Господарят на хаоса

Глава 53Празникът на светлините

Хората, танцуващи по улиците на Кайриен, вбесяваха Перин — беше почти невъзможно човек да си пробие път. Покрай него се изниза танцуваща върволица, водена от някакъв тип, свирещ на флейта; накрая подскачаше дебела ниска жена, която се смееше весело и пусна едната си ръка от кръста на мъжа пред себе си, за да придърпа и Перин да подскача. Той поклати глава и дали жълтите му очи я изплашиха, или лицето му изглеждаше толкова мрачно, колкото се чувстваше самият той, но жената преглътна веселото си настроение и се остави върволицата да я отнесе, озъртайки се боязливо през рамо, докато тълпата не я скри. Жена с побеляла коса, но все още хубаволика, обгърна с тънките си ръце врата на Перин и вдигна жадно устата си към него. И изглежда, се стресна, когато Перин леко я повдигна под мишниците и я отмести от пътя си. Група мъже и жени на неговите години, които подскачаха под музиката на няколко тамбури, се скупчиха около него, разсмяха се бурно и го задърпаха за палтото. Това, че заклати глава, не ги спря, докато той не изблъска силно един от мъжете и не изръмжа на останалите като водач на вълча глутница. Смехът им се стопи тутакси и те го зяпнаха удивени, а после се разреваха, опитвайки се да подражават на ръмженето му, докато тълпата не ги скри.

Беше първият ден от Празника на светлините, най-късият ден в годината, и градът празнуваше по начин, какъвто Перин никога не си беше представял. В Две реки щяха да танцуват, но това тук… Кайриенците, изглежда, бяха решени през двата дни на празненствата да си го върнат за цяла година трезва сдържаност. Бяха захвърлили всякакво благоприличие и всяка преграда между благородници и простолюдие беше изчезнала, поне публично. Запотени жени в груби дрехи сграбчваха изпотени мъже в тъмни коприни и ги повличаха към танците; мъже с каруцарски палта и конярски кожени елеци въртяха в ръцете си жени със скъпи рокли. Гологърди мъже наливаха вино на себе си и на всеки, който се спреше до тях. Очевидно всеки мъж можеше да целуне която и да е жена и всяка жена да нацелува който си иска мъж — и го правеха съвсем безпътно, накъдето и да извърнеше Перин очи. Стараеше се да не се взира прекалено. Някои от благородничките с коси, прибрани на изящни кулички от къдрици, дори се бяха разголили до кръста, под къси пелеринки, без дори да си дават труд да ги държат притворени. А немалкото жени от простолюдието, които бяха зарязали блузите си, хич дори не се и притесняваха, че нямат по себе си нищо, освен косите си, които в повечето случаи не бяха достатъчно дълги; и пиеха и пееха също толкова подивели като мъжете. Бурен смях надмогваше хилядите различни свирни на флейти, барабани и рогове, цитри, битерни и ксилофони.

Женският кръг на Емондово поле щеше да се разпищи от ужас, а мъжете в Селския съвет щяха да си глътнат езиците, но скверните безумства, които се вихреха около него, бяха най-дребният трън, който бодеше Перин и го правеше толкова раздразнен. Няколко часа, беше му казала Нандера, но Ранд го нямаше вече от шест дни. Мин или беше заминала с него, или беше отишла при айилците. И като че ли никой нищо не знаеше. С изключение на една, на име Сорилея, Мъдрите му се измъкваха досущ като Айез Седай всеки път, когато се опиташе да притисне някоя; Сорилея обаче му се сопна грубо да си гледал жената и да не си пъхал носа в неща, които не били работа на влагоземците. Той нямаше представа как Сорилея беше разбрала, че си има неприятности с Файле, а и не го интересуваше. Можеше да усети нуждата на Ранд от него като сърбеж навсякъде по кожата си, по-силен с всеки изминал ден. Сега се връщаше от школата на Ранд, като последна утеха, но всички там се бяха оказали толкова погълнати от пиенето, танците и разврата, колкото всички останали в Кайриен. Някаква жена на име Идриен му беше посочена като главата на школата, но след като успя с немалко затруднение и немалък смут да прекъсне целувките й с някакъв младеж, който можеше да е неин син, само колкото да й зададе въпроса си, единственото, което тя можа да му каже, беше, че навярно някакъв мъж на име Фел би могъл да знае нещо, а Фел се оказа, че танцува като побеснял с три млади жени, които можеха да му бъдат внучки. При това и с трите наведнъж. Фел, изглежда, не можеше да си спомни и собственото си име, което никак не беше чудно при тези обстоятелства. Да го изгори дано Ранд! Духнал беше нанякъде, без дума да каже, след като знаеше за видението на Мин, след като знаеше, че щеше да има отчаяна нужда от Перин. Дори Айез Седай явно се бяха възмутили. Същата сутрин Перин бе разбрал, че още преди три дни си били тръгнали за Тар Валон, след като казали, че нямало смисъл да остават повече. Какви ли ги беше забъркал Ранд? Сърбежът караше Перин да му се доще да захапе нещо.

Когато се добра до Слънчевия палат, всички светилници бяха запалени и навсякъде горяха свещи; коридорите блестяха като безценни камъни. В Две реки също всяка къща щеше да е осветена и всяка налична лампа и свещ щеше да е запалена и да гори чак до изгрев слънце вдругиден. Повечето дворцови слуги бяха наизлезли по улиците, а малкото, които бяха останали, като че ли повече се смееха, танцуваха и пееха, вместо да вършат някаква работа. Дори тук някои от жените се бяха разголили до кръста — момичета, едва пораснали да им се разреши да си пуснат плитки в Две реки, както и сивокоси бабички. Айилците по коридорите изглеждаха отвратени — нещо, което не се случваше много често. Девите специално изглеждаха освирепели, макар Перин да подозираше, че това няма нищо общо с голотията на кайриенките — Девите все повече и повече заприличваха на настъпени котки с всеки изминал ден, откакто Ранд го нямаше.

Този път Перин закрачи по коридора най-открито. Почти му се дощя Берелайн да изникне отнякъде и да му се нахвърли. Образът, който просветна в ума му, беше как я стиска със зъби за тила и я разтърсва, докато не побегне от него с подвита опашка. За щастие сигурно, но стигна до покоите си, без тя да му се мерне пред очите.

Когато влезе, Файле почти вдигна очи от таблата с камъчета — Перин бе готов да се закълне, че ги вдигна. Миризмата на ревност продължаваше да лъха от нея, но това не беше най-силното; по-остър беше гневът, макар и не в най-страховитата си мощ, и почти толкова силен колкото един плосък, тъп мирис, който той различи като разочарование. Защо пък сега беше и разочарована от него? Защо не можеше просто да му заговори? С една дума само да намекнеше какво и как е било, и той бе готов на колене да приеме вината за всичко, което искаше да струпа на главата му. Но не, тя само постави едно черно камъче и промърмори:

— Твой ред е, Лоиал. Лоиал?

Ушите на Лоиал помръдваха притеснено и веждите му бяха провиснали. Огиерът можеше и да няма забележителен усет за миризма, — е, във всеки случай не повече, отколкото Файле — но можеше да усети настроение там, където един човек нямаше да забележи нищо. Когато Перин и Файле се окажеха в една стая с него, Лоиал като че ли беше готов да се разплаче. Сега той само въздъхна като вятър, духнал в пещера, и постави едно бяло камъче на мястото, откъдето щеше да започне да заклещва част от камъчетата на Файле, стига тя да не забележеше. Тя обаче сигурно щеше да забележи — двамата с Лоиал бяха съвсем равностойни играчи, много по-добри от Перин.

Сюлин пристъпи до вратата на спалнята с възглавница в ръцете и изгледа Файле и Перин намръщено. Миризмата й напомни на Перин за вълчица, на която съвсем й е писнало от вълчетата, дърпащи опашката й. Освен това миришеше на тревога. И на страх, странно. Макар че какво толкова му беше странното една белокоса прислужница да мирише на страх — дори да беше Сюлин с нейното нарязано от белези лице.

Перин дръпна от лавицата някаква книга с кожена подвързия и с позлата, отпусна се в един от столовете и я разтвори напосоки. Но не се зачете, нито погледна коя точно книга е избрал. Вдиша дълбоко и изхвърли през ноздрите си всичко, което не идваше от Файле. Разочарование, гняв, ревност, а под това, под бледия оттенък от билковия аромат на сапуна й дори, беше самата тя. Перин я вдиша жадно. Една дума; една думичка само трябваше да му каже.

На вратата се почука и Сюлин закрачи към нея — мяташе червено-белите си поли и поглеждаше свирепо към Перин, Файле и Лоиал, сякаш се чудеше защо някой от тях не стане да отвори. Изсумтя съвсем открито, когато видя Добрайн — изглежда, го правеше много често, откакто Ранд изчезна — но след това вдиша дълбоко, за да се стегне, и видимо се насили да изрази раболепна кротост с дълбок поклон, при което почти опря лице в пода. И внезапно се разтрепера. Миризмата на гнева й се стопи и дори тревогата й се погълна от някаква миризма, като хиляди тънки като косъмчета, остри като иглички трески. Перин бе помирисвал срам и преди, но този път бе готов да се закълне, че горката жена може да умре от него. Помирисвал бе горчивата сладост, излъчвана от жените, когато се разплачат от чувства.

Добрайн, разбира се, дори не я погледна. Хлътналите му очи изгледаха Перин сериозно, дори мрачно. От Добрайн не лъхаше на пиене дори съвсем смътно и нямаше вид на човек, който е танцувал. Единствения път, когато Перин го беше виждал преди, му се беше сторило, че мирише на предпазливост; не на страх, но все едно, че се промъква през гъст лес, пълен с отровни змии. Тази миризма днес беше десет пъти по-силна.

— Милостта да ви закриля, лорд Айбара — каза Добрайн и сведе глава. — Мога ли да поговоря с вас насаме?

Перин остави книгата на пода до стола си и му махна към другия срещу него.

— Светлината да ви освети, лорд Добрайн. — Щом той държеше да е официален, и Перин можеше да бъде официален. Но си имаше граници. — Каквото и да имате да ми кажете, жена ми може да го чуе. Нямам никакви тайни от нея. А Лоиал е мой приятел.

Усети погледа на Файле. Внезапният мирис на нея почти го облада. Странно защо, свърза го с начина, по който тя се любеше с него; когато беше най-нежна, когато целувките й бяха най-горещи, същият аромат почти го обладаваше. Помисли си дали да не каже на Добрайн да си върви — както и на Лоиал и Сюлин; щом Файле миришеше така, сигурно щеше да може да се оправи някак — но кайриенецът вече сядаше.

— Мъж, който може да се довери на жена си, лорд Айбара, е благословен с милост безмерна. — Все пак Добрайн го изгледа за миг преди да продължи. — Днес Кайриен претърпя две нещастия. Тази сутрин лорд Марингил бе намерен мъртъв в леглото си, от отрова, както изглежда. А скоро след това върховният лорд Мейлан явно е станал жертва на ножа на някакъв бандит по улиците. Твърде необичайни неща по време на Празника на светлините.

— Защо ми казвате това? — каза бавно Перин.

Добрайн разпери ръце.

— Вие сте приятелят на лорд Дракона, а него го няма. — Той се поколеба, а когато продължи, думите сякаш се изтръгваха от устата му с мъка. — Снощи Колавер е вечеряла с много свои гости от по-малките Домове. Даганред, Чулидандред, Анналин, Осиеллин, други. Дребни сами по себе си, но много. Темата е била съюзът им с Дома Сайган и поддръжката за Колавер за Слънчевия трон. Тя почти не се е постарала да прикрие срещата. — Отново замълча и претегли Перин с очи. Каквото и да видя, изглежда, си помисли, че изисква повече обяснения. — Това е повече от странно, тъй като и двамата, Марингил и Мейлан, искаха трона и и двамата щяха да се погрижат тя да се удуши във възглавниците си, ако бяха разбрали.

Най-сетне Перин разбра, макар и не разбираше защо трябва Добрайн да вдига такава паника. Дощя му се Файле да каже нещо — тя беше много по-добра в тези работи от него. Но тя се бе навела над играта и се правеше, че не го гледа.

— Ако смятате, че Колавер е извършила престъпление, лорд Добрайн, би трябвало да се обърнете към… към Руарк. — Щеше да каже Берелайн, но и без това нишката на ревност в миризмата към Файле леко се усили.

— Този айилски дивак? — изсумтя Добрайн. — По-добре към Берелайн, макар че и то не е чак толкова. Признавам, че тази майенска фръцла знае как да въведе ред в един град, но тя си въобразява, че всеки ден е Празника на светлините. Колавер ще я нареже на късчета и ще я сготви с пиперки. Вие сте приятелят на Преродения Дракон. Колавер… — Този път той спря, защото най-сетне схвана, че Берелайн е влязла в стаята, без да чука — носеше нещо дълго, тясно и увито в одеяло.

Перин беше чул щракането на бравата и щом я видя с полуоголената й гръд, яростта почти отми всичко останало в главата му. Беше влязла тук, за да продължи с флиртуванията си пред жена му?! Гневът го вдигна на крака и ръцете му плеснаха гръмотевично.

— Вън! Вън, жено! Вън, веднага! Или ще те изхвърля!

Берелайн толкова се стресна, че изтърва това, което носеше, и отстъпи назад ококорена, въпреки че не излезе. На последната си дума Перин усети, че всички го гледат. Лицето на Добрайн изглеждаше безстрастно, но миризмата му беше на чисто удивление. Ушите на Лоиал бяха щръкнали и трептяха, а долната му челюст беше паднала на гърдите. А Файле, с тази нейна хладна усмивка… Перин нищо не разбра. Очакваше вълните на ревността, след като Берелайн се бе появила точно тук, насред стаята, но защо толкова силно му замириса на наранено?

И изведнъж видя какво бе изтървала Берелайн. Одеялото се беше разгънало и той се взря в меча на Ранд и в колана му с токата на Дракона. Защо ли Ранд ги бе оставил? Перин обичаше да обмисля нещата грижливо — когато си припрян, можеш да нараниш хората, без да щеш. Но мечът на пода му подейства като удар на мълния. Да бързаш бе глупаво, мърляшка работа, когато ковеш, но космите на Перин настръхнаха и от гърдите му изригна дълбок рев.

— Те са го хванали! — изведнъж проплака Сюлин. Гласът й бе толкова пронизителен, че Перин потръпна. — Айез Седай са отвлекли моя първобрат! — Бузите й лъснаха от сълзи.

— Успокой се, добра жено — каза твърдо Берелайн. — Иди в другата стая и се успокой. — И се обърна към Перин и Добрайн. — Не можем да позволим да плъзне мълв…

— Не ме познаваш ти — прекъсна я диво Сюлин, — в тази рокля и с дългата коса. Още веднъж проговори за мен все едно че ме няма, и ще получиш онова, което Руарк ти е дал в Тийрския камък, а ти е трябвало още.

Перин се спогледа объркано с Добрайн и Лоиал, дори с Файле, преди тя да извърне очи. Берелайн, от своя страна, взе ту да пребледнява, ту да се изчервява. Миризмата й беше на чисто унижение, на нещо сгърчено и смачкано.

Сюлин рязко отвори вратата преди някой да е успял да помръдне — Добрайн поне се опита, — и една жълтокоса млада Дева, минаваща по коридора, я видя и й се ухили насмешливо.

— Не ми се хили, Люайн — сопна й се Сюлин. Ръцете й като че ли се раздвижиха, скрити за тях от тялото й, и широката усмивка на Люайн изчезна. — Кажи на Нандера да дойде при мен веднага. И на Руарк. И ми донеси кадин-сор, и ножици да си отрежа косата прилично. Бегом! Ти Фар Дарейз Май ли си, или Шай’ен М’таал? — Жълтокосата Дева хукна по коридора, а Сюлин се върна в стаята, кимна доволно и затръшна вратата. Файле беше зяпнала.

— Милостта ни закриля — изръмжа Добрайн. — Тя нищо не каза на айилката. Обаче сигурно е полудяла. Можем да решим какво да им кажем, след като я завържем и й запушим устата. — И се надигна, сякаш готов да го направи, и дори извади един тъмнозелен шал от джоба на камизолата си, но Перин го хвана за лакътя.

— Тя е айилка, Добрайн — каза Берелайн. — Дева на копието. Само ливреята не разбирам. — Изненадващо, но тази, която си спечели предупредителния поглед на Сюлин, бе тъкмо Берелайн.

Перин бавно издиша. И той бе искал да защити тази белокоса старица от Добрайн? Кайриенецът го гледаше въпросително, — явно все още не се беше отказал от връзването. Перин пристъпи между двамата и вдигна меча на Ранд.

— Искам да се уверя. — Изведнъж забеляза, че стъпките му са го приближили твърде много до Берелайн. Тя изгледа Сюлин с безпокойство и пристъпи към него, сякаш търсеше закрила, но миризмата й беше изпълнена с решимост, не с тревога; миришеше като ловец. — Не обичам да взимам бързи решения — каза той и пристъпи встрани, за да застане до стола на Файле. Без да бърза; просто като мъж, заставащ до жена си. — Този меч все още не доказва нищо. — Файле обаче стана и мина от другата страна на Лоиал. Берелайн се плъзна към Перин — и все така продължаваше да мята боязливи погледи към Сюлин, без капка боязън в миризмата обаче, а ръката й се вдигна, сякаш искаше да го хване под мишница. Той се попремести към Файле, стараейки се да изглежда небрежно. — Ранд каза, че три Айез Седай не могат да му навредят, ако внимава. — Файле заобиколи и застана от другата страна на масата. — Доколкото разбирам, той никога не е допускал повече от три от тях край себе си. — Берелайн продължи да мята умолителни погледи към него и боязливи към Сюлин. — Казаха ми, че само три са дошли тук в деня, в който той замина. — Перин тръгна към Файле, вече малко по-бързо. Тя отново се върна откъм страната на Лоиал. Лоиал беше покрил лицето си с длани и стенеше — доста тихо за един огиер. Берелайн се запромъква след Перин, ококорила бездруго големите си очи — картинка на жена, търсеща закрила. Светлина, колко решително миришеше само!

Перин рязко се извърна към нея и я бутна с вкочанените си пръсти в гърдите толкова здраво, че тя изписка.

— Стой там! — Изведнъж осъзна къде си е пъхнал пръстите и ги дръпна като опарен. Успя обаче да запази гласа си твърд. — Там стой! — Отстъпи от нея и я изгледа толкова твърдо, че и каменна стена можеше да разбие. Можеше да разбере защо ревността на Файле беше като облак, изпълнил ноздрите му, но защо, защо, защо тя сега миришеше по-болезнено, отколкото преди?

— Малко мъже могат да ме накарат да им се покоря — засмя се Берелайн. — Но мисля, че ти си един от тях. — Лицето и тонът й — но по-важното, миризмата й — станаха сериозни. — Отидох да потърся в покоите на лорд Дракона, защото се уплаших. Всички знаеха, че Айез Седай са дошли да го съпроводят до Тар Валон, и не можех да разбера защо са се отказали. Аз лично приех не по-малко от десет посещения от различни Сестри, които ме съветваха какво трябва да правя, след като той отиде в Тар Валон с тях. Изглеждаха съвсем сигурни, че ще го направи. — Тя се поколеба и макар да не гледаше към Файле, Перин остана с впечатлението, че обмисля дали да каже нещо пред нея. Пред Добрайн също така, но повече пред Файле. Миризмата на ловец се върна. — Останах с впечатлението, че трябва да се върна в Майен и че ако не го направя, като нищо мога да бъда върната там под стража.

Сюлин измърмори нещо под носа си, но ушите на Перин го доловиха ясно.

— Руарк е глупак. Ако тази наистина му беше дъщеря, нямаше да му остане време за нищо друго освен да я пердаши.

— Десет? — възкликна Добрайн. — Мен ме посети само една. Стори ми се, че се разочарова, когато й дадох да разбере, че съм се заклел във вярност на лорд Дракона. Но десет или една, ключът е Колавер. Тя знае не по-зле от всеки друг, че лорд Дракона е решен да даде Слънчевия трон на Елейн Траканд. — Лицето му се сгърчи. — Елейн Дамодред, така трябваше да е. Тарингейл е трябвало да настоява Мургейз да се омъжи в Дома Дамодред, вместо сам да се ожени в Траканд. Все едно, Елейн Траканд или Елейн Дамодред, тя има не по-слаби претенции за трона от всеки друг, много по-силни от тези на Колавер, и аз съм убеден, че Колавер е уредила убийствата на Марингил и Мейлан, за да разчисти пътя си към трона. Нямаше да се осмели, ако смяташе, че лорд Дракона може някога да се върне.

— Затова значи. — Берелайн свъси чело. — Имам доказателство, че е накарала един слуга да пусне отрова във виното на Марингил — била е небрежна, а аз доведох със себе си двама хващачи на крадци — но не знаех защо. — Тя кимна, приемайки възхитения поглед на Добрайн. — Ще увисне на бесилото за това. Стига да се намери начин да върнем лорд Дракона. Ако не, боя се, че всички трябва да помислим как да останем живи.

Ръката на Перин стисна ножницата, увита с глиганска кожа.

— Аз ще го върна — изръмжа той. Данил и останалите мъже на Две реки не можеха да са на повече от половината път до Кайриен, затруднени в пътя си от тежестта на фургоните. Но разполагаше с вълците. — Дори да се наложи да тръгна сам, ще го върна.

— Не сам — каза Лоиал, мрачно като скърцане на воденичен камък. — Няма да си сам, щом аз съм тук, Перин. — Ушите му изведнъж щръкнаха от смут: той винаги изглеждаше смутен, когато някой разбереше колко е храбър. — В края на краищата, книгата ми няма да завърши много добре, ако Ранд се окаже затворен в Кулата. А едва ли ще мога да опиша спасяването му, ако не съм там.

— Няма да тръгнете сами, огиере — каза Добрайн. — До утре мога да събера петстотин мъже, на които да разчитам. Не знам какво можем да направим срещу шест Айез Седай, но аз спазвам клетвите си. — Той погледна към Сюлин и пръстите му замачкаха шала, който все още държеше. — Но доколко можем да се доверим на диваците?

— Доколкото можем да се доверим на дървоубийците — каза Сорилея от прага и влезе с широка крачка в стаята. С нея влязоха миришещият мрачно Руарк и Амис, с нейното прекалено младо лице за неправдоподобно бялата й коса, и Нандера, от която просто вонеше на убийствен гняв и която носеше вързоп от сиво-кафяво-зеленикава тъкан.

— Вие вече знаете? — отрони невярващо Перин.

Нандера хвърли вързопа на Сюлин.

— Отдавна ти беше време да разбереш, че си срещнала вече своя тох. Почти месец и половина! Дори гай-шайн твърдят, че гордостта ти е прекалена. — Двете жени се скриха в спалнята.

От Файле лъхна миризма на раздразнение.

— Ръчния говор на Девите — измърмори тя, твърде тихо за ушите на останалите, но не и за неговите. Той я погледна благодарно, но тя като че ли пак се беше съсредоточила върху играта. Защо не искаше да вземе участие? Даваше добри съвети и той щеше да й е безкрайно благодарен за всичко, което благоволеше да предложи. Тя постави едно камъче и се намръщи към Лоиал, конто следеше напрегнат Перин и другите.

Мъчейки се да не въздъхне, Перин каза:

— Не ме интересува кой на кого се доверява и кой на кого — не. Руарк, готов ли си да пратиш айилците срещу Айез Седай? Те са шест. Сто хиляди айилци биха ги позадържали сериозно. — Броят, който излезе от устата му, го накара да примигне — дори десет хиляди мъже бяха сериозна сила, — но това беше числото, което Руарк му беше споменавал, а от това, което Перин сам бе видял от айилския лагер по хълмовете, можеше да му се вярва. За негова изненада обаче Руарк замириса на колебание.

— Чак толкова не е възможно — отрони бавно вождът. — Тази заран дойдоха вестоносците. Шайдо са тръгнали с оръжие на юг от Камата на Родоубиеца и нахлуват в сърцето на Кайриен. Сигурно имам достатъчно, за да ги спра — изглежда, не са тръгнали всички — но ако отвлека от тази земя толкова много копия, всичко, което постигнахме, ще трябва да го правим отново. Най-малкото Шайдо ще са оплячкосали този град преди да сме се върнали. Кой знае докъде биха стигнали, дори в други земи, и колко хора ще отвлекат със себе си, твърдейки, че са гай-шайн. — При последното от него лъхна силен мирис на презрение, но Перин не го разбра. Какво значение имаше колко земя ще трябва да бъде възвръщана — или колко души щяха да загинат, — макар че тази мисъл му дойде неохотно, болезнено — заложено срещу Ранд, Преродения Дракон, отведен като пленник в Тар Валон?

Сорилея през цялото време гледаше Перин много съсредоточено. Очите на Мъдрите често караха Перин да се чувства както с Айез Седай — сякаш го претегляха и измерваха. Сорилея го караше да се чувства все едно че са го разглобили като счупен плуг, премерват и оглеждат всеки негов чарк, за да видят дали си заслужава да го поправят, или трябва да го заменят.

— Кажи му всичко, Руарк — каза тя рязко.

Амис сложи ръка на рамото на Руарк.

— Той има правото да го знае, заслон на сърцето ми. Той е полубрат на Ранд ал-Тор. — Гласът й беше много кротък, миризмата — много твърда.

Руарк изгледа Мъдрите решително, а Добрайн — с презрение. После изправи рамене, вдигна глава и каза:

— Мога да взема само Деви и сисвай-айман. — Ако се съдеше по тона и миризмата му, по-скоро бе готов ръката да си отреже, отколкото да изрече тези думи. — Твърде много от останалите не биха танцували копията с Айез Седай. — Устните на Добрейн се извиха презрително.

— Колко кайриенци ще се бият с Айез Седай? — попита тихо Перин. — Шест Айез Седай, а ние нямаме нищо освен стомана. — Колко ли хора можеше да събере Руарк? Все едно — вълци винаги щеше да има. Но колко ли вълци щяха да загинат?

— Аз ще се бия, лорд Айбара — каза Добрайн вдървено. — Аз и моите петстотин мъже, та дори да не са шест, а шестдесет Айез Седай.

Крякането на Сорилея прозвуча като търкане на суха кожа.

— Не се бой от Айез Седай, дървоубиецо. — Изведнъж, смайващо, тънко пламъче затанцува във въздуха пред нея. Тя можеше да прелива!

Когато се хванаха да обмислят плана, тя остави пламъчето да угасне, но то остана в мислите на Перин. Малко, немощно примигващо, то някак си му заприлича на обявяване на война, война на живот и смърт.

— Ако сътрудничиш — каза добродушно Галина, — животът ти ще стане по-приятен.

Момичето я изгледа намусено и се помръдна на столчето, все още малко болезнено. Потеше се обилно, макар че не беше с палто. В шатрата, изглежда, беше горещо; Галина понякога напълно забравяше за топлината. Не за първи път тя се зачуди за тази Мин или Елминдреда, или каквото там й беше истинското име. Първия път, когато я беше видяла, тя бе облечена като момче и дружеше с Нинив ал-Мийра и Егвийн ал-Вийр. И също с Елейн Траканд, но другите две бяха свързани с ал-Тор. Втория път Елминдреда се беше оказала от типа жени, към които Галина изпитваше омраза, превзети и въздишащи непрекъснато, и съвсем явно под личната закрила на Сюан Санче. Как изобщо Елайда се беше оказала такава глупачка, че да я остави да напусне Кулата, Галина не можеше да си представи. Какво ли знание се криеше в главата на това момиче? Навярно Елайда, не заслужаваше да я получи веднага. Използвано по подходящ начин в Кулата, момичето можеше да даде възможност на Галина да спипа Елайда в мрежата си. Въпреки Алвиарин, Елайда се бе превърнала в една от онези силни и способни Амирлини, които държаха здраво всички юзди в ръцете си; вкараше ли я в клетката, това със сигурност щеше да отслаби позициите на Алвиарин. А ако успееше да я използва подходящо още сега…

— Ще поговоря пак с теб, след като ти остане време да размислиш, Мин — каза Галина. — Внимателно си помисли колко сълзи заслужава един мъж.

А когато излезе, се сопна на пазещия пред входа Стражник.

— Този път я пази добре. — Карило не беше пазил по време на снощния инцидент, но с Гайдините нямаше какво толкова да се церемони. Щом изобщо се налагаше да съществуват, с тях трябваше да се отнасят като с войници и нищо повече.

Без да обръща внимание на поклона му, тя се отдалечи от шатрата, като се оглеждаше за Гавин. Този младеж беше отстранен след като плениха ал-Тор, и то съвсем кротко. Не можеше да му позволи да провали всичко, като се опита да отмъсти за майка си. Видя, че Гавин е на коня си в края на лагера и говори на неколцина от онези момченца, които сами се наричаха „Младоците“.

Днес по необходимост се бяха спрели рано и слънцето още беше високо. Тридесет и трите Айез Седай с техните слуги и Стражници — девет Зелени, само тринадесет Червени и останалите Бели, от бившата Аджа на Алвиарин — образуваха внушителен стан, дори без да се броят войниците на Гавин. Много от Сестрите бяха излезли навън или надничаха от шатрите си, почувствали същото като Галина. Фокусът на вниманието им бяха седем Айез Седай, шест от които насядали на столчета около обкован с месинг сандък, поставен така, че да улавя всичката възможна сила на слънцето. Седмата беше Ериан — тя не беше се отделяла от сандъка, откакто ал-Тор бе натикан обратно в него снощи. Веднъж му бяха позволили да излезе, след като се отдалечиха от Кайриен, но Галина подозираше, че Ериан ще иска той да изкара цялата оставаща част от пътуването вътре.

Зелената сестра избухна веднага щом Галина се приближи. Обикновено Ериан изглеждаше много красива, с лице като съвършен блед овал, но сега по бузите й бяха избили червени петна и инак миловидните й черни очи бяха обкръжени с червени петна.

— Той отново се опита да пробие щита, Галина. — Каза го с гняв, смесен с презрение към мъжката му глупост. — Трябва отново да бъде наказан. И държа аз да съм тази, която да го накаже.

Галина се поколеба. Много по-добре щеше да е да накажат Мин — това щеше да сломи ал-Тор. Той определено бе побеснял от гняв, като видя как я наказват заради снощното й избухване, което на свой ред бе предизвикано от това, че тя видя как го наказват. Целият инцидент беше започнал, защото ал-Тор беше разбрал, че Мин е в лагера, след като един от Стражниците безгрижно й беше позволил да походи из тъмното, вместо да я държат скрита в шатрата. Кой можеше да си помисли, че ал-Тор, заслонен и обкръжен, ще подивее така? Не само да се опита да пробие щита, но да убие един Стражник с голи ръце и жестоко да рани друг с меча на първия — толкова тежко, че той загина при Церенето. Наложи се Сестрите бързо да го овържат със Силата.

Ако питаха нея, Галина щеше да събере другите Червени сестри и да опитомят ал-Тор още преди няколко дни. Но след като това й беше забранено, смяташе да го достави в Кулата благополучно, стига да се държеше достатъчно благоразумно. Дори сега единственото, което я интересуваше, беше ефикасността, а най-ефикасното щеше да е да доведат Мин и да го оставят отново да чуе воя и риданията й, да му дадат да разбере, че той е причината за страданието й. Но по случайност двамата загинали Стражници принадлежаха на Ериан и повечето Сестри щяха да сметнат, че тя има право. А и самата Галина предпочиташе Зелената иллианка с кукленското личице да се освободи от яростта си възможно по-скоро.

Галина кимна.

Ранд примигна, когато светлината изведнъж се изля на порой в сандъка. Не можа да се сдържи да не трепне — знаеше какво предстои. Луз Терин замря. Ранд удържа Празнотата на косъм и съвсем ясно усети стенанието на сгърчените си мускули, докато го издърпваха от сандъка. Въздухът му се стори удивително свеж; прогизналата му риза бе залепнала по тялото му, плувнало в пот. Никакво въже не го задържаше, но не можеше и една крачка да направи, дори животът му да зависеше от това. Ако не го задържаха със Силата, щеше просто да рухне. Докато не видя колко ниско се е смъкнало слънцето, нямаше представа колко време са го държали вътре, с глава свита между коленете, на вързоп в собствената му пот.

Очите му се извърнаха към Ериан. Ниската, стройна жена се взря в него с тъмните си очи, пълни с ярост, и той за малко отново да трепне. За разлика от снощи, тя не каза нищо.

Първият невидим удар го шибна през раменете, вторият — в гърдите, третият — отзад по хълбоците. Празнотата се разтърси. Въздух. Само Въздух. Всеки удар обаче го чувстваше като камшик. Червени отоци го нашариха от раменете до коленете. Дори вътре в Празнотата му се дощя да заплаче.

Той стисна зъби. От време на време от гърдите му се изтръгваше пъшкане и тогава усилията на Ериан се удвояваха, сякаш искаше да чуе още. Той отказваше да й го даде. Не можеше да спре потръпването при всеки удар на невидимия камшик, но повече от това нямаше да й даде. Прикова очите си в нейните и отказа да ги извърне настрани, да мигне.

„Аз я убих, моята Илиена“ — простенваше Луз Терин при всеки нов удар.

Ранд зареди в ума си своя скръбна молитва. Болка проряза гърдите му. „Защото повярва на Айез Седай.“ Огън раздра гърба му. „Никога вече.“ Като прорез на бръснач. „Защото повярва на Айез Седай.“

Мислеха, че могат да го прекършат. Мислеха, че могат да го принудят да запълзи към Елайда! Той се насили да направи най-трудното, което бе правил в живота си. Усмихна се. Усмивката, разбира се, засегна само устните му, но все пак гледаше Ериан очи в очи и се усмихваше. Очите й се разшириха и тя изсъска. Бичовете заплющяха по тялото му едновременно отвсякъде.

Светът се превърна в болка и огън. Не можеше да вижда, само усещаше. Агония и пъкъл. Усещаше как ръцете му треперят неудържимо в невидимите пранги, но се съсредоточи да задържи зъбите си стиснати. „Защото… Няма да извикам! Няма да изв…! Никога повече, никога!… Никога! Няма! Никога!… Никога! Никога! НИКОГА!“

Първо дойде усещането за дъх. Въздух, загълтан жадно от ноздрите му. Пулсираше — превърнал се беше в пулсиращ пламък, — но ударите бяха престанали. Осъзна го и то почти го порази. Краят на нещо, за което част от него бе убедена, че никога няма да свърши. Усети кръв на езика си. Добре. Не беше извикал. Мускулите на лицето му се бяха стегнали на възел; щеше да му струва усилие да отвори устата си, дори да искаше.

Зрението му се върна последно и когато се върна, той се зачуди дали болката не го кара да халюцинира. Сред Айез Седай стоеше група Мъдри — наместваха шаловете си и гледаха Айез Седай с всичкото високомерие, което можеха да си придадат. Когато реши, че са истински — освен ако Галина не говореше с плод на въображението му — първата му мисъл беше спасение. Мъдрите някак бяха… Беше невъзможно, но по някакъв начин те щяха да… А после позна жената, която говореше с Галина.

Севанна закрачи към него. Усмихваше се. Светлозелените й очи се взряха в него. Косата й бе като предено злато. Все едно че гледаше в очите на побесняла вълчица. Нещо странно обаче имаше в стойката й, леко приведена напред, с раменете си назад. Следеше очите му. Внезапно, колкото и да го болеше, му се прииска да се разсмее; и щеше да го направи, стига да можеше да е сигурен що за звук ще излзе от устата му, ако я отвори. Той, застанал тук пленник, пребит почти до смърт, с горящи меса, плувнал в пот, от която раните го щипеха до изнемога, и една жена, за която бе повече от сигурен, че го мрази, която сигурно го обвиняваше за смъртта на любимия си, се мъчеше да разбере дали ще сведе поглед към блузата й!

Тя бавно прокара нокътя на пръста си по шията му — сякаш показваше как ще му отреже главата. Съвсем на място, предвид съдбата на Куладин.

— Видях го — каза тя с доволна въздишка и потръпна от наслада. — Спазихте своята част от пазарлъка, аз пък ще спазя моята.

Тогава Айез Седай отново го сгънаха одве и го натикаха в сандъка. Капакът се затвори и тъмнината го загърна.

Едва сега той отвори уста и си пое дъх. Дори сега не беше сигурен дали няма да изхленчи. Светлина, как гореше!

Какво търсеше Севанна тук? Какъв пазарлък? Не. Много хубаво, че бе разбрал, че има някаква сделка между Кулата и Шайдо, но тази тревога беше за по-късно. Сега трябваше да се потревожи за Мин. Трябваше да се освободи. Бяха я наранили. Тази мисъл бе толкова ужасна, че почти притъпи болката. Почти.

Да върне отново Празнотата бе усилие, така голямо, както да се измъкнеш от блатото на агонията, но най-сетне го обкръжи пустош и той посегна за сайдин… Само за да разбере, че Луз Терин е с него, като два чифта ръце, пресягащп се да сграбчат нещо, което може да задържи само един.

„Да те изгори дано! — изръмжа в главата си Ранд. — Да те изгори дано! Веднъж да се беше потрудил с мен, наместо срещу ми!“

„Ти се потруди с мен!“ — сопна му се в отговор Луз Терин.

Ранд едва не изтърва Празнотата. Този път грешка не можеше да има — Луз Терин го беше чул и му беше отвърнал. „Можем да се потрудим заедно, Луз Терин.“ Не искаше да се труди с него; искаше му се да го прогони от главата си. Но Мин… И колко още дни оставаха до Тар Валон? Някак си беше сигурен, че ако успеят да го закарат там, повече шанс няма да има. Никога.

И му отвърна един несигурен, разбиращ смях. А после: „Заедно?“ И отново смях, налудничав този път.

Ранд потръпна.

„Меки — каза задъхано Луз Терин. — Защото са там. Удържат преградата. Твърди, когато са на възел. Нищо не можеш да сториш, когато са меки, но паяжината мога да я разплета, ако са на възел. С време.“ Толкова дълго замълча, че Ранд си помисли, че пак си е отишъл, а после прошепна: „Ти истински ли си?“ И после наистина изчезна.

Ранд предпазливо посегна към меките точки на щита. Към шестте Айез Седай. Време? Ако го завържеха, което досега не… Колко? Шест дни? Седем? Осем? Все едно. Не можеше да си позволи да чака толкова дълго. Всеки ден беше все по-близо до Тар Валон. Утре щеше да се опита да пробие отново преградата им — беше все едно да блъска главата си в камък, но той беше блъскал с всичка сила. Утре, когато Ериан започнеше отново да го бичува — беше сигурен, че пак ще е тя — пак щеше да й се усмихне, и щом болката набъбнеше, щеше да изтърве крясъците. На следващия ден щеше само да забърше с длан щита, може би достатъчно силно, за да ги усети, но само това, и повече не, независимо дали пак щяха да го накажат, или не. Навярно щеше да ги помоли за вода. Даваха му само сутрин и молбата щеше да е уместна. Ако все още го държаха в сандъка дотогава, щеше да ги помоли и да го извадят. Мислеше, че ще го направят, макар вероятността да го оставят извън кутията за дълго преди да се уверят, че е научил урока, да беше малка. Свитите му мускули се сгърчиха в конвулсия при мисълта, че може да остане още два-три дни натикан тук. Нямаше място да се раздвижи, но тялото му се опита. Два-три дни още и щяха да са сигурни, че е прекършен. Щеше да изглежда уплашен и да избягва да ги гледа в очите. Развалина, на която можеха безопасно да позволят да остане извън сандъка. И по-важното — развалина, която нямаше да им се налага да пазят така грижливо. А после навярно щяха да решат, че няма нужда от шест, за да поддържат щита, или че могат просто да го затегнат, или… или нещо друго. Имаше нужда от някакво пропукване. Каквото и да е!

Мисълта беше отчаяна, но той усети, че се смее, и не можеше да се спре. Не можеше да спре също така да опипва преградата, като слепец, плъзгащ отчаяно пръсти по повърхността на гладко стъкло.

Галина изгледа намръщено оттеглящите се айилки. Всичките с изключение на Севанна бяха способни да преливат, няколко от тях — доста силно. Несъмнено Севанна си мислеше, че ще е в по-голяма сигурност, обкръжена от дузина дивачки. Смешно. Тези диваци бяха неблагонадеждна пасмина. След няколко дни тя отново щеше да се възползва от тях, във втората част от „пазарлъка“ си със Севанна — достойната за съжаление смърт на Гавин Траканд и повечето негови Младоци.

Тя се върна при Ериан, която все така седеше до сандъка с ал-Тор.

— О, той плаче, Галина — каза тя свирепо. — Чуваш ли го? Той наистина… — Изведнъж по лицето на Ериан потекоха сълзи; просто стоеше и хлипаше тихо, стиснала юмруци.

— Ела в шатрата ми — покани я Галина. — Ще пием малинов чай и ще ти сложа студен компрес на челото.

Ериан се усмихна през сълзи.

— Благодаря ти, Галина, но не мога. Рашан и Бартол ще ме чакат. Боя се, че те страдат повече и от мен. Те не само чувстват моето страдание, но страдат, защото знаят, че аз страдам. Трябва да ги утеша. — Стисна благодарно ръката на Галина и се отдалечи.

Галина изгледа сандъка намръщено. Ал-Тор наистина като че ли плачеше; или плачеше, или се смееше, а тя много се съмняваше във второто. Погледна след Ериан, която тъкмо влизаше в шатрата на своите Стражници. Трябваше да поплаче ал-Тор. Оставаха им поне още две седмици до Тар Валон, а и замисленото от Елайда триумфално влизане… да, поне още двадесет дни. Отсега насетне, все едно дали Ериан го искаше, или не, той трябваше да бъде наказван всеки ден, призори и по залез слънце. И когато стигнеха Бялата кула, той щеше да целуне пръстена на Елайда, да си отваря устата, когато го заговорят, и да седи коленичил в ъгъла, когато не е нужен. Тя присви очи и тръгна към шатрата си. Сама щеше да изпие малиновия чай.

Щом влязоха в гората, Севанна се обърна към останалите и попита:

— Видяхте ли и вие какво използват, за да го държат? — Каза го така, все едно и тя е видяла.

— Можем да изтъчем всичко, което направиха те — каза Терава.

Севанна кимна и опипа с пръсти малкото каменно кубче със сложната гравюра, прибрано в кесията й. Странният влагоземец, който й го беше дал, беше казал, че трябва да го използва сега, когато ал-Тор е пленен. Когато го погледна, за малко щеше да го направи; сега обаче реши да се откаже от кубчето. Тя беше вдовица на вожд, който бе влизал в Руйдийн, и на мъж, който бе провъзгласен за вожд, без да е сполучил да влезе. А сега щеше да стане съпругата на самия Кар-а-карн. Всяко копие на Айил щеше да й се покори. Все още усещаше на пръста си допира до шията на ал-Тор — бе обходила чертата, където щеше да му окачи нашийника.

— Време е, Десайне — каза тя.

Десайне, разбира се, примигна от изненада, а после й остана време само да изпищи преди другите да си започнат работата. Десайне се беше задоволила само с това да ръмжи за позицията на Севанна, докато тя самата бе използвала времето си много по-полезно. С изключение на Десайне всички жени вече стояха здраво зад нея.

Севанна се загледа с интерес в онова, което правеха Мъдрите. Единствената сила я очароваше — всички тези неща, които ставаха така чудодейно, толкова безусилно, и много важно беше да се разбере, че всичко, което правеха на Десайне, можеше да се свърши само и единствено с помощта на Силата. Стори й се изумително, че едно човешко тяло може да бъде разчленено с толкова малко кръв.