. — Но първо трябва да…

Чу шум от сблъсък на учебни мечове, погледна над перваза, покрай който минаваха, и замръзна — долу, под надзора на един кайриенец, десетина плувнали в пот жени се упражняваха с мечове. Повечето бяха непохватни, но някои се справяха доста добре. На лицата на всички се бе изписала мрачна решителност.

— Какво е това? — попита Ранд.

Руарк изсумтя с отвращение.

— Някои от кайриенските жени са доста впечатлени от Девите — усмихна се Берелайн. — И искат да бъдат Деви. Само че на меча, не на копието. — Сюлин я изгледа възмутено. — Това са дъщери на благородни фамилии — продължи Берелайн. — Позволих им да останат тук, защото родителите им не биха го позволили. В града вече има училища, които учат жените да владеят меча, но много от тях трябва да се измъкват тайно от къщи, за да ги посещават. Не само жените, разбира се. По-младите кайриенци, изглежда, са доста впечатлени от айилците. Започват да възприемат джи-е-тох.

— Изопачават го — изръмжа Руарк. — Мнозина ни питат за нашите порядки, а кой би отказал да учи човек, готов да се учи на онова, което е редно? Дори да е дървоубиец. — За малко щеше да се изплюе. — Но те взимат това, което им се каже, и го променят.

— Всъщност не го променят — възрази Берелайн. — Само го приспособяват. — Руарк леко повдигна вежди и тя въздъхна. Хавиен се свъси обидено, видял как оскърбяват пред очите му неговата владетелка. Нито Руарк, нито Берелайн го забелязаха. Двамата гледаха Ранд напрегнато. Той изпита смътното усещане, че често спорят по този въпрос.

— Променят го — повтори натъртено Руарк. — Тези глупци твърдят, че са гай-шайн. Гай-шайн! — Другите айилци тихо зароптаха; Девите закършиха пръсти в ръчния си език. Хавиен се заоглежда притеснено. — В коя битка или набег са били пленени? Какъв тох им е наложен? Ти потвърди забраната ми да се бият из града, Берелайн Пейерон, но сега те непрекъснато си правят дуели където решат, че няма да ги видят, и губещият навлича бялото. Ако един удари друг, когато двамата са с оръжие, удареният иска дуел, и ако му откажат, навлича бялото. Какво общо има това с честта или с дълга? Те всичко променят и правят такива неща, че и един шарамец ще се изчерви. Това трябва да се спре, Ранд ал-Тор.

Берелайн упорито стисна челюсти и сви юмруци.

— Младите винаги се бият. — Тонът й беше толкова снизходителен, че човек можеше да забрави, че самата тя е млада. — Но откакто започнаха това, никой не е загинал в дуел. Нито един. Само заради това си струва да се оставят да продължат. Няма да откажа на тези млади жени това, което съм им обещала.

— Задръж ги тогава — каза Руарк. — Нека да учат меча, щом искат. Но нека да не твърдят, че следват джи-е-тох. Нека да престанат да обличат бяло и да се обявяват за гай-шайн. Това, което правят, е обида. — Хладните му сини очи се бяха приковали в Берелайн, но нейните — широки и тъмни — не се откъсваха от Ранд.

Той се поколеба само за миг. Помисли си, че разбира кое привлича младите кайриенци към джи-е-тох. На два пъти покорени от айилците за двадесет и няколко години, те сигурно се чудеха дали тайната не се крие точно в това. Или пък смятаха, че техните поражения просто доказват, че айилските нрави са по-добри. Явно беше, че самите айилци се притесняват от това, което според тях беше жива подигравка с техните убеждения, но в действителност някои от обстоятелствата, при които айилците ставаха гай-шайн, също изглеждаха не по-малко странни. Например да споменеш пред някой мъж за неговия тъст или пред жена за свекърва й — второотеца и второмайката според тяхната терминология — се смяташе за достатъчно враждебен акт, за да се извадят оръжията. Ако обидената страна вместо да те заколи те докоснеше, според джи-е-тох беше все едно да се докосне въоръжен противник. Това спечелваше много джи и налагаше голям тох, но докоснатият можеше да настои да бъде взет за гай-шайн, за да намали честта на другия, както и собствения си дълг. Според джи-е-тох едно уместно настояване човек да бъде взет за гай-шайн трябваше да се уважи, така че мъж или жена можеха в края на краищата да се окажат гай-шайн само защото са споменали нечия свекърва. Едва ли беше по-малко глупаво от това, което правеха тези кайриенци. Всъщност всичко се свеждаше до едно — той беше възложил управлението на Берелайн и трябваше да я подкрепи. По-просто не можеше да бъде.

— Кайриенците ви обиждат само с това, че са кайриенци, Руарк. Оставете ги на мира. Кой знае, може би един ден ще се научат достатъчно, за да не трябва да ги мразите толкова.

Руарк изръмжа кисело, а Берелайн се усмихна и според Ранд насмалко да се изплези на айилеца. Не, не можеше да бъде вярно, тя беше само с няколко години по-голяма, но пък беше управлявала Майен още когато той бе пасъл овцете в Две реки.

Стигнаха до кабинета, който деляха Берелайн и Руарк. Ранд отпрати охраната и щом влязоха, попита:

— Как стоят нещата наистина?

— Както казах — отвърна Берелайн. — Толкова добре, колкото може да се очаква. Още се говори за Каралайн Дамодред и Торам Риатин по улиците, но повечето хора са твърде изморени за нова война.

— Говори се, че десет хиляди андорски войници са се присъединили към тях — каза Руарк и почна да пълни лулата си. — Мълвата винаги преувеличава бройките десет пъти, ако не и двайсет, но е обезпокоително, ако е вярно. Съгледвачите казват, че броят им не е голям, но ако бъде оставен да нарасне, ще станат нещо повече от неприятност. Жълтата муха е толкова малка, че почти не можеш да я видиш, но ако си снесе яйцата по кожата ти, ще си загубиш ръка или крак преди да се е излюпила… ако не те убие.

Ранд изръмжа. Бунтът на Дарлин в Тийр не беше единственият, с който трябваше да се справя. Домът Риатин и Домът Дамодред, последните държали Слънчевия трон, бяха били жестоки съперници още преди Ранд да се роди и вероятно пак щяха да бъдат. Сега те се бяха отказали от съперничеството си — поне на повърхността; това, което ставаше под повърхността при кайриенците, обикновено се оказваше нещо съвсем различно — и като Дарлин се канеха да съберат сили някъде, където Торам и Каралайн смятаха за безопасно. В този случай ставаше дума за склоновете на Гръбнака на света, възможно най-далече от престолнината и в същото време в страната. Събрали бяха същия сбиротък като Дарлин — дребни благородници, останали без дом хора, търговци и може би доскорошни разбойници. Възможно бе и ръката на Ниал да е намесена тук, както беше с Дарлин.

— Какво става с Шайдо? — попита Ранд и сложи Драконовия скиптър върху една карта на северната част на Кайриен и планините, наречени Камата на Родоубиеца. — Мъдрите казаха ли нещо за намеренията на Севанна?

— Шайдо градят твърдини — каза Руарк и запали лулата си. — Мъдрите не смятат, че се канят изобщо да се върнат в Триделната земя. Аз също.

— Други добри новини имаш ли?

— В Шамара се водят боеве — каза Руарк.

— Къде?

— В Шамара. Или Шара. Те наричат земята си с много имена. Ко’дансин, Томака, Кигали — и други. Всяко от тях може да е вярно или не. Тези хора лъжат, без да се замислят. Ако не развиеш всеки топ коприна, който купуваш, ще се окаже, че само отгоре е коприна. И ако следващия път в тържището попаднеш на същия човек, от когото си я купил, той ще отрича, че изобщо те е виждал или че ти е продал нещо. Ако настоиш, ще се изтрепе да ти угажда, после ще те уверява, че колкото до коприната, той и само той е готов всичко да направи за теб и накрая ще ти пробута вода вместо вино.

— И защо боевете в Шамара са добра новина? — попита Ранд. Всъщност не държеше да чуе отговора. Берелайн слушаше заинтригувана: никой освен айилците и Морския народ не знаеше много за затворените земи отвъд Пустошта, знаеше се само, че оттам идва слоновата кост и коприната.

— В Шара никога няма боеве, Ранд ал-Тор. Казват, че тяхната земя била една, не много, както тук, и че в нея винаги царял мир. Когато ти излезе от Руйдийн като Кар-а-карн, вестта за теб се пръсна, както и за титлата ти сред тукашните влагоземци — Преродения Дракон. Тази вест стигна до тържищата по протежението на Голямата цепнатина и Скалите на утрото. — Очите на Руарк бяха студени и твърди. — Сега оттам идат вести към Триделната земя. В Шара се водят битки и шаранците в тържищата питат и разпитват кога най-сетне Преродения Дракон ще Разруши света.

Изведнъж виното му се стори кисело. Още едно място като Тарабон и Арад Доман, разкъсвано заради слуховете за него. Докъде ли щяха да се разпрострат вълните? Дали се водеха воини, за които никога нямаше да чуе, в земи, за които никога не беше чувал, все заради него?

„Смъртта язди на раменете ми — промърмори Луз Терин. — Смъртта крачи в стъпките ми. Аз съм смърт.“

Ранд потръпна и остави бокала на масата. Колко ли злини вещаеха Пророчествата с техните заплетени намеци и усукани стихове? Трябваше ли да добави и Шара, или както там в действителност се наричаше, към Кайриен и всичко останало? Целия свят? Как, след като не можеше да задържи изцяло дори Тийр или Кайриен? Щеше да отнеме повече от един човешки живот. Андор. Дори всяка друга земя да разкъсаше, да разкъсаше целия свят, Андор трябваше на всяка цена да задържи цял-целеничък за Елейн. Все някак.

— Шара, или както там се нарича, е много далече оттук. Всичко по реда си. Пръв в списъка е Самаил.

— Да, пръв е Самаил — съгласи се Руарк и Берелайн потръпна.

Вратата се отвори — айилците, изглежда, нямаше да се научат, че се чука, преди да се влезе — и един от Братята на орела каза:

— Мангин е дошъл да говори с Руарк и с теб, Ранд ал-Тор.

— Кажи му, че с удоволствие ще поговоря с него по-късно — отвърна Ранд, но Руарк тихо се намеси:

— Трябва да поговориш с него веднага, Ранд ал-Тор. — Лицето на вожда бе помръкнало гробовно; Берелайн бе забила очи в пода.

— Добре — бавно каза Ранд.

Мангин влезе. Той бе един от онези, които първи бяха прекосили Драконовата стена в търсене на Оня, що иде със Зората, един от шепата, завзели Тийр.

— Преди шест дни убих човек — започна той без предисловия, — дървоубиец, и трябва да знам дали имам тох към теб, Ранд ал-Тор.

— Към мен ли? — каза Ранд. — Ти имаш право на самозащита, Мангин. Светлина, та ти знаеш, че… — И млъкна, срещнал погледа на две сиви очи, строги, но не изплашени. По-скоро любопитни. Лицето на Руарк не подсказваше нищо; Берелайн продължаваше да отбягва погледа му. — Той те нападна, нали?

Мангин поклати глава.

— Реших, че заслужава да умре, затова го убих. — Каза го съвсем небрежно. — Но ти каза, че не можем да убиваме клетвопрестъпниците освен в битка или ако те ни нападнат. Имам ли тох към теб?

Ранд помнеше какво бе казал. „Такива ще беся.“ Гърдите му се стегнаха.

— Защо е заслужавал да умре?

— Носеше нещо, на което нямаше право — отвърна Мангин.

— Какво е носел? Какво е носел, Мангин?

— Това — отвърна Руарк вместо Мангин и докосна лявата си ръка под лакътя. Имаше предвид Дракона, виещ се по ръката му. — Работа с игли и мастила, разбира се. — Татуировка.

— Значи се е правел на вожд на клан? — Ранд се улови, че търси оправдание. „Такива ще беся.“ Мангин бе един от първите, които го бяха последвали.

— Не — отвърна Мангин. — Просто пиеше и се перчеше с нещо, което нямаше право да носи. Виждам очите ти, Ранд ал-Тор. — Той изведнъж се ухили. — Загадка. Прав бях да го убия, но сега имам тох към теб.

— Не си имал право да го убиеш. Знаеш какво е наказанието за убийство.

— Въже около врата, както правят влагоземците. — Мангин кимна замислено. — Кажи ми къде и кога. Ще бъда там. Дано намериш вода и заслон днес, Ранд ал-Тор.

— Дано намериш вода и заслон, Мангин — отвърна му тъжно Ранд.

— Той наистина ще отиде на собственото си бесило по своя воля — каза Берелайн, след като Мангин излезе. — О, недей да ме гледаш така, Руарк. Няма да оспорвам нито решението му, нито айилската ви чест.

— Шест дни — изръмжа Ранд. — Знаехте защо е дошъл тук, и двамата. Преди шест дни — и сте го оставили на мен. Убийството си е убийство, Берелайн.

— Не съм свикнала при мен да идват мъже и да ми съобщават, че току-що са извършили убийство — каза Берелайн и вирна брадичка. — Проклет джи-е-тох! И проклетата ви чест.

— Нямаш причина да се ядосваш на нея, Ранд ал-Тор — обади се Руарк. — Тох на Мангин е към теб, не към нея. Нито към мен.

— Неговият тох е към човека, когото е убил — отвърна хладно Ранд. Руарк го изгледа изумен. — Следващия път, когато някой извърши убийство, не чакайте мен. Закона следвайте! — Така може би нямаше да трябва да осъжда отново човек, когото е познавал и харесвал. Но и да се наложеше, пак щеше да го направи. Знаеше го и затова беше тъжен. В какво се беше превърнал?

„Колелото на един човешки живот — промърмори Луз Терин. — Без милост. Без жал.“