Господарят на хаоса

Глава 14Сънища и кошмари

Като видя Нинив и Елейн, Егвийн не пристъпи извън съня, а направо изскочи от него. Но не обратно в спящото си тяло в Кайриен — беше все още началото на нощта, — а в една неизбродима чернота, изпълнена с мигащи точици светлина, далеч по-многобройни от звездите и по най-ясното небе, всяка една — рязка и отличима, поне за нейното око. Тоест, стига изобщо да имаше очи тук. Безтелесна, тя се зарея сред безкрайността между Тел-айеран-риод и будния свят, онзи всъщност тесен процеп между съня и реалността.

Ако докоснеше тук нечие сърце, то щеше да задумка като пощурял барабан. Не мислеше, че са я видели, но какво, в името на Светлината, търсеха те в една част на Кулата, в която нямаше нищо интересно? В своите нощни разходки тя грижливо отбягваше кабинета на Амирлин, общежитията на новачките и дори квартирите на Посветените. Винаги й се струваше, че щом Нинив или Елейн, или и двете са в някое от тези места, и някой друг е там. Можеше да го сподели с Нинив и Елейн, разбира се — те със сигурност умееха да пазят тайни, — но нещо й казваше да не го прави; беше сънувала, че го прави, и винаги приличаше на кошмар. Не като тези, които те събуждат обляна в студена пот, но такива, които те карат да тръпнеш. Онези другите жени. Дали Айез Седай в Салидар знаеха, че странници бродят из Кулата в Света на сънищата? Непознати поне за нея. Ако не знаеха, нямаше как да ги предупреди.

Огромният звезден океан се завихри около нея. Като риба, чувстваща се у дома си сред този океан, тя плуваше уверено, без да й се налага да мисли за това. Мигащите светлинки бяха сънища, всичките сънища на всички хора по света. На всички светове, на места, които не бяха съвсем като света, който познаваше, на светове, които нямаха нищо общо с нейния. Верин Седай първа й беше разказала за тях. Мъдрите го бяха потвърдили, а и тя самата беше мяркала разни неща, надниквала беше, тъй че просто не можеше да не го вярва, дори и в един сън. Не бяха кошмари — те обикновено изглеждаха окъпани в червено, синьо или мъгливо сиво, като дълбоки сенки — но бяха запълнени с невъзможни неща. По-добре беше да ги отбягва; явно не принадлежеше към онези светове. Да се вмъкнеш в такъв сън бе все едно изведнъж да се озовеш обкръжена от счупени огледала, всяко от които се върти, и не можеш да отличиш горе от долу. От това й се гадеше и макар да нямаше стомах тук, щеше да има, щом се върнеше в тялото си. А да се събудиш с повръщане не беше най-доброто, което можеш да си пожелаеш.

Сама беше научила някои неща като това, в добавка към нещата, на които я бяха научили Мъдрите, дори се беше престрашавала да прекрачва граници, които те биха й наложили. И въпреки това… Не се съмняваше, че би научила много повече, ако я водеше някоя сънебродница, поглеждайки я от време на време през рамо. Която, вярно, щеше да й казва, че това било все още прекалено опасно, че онова било абсолютно забранено, но все пак и да я съветва какво може да опита. Отдавна преминала през простите неща, лесно разгадала ги — е, не точно лесно; никога не беше лесно — тя беше стигнала до точка, от която насетне и сама можеше да прецени следващата си стъпка, но имаше стъпки, които Мъдрите сънебродници бяха правили отдавна. Те можеха да я научат на онова, което й отнемаше един месец, за да го усвои, за една нощ, за час дори. Когато решаха, че е готова. Не и преди това. Толкова унизително, след като единственото, което искаше, бе да се учи. Всичко да научи. Веднага.

Всяка светлинка изглеждаше съвсем като другите, но въпреки това тя се бе научила да отличава шепа от тях. Как точно, не знаеше, и това я дразнеше ужасно. Дори и Мъдрите не го знаеха. И въпреки всичко, отличеше ли веднъж кои сънища на кого принадлежат, можеше да намира отново сънищата на това лице като стрела мишената, дори да се намираха на другия край на света. Ето, тази светлинна тук беше на Берелайн, Първата на Майен, която Ранд бе поставил да ръководи Кайриен. Надничането в сънищата на Берелайн караше Егвийн да се чувства неловко. Обикновено те не се различаваха от тези на всяка друга жена — поне на всяка жена, интересуваща се като нея от власт, политика и последната мода — но понякога Берелайн сънуваше мъже, дори мъже, които Егвийн познаваше, и то по начин, който караше Егвийн да се изчервява всеки път, когато си спомнеше.

А онова леко замъглено сияние ето там пък беше на Ранд, чиито сънища се пазеха обгърнати в преграда, изтъкана от сайдин.

Това място изкривяваше разстоянията така, както Тел-айеран-риод изкривяваше времето. Ранд спеше в Кемлин, освен ако не бе прескочил в Тийр — на нея впрочем много й се искаше да разбере как го прави, — но много близко до неговия сън тя различи друга светлинна, която познаваше. Баир, в Кайриен, на стотици левги от Ранд; където и да се намираше сега Ранд, тя беше сигурна, че тази нощ не е в Кайриен. Как го правеше все пак?

Егвийн бързо побягна от съня на Мъдрата. Ако бе видяла също така и сънищата на Амис и Мелайне, можеше и да не побегне, но дори другите две сънебродници да не спяха, те можеше да сънебродстват. Някоя от тях можеше да е тук край нея и дори да я спипа и да я извлече извън съня, или да я напъха в собствения си сън. Съмняваше се, че ще може да им попречи, все още не. Щеше да зависи от милостта на другата, превръщайки се просто в част от нейния сън. Да се съхраниш в съня на някой друг беше достатъчно трудно, дори когато сънуващият е най-обикновена личност, а с една сънебродница, която е наясно със сънищата си точно толкова, колкото и с будния свят, беше направо невъзможно, И това щеше да е най-леката част.

Хрумна й, че се държи глупаво. Бягането беше безполезно. Ако Амис или Мелайне я бяха открили, вече щеше да е някъде другаде. Впрочем, сега тя можеше да се носи с все сила право към тях. Струята от светлини не се забави, просто закова на място. Така ставаше тук.

Объркана, тя се замисли какво да направи по-нататък. Освен да се учи какво би могла да прави с Тел-айеран-риод, главната й цел беше да научи нещо за събитията по света. Понякога изглеждаше, че Мъдрите не са склонни да й кажат дори дали слънцето е изгряло, ако тя не погледне да види сама. Казваха й, че не бивало да се вълнува. Е как да го избегне, като тръпнеше над това, което още не знаеше? Точно това правеше и в Бялата Кула: мъчеше се да се добере до някакъв намек за намеренията на Елайда. И на Алвиарин. Намеците бяха най-многото, което можеше да намери, и то оскъдни. Мразеше да не знае — невежеството беше като да си ослепял и оглушал наведнъж.

Добре, но сега Кулата беше извън списъка й: нямаше как иначе, след като вече не можеше да е сигурна кои нейни части са безопасни. Останалата част от Тар Валон отдавна беше зачеркната, след като за четвърти път едва не се сблъска с една жена с меден тен, която този път кимна доволна, докато оглеждаше не какво да е, а някаква конюшня, прясно боядисана в синьо. Която и да беше тя, не беше се сънувала в Тел-айеран-риод за миг и случайно — не изчезна както другите случайни сънуващи и освен това изглеждаше направена от мъгла. Очевидно използваше тер-ангреал, което означаваше, че почти сигурно е Айез Седай. Егвийн знаеше само за един тер-ангреал, който позволяваше достъп до Тел-айеран-риод без преливане, и с него разполагаха Нинив и Елейн. Жената с тънкото кръстче обаче не беше Айез Седай от дълго. Доста красива — и облечена в скандално тънка рокля, — тя изглеждаше на годините на Нинив, и не лишена от възраст.

Егвийн можеше да се опита да я проследи — в края на краищата, тя можеше да е от Черната Аджа; те бяха откраднали съновни тер-ангреали — но като претегли риска, че могат да я разкрият и дори пленят срещу факта, че не можеше да каже на никого какво е научила, не и докато не получи възможност отново да говори с Нинив и Елейн, не и освен ако не открие нещо толкова зловещо, че всичко да зависи от него… Пък и в края на краищата Черната Аджа си беше работа на Айез Седай.

Тя разсеяно заоглежда най-близките до нея светлинки в мрака. Не познаваше никоя от тях. Висяха абсолютно неподвижни около нея, като сияйни звезди, замръзнали сред кристално черен лед.

Твърде много непознати се мяркаха напоследък в Света на сънищата, за да е спокойна. Всъщност две, но две беше твърде много. Меденокожата жена и една друга — снажна и хубава жена, движеща се с целеустремени крачки, синеока и с решително лице. Решителната, както Егвийн си я наричаше, изглежда, бе способна да влиза в Тел-айеран-риод сама — изглеждаше стабилна, а не издялана от утринна омара — и която и да беше тя, по каквато и причина да се намираше тук, се появяваше в Кулата по-често, отколкото Нинив, Елейн, Шериам и останалите, взети заедно. Като че ли изникваше навсякъде едновременно. Освен в Кулата, тя почти бе изненадала Егвийн при последната й разходка до Тийр — крачеше енергично из Сърцето на Камъка и сърдито си мърмореше нещо. И се беше появила в Кемлин при последните две разходки на Егвийн дотам.

Вероятността решителната да е от Черната Аджа беше не по-малка, отколкото при другата, но пък, от друга страна, всяка от тях можеше да е някоя от Салидар. Или и двете, въпреки че Егвийн никога не ги беше виждала заедно или с някоя друга от Салидар. Впрочем, всяка от тях можеше и да е от самата Кула — рано или късно Айез Седай в Кулата щяха да научат за Тел-айеран-риод, ако не бяха го научили вече. Двете непознати не й предлагаха нищо освен въпроси без отговори. Единственото, което Егвийн можеше да измисли, беше да ги избягва.

Една от светлинните й се стори… Не позната; не я знаеше. Но сякаш я… привличаше. Накъдето и да отклонеше погледа си, той отново се връщаше на мигащата примамливо точица.

Изненадващо точицата сама се понесе към нея и започна да се издува, докато не се превърна в чисто бяла стая. Вътре в нея лумна искрица страх. Да докоснеш сън, да надникнеш дори вътре беше лесно — като да опреш пръст до водна повърхност, толкова леко докосване, че водата се надига към пръста ти, но повърхността й не се нарушава — но всичко това трябваше да става по нейна воля. Сънебродницата да търси съня, а не сънят — нея.

Тя панически се опита да се отдръпне. Бяла светлина. Нищо друго освен светлина, която я поглъщаше…

Тя примигна и зяпна удивена. Около нея се простираше гора от бели колони. Повечето изглеждаха смътни и неясни, особено онези, които бяха по-далече, но едно нещо беше с ясни контури и истинско, и това беше Гавин: тичаше по пода с белите плочи към нея, в обикновено зелено палто, на лицето му бе изписана смесица от тревога и облекчение. Във всеки случай, беше почти лицето на Гавин; Гавин можеше и да не е чак толкова великолепен, колкото Галад, но все пак беше красив мъж, и въпреки всичко лицето му изглеждаше… обикновено. Тя се опита да помръдне и не можа. Гърбът й се беше опрял на една от колоните, вериги стягаха китките й над главата.

Това трябваше да е сън на Гавин. Сред всичките тези безбройни точици светлина се беше спряла точно до тази. И по някакъв начин бе засмукана в този сън. „Как“ — това беше въпрос за по-късно. Сега искаше да разбере защо той трябва да сънува, че я държи пленница. От друга страна, това беше сън, сън на друг човек. Тя си беше тя, а не онова, което той искаше да бъде. Не приемаше реалността на нищо от това, което ставаше тук. Нищо тук не засягаше нейната същност. Заповтаря тези истини като монотонна песен. От тях мисленето за всичко друго ставаше трудно, но докато ги удържаше здраво, можеше да рискува да остане. Поне достатъчно дълго, за да разбере що за странности се въртят в главата му. Да я държи пленничка!

Изведнъж от пода лумна огромен огнен език и от него изскочи Ранд, облечен в червено, извезано със злато, като някакъв крал. Огънят и пушекът изчезнаха. Само дето изобщо не приличаше на Ранд. Истинският Ранд беше на ръст колкото Гавин, а този в съня го надвишаваше с цяла глава. Лицето му също така бе по-различно — по-грубовато и кораво, отколкото трябваше да бъде, студено лице на убиец. И този Ранд се усмихваше зловещо.

— Няма да я имаш — озъби се той.

— Ти няма да я задържиш — отвърна спокойно Гавин и изведнъж двамата се оказаха с мечове в ръцете.

Егвийн зяпна. Значи не Гавин я държеше пленничка. Сънуваше, че я освобождава! От Ранд! Време беше да напусне това безумие. Тя се съсредоточи над това, че е навън, обратно сред мрака, и че гледа всичко това отвън. Нищо не се случи.

Мечовете задрънчаха и двамата мъже заиграха в смъртен танц. Във всеки случай, щеше да е смъртен, ако не беше насън. Пълна глупост. Да сънува бой с мечове, не друго! И не беше кошмар — всичко изглеждаше нормално, макар и леко замъглено, не — окъпано в цвят. „Сънят на мъжа е лабиринт, дори той да не знае“, й беше казала веднъж Баир.

Егвийн стисна очи и се съсредоточи. Навън. Тя беше навън, гледаше го отвън. Никакво място за нищо друго в главата й. Навън, гледа отвън. Навън, гледа отвън. Навън!

Отново отвори очи. Битката беше в разгара си. Мечът на Гавин се заби в гръдта на Ранд и когато Ранд падна на колене, стоманата се измъкна и литна в бляскава дъга. Главата на Ранд се изтъркули по пода и спря почти в нозете й: спря се и се взря в нея. Писък набъбна в гърлото й преди да успее да го задуши. Сън. Само сън. Но мъртвите зяпнали я очи изглеждаха съвсем истински.

После Гавин се озова пред нея, с меч, прибран в ножницата. Главата и тялото на Ранд ги нямаше. Гавин се пресегна към прангите, които я стискаха, и те също изчезнаха.

— Знаех, че ще дойдеш — изпъшка тя и се сепна. Беше си самата тя! Не можеше да се предаде на това, нито за миг, иначе щеше наистина да влезе в капана.

Гавин я прегърна и се усмихна.

— Радвам се, че си го знаела. Щях да дойда по-скоро, ако можех. Изобщо не трябваше да те оставям в опасност за толкова дълго. Можеш ли да ми простиш?

— Мога да ти простя всичко. — Сега вече съществуваха две Егвийн, едната, гушнала се доволна в прегръдките на Гавин, докато той я носеше по коридора, а другата — носеща се в тила на първата.

Това взе да става сериозно. Съсредоточена колкото можеше — над това, че е отвън — тя остана да наблюдава през очите на втората Егвийн. Набързо потисна любопитството си за това, което Гавин сънуваше за нея. Такъв интерес беше опасен. Не приемаше нищо от това! Но нищо не се промени.

Коридорът изглеждаше съвсем истински. Собственият й образ, мернат в едно огледало, привлече вниманието й. Жената, отразена толкова за кратко, беше самата тя — не можеше да посочи и една черта, която по нещо да се отличава от собственото й лице — но някак си цялата беше… Красива, бе точната дума. И то зашеметяващо. Нима такава я виждаше Гавин?

Не! Никакво любопитство! Навън!

Коридорът се превърна в хълм, застлан с килим от цветя. Умът на истинската Егвийн се сепна. Тя ли го беше направила? Границата между нея и другата „нея“ изтъня. Тя яростно се съсредоточи. Това не беше истинско; отказваше да го приеме; тя си беше тя. Навън. Искаше да е навън, да гледа отвън.

Гавин нежно я положи върху наметало, вече проснато тук, на хълма, както стават нещата в сънищата. Коленичи до нея, отметна кичур коса от бузата й и пръстите му погалиха устните й. Беше много трудно да се съсредоточи. Можеше и да контролира тялото на другата, но усещаше това, което и то, а пръстите му сякаш пръскаха искри по него.

— Сърцето ми е твое — промълви той тихо. — Сега палтото му стана пурпурно, пищно украсено със златни листи и сребърни лъвове. — Помисля ли за теб, за никоя друга мисъл не остава място. Ароматът ти изпълва мозъка ми и кара кръвта ми да кипва. Сърцето ми така забива, че и светът да изтрещи и да се разпадне, няма да го чуя. Ти си слънцето ми, луната и звездите ми, моето небе тук, на земята, по̀ си ми скъпа от живота ми, от дъха ми, от… Глупости дрънкам — промърмори той на себе си.

Егвийн щеше да възрази, стига да имаше някакъв контрол над гласните си струни. Много приятно й беше да слуша тези неща, макар и да бяха малко прекалени. Само малко.

Мигване.

Гавин нежно я положи върху наметало, вече проснато тук, на хълма, както стават нещата в сънищата. Коленичи до нея, отметна кичур коса от бузата й и пръстите му погалиха устните й. Беше й много трудно да се съсредоточи. Можеше и да контролира тялото на другата, но усещаше това, което и то, а пръстите му сякаш пръскаха искри по него.

Не! Не можеше да си позволи да приеме дори част от неговия сън!

Лицето му беше свито от болка. Ръцете му бяха свити в юмруци.

— Нямам право да ти говоря така, както би ми се искало — каза той. — Моят брат те обича. Знам, че Галад страда по теб. Той е Бял плащ поне наполовина, защото си мисли, че Айез Седай са злоупотребили с теб. Знам, че той… — Гавин стисна очи и простена: — О, Светлина, помогни ми!

Мигване.

Гавин нежно я положи върху наметало, вече проснато тук, на хълма, както стават нещата в сънищата. Коленичи до нея, отметна кичур коса от бузата й и пръстите му погалиха устните й.

Не! Тя губеше контрол и над малкото, което все още удържаше! Трябваше да се измъкне! „От какво се боиш?“ Не беше сигурна дали това е нейна мисъл, или на другата Егвийн. Преградата между двете бе изтъняла на косъм. „Та това е Гавин. Гавин.“

— Обичам те — промълви той колебливо и така я погледна, сякаш се боеше, че ще види лицето му. — Никога не съм казвал това на друга жена, никога не ми се е искало. Нямаш представа колко ми е трудно да ти го кажа. Не че не искам — добави той бързо и посегна неловко към нея. — Но да го кажа, без да съм окуражен, е все едно да хвърля меча си и да си оголя гърдите, за да ме пронижат. Не че мисля, че ти би… О, Светлина! Как да го кажа? Има ли някакъв шанс ти… да би могла… някога… да изпиташ някакво… чувство… към мен? Нещо… повече от приятелство?

— Мой малък сладък глупак — засмя се тя. — Обичам те.

„Обичам те“ отекна в онази част от нея, която не беше съвсем тя. Усети как бариерата изчезва, остана й миг да осъзнае, че й е все едно, а после отново имаше само една Егвийн, една Егвийн, която щастлива сплете ръце около врата на Гавин.

Нинив клюмаше. Очите й сякаш бяха пълни с пясък, задникът й беше изтръпнал. Дали пък да не се разходи навън, за да не заспи?

Изведнъж някакъв далечен писък раздра нощта и в същия миг нещо я удари силно в гърба и я блъсна към дървената врата. Тя изпищя.

— Какво става? — извика Елейн.

Отекнаха още писъци и викове, някои от вътрешността на къщата, и смътен тътен и пукот, който сякаш се носеше отвсякъде. Празното легло на Нинив се разтърси, след което се плъзна на една стъпка по пода. Това на Елейн се надигна и едва не я изхвърли.

— Мехур на злото. — Нинив сама се изненада колко зловещо прозвучаха думите й. — Трябва да събудим всички, които още спят. — Нямаше представа как някой може да спи при такава врява, но тези, които още спяха, можеше да загинат, преди да са го разбрали.

Тя изхвърча навън и отвори първата врата по коридора… и се хвърли на пода, когато един бял леген профуча през мястото, където току-що се намираше главата й, и издрънча в стената зад нея. Тази стая споделяха четири жени в две легла, малко по-широки от нейното. Едното легло се беше преобърнало и две от жените се мъчеха да изпълзят изпод него. На другото Емара и Ронеле, Посветени, се мятаха плътно увити в чаршафите.

Нинив сграбчи първата жена, показала се изпод леглото — зяпналата от изумление прислужница Мулинда, — и я избута към вратата.

— Навън! Събуди всички, които още спят, и помогни на когото можеш! Мърдай! — Мулинда изхвърча навън, а Нинив изтегли на крака треперещата й приятелка. — Помогни ми, Сатина. Помогни ми с Емара и Ронеле.

Не ставаше въпрос само да развият чаршафа, разбира се. Това нещо сякаш беше оживяло, като лозница, увила се здраво, докато не прекърши това, което е увила. Нинив и Сатина заедно едва успяха да го размотаят от гърлата на двете жени — а после каната скочи от умивалника и се натресе в тавана, Сатина подскочи и изтърва чаршафа и той изплющя, отскубна се от ръцете на Нинив и се върна на мястото си. Съпротивата на двете жени взе да отслабва — едната едва хъркаше, а другата изобщо не се чуваше. Лицата и на двете бяха издути и потъмнели.

Нинив сграбчи отново чаршафа с две ръце, разтвори се за сайдар… и не намери нищо. „Покорявам ти се, да те изгори дано! Покорявам се! Трябва ми Силата!“ Нищо. Леглото подскачаше до краката й, а Сатина заврещя.

— Какво чакаш! — викна Нинив. — Помогни ми!

Изведнъж чаршафът се издърпа отново от ръцете й, но вместо пак да се увие около Емара и Ронеле, се разгъна и почти изплющя във въздуха. Нинив забеляза Елейн на прага. Чаршафът провисна от тавана. Силата. Естествено.

— Всички са будни — каза Елейн и й подаде една роба. Самата тя си беше наметнала такава върху долната риза. — Няколко отока и драскотини, едно-две по-лоши порязвания, за които ще се погрижим като ни остане време, и ми се струва, че всички ще сънуват лоши сънища следващите няколко нощи, но мисля, че това е всичко. — Писъците и виковете още кънтяха отвън в нощта.

Нинив изгледа сърдито робата в ръцете си. Светлина, колко безсилна беше! И хукнала като последна глупачка да помага. Без Силата беше напълно безполезна.

— Нинив, би ли ми помогнала? — Елейн помогна на Емара да се изправи, докато Сатина почти мъкнеше Ронеле към вратата. — Струва ми се, че Емара ще повърне, и по-добре да го направи навън. А и нощните гърнета май са счупени. — Миризмата подсказваше, че е права.

Нинив стисна гневно робата. Сега вече можеше да усети сайдин, като топло сияние на ръба на погледа й, но съзнателно го пренебрегна. Справяла се беше и без Силата години наред. Мижеше да се справи и сега. Прегърна Емара през рамото и я поведе към вратата.

Навън беше истинска лудница. Една дъска на близката ограда изпука, после друга. Някакво буре изведнъж само се затъркаля по улицата. От една къща се надигна пушек и хора се развикаха за вода.

— Значи успя да намериш сайдар тази нощ, Нинив — чу гласа на Аная. — Добре.

Нинив едва сега се усети, че наистина държи сайдар. И че въпреки него е безполезна.

Сиянието на Силата обкръжаваше Аная, но не само нея — безподобната светлина обгръщаше още две напълно облечени Айез Седай, една Посветена в роба и три новачки, двете от които по долни ризи. Една от тези по ризите беше Никола. Нинив успя да види и други сияещи групички, движещи се по улицата. Някои от тях, изглежда, бяха Айез Седай, но не всички.

— Отвори се за свързване — продължи Аная. — И ти, Елейн, и… какво им е на Емара и Ронеле? — Като разбра, че просто са зашеметени, тя промърмори нещо под нос, а после им каза да намерят кръг и да се свържат с него веднага щом главите им се оправят. Бързо подбра още четири от Посветените от кръга около Елейн. — Самаил — ако е той, а не някой от останалите — трябва да разбере, че далеч не сме безпомощни. Хайде, бързо. Прегърнете Извора, но се задръжте на границата на прегръдката. Вие сте се разтворили и се покорявате.

— Това не е някой от Отстъпниците, а… — почна Нинив, но Аная я прекъсна рязко:

— Недей да спориш, дете, просто се разтвори. Очаквахме атака, макар и не точно такава, и сме се подготвили за нея. Бързо, дете. Нямаме време за празни приказки.

Нинив затвори уста и се опита да се намести на тази граница, където прегръщаш сайдар на мига на пълното отдаване. Не беше лесно. На два пъти усети как Силата протича не просто през нея, а през нея към Аная, и и двата пъти я изтърва. Устните на Аная се присвиха и тя изгледа Нинив, сякаш си мислеше, че го прави нарочно. Третия път беше все едно че са те сграбчили и повели за врата. Сайдар потече от нея към Аная и когато се опита да се дръпне — да, тя беше, не потокът — потокът й се задържа и се вля в по-голям.

Обзе я чувство на благоговение. Усети, че се взира в лицата на другите, учудена дали и те изпитват същото. Беше станала част от нещо по-голямо и по-значимо. Обзе я спокойствие, което трябваше да идва от Айез Седай. Чувстваше се близка, не — едно с тези жени, сякаш всички се бяха слели в една плът. Една длъгнеста Сива, Ашманаил, й се усмихна топло, сякаш разбрала чувствата й.

Нинив затаи дъх, когато разбра, че вече не изпитва гняв. Гневът беше изчезнал, заменен с удивление. И въпреки това по някакъв начин сега, когато контролът се бе прехвърлил към Синята сестра, потокът на сайдар продължаваше. Очите й попаднаха на Никола, но не намериха никаква сестринска усмивка — само онзи преценяващ поглед. Нинив инстинктивно се опита да се измъкне от връзката, но не можа. Докато Аная не нарушеше кръга, не можеше да излезе, и толкова.

Елейн се присъедини много по-леко, но най-напред пъхна сребърната гривна в джоба на робата си. Студена пот изби по лицето на Нинив. Какво ли можеше да стане, ако Елейн се бе включила, вече свързана с Могедиен с помощта на ай-дам?

Изведнъж Никола заговори някак унесено, като в сън.

— Лъвският меч. Копието посветено. Онази, що вижда отвъд. Трима на лодката, и онзи, който е мъртъв, все още е жив. Великата битка е свършила, но светът с битката не е свършил. Земята разцепена от завръщането, а стражите претеглят слугите. И бъдещето тръпне на ръба на острието.

Аная я изгледа.

— Какво каза, чедо?

— Казах ли нещо, Айез Седай? — примигна Никола. — Чувствам се… особено.

— Е, ако ще ви става лошо — отвърна енергично Аная, — да свършваме. Свързването кара някои жени да се държат странно първия път. Нямаме време да се грижим за стомаха ти. — Тя тръгна по улицата. — Всички до мен. И викнете, ако видите нещо, с което трябва да се оправяме.

Хората се трупаха по улиците, викаха и искаха да разберат какво става, разни неща се движеха. Врати се тръшкаха и прозорци се разтваряха, без никой да ги е докоснал. От къщите се носеше пукот и трясък. Грънци, сечива, камъни, всичко по-хлабаво можеше всеки момент да се разхвърчи. Една дебела готвачка по нощница събори летящо във въздуха ведро с истеричен смях, но когато някакъв мършав човечец по бели гащи се опита да отблъсне една връхлитаща срещу него цепеница, ръката му изпука и се счупи. Въжета се виеха из краката на хората, дори дрехите се нахвърляха върху хората. Ризата на един космат мъж се беше увила около врата му и той махаше толкова упорито с ръце, че пречеше на ония, които се опитваха да я свалят, преди да го е удушила. Една жена, успяла да си намъкне роклята, се беше вкопчила в сламата на покрива и пищеше с цяло гърло, докато роклята напираше да я повлече нанякъде, може би към небето.

Справянето с тези неща се оказа не по-сложно, отколкото откриването им. Потоците на Силата, насочвани от Аная чрез връзката — както и онези на другите кръгове — без труд можеха да спрат стадо освирепели бикове, камо ли едно котле, на което е хрумнало да полети. А спреше ли се едно нещо веднъж, със Силата или с ръка, рядко се размърдваше отново. Просто бяха много. Нямаше време за Церителство, освен когато нечий живот бе в опасност — отоците, кървенето и счупените кости трябваше да изчакат, докато поредната дъсчена ограда се сриваше на земята, за щастие, без да счупи нечия глава; докато поредното буре спираше дивото си търкаляне преди да е счупило крак.

Нинив бе обзета от безсилие. Толкова много неща бяха подивели; все малки, но мъж с разбит от тиган череп или жена, удушена от собствената си риза, бяха също толкова мъртви, както и ако ги беше ударила Силата. Безсилието не беше само нейно; стори й се, че идва от всяка жена в кръга. Но единственото, което можеше да направи, беше да крачи заедно с другите и да гледа как Аная заприда съчетанието от техните потоци в битката с хилядите дребни опасности.

Най-сетне Аная спря. Разпадането на връзката изненада Нинив. За миг тя се присви на място и се взря в улицата с неразбиращ поглед. Стонове и плач бяха заместили писъците и виковете. Ако се съдеше по луната, изминал беше по-малко от час, но на Нинив й се стори като десет.

— Изобщо не беше това, което очаквах от един Отстъпник — измърмори Аная. Тя също изглеждаше уморена, но веднага се залови за следващото, което трябваше да се направи. — Едва стоиш на краката си, Никола. В леглото. Веднага. И искам да поговоря с теб сутринта, преди закуска. Англа, ти остани — ти можеш отново да се свържеш и да дадеш малко сила за Изцеряване. Ланита, в леглото.

— Не беше Отстъпник — каза Нинив. Светлина, колко беше уморена. — Беше мехур на злото.

— Видяхме такъв в Тийр — каза Елейн. — В Камъка. Ако Самаил ни нападне, няма да ни замеря с покъщнина.

Аная дори не мигна.

— На теб, изглежда, ти е останала доста енергия, Елейн. Можеш също да помогнеш с Церителството. А ти, Нинив… Пак го изтърва, нали? Е, ти имаш такъв вид, че май трябва да те отнесат в леглото, но ще трябва да се оправиш сама. Калиндин, ти идваш с мен.

— Аная Седай — промълви предпазливо Нинив. — Двете с Елейн снощи намерихме нещо. Ако можем да поговорим с вас насаме…

— Утре, чедо. Хайде в леглото. Веднага, преди да си грохнала. — Аная дори не изчака да види дали ще й се подчинят, а тръгна към един паднал наблизо мъж. Ашманаил дръпна Елейн в друга посока, а Баратайн повлече Англа в трета. Преди да се скрие в тълпата, Елейн погледна през рамо към Нинив и леко поклати глава.

Какво пък, това може би не беше най-подходящият момент да постави въпроса за купата и Ебу Дар. Но в реакцията на Аная имаше нещо странно — сякаш бе разочарована да научи, че това не е нападение на Отстъпника. Защо? Твърде уморена беше, за да мисли ясно. Въпреки че Аная беше контролирала потоците, все пак сайдар бе протичал през Нинив в продължение на цял час, достатъчно, за да изтощи дори човек, спал безметежно цяла нощ.

„Ще си легна — помисли си унесено Нинив. — Аная Седай ми каза да си легна.“ Защо Аная изглеждаше разочарована? Някаква мисъл загъделичка ума й, но тя беше твърде задрямала, за да я засече.