Господарят на хаоса

Глава 48Облегнати на ножа

Нинив излезе от бронзовата вана, уви косата си с една бяла кърпа и започна да се подсушава. Пълничката сивокоса слугиня се опита да я облече, но Нинив я отпрати, без да обръща внимание на смаяните й погледи и протестите й, и го направи сама, с голямо старание, оглеждайки тъмнозелената копринена рокля с широка яка от бяла мерадска дантела във високото огледало на стойка. Тежкият златен пръстен на Лан лежеше в кесията й — по-добре беше да не мисли за това — до усукания пръстен тер-ангреал, а Великата змия блестеше златна около средния пръст на дясната й ръка. Нейната дясна ръка. И за това беше по-добре да не мисли.

Високият таван беше много приятно изрисуван като синьо небе с бели облачета. Мебелите обаче стърчаха на несъответно големи позлатени лъвски крака и по тънките пилони на балдахина, както и по краката на столовете и по всичко друго имаше твърде много позлата за нейния вкус. Но все пак стаята беше по-удобна от стаите по хановете. Приятна стая. Умерено прохладна. Това, което тя се опитваше да направи в момента, беше да се успокои.

Не подейства, разбира се. Беше усетила запридане на сайдар и щом излезе от спалнята си, видя преградата срещу подслушване, която Елейн беше направила и овързала около дневната. Биргит и Авиенда вече също бяха там, всички освежени, вчесани и преоблечени.

В това, което Биргит твърдеше, че е „скромен апартамент“, четири спални ограждаха от едната страна единствената дневна, която също беше с таван, изрисуван като небе с облачета. Четири високи прозореца гледаха към дълга тераса с решетка от боядисано в бяло ковано желязо, толкова фино, че можеха да надничат, без да ги видят, към площада Мол Хара пред двореца. Лек бриз полъхваше през прозорците и носеше соления привкус на морето, и като по чудо дори беше малко прохладен.

На Том и Джюйлин им бяха дали стая някъде дълбоко в слугинските отделения, което всъщност като че ли подразни Елейн повече от тях двамата. Том дори се изсмя. Но пък той можеше да си го позволи.

— Опитай от този великолепен чай, Нинив — каза Елейн. Блестящите й сини копринени поли бяха покрити с бяла кърпа. Като всичко останало в тази дневна, широкият й стол беше с позлатени топки вместо крака и гърбът му стърчеше високо над главата й. Авиенда седеше до нея, но на пода, скръстила крака под роклята си, която почти се сливаше с бледозелените плочки. Плетеницата на сребърното й колие много добре отиваше на роклята й. Нинив не бе виждала айилката да седне на стол нито веднъж.

— Мента и боровинки — добави Биргит и напълни поредната чашка от тънък златист порцелан, без да чака. Биргит, разбира се, носеше широки сиви панталони и късо синьо сетре. Тя обличаше и рокли понякога, но вкусът й караше Нинив да се радва, че е рядко. И трите бяха облечени и натъкмени, само дето никой не ги канеше.

Сребърната кана блестеше от влага, а чаят беше студен и освежаващ. Нинив се възхити от лицето на Елейн, хладно и сухо. Самата тя вече отново се усещаше потна, въпреки ветреца.

— Очаквах съвсем друго посрещане — измърмори тя.

— Нима? — възкликна Елейн. — След като Вандийн и Аделиз се отнесоха така с нас?

Нинив въздъхна.

— Добре де, надявах се. Най-после съм Айез Седай, истинска Айез Седай, а сякаш никой не може да го повярва. Наистина се надявах, че като напуснем Салидар, нещата ще се променят.

Срещата им с Мерилил не беше минала добре. По-точно представянето им пред нея. Вандийн ги беше представила съвсем повърхностно и след това ги освободиха, отпратиха ги, за да могат истинските Айез Седай да си поговорят. Мерилил беше казала, че била сигурна, че искат да се освежат, но си беше чисто отпращане и можеха да избират или да си излязат като послушни Посветени, или да откажат като опърничави деца. Дори само споменът за тази сцена провали всички усилия на Нинив да се успокои и потта започна да се стича по лицето й.

Всъщност това, че я бяха отпратили, съвсем не беше най-лошото. Мерилил се оказа крехка елегантна кайриенка с лъскава черна коса и големи влажни очи. Сива, която сякаш не се изненадваше от нищо. Само че тъмните й очи се бяха разширили, когато й се каза, че Нинив и Елейн са Айез Седай, и още повече се разшириха, когато чу, че Егвийн е Амирлинския трон. Това, че Биргит е Стражник, я слиса, въпреки че по това време бе успяла да сведе изумлението си до втренчен поглед и леко присвити устни. Авиенда се измъкна най-лесно — Мерилил я удостои само с кратко измърморване колко приятно щяло да й бъде като новачка. След което последва освобождаването. И предложение, което прозвуча по-скоро като заповед, да прекарат няколко дни, възстановявайки се от несгодите на пътуването.

Нинив измъкна кърпичката си от ръкава и безполезно я развя пред лицето си.

— Все пак ми се струва, че крият нещо.

— Знаеш ли, Нинив — каза Елейн и поклати глава. — И на мен не ми харесва как се отнесоха с нас, но ти се опитваш да изкараш от мухата бик. Ако Вандийн и Аделиз искат да търсят бегълки, тяхна работа. Да не би да предпочиташ да почнат да търсят купата? — През цялото пътуване те почти не бяха споменавали за тер-ангреала, който търсеха, от страх, че онези двете ще направят точно това.

Дали щяха, или не, Нинив все пак мислеше, че крият разни неща. Елейн просто не искаше да го признае. Аделиз не бе разбрала, че Нинив беше подслушала онова подхвърляне за търсенето на бегълки, когато стигнаха до Ебу Дар, и когато Нинив ги попита дали наистина очакват да намерят такива, Вандийн отвърна някак съвсем набързо, че те винаги хвърляли по едно око за млади жени, избягали от Кулата. Това й се струваше безсмислено. Никоя не беше избягала от Салидар, но новачки наистина бягаха понякога — животът им беше труден, — а понякога бягаше дори по някоя Посветена, започнала да изпитва отчаяние, че никога няма да стигне до шала, но дори Нинив знаеше, че много малко от тях успяват да се измъкнат от Тар Валон. Можеха да те изгонят по всяко време за това, че не си достатъчно силна, за да продължиш, за това, че си се отказала или провалила в изпитанието за Посветена или за Айез Седай, което между другото тя и Елейн бяха пропуснали, но да напуснеш никога не беше лично твое решение, освен ако не носиш шала.

Тъй че след като успелите бегълки бяха такава рядкост, защо Вандийн и Аделиз смятаха, че могат да намерят такава точно в Ебу Дар и защо бяха затръшнали усти като миди, когато ги попита? Боеше се, че отговорът й е ясен до последната думичка.

— Мат поне най-после разбра, че сме Айез Седай — изръмжа тя. С него поне вече можеше да се оправи. Само да опита нещо, и щеше да види какво е да го заудрят с всичко, което става за хвърляне. — Дано да е разбрал, че…

— Ти затова ли го отбягваш като някой челтанец, криещ се от бирника? — попита я Биргит ухилена и Нинив си пусна боята. Мислеше си, че по-добре е скрила чувствата си.

— Той е доста дразнещ, дори за мъж — измърмори Авиенда. — А ти сигурно много си пътувала, Биргит. Често говориш за места, за които не съм чувала. Някой ден бих искала да попътувам из влажните земи и да видя всички тези странни места. Къде е това… Челтан? Челта?

Това моментално стопи усмивката на Биргит — където и да беше, сигурно бе мъртво от хиляда години, ако не и от някой отминал Век. И тя с нейните изпускания за древни места и неща! Нинив много съжаляваше, че не беше присъствала, когато Биргит бе признала пред Егвийн онова, което Егвийн вече знаеше. Егвийн беше станала доста корава след времето, прекарано при айилците, и никак не се примиряваше с обяснения, които смяташе за глупави. Биргит всъщност се беше върнала като пребита.

Въпреки това Нинив харесваше Биргит много повече от Авиенда, която понякога я караше да се чувства неспокойно с нейните свирепи погледи и жадни за кръв приказки. И колкото да я дразнеше Биргит, Нинив беше обещала да й помогне да си опази тайната.

— Мат… ме заплаши — каза тя набързо. Беше първото нещо, което й дойде наум, за да отклони Авиенда, и последното, което искаше да узнае някой друг. Бузите й пламнаха отново. Елейн дори се подсмихна, макар да благоволи да го прикрие с чашата си с чай. — Не така — добави Нинив, когато Авиенда започна да се въси и да опипва дръжката на ножа си. Айилката, изглежда, смяташе, че единствената подходяща реакция за всяко нещо е насилието. — Беше само… — Авиенда и Биргит я погледнаха и наостриха уши. — Той само каза, че… — И както тя спаси Биргит, така Елейн спаси нея.

— Наистина смятам, че достатъчно се занимавахме с господин Каутон — каза твърдо Елейн. — Той е тук само за да не бръмчи в косата на Егвийн, а аз като че ли се досещам какво трябва да направим по-нататък за тер-ангреала. — Устните й за момент се свиха. Никак не беше доволна, когато Вандийн и Аделиз започнаха да преливат към Мат, без поне да я попитат „може ли“, и още по-малко от това как той й се измъкна в хана. Но, разбира се, нищо не можеше да направи. Беше твърдяла, че само като му казва да прави това, което бездруго ще направи, ще го навикне да се държи прилично. Е, беше сбъркала. — Той е най-маловажната част от това пътуване — добави тя още по-твърдо.

— Да. — Нинив едва прикри облекчението си. — Да, това, което е важно, е купата.

— Предлагам първо да разузная — каза Биргит. — Ебу Дар ми се струва по-опасно място, отколкото го помня, а кварталът, който ми описвате, може да се окаже по-лош от… — дори не погледна към Авиенда — …от останалата част на града — довърши тя с въздишка.

— Щом ще се разузнава — намеси се нетърпеливо Авиенда, — държа да участвам. Аз имам кадин-сор.

— Една съгледвачка би трябвало да се слее — каза кротко Елейн. — Мисля, че трябва да си намерим ебударски рокли — за всички; така отначало можем да потърсим заедно и никоя няма да изпъква. Макар че на Нинив ще й е най-лесно — добави тя, подсмихвайки се към Биргит и Авиенда. Ебударките, които бяха срещали досега, до една бяха с черни коси и повечето бяха чернооки.

Авиенда се навъси още повече, а на Нинив направо й призля като си помисли за дълбоките деколтета, които се носеха тук. Много дълбоки, колкото и тесни да бяха. Биргит направо се ухили — тази жена срам нямаше.

В същия момент, без да чука, влезе някаква жена с късо подстригана черна коса и в ливреята на Дома Мицобар — нещо, което Нинив сметна за невъзпитано, каквото и да й говореше Елейн кое било редно и кое — не за слугите. Роклята й беше бяла, а полата — зашита над коляното на лявата й страна, така че да разкрива зелена фуста, с втален корсет, бродиран на лявата гръд със зелената Котва и Меча. А тясното деколте бе толкова дълбоко, че… Жената се поколеба за миг, после приклекна в реверанс и се обърна към всички:

— Кралица Тилин желае да види трите Айез Седай, стига да благоволят.

Нинив се спогледа слисано с Елейн и останалите.

— Тук има само две Айез Седай — отвърна след пауза Елейн. — Навярно имате предвид, че ще повикате и Мерилил?

— Пратиха ме в тези покои… Айез Седай. — Паузата беше достатъчна, за да се забележи — жената насмалко да обърне титлата на въпрос.

Елейн стана и приглади полите си; който не я познаваше, нямаше да заподозре, че това гладко лице може да крие гняв, но той се долавяше в леко стегнатите ъгълчета на очите и устата й.

— Тръгваме тогава. Нинив? Авиенда? Биргит?

— Аз не съм Айез Седай, Елейн — отвърна Авиенда и слугинята вметна бързо:

— Казаха ми само Айез Седай.

— Авиенда и аз можем да поразгледаме града, докато вие се видите с кралицата — каза Биргит преди Елейн да си е отворила устата. Лицето на Авиенда светна.

Елейн изгледа и двете остро, след което въздъхна.

— Добре, но внимавайте, Нинив, ти идваш ли, или също искаш да разгледаш града? — Последното го изрече сухо, с още един рязък поглед към Биргит.

— О, разбира се — каза Нинив. — Хубаво ще е най-после да срещна човек, който смята, че… — Не можа да довърши заради слугинята. — Не бива да караме кралицата да чака.

— Точно така — намеси се слугинята. — Ако държа на ушите си, аз бих побързала.

Колкото и да държеше на ушите си, мина известно време в обикаляне из коридорите на палата. Сякаш за компенсация на цялата тази белота отвън, палатът се оказа изпълнен с цветове. В един коридор таванът беше боядисан в зелено, а стените в синьо, в друг стените бяха жълти, а таванът — бледорозов. Плочките по пода блестяха като диаманти, червени, черни и бели, или сини и жълти, и в почти всевъзможни комбинации и оттенъци. Гоблените бяха малко и представяха обикновено морски пейзажи, но беше пълно с високи вази от златист порцелан на Морския народ в сводести ниши, а също така с големи късове гравиран кристал, статуетки, вази и купи, които специално привличаха очите на Елейн, както и на Нинив.

И разбира се, навсякъде щъкаха слуги, като мъжката версия на ливреята покриваше бели бричове и дълга зелена жилетка върху бяла риза с широки плисирани ръкави. И изведнъж Нинив забеляза един мъж с различни дрехи — крачеше към тях. Тя спря и хвана Елейн под мишница. Беше Джайчим Карридин. Суровите му очи така и не се обърнаха към тях, докато се разминаваха, белият плащ се вееше зад него. Пот покри лицето й, но той не го забеляза, както не забеляза и тях.

— Какво прави той тук? — попита настоятелно Нинив. Този човек бе развихрил истинска касапница а Танчико, както и в Светлината знае само колко още места.

Слугинята я погледна озадачено.

— Че какво, Чедата на Светлината също изпратиха пратеничество, още преди няколко месеца. Кралицата… Айез Седай… — Пак онова колебание.

Елейн успя да кимне грациозно, но Нинив не можа да заличи остротата в гласа си.

— В такъв случай наистина не бива да я караме да чака. — Едно от нещата, които Мерилил бе изтървала пред тях, беше, че Тилин държала на точността и се държала сковаващо официално. Но ако и тя започнеше да се съмнява дали са Айез Седай, Нинив беше в съвсем подходящо настроение да й го докаже.

Тилин се оказа изключително впечатляваща жена. Не по-висока от Нинив, тя стоеше пред тях с толкова царствена осанка, че Елейн трябваше доста да се понапъне, за да успее да й подражава поне донякъде. Редно беше Тилин да отвърне на техните реверанси със същото, но тя не го стори. Големите й черни очи ги гледаха с властна настойчивост.

Вълни от лъскава черна коса, посивяла по слепоочията, се спущаха доста под раменете на Тилин, ограждайки очарователно лице, макар и нелишено от бръчици. Колкото и смайващо да беше, на бузите й имаше два белега, тънки и толкова стари, че почти се бяха изличили. И разбира се, и тя носеше един от онези извити ножове, затъкнат под колан от плетени златни нишки, с дръжка и кания, инкрустирани със скъпоценни камъни — Нинив бе сигурна, че е само за показност. Синята копринена рокля на Тилин определено не беше най-подходящото за дуел облекло, особено с пищните белоснежни дантели, които почти покриваха пръстите й, и с полите — набрани над коленете отпред, излагайки на показ пластове от зелени и бели копринени фусти, и влачещи се на повече от една крачка след нея. Корсетът, обрамчен със същата снежна дантела, изглеждаше толкова впит, че Нинив не беше сигурна как би се чувствала по-неудобно в него — седнала или права. Яката от плетено злато, пристегнала високото деколте, поддържаше още дантела под брадичката и крепеше брачен нож в бяла кания, висящ с дръжката надолу в овалния прорез, не по-малко дълбок от всички деколтета, които бе видяла досега.

— Вие двете трябва да сте Елейн и Нинив. — Тилин приседна на един стол, гравиран така, че да прилича на бамбуков, въпреки пищната позлата, и започна грижливо да наглася полите си, без да сваля поглед от тях. Гласът й беше дълбок, мелодичен и властен. — Разбрах, че имало и трета. Авиенда.

Нинив и Елейн се спогледаха. Не бяха получили покана да седнат, дори очите на Тилин не се бяха отместили към някои стол.

— Тя не е Айез Седай и… — почна спокойно Елейн.

— А нима вие сте? — прекъсна я Тилин. — Ти Елейн, да си видяла най-много осемнадесет зими в живота си. А ти, Нинив, дето си ме зяпнала като котка, хваната за опашката, ти колко си видяла? Двадесет и две? Двадесет и три? Що не ме мушнеш в дроба! Ходила съм аз в Тар Валон и Бялата кула. Съмнявам се жена на твоите години да е носила някога този пръстен на дясната си ръка.

— Двадесет и шест! — сопна се Нинив. При толкова много жени от Женския кръг в Емондово поле, които смятаха, че е твърде млада за Премъдра, й беше станало навик да обяснява точно на колко години е. — На двадесет и шест съм и съм Айез Седай от Жълтата Аджа. — Все още изпитваше тръпка на гордост, когато го изричаше. — Елейн може и да е на осемнадесет, но тя също е Айез Седай, и е от Зелената Аджа. Да не мислите, че Мерилил или Вандийн биха ни позволили да носим тези пръстени на шега? Твърде много неща се промениха, Тилин. Амирлинския трон, Егвийн ал-Вийр, не е по-голяма от Елейн.

— Нима? — отвърна спокойно Тилин. — Това не ми се каза. Когато Айез Седай, която ме е съветвала от деня, в който съм поела трона, изведнъж ме напуска и се връща в Кулата без никакво обяснение, а след това научавам, че слуховете за разцепването на Кулата са верни; когато Заклетите в Дракона сякаш никнат от земята; когато една Амирлин е избрана, за да се противопостави на Елайда и цяла армия се сбира в Алтара под командата на един от най-големите пълководци, преди дори да съм чула за това — когато всичко това се случва, не можете да очаквате да изпитвам възхита към промените.

Нинив се смути. Защо така и не можеше да се научи да си държи езика зад зъбите от време на време? Внезапно осъзна, че вече не може да усети Верния извор — гняв и смут не се връзваха много добре. А може би беше и за добро. Ако можеше да прелее, сигурно щеше да се изложи още повече.

Елейн обаче без колебание се зае да оправи нещата.

— Знам, че вече сте го чули — каза тя на Тилин, — но позволете да добавя своите извинения към тези на Мерилил и останалите. Събирането на армия в пределите на вашите владения беше неразумен акт. Единственото, което мога да кажа в оправдание, е, че събитията се развиха много бързо и ние в Салидар бяхме притиснати, но това не е извинение. Заклевам ви се, че нищо лошо не се подготвя срещу Алтара и Тронът на Ветровете по никакъв начин не е застрашен. Още в тази минута, докато говорим с вас, Гарет Брин води армията си на север, извън Алтара.

Тилин се втренчи в нея с немигащи очи.

— Допреди теб не чух и дума за извинение и оправдание. Но като владетелка на Алтара съм длъжна да преглъщам оскърбленията на по-велики сили. — Тя си пое дълбоко дъх и махна с ръка. — Седнете, седнете. И двете. На своя нож се облегнете, езиците си развържете. — Внезапната й усмивка приличаше почти на хилене. — Не знам как го казвате вие в Андор. Отпуснете се и говорете каквото ви е на ума и каквото желаете.

Нинив се зарадва, че сините очи на Елейн се разшириха от изненада, защото и самата тя ахна. Това ли беше жената, за която Мерилил беше твърдяла, че изисква церемонията да е изрядна като врязана в лъскав мрамор? С огромна охота Нинив седна на единия от столовете. И като си помисли за всички подмолни течения в Салидар, се зачуди дали Тилин не се опитва да… да какво? Беше навикнала да очаква всеки, който не й е близък приятел, да се опитва да я манипулира. Елейн приседна на самия ръб на своя стол и се вдърви.

— Казвам го най-сериозно — настоя Тилин. — Каквото и да кажете, няма да чуя в него оскърбление. — Но ако се съдеше по нервното потупване на пръстите й върху скъпоценната дръжка на колана й, мълчанието можеше да се вземе за такова.

— Не съм сигурна откъде трябва да започнем — каза предпазливо Нинив. Никак не й хареса, че Елейн кимна мълчаливо: нали Елейн уж трябваше да знае как да се оправя с крале и кралици. Защо не кажеше нещо?

— Със „защо“ — каза нетърпеливо кралицата. — Защо нови четири Айез Седай пристигнаха в Ебу Дар от Салидар? Едва ли е за да бъде засенчено пратеничеството на Елайда — Теслин дори не го нарече такова, и те са само двете с Джолайн… Вие не знаехте ли? — Тя се изсмя и побърза да вдигне ръка пред устата си. — А знаете ли за Белите плащове? Да? — Другата й ръка направи сечащ жест и веселостта й заглъхна. — Това за Белите плащове! Но съм длъжна да се вслушвам във всички, в лорд инквизитора Карридин, както и във всички останали.

— Но защо? — настоя Нинив. — Радвам се, че не обичате Белите плащове, но в такъв случай защо сте длъжна и една дума да чуете от това, което ще ви каже Карридин? Този човек е касапин! — И веднага разбра, че е направила нова грешка. Начинът, по който Елейн изведнъж заби поглед в широката бяла камина, чиято основа беше гравирана на надигащи се морски вълни, й го подсказа още преди последните останки от смеха на Тилин да угаснат като духната свещ.

— Ти май ме разбра буквално — тихо каза кралицата. — Казах да си развържете езиците и… — Тъмните й очи се сведоха към пода и тя потъна в усилието да се овладее.

Нинив погледна към Елейн, надявайки се да разбере в какво точно е сбъркала, или по-скоро как да го поправи, но Елейн само я изгледа накриво и съвсем леко поклати глава, след което отново се зае да проучва мраморните вълни. Може би не трябваше да гледа Тилин в очите? И все пак жената, забила очи в плочките на пода, привлече вниманието й. С едната си ръка Тилин галеше дръжката на своя извит кинжал, а с другата опипваше по-малката дръжка между гърдите си.

Брачният кинжал говореше доста за Тилин — Вандийн и Аделиз им бяха обяснили някои неща за Ебу Дар, особено такива, които го правеха да изглежда несигурен за всеки, който не е обкръжен от поне дузина въоръжени охранители. Бялата кания означаваше, че кралицата е останала вдовица и няма намерение да се омъжва повторно. Четирите перли и огнекапката, вградени в покритата със златен варак дръжка, издаваха, че е родила четирима синове и една дъщеря; кръгчето от бял емайл, върху което изпъкваше огнекапката, и червеният емайл около три от перлите говореха, че й е останал жив само един от синовете. И че всички са били най-малко на по шестнадесет години, когато са умрели, и че са загинали в дуели, иначе кръгчетата щяха да са черни. Какво ли беше непрекъснато да носиш със себе си такова напомняне! Според Аделиз и Вандийн жените виждали в червеното и бялото извор за гордост, все едно дали камъчетата са перли и огнекапки или просто цветни стъкълца. Вандийн дори твърдеше, че много ебударки махали камъчетата на децата си над шестнадесет години, отказали предложен им двубой, и преставали да ги признават за свои.

Чак след дълго време Тилин вдигна глава. Лицето й беше кротко и едната й ръка беше пуснала кинжала на колана й, но пръстите на другата продължаваха разсеяно да опипват дръжката на брачния й нож.

— Искам синът ми да ме наследи на Трона на Ветровете — каза тя спокойно. — Беслан е на твоите години, Елейн. Това, разбира се, щеше да е от значение в Андор — макар че там щеше да трябва да е жена — тя дори се ухили, съвсем искрено развеселена, — или в някоя друга страна освен Муранди, където порядките са почти същите като тук, в Алтара. През хилядата години от Артур Ястребовото крило насам само един Дом е задържал трона в продължение на пет поколения и падането на Анарина било толкова ужасно, че и до ден днешен Домът Тоданде е като паленце за всеки, който ги поиска. Никоя друга благородническа къща не е имала повече от двама последователни владетели.

— Когато баща ми пое трона — продължи тя, — други Домове държаха повече части от града, отколкото Мицобар. Ако бе излязъл навън без стража, щяха да го зашият в чувал с камъни и да го хвърлят в реката. Когато той умря, ми предаде това, което имам сега. Малко, в сравнение с други владетели. Човек, яздещ отпочинали коне, може да стигне границите на владенията ми за един ден. Но не съм стояла бездейна. Когато пристигна вестта за Преродения Дракон, вече се бях погрижила да мога да оставя на Беслан два пъти повече от това, което имам, и известни съюзници освен това. Тийрския камък и Каландор промениха всичко. Сега мога да съм само благодарна на Педрон Ниал, който урежда Иллиан да отреже неколкостотин мили от Алтара, вместо да нахлуе. Слушам Джайчим Карридин и не му плюя в лицето, колкото и алтарци да загинаха във войната на Белите плащове. Слушам Карридин, както и Теслин, и Мерилил, и се моля дано да мога да предам нещо на сина си вместо да ме намерят удавена в банята в деня, в който Беслан загине при злополука по време на лов.

Тилин вдиша дълбоко. Лицето й си остана спокойно, но в гласа й се долови нервност.

— Така. Ето че застанах с оголени гърди на рибния пазар пред вас. Отговорете сега вие на мен. Защо бях удостоена от още четири Айез Седай?

— Тук сме, за да намерим един тер-ангреал — каза Елейн и пред смаяния поглед на Нинив разказа на кралицата всичко, от Тел-айеран-риод до прахоляка в стаята, където се намираше купата.

— Да се оправи времето би било благословено чудо — отрони замислено Тилин, — но кварталът, който ми описвате, изглежда, е Рахад, оттатък реката. Дори градската стража стъпва там на пръсти. Простете — разбирам, че сте Айез Седай — но в Рахад могат да ти забият нож в гърба преди да разбереш. Ако дрехите са фини, използват тънко острие, та кръвта да е по-малко. Може би ще оставите това издирване на Вандийн и Аделиз. Струва ми се, че ви остават малко повече години, за да си позволите да обикаляте такива места.

— Те са ви казали за купата? — попита намръщено Нинив, но кралицата поклати глава.

— Само това, че са дошли да търсят нещо. Айез Седай никога не казват дума повече от онова, което е абсолютно необходимо. — Широката внезапна усмивка отново пробяга на лицето й; изглеждаше доста весела, въпреки че белезите изпъкнаха на бузите й като тънки черти. — Допреди вас двете поне. Дано годините не ви променят твърде много. Често ми се иска Кавандра да се върне от Кулата — с нея можех да разговарям като с вас. — Тя се изправи и чукна един сребърен гонг с костено чукче. — Ще поръчам изстуден ментов чай и ще поговорим. Ще ми кажете как мога да ви помогна — ако пратя войници в Рахад, отново ще пламнат Винените бунтове — а навярно и вие ще можете да ми обясните защо заливът е така пълен с кораби на Морския народ, след като нито пристаните, нито търговията…

Дълго време мина над чай и приказки, главно за опасностите, които криел Рахад, и какво не можела да направи Тилин, а по едно време се включи и Беслан, младеж с гладка реч, който все кимаше почтително с глава и ги гледаше с красивите си черни очи, в които се изписа облекчение, когато майка му му каза, че може да излезе. Виж, той определено не се съмняваше, че са Айез Седай. Най-сетне обаче двете се намериха на път обратно към покоите си.

— Значи те са решили да поемат и търсенето — промърмори Нинив и се огледа да не би някой слуга да я чуе. Тилин беше научила твърде много за тях и много бързо. И колкото и да им се хилеше, личеше, че е притеснена от идването на Айез Седай от Салидар. — Елейн, убедена ли си, че беше разумно да й се каже всичко? Тя би могла да реши, че най-добрият начин да осигури трона за сина си е да ни позволи да намерим купата и после да каже на Теслин. — Теслин си я спомняше смътно — Червена и доста неприятна жена.

— Знам какво изпитваше майка ми към Айез Седай, обикалящи из Андор, без да благоволят да й кажат какво правят. Знам и какво бих изпитвала и аз самата. Освен това си спомних, че са ме учили какво означава тази фраза — да се облегнеш на ножа си и прочие. Това е единственият начин да оскърбиш някого, който казва, че ти е присъщо да лъжеш. — Елейн вдигна брадичка. — Колкото до Вандийн и Аделиз, те само си мислят, че са се наложили. Рахад може да е опасен, но не мога да допусна, че е с нещо по-лош от Танчико, а няма да ни се налага да се тревожим и от Черната Аджа. Обзалагам се, че за десет дни ще намерим купата, че ще разбера какво кара тер-ангреала на Мат да прави това, което не би трябвало да може да прави, и че ще можем да се върнем, за да се присъединим към Егвийн, а Вандийн и Аделиз ще останат тук да си блъскат главите и да се чудят какво точно се е случило.

Нинив не можа да се сдържи и се разсмя гръмко. Един длъгнест слуга, мъкнещ огромна ваза от златист порцелан, се втренчи в нея и тя му се изплези. Горкият, едва не изтърва вазата.

— Такъв облог не бих приела, освен за Мат. Значи десет дни, така ли?