Господарят на хаоса

Глава 31Червен восък

Чаткането на копитата почти се стопи в шума на Амадор, когато Еамон Валда бавно подкара черния си кон по многолюдните улици. Потта се просмукваше през всяка негова пора под съвършено излъсканата му ризница и снежния плащ, проснат върху мощната задница на коня, но той изобщо не обръщаше внимание на зноя, все едно че беше прохладен пролетен ден. Правеше върховни усилия да не обръща внимание и на мръсните мъже и жени, дори деца, с окъсани дрехи и посърнали лица на хора, изгубили всичко. Дори тук. Дори и тук.

За пръв път в живота му величавите каменни стени на Крепостта на Светлината, увенчани с кули, окичени със знамена и несъкрушими, бастион на истина и право, не повдигнаха духа му. Той се смъкна от седлото в големия двор, подхвърли юздите на едно Чедо и му изръмжа добре да се погрижи за животното; мъжът си знаеше работата, разбира се, но Валда просто изпитваше потребност да се сопне на първия, който му попадне. Белоплащи мъже щъкаха във всички посоки с твърде показна енергичност въпреки зноя. Надяваше се в това да има нещо повече от показност.

Младият Дейн Борнхалд се появи тичешком отнякъде и опря пестник в покритата си с броня гръд в пламенен поздрав.

— Светлината да ви освети, милорд-капитане. Добре ли пътувахте от Тар Валон? — Очите му бяха кръвясали и миришеше на ракия. Пиенето денем не се прощаваше.

— Бързо, във всеки случай — изръмжа Валда, докато си сваляше ръкавиците и ги затъкваше в колана си.

Не беше заради ракията, макар че това провинение заслужаваше сериозна забележка. Пътуването наистина беше бързо за такова разстояние. Смяташе да даде на легиона една нощ отпуск в града като награда, след като вдигнеха стана си отвън. Бързо пътуване наистина, но той не беше одобрил заповедта да се връща тъкмо когато едно силно подбутване можеше да срути килналата се Кула и да зарови вещиците под руините й. И освен това всеки ден му беше носил лоши вести. Ал-Тор в Кемлин. Всъщност нямаше значение дали този мъж бе Лъжедракон, или истинският — важното бе, че той можеше да прелива, а всеки мъж, който правеше това, трябваше да е Мраколюбец. Заклетите в Дракона в Алтара. И този така наречен Пророк и неговата сган в Геалдан, дори в самата Амадиция.

Успял беше поне да избие част от тази утайка, въпреки че беше трудно да се бие с врагове, които се стапят и изчезват по-често, отколкото устояват, които можеха да се слеят с прокълнатите потоци от бежанци и още по-лошо — с обезумели скитници, които, изглежда, си въобразяваха, че ал-Тор е преобърнал целия световен ред с главата надолу. Но той беше намерил решение, макар и не съвсем задоволително. Пътят зад легиона му сега бе покрити с леш и гарваните се хранеха до пръсване. Щом не беше възможно да се различи боклукът на Пророка от бежанския боклук, какво пък, трепи наред всички, които се пречкат на пътя ти. Невинните да са си останали по домовете, където им е мястото — нали Създателят бездруго ще ги приюти. Ако питаха него, той просто им помагаше в това.

— Чух, че Мургейз била тук — каза той. Не го вярваше — всяка втора приказка в Андор беше умуване над това кой точно е убил Мургейз — затова се изненада, когато Дейн кимна.

Изненадата му се превърна в отвращение, когато младежът заломоти за покоите на Мургейз и за ловуванията й, колко добре се отнасяли към нея и как тя със сигурност щяла много скоро да подпише договор с Чедата. Валда открито се намръщи. Друго от Ниал не можеше и да се очаква. Този мъж навремето си бе един от най-добрите воини, смятаха го за велик военачалник, но беше остарял и омекнал — Валда го беше разбрал още когато заповедите му стигнаха в Тар Валон. Ниал трябваше да се придвижи със сила към Тийр веднага щом се чу за ал-Тор. Трябваше да събере цялата мощ, от която имаше нужда за този поход; държавите щяха да тръгнат под стяговете на Чедата срещу един Лъжедракон. Тогава все още щяха да го направят. Сега ал-Тор беше в Кемлин, достатъчно могъщ, за да изплаши боязливите. Но пък Мургейз беше тук. Ако той разполагаше с Мургейз, щеше да я принуди да подпише този договор още първия ден, дори да се наложеше някой да направлява ръката й, държаща перото. В името на Светлината, щеше да я научи да подскача, когато й каже „скачай“. Ако се опънеше да се върне в Андор с Чедата, щеше да я върже на кол за китките. С такова знаме щеше да поведе марша към Андор.

Дейн замълча и зачака — явно очакваше покана за вечеря. Като по-младши, не можеше той да покани по-старши офицер, но несъмнено се надяваше да поговори с бившия си командир за Тар Валон, навярно дори за загиналия си баща. Валда нямаше високо мнение за Джефрам Борнхалд — мекушав беше бил този мъж.

— Ще те видя в лагера за вечеря в шест. И да си трезвен, чедо Борнхалд.

Борнхалд определено беше пиян — зяпна и се олюля, преди да отвърне с военния поздрав и да си тръгне. Валда се зачуди какво е станало с него. Допреди време Дейн бе чудесен млад офицер. Твърде много го интересуваха дреболиите, като например доказателството за нечия вина, когато такова не можеше да се намери, но въпреки това службата му беше изрядна. Не беше слабохарактерен като баща си. Какъв срам да го види сега да си губи времето с ракия.

Мърморейки си сърдито под нос — пиенето посред бял ден в самата Крепост на Светлината беше поредното доказателство, че Ниал позволява плодът да загние отвътре — Валда тръгна към покоите си. Смяташе да преспи в лагера, но една горещя баня нямаше да му е излишна.

Към него по голия каменен коридор пристъпи младо Чедо с пурпурната гега на Ръката на Светлината зад пламтящото златно слънце на гърдите му. Без да спира и дори да поглежда Валда в очите, Разпитвачът почтително промърмори:

— Милорд капитанът сигурно ще пожелае да посети Купола на Истината.

Валда го изгледа намръщено. Не обичаше Разпитвачите: по своему те вършеха добра работа, но въпреки това той не можеше да се отърве от чувството, че си слагат гегата само защото по този начин никога няма да им се наложи да се сражават с въоръжен противник. Понечи да повиши глас и да скастри младежа, но се отказа. Разпитвачите бяха мърляви по отношение на дисциплината, но въпреки това едно обикновено Чедо никога нямаше да си позволи да се обърне така небрежно към един лорд-капитан. Изглежда, банята трябваше да почака.

Куполът на Истината бе истинско чудо, което най-сетне му възвърна отчасти духа. Чисто бял отвън, но отвътре облицован с варак, който отразяваше светлината на хилядата горящи светилници. Дебели бели колони обграждаха залата, без украса и излъскани до блясък, а самият купол се простираше на сто крачки диаметър без никаква опора и се издигаше на петдесет крачки до върха си над простия бял мраморен подиум в самия център на белия мраморен под, където заставаше лорд капитан-командирът на Чедата на Светлината, за да се обърне към тях в най-тържествените им мигове, по време на най-важните им церемонии. И той щеше да застане там един ден. Ниал нямаше да живее вечно.

Десетки Чеда кръстосваха из просторната зала — предостойна за очите гледка, макар никой освен Чедата да не можеше да й се наслади, естествено — но не бяха го извикали, за да се любува на Купола. Сигурен беше в това. Зад огромните колони продължаваха редици от по-малки, също толкова обикновени на вид и също така излъскани съвършено, и високи алкови с фрески на величави победи на Чедата отпреди хиляда години. Валда закрачи, поглеждайки към всяка ниша. Най-сетне забеляза един висок мъж с прошарена коса, съзерцаващ един от стенописите — Серения Латар, как я вдигат на бесилото, единствената Амирлин, която Чедата бяха успели да обесят. Убита предварително, разбира се — малко трудно е щяло да бъде да обесят вещицата жива, но това бе несъществено. Важното бе, че преди шестстотин деветдесет и три години справедливостта бе възтържествувала според закона.

— Притеснен ли си, синко? — Гласът беше мек, почти кротък.

Валда леко се намръщи. Радам Асунава можеше и да е Върховен инквизитор, но все пак си беше Разпитвач. Докато Валда бе лорд-капитан, Помазан от Светлината, а не „синко“.

— Не, доколкото ми се струва — отвърна той навъсено.

Асунава въздъхна. Изпитото му лице бе живо въплъщение на праведно страдание, дотолкова, че потта по него можеше да се вземе за сълзи, но хлътналите му очи като че ли горяха със същия зной, стопил всеки излишък на плът. На плаща му беше извезана само гегата, без слънцето, тъй щото той сякаш стоеше извън Чедата. Или над тях може би.

— Времената са тревожни. Крепостта на Светлината приютява вещица.

Валда потисна порива да го изгледа накриво. Страхливци или не, Разпитвачите можеха да са опасни дори и за един лорд-капитан. Този мъж можеше и да не е в състояние да обеси една Амирлин, но положително мечтаеше да бъде първият, който ще обеси една кралица. На Валда му беше все едно дали Мургейз ще загине, стига това да не станеше преди от нея да бъде измъкната всичката възможна полза. Той не отговори нищо и дебелите посивели вежди на Асунава се смъкнаха толкова ниско, че очите му сякаш занадничаха от кухините на пещери.

— Времената са тревожни — повтори той — и не бива да се позволи на Ниал да погуби Чедата на Светлината.

Валда заразглежда продължително картината. Художникът сигурно беше добър или не чак толкова — от тези неща той не разбираше, а и му беше все едно. Но беше докарал добре оръжията и броните на стражата, въжето и бесилката изглеждаха истински. От тези неща Валда разбираше.

— Готов съм да слушам — рече най-после той.

— Тогава ще поговорим, синко. По-късно, когато ще има по-малко очи да видят и уши да чуят. Светлината да те освети, синко.

Асунава се отдалечи без дума повече, но стъпките му заотекваха, сякаш искаше да впечата всяка своя стъпка в камъка. Чедата се закланяха дълбоко, докато ги подминаваше.

От един тесен прозорец високо над двора Педрон Ниал видя как Валда слезе от коня и размени няколко думи с младия Борнхалд, след което закрачи гневно по каменните плочи и влезе. Валда винаги беше гневен. Ако имаше някакъв начин да прибере чедата от Тар Валон и да остави там Валда сам, Ниал с радост щеше да го приложи. Валда беше доста добър боен командир, но бе по-пригоден да разбунва тълпите. Всичките му представи за тактика се свеждаха до атаката и цялата му представа за стратегия се изчерпваше с атаката.

Ниал поклати глава и се запъти към залата си за аудиенции. Имаше си по-важни неща, за които да се тревожи. Мургейз продължаваше да упорства като войска, заела височините, и отказваше да признае, че всъщност е в дъното на долината, от която няма изход, и че тъкмо противникът й държи височините.

Когато Ниал влезе в преддверието, Балвер се надигна и каза:

— Омерна беше тук, милорд. Остави тези неща за вас. — И докосна купчина листа, превързани с червена лента, на масата. — И това. — Устните му се свиха и той извади от джоба си тънка костена тръбичка.

Ниал пое тръбичката, измърмори тихо и се затътри към вътрешното помещение. С всеки ден Омерна ставаше все по-некадърен, странно защо. Това, че си оставаше докладите на Балвер, беше достатъчно неприятно, колкото и да бяха пълни с глупости, но дори некадърник като Омерна трябваше да има достатъчно ум в главата, за да не предава тръбичките с трите червени ивици на друг освен лично на Ниал. Той вдигна тръбичката до светилника, за да огледа восъка. Не беше счупен. Огън трябваше да запали той под задника на Омерна, страх от Светлината да му внуши. Никаква полза нямаше от него като прикритие, ако не си играеше ролята на съвършен шпионин възможно най-усърдно.

Съобщението пак идваше от Варадин, с личния шифър на Ниал, изписан с разкривения паешки почерк върху листчето тънка хартия. Той за малко щеше да го изгори, без да го е дочел, но нещо в края привлече погледа му. Започна го отначало, грижливо възпроизвеждайки шифъра в ума си. Искаше да е съвсем сигурен. Също както и миналия път, изреждаха се дивотии за Айез Седай на каишки и странни зверове, но точно в края… Варадин беше помогнал на Асидим Файсар да си намери скривалище в Танчико; щял да се опита да измъкне Файсар, но охраната на Предтечите била толкова здрава, че и шепот не можел да прехвърли стените на крепостта без тяхно разрешение.

Ниал замислено потърка брадичката си. Файсар беше един от онези, които той беше пратил в Тарабон, за да види какво може да се спаси. Файсар не знаеше нищо за Варадин, а Варадин също така не биваше да знае нищо за Файсар. Охраната на Предтечите била толкова здрава, че и шепот не можел да прехвърли стените на крепостта без тяхно разрешение. Драсканици на побъркан.

Той пъхна хартийката в джоба си и се върна в преддверието. Тарабон беше яма, гъмжаща от отровни усойници и плъхове, но…

— За колко време твой куриер може да стигне до Танчико?

Балвер дори не примигна. Нямаше да покаже изненада дори конят му да проговори с човешки глас.

— Проблемът ще е със смяната на конете, след като прекоси границата, милорд. Обикновено, бих казал, за двадесет дни оттук и обратно, може би няколко дни по-малко. Но в днешни времена — два пъти повече, ако има късмет. А може би два пъти повече само за да стигне до Танчико.

От връщането му нужда нямаше да има, но това Ниал го премълча.

— Уреди го, Балвер. След час писмото ще е готово. Лично ще поговоря с куриера. — Балвер кимна, но като че ли бе оскърбен от нещо. Негова работа. Ако Ниал можеше да си свърши работата, без да бъде издаден Варадин… Съвсем ненужни предпазни мерки, ако се беше побъркал, разбира се, но ако не…

Ниал се върна в стаята си и отново огледа съобщението на Варадин, а после поднесе хартийката на пламъка на светилника и се загледа как пламва. Прахта стри между пръстите си.

Следваше четири правила, свързани с действието и с информацията. Никога не си съставяй план, преди да си научил колкото може повече за противника си. Никога не се бой да промениш хода на замислите си, когато получиш информация. Никога не се заблуждавай, че знаеш всичко. И никога не очаквай, че ще научиш всичко. Този, който чака да научи всичко, така си остава в шатрата, докато противникът му я подпалва над главата му. Ниал твърдо следваше тези правила. Веднъж само си беше позволил да ги изостави, доверявайки се на „подозрение“. В Джамара, без никаква друга причина освен някакъв смътен гъдел в тила си, бе разположил една трета от войската си да пази проходите, за които всички твърдяха, че били „непроходими“. Докато прекарваше останалата част от силите си да съкрушат мурандийците и алтарците, една иллианска армия, за която се смяташе, че се намира на стотина мили разстояние, се промъкна през тези „непроходими“ проходи. Единствената причина да се оттегли, без да претърпи крах, беше „чувството“. А сега отново усещаше този гъдел.

— Не му вярвам — твърдо заяви Таланвор. — Напомня ми за един млад мошеник, когото видях веднъж на един панаир, тип с невинно като на бебенце лице, който те гледа в очите и ти се усмихва, докато пъха граховото зърно под чашката.

Този път Мургейз поне овладя гнева си лесно. Младият Петер им бе докладвал, че чичо му най-после бил измислил начин как да ги измъкне от Крепостта на Светлината, нея и останалите. Пречката се бяха оказали останалите. Торвин Баршоу отдавна бе заявил, че нея самата може да измъкне лесно, но тя не можеше да ги остави на милостта на Белите плащове. Дори и Таланвор.

— Чувствата ти ще си ги отбележа — каза тя. — Стига да не позволиш да ти пречат. Да имаш някоя поговорка, която да става за случая, Лини? Нещо във връзка с младия Таланвор и неговите чувства? — Светлина, защо изпитваше толкова удоволствие да му се подиграва? Той почти бе стигнал до измяна, но тя бе неговата кралица, а не… Останалата част от мисълта така и остана недовършена.

Лини седеше край прозореца и навиваше кълбо синя прежда от чилето, което Бреане държеше в протегнатите си ръце.

— Петер ми напомня за онзи младок ратай в конюшните, точно преди да заминеш за Бялата кула. Дето направи дечица на две от прислужничките и го хванаха, докато се опитваше да избяга от палата с торба, пълна със сребърните прибори на майка ти.

Мургейз стисна челюсти, но нищо не можеше да развали удоволствието й, дори и погледът на Бреане, сякаш и на нея трябваше да й се даде право да си изрази мнението. Петер много се радваше на предстоящото бягство на Мургейз. Разбира се, това отчасти се дължеше на очакванията му да получи някакво възнаграждение от чичо си за своето участие — поне отчасти това се долавяше в приказките му: намеци за това какво го чакало при провал — но младежът направо затанцува от радост, когато тя се съгласи с плана, според който всички щяха да бъдат измъкнати от Крепостта още днес и по изгрев слънце щяха да са извън Амадор. Далеч от Амадор и на път за Геалдан, където нямаше да се обвържат с войници, които да оплетат Андор в конците си. Преди два дни беше дошъл самият Баршоу, за да им разкрие замисъла си, предрешен като дребен амбулант, продаващ игли и гранчета прежда, нисък набит мъж с голям нос, неспокойно шаващи очи и превзети устни, въпреки че думите му излизаха от тях достатъчно почтително. Трудно беше да се повярва, че е чичо на Петер — двамата изглеждаха толкова различни, — още по-малко да го вземе човек за уличен продавач. Въпреки това неговият план изглеждаше великолепен в своята простота, макар и не съвсем достоен за кралица, и бяха необходими само достатъчно хора извън Крепостта, за да може да се осъществи. Мургейз просто трябваше да бъде изкарана извън Крепостта на Светлината, заровена на дъното на волска кола, пълна с кухненска смет.

— Значи всички вече знаете какво да правите — каза тя. Докато тя самата си беше в покоите, всички останали можеха да се движат с относителна свобода. Всичко зависеше от това. Е, не чак всичко, но определено измъкването на всички останали, с изключение на самата нея. — Лини, двете с Бреане трябва да сте в двора на перачниците, когато камбаната удари за вечеря. — Лини кимна добродушно, но Бреане я изгледа нацупено. Това го бяха повтаряли вече двадесетина пъти. Въпреки това Мургейз не искаше да допуснат грешка, заради която някой от тях да остане. — Таланвор, ти ще си оставиш меча и ще ни чакаш в хана „Дъба и тръна“. — Той отвори уста да възрази, но тя твърдо го прекъсна. — Възраженията ти вече ги чух. Можеш да си намериш друг меч. Те ще са сигурни, че ще се върнеш, ако си го оставиш тук. — Той направи гримаса, но накрая кимна. — Ламгвин ще ни чака при „Златната глава“, а Бейзъл и…

Чу се припряно почукване на вратата и тя се открехна. Подаде се плешивата глава на Бейзъл.

— Моя кралице, дошъл е един човек… Чедо… — Той хвърли поглед през рамо към коридора. — Дошъл е един Разпитвач, кралице. — Ръцете на Таланвор посегнаха към дръжката на меча му, както можеше да се очаква — и нямаше да си ги дръпне, ако не му бе направила жест на два пъти, и при това с гримаса.

— Пусни го. — Тя успя да придаде спокойствие на гласа си, но в корема й панически запърхаха пеперуди. Разпитвач? Нима всичко, което се подреждаше така добре, изведнъж щеше да се провали с гръм и трясък?

Висок мъж с ястребов нос избута Бейзъл от пътя си и тръшна вратата под носа му. Бяло-златистата му туника и пурпурната гега на рамото му обозначаваха ранга му на Инквизитор. С Ейнорн Сарен лично не беше се запознавала, но й го бяха показвали. На лицето му бе изписана непоклатима самоувереност.

— Поканена сте при лорд капитан-командира — обяви той хладно. — Трябва да се явите веднага.

Мислите на Мургейз запърхаха по-бързо и от пеперудите. Свикнала беше да я привикват — сега, след като я държеше в Крепостта, Ниал не идваше при нея — беше привиквана многократно, за да чуе поредните му поучения за нейния дълг към Андор или на уж приятелски разговор, който трябваше да й покаже, че Ниал е загрижен от сърце за нейните интереси и интересите на Андор. Свикнала беше с това, но не и точно с такъв пратеник. Предадяха ли я на Разпитвачите, увъртания нямаше да има. Асунава щеше да изпрати достатъчно хора, за да я извлекат от „личните й покои“ заедно с всичките й хора. Виж, с него се беше срещала — помислеше ли си за това, кръвчицата й се смразяваше. Защо й бяха изпратили Инквизитор? Тя изрече въпроса си гласно и Сарен и отвори със същите ледени нотки.

— Бях с лорд капитан-командира и имах работа насам. Свърших си работата и сега ще ви заведа. В края на краищата вие сте кралица, моите уважения. — Всичко това прозвуча леко отегчено, малко нетърпеливо, а последното — с нотка на насмешлива ирония. Не и топло обаче.

— Добре — отвърна тя.

— Може ли да придружа моята кралица? — Таланвор се поклони официално; добре поне че се стараеше да показва почитание пред външни лица.

— Не. — Предпочиташе вместо него да вземе Ламгвин. Не, който и да е от мъжете щеше да създаде впечатлението, че смята, че се нуждае от лична охрана. Сарен я плашеше почти толкова, колкото Асунава и тя не смяташе да му позволи да забележи и намек за този страх. Затова изписа на устните си небрежно търпелива усмивка.

— Разбира се, тук не се нуждая от никаква защита.

Сарен също се усмихна, или поне устните му. Сякаш се смееше на нея.

Отвън, след като Бейзъл и Ламгвин я изгледаха колебливо, тя за малко да промени мнението си за придружителите; щеше да го направи, ако не си поговори с вътрешния си глас. Но двамата мъже едва ли щяха да могат да я защитят, ако това се окажеше добре обмислен капан, а да си промени намерението щеше да е проява на слабост. Докато крачеше по каменните коридори със Сарен, определено се почувства слаба — и помен нямаше от кралицата в нея. Не. Навярно щеше да запищи като всеки друг, ако Разпитвачите я натикаха в тъмниците си — е, в тази работа нямаше никакво „може би“; не беше чак такава глупачка, че да си въобрази, че кралската плът е по-различна от тази на другите хора — но дотогава щеше да бъде такава, каквато е. Съвсем съзнателно се постара да укроти пърхащите пеперуди.

Сарен я поведе през един покрит с каменни плочи двор, в който голи до кръста мъже дялаха дървени колове.

— Къде отиваме? — попита тя настоятелно. — Това не е пътят, по който съм минавала до кабинета на лорд капитан-командира. Някъде другаде ли отиваме?

— Превеждам ви по най-краткия път — отвърна сухо Сарен. — Имам по-важни неща, за които трябва да се погрижа от… — Не довърши, нито забави крачка.

Не й оставаше никакъв избор освен да го последва по някакъв коридор, обграден от дълги помещения, пълни с тесни кревати, повечето от тях — запълнени с разсъблечени до кръста, ако не и повече, мъже. Тя задържа очите си приковани в гърба на Сарен, съчинявайки хапливите фрази, с които щеше да изприщи Ниал. После минаха през някаква конюшня, където вонеше тежко на конска пот и тор, а в единия ъгъл някакъв налбантин подковаваше коне, след това тръгнаха по друг коридор с казармени помещения, после по друг, с кухненски помещения от едната страна, от които лъхаше тежка миризма на готвено, и в още един двор… тя се закова на място.

Посред двора стърчеше високо бесило. Три жени и над дузина мъже го изпълваха цялото, с вързани ръце и крака и с клупове на шиите. Някои ридаеха жално; повечето изглеждаха ужасени. Последните двама бяха Торвин Баршоу и Петер, момчето по риза наместо червено-бялото палто, което му бе приготвила. Петер не плачеше, но чичо му — да. Петер изглеждаше прекалено изплашен, за да се сети да заплаче.

— За Светлината! — извика един белоплащ офицер и друг Бял плащ изтласка дълъг лост в края на бесилката.

Капаците по дървения подиум на бесилката се разтвориха с трясък и жертвите пропаднаха. Изпънатите въжета се разлюляха, докато осъдените се давеха в последна глътка за живот, вместо да умрат мигновено със скършен враг. Петер бе един от тях. И с него умря великолепно замисленото й бягство. Сигурно трябваше да помисли повече за него, но мисълта й изцяло беше погълната от проваленото бягство и как да се измъкне от клопката, в която беше попаднала. От клопката, в която бе хваната — и заедно с нея цял Андор.

Сарен я гледаше втренчено: явно очакваше да изпадне в несвяст или да повърне.

— Толкова много наведнъж? — каза тя, горда, че гласът й не трепна. Въжето на Петер най-после бе престанало да трепери и сега само леко се полюшваше. Спасение нямаше.

— Тук бесим Мраколюбци всеки ден — отвърна сухо Сарен. — В Андор може би ги освобождавате с кратко нравоучение. Ние — не.

Мургейз срещна погледа му. Най-късият път? Това значи беше новата тактика на Ниал. Не я изненада, че изобщо не й споменаха за планираното й бягство. Ниал беше твърде хитър за такова нещо. Тя беше негова почетна гостенка, а Петер и чичо му бяха обесени случайно, заради някакво престъпление, нямащо нищо общо с нея. Кой щеше да е следващият, когото щяха да качат на бесилото? Ламгвин или Бейзъл? Лини или Таланвор? Странно но представата за Таланвор с клуп на шията я нарани повече, отколкото представата за Лини. Над рамото на Сарен тя зърна Асунава, на един прозорец, гледащ към бесилката. Гледаше нея. Възможно бе това да е негово дело, не на Ниал. Но това беше без значение. Нямаше да позволи хората й да загинат за нищо. Не можеше да позволи Таланвор да загине.

Тя вдигна подигравателно вежда и каза:

— Ако от това са ви омекнали коленете, предполагам, че ще трябва да изчакаме, докато съберете сили. — С безгрижен глас, изобщо незасегнат от видяното. Светлина, дано да не повърнеше.

Лицето на Сарен помръкна, той се обърна и закрачи напред. Тя го последва с царствена походка, без да поглежда към прозореца на Асунава, стараейки се да не мисли за бесилото.

Това със сигурност беше най-краткият път, защото в следващия коридор Сарен я поведе нагоре по стръмно стълбище и тя се озова пред залата за аудиенции на Ниал по-бързо, отколкото помнеше да е взимала разстоянието преди. Както обикновено, Ниал не стана и за нея нямаше свободен стол, затова тя се оказа принудена да стои права пред него като някоя молителка. Ниал изглеждаше разсеян; седеше мълчаливо и се взираше в нея, без всъщност да я вижда.

Беше спечелил, а дори не я виждаше. Това я подразни. Светлина, той беше спечелил. Може би трябваше да се върне в покоите си. Ако кажеше на Таланвор, Ламгвин и Бейзъл да й отворят път с оръжие, щяха да се опитат. Щяха да загинат, както а тя самата, Никога не бе държала меч, но ако им го заповядаше, и тя щеше да хване меч. Щеше да загине и Елейн щеше да наследи Лъвския трон. Щеше, след като ал-Тор бъдеще изтласкан. Бялата кула щеше да се погрижи Елейн да получи онова, което й принадлежи. Кулата. Ако Кулата осигуреше трона на Елейн… Струваше й се налудничаво, но въпреки това тя се доверяваше на Кулата по-малко, отколкото дори на Ниал. Не, трябваше да спаси сама Андор. Но цената! Цената трябваше да се плати.

Наложи се да измъкне думите от устата си насила.

— Готова съм да подпиша вашия договор.

Ниал отначало като че ли не я чу. После примигна и изведнъж се разсмя сухо и поклати глава. Това също така я подразни. Правеше се на изненадан; пълни преструвки. Не беше се опитала да бяга. Беше гостенка. Искаше й се него да види на бесилото.

Той се задейства толкова бързо, че почти заличи впечатлението от доскорошната си апатия. Само след няколко мига мършавият му секретар се появи с дълъг пергамент, на който всичко вече беше изписано, дори с едно копие от Печата на Андор, което самата тя не можеше да различи от оригинала.

Колкото и да нямаше избор, тя демонстративно изчете условията. Не се оказаха по-различни от това, което беше очаквала. Ниал щеше да поведе Белите плащове да й върнат трона, но това си имаше цена, макар да не беше посочена изрично. Хиляда Бели плащове на гарнизон в Кемлин, с техните собствени съдилища, извън закона на Андор и за вечни времена. Белите плащове щяха да са с равни права с тези на Гвардията на кралицата в цял Андор, за вечни времена. Цял живот щеше да й отнеме, за да отмени подписа си под всичко това, както и на Елейн, но алтернативата беше ал-Тор с Лъвския трон като негов трофей. Ако изобщо някоя жена седнеше отново на него, това щеше да е Еления или Неан, или някоя друга от същата мая, и то като кукла на ал-Тор. Или това, или Елейн като кукла на Кулата — но тя не можеше да се принуди да се доверява повече на Кулата.

Тя изписа името си четливо и натисна копието на Печата в червения восък, който секретарят на Ниал изля в долния край на свитъка. Лъвът на Андор, обкръжен от Короната на розата. Ето, станала беше първата кралица, приела чужди войски на андорска земя.

— Кога ще… — Оказа се по-трудно да го произнесе, отколкото беше очаквала. — Кога ще тръгнат легионите ви?

Ниал сведе поглед към масата. На нея нямаше нищо освен перото и мастилото, паничката с пясък и парчето восък за печата, сякаш съвсем наскоро беше написал някакво писмо. Той доизписа подписа си върху договора и впечата собствения си печат, лъчисто слънце върху златист восък, след което връчи свитъка на секретаря си.

— Прибери го в архивите, Балвер. Боя се, че няма да мога да тръгна толкова бързо, колкото се надявах, Мургейз. Има нови обстоятелства, които трябва да обмисля. Те не ви засягат. Трябва просто да преценя как да се придвижа в райони, които не са свързани с Андор. Настоявам да го приемете просто като малко допълнително време, в което мога да се насладя на компанията ви.

Балвер се поклони плавно, макар и донякъде превзето, но тя можеше да се закълне, че за много кратък миг очите му трепнаха, пълни с изненада. Тя самата за малко щеше да зяпне. Толкова я притискаше и притискаше, а сега се оказва, че имал да обмисля и други неща? Балвер излезе бързо, като че ли уплашен Мургейз да не се опита да издърпа договора от ръката му и да го скъса, но това беше последното нещо, което можеше да й хрумне. Най-малкото нямаше да има повече бесилки. С останалото щеше да се справи когато му дойдеше времето. Стъпка по стъпка. Упорството й се беше провалило, но сега отново беше спечелила време — нечакан дар, който трябваше да се използва добре. Да се наслади на компанията й значи?

Тя се помъчи да се усмихне топло.

— Голяма тежест падна от раменете ми. Кажете ми, играете ли на камъчета?

— Смятат ме за добър играч. — Усмивката, с която й отвърна, отпървом бе изпълнена с изненада, после стана насмешлива.

Мургейз се изчерви, но се постара лицето й да не издаде гнева й. Навярно беше по-добре сега той да си помисли, че е прекършена. Никой нямаше да държи под око един прекършен противник или да му отдава особено внимание, и ако проявеше малко повече предпазливост, с времето щеше да може да започне да възвръща позициите си и да си възстанови онова, което бе отстъпила, преди войските му да напуснат Амадиция. Преди време беше имала много добър учител в Играта на Домове.

— Ще се постарая да не се окажа твърде слаб партньор, стига да пожелаете да играем. — Тя самата бе много повече от добра, но разбира се, щеше да се наложи да губи, макар и не толкова лесно, че да го отегчи. А колко мразеше да губи!

Навъсен, Асунава забарабани с пръсти по позлатената облегалка на стола си. Над главата му изпъкваше изкусно изработената и лакирана в пурпур овчарска гега сред чисто белия диск на високата облегалка.

— Вещицата е изплашена — промърмори той.

Сарен отговори все едно че го бяха обвинили.

— На някои хора бесилото им действа така. Мраколюбците са били заловени вчера — казаха ми, че припявали някакъв нов химн в чест на Сянката, когато Тром разбил вратата. Проверих, но никой не се е сетил да ги разпита дали имат някаква връзка с нея. — Добре поне че не запристъпва на място — стоеше изпънат самоуверено, както би трябвало да стои всяка Ръка на Светлината.

Асунава му махна с ръка да спре обясненията си. Разбира се, че нямаше никаква връзка освен факта, че тя беше вещица, а те — Мраколюбци. Вещицата в края на краищата се намираше в Крепостта на Светлината. Въпреки това нещо го глождеше.

— Ниал ме прати да му я доведа все едно че съм му някакво псе — изръмжа Сарен. — За малко да повърна, докато стоях толкова близо до тази вещица. Ръцете ми сами искаха да я стиснат за гърлото.

Асунава не си направи труд да му отговори. Ниал, разбира се, мразеше Ръката. Повечето хора мразеха онова, от което се бояха. Сега обаче той самият се бе съсредоточил върху Мургейз. Тя в никакъв случай не можеше да се нарече слаба. Определено бе успяла да устои на Ниал достатъчно дълго — повечето хора на нейно място щяха да рухнат още щом се озовяха в Крепостта на Светлината. В края на краищата, ако се бе оказала слаба, тя щеше да провали част от плановете му. Всички подробности ги бе подредил в ума си, всеки ден от съда над нея, подръка с посланиците от всяка земя, която все още можеше да прати такива, докато най-сетне не дойдеше признанието й, изтръгнато така умело, че никой да не забележи и белег по тялото й, а след това — церемониите, придружаващи екзекуцията й. Специална бесилка само за нея, която след това да бъде запазена в памет на това събитие.

— Да се надяваме, че ще продължи да се съпротивлява на Ниал — каза той с усмивка, която някои можеха да нарекат кротка и благочестива. Дори търпението на Ниал не можеше да трае вечно — все някой ден щеше да я предаде в ръцете на правосъдието.