Господарят на хаоса

Глава 11Уроци и учители

Щом Ранд излезе, Верин си пое дъх. Навремето беше предупредила Сюан и Моарейн колко опасен е той. И двете не я бяха послушали, а ето че мина по-малко от година и Сюан се оказа усмирена, докато Моарейн… Улиците гъмжаха от слухове за Преродения Дракон, повечето от които невероятни, и никой от по-достоверните не споменаваше за Айез Седай. Моарейн можеше и да е решила, че трябва да го остави да си мисли, че върви по свой път, но изобщо не биваше да му позволява да се отдалечава от нея, не и сега, когато могъществото му така нарастваше. Не и сега, когато рискът, който той представляваше, беше толкова нараснал. Дали Ранд се бе отнесъл с нея така жестоко, както с тях преди малко? Пораснал беше, откакто го видя за последен път, лицето му бе станало сурово, мъжко. Светлината само знаеше дали е достатъчно разумен, но възможно ли бе това да е борба и за разума?

Така. Моарейн мъртва, Сюан мъртва, Бялата кула разцепена, а Ранд вероятно — на ръба на лудостта. Верин цъкна раздразнено с език. Когато поемаш рискове, понякога сметката идва когато най-малко си очаквал, по начин, който най-малко си очаквал. Почти седемдесет години грижлив труд от нейна страна, а сега всичко можеше да се окаже кръгла нула, заради един младок. И все так тя бе живяла твърде дълго, преживяла бе какво ли не, за да си позволи да се отчае. „Всяко нещо по реда си; погрижи се за това, което може да се направи сега, за да не страдаш за това, което е могло да стане.“ Този урок й го бяха внушили силом, но го беше приела с цяло сърце.

Първото нещо беше да успокои девойчетата, които все още се гушеха като стадо овчици, плачеха и се прегръщаха. Тя напълно ги разбираше — не й беше за първи път да се озове пред мъж, който може да прелива, камо ли пред самия Прероден Дракон, и стомахът й се надигаше като на кораб в открито море. Започна с утешителни слова, тук потупвайки нечие рамо, там поглаждайки коса, стараейки се да придаде майчински нотки на гласа си.

— Не можем да се скрием тук — изхлипа Лейрин. — Трябва да се махаме! Веднага! Той ще ни убие!

— Трябва да намерим Мат — обади се Боудвин. В очите й имаше сълзи, но лицето й бе решително. — Не можем да го оставим с… с мъж, който може да… Не можем! Дори това да е Ранд, просто не можем!

— Ама искаме да видим и Кемлин! — изписука Джанаци, макар че и тя все още трепереше.

Останалите се развикаха — някои подкрепяха Джанаци въпреки страха си, другите бяха непреклонни в полза на заминаването. Едно от девойчетата от Стражеви хълм, високо и хубавичко момиче, казваше се Ел, отново зарева с цяло гърло.

Единственото, което Верин можеше да направи, беше да ги напляска. За най-младите имаше извинение, но Лейрин и Ел, както и другите с плитки трябваше уж вече да са жени. От друга страна, всички бяха уморени, посещението на Ранд ги беше стъписало, а най-вероятно щяха да се натъкнат на още по-ужасни неща в близко бъдеще, така че тя се постара да сдържи беса си.

Аланна не можа. Дори сред Зелените тя беше известна като избухлива жена, а напоследък бе станала още по-неудържима.

— Всички веднага по стаите — каза тя хладно и запреде Въздух и Огън в Илюзия. Стаята се изпълни с ахкания и бездруго вече облещените очи се изцъклиха. Нямаше нужда чак от това, но обичаят не позволяваше на Верин да се намеси публично в деянието на друга сестра, а и честно казано, тя изпита дори облекчение, когато воят на Ел изведнъж секна. Необучените девойчета, разбира се, не можеха да видят сплитовете; в техните очи Аланна просто започна да расте с всяка произнесена от нея дума. Гласът й също нарастваше заедно с нея, с неизменен тон, но кънтящ в пълно съответствие с ръста й. — Новачки ще ми ставате, а първият урок, който една новачка трябва да научи, е да се подчинява на Айез Седай. Веднага. Без приказки. — Аланна си стоеше сред гостилницата такава, каквато си беше — поне в очите на Верин, — но главата на Илюзията опря в гредите на тавана. — Хайде, бегом! Която не е в стаята си, докато преброя до пет, ще съжалява до края на живота си. Едно. Две… — Преди да стигне до три, последва бясно катерене по стълбата; цяло чудо беше, че никоя не бе стъпкана.

Аланна не си направи труда да стигне до четири. След като и последното момиче от Две реки се качи горе, тя пусна сайдар, Илюзията изчезна и тя кимна доволна. Девойчетата нямаше да посмеят дори да надникнат от стаите си. Толкова по-добре. Както вървяха нещата, оставяше някоя да се измъкне, за да разгледа Кемлин, и да се наложи да я търсят.

Разбира се, това, което направи Аланна, имаше и страничен ефект. Наложи им се да изкарат прислужничките, сврели се под масите, и да свестят една, която беше припаднала. Но те поне не пищяха, само трепереха. Колкото до ханджията, долната му челюст беше паднала до гърдите и очите му аха-аха да изскочат. Верин погледна към Томас и му махна с ръка към залитащия човечец.

Томас й отвърна с кисел поглед — много мразеше да го карат да се занимава с дреболии, но все пак рядко оспорваше заповедите й — след което прегърна господин Дилхам през раменете и го попита свойски къде биха могли да му ударят няколко чаши от най-доброто вино в хана. Биваше си го Томас, опитен беше в най-изненадващи области. Ивон пък беше опрял гръб в стената и с едно око следеше вратата към улицата, с другото — Аланна. Твърде загрижен беше за нея, откакто Овейн, другият й Стражник, бе загинал в Две реки — и съвсем основателно се тревожеше за нервите й, въпреки че тя обикновено ги сдържаше много по-добре, отколкото днес. Аланна, от своя страна, не прояви никакво желание да помогне да оправят кашата, която сама беше забъркала. Стоеше насред гостната, скръстила ръце, и гледаше стълбата. За всеки друг сигурно щеше да изглежда въплъщение на спокойствието. За Верин беше просто една жена, готова всеки момент да избухне.

Верин я докосна по рамото.

— Трябва да поговорим.

Аланна я изгледа с неразгадаем поглед и без дума да каже, тръгна към частната гостна.

Зад гърба си Верин чу треперливия глас на господин Дилхам:

— Смятате ли, че мога да твърдя, че лично Прероденият Дракон покровителства хана ми? Ами че той дойде тук, в края на краищата. — За миг тя се усмихна; той поне щеше бързо да се оправи. Усмивката й се стопи, когато влезе при Аланна и затвори вратата.

— Нахалник! Безобразно нахалство! — кипна Аланна. — Ще ни задържа той! Ще ни ограничава!

Верин я гледа няколко мига, преди да заговори. Десет години й беше струвало, докато преодолее смъртта на Балинор и обвърже Ивон. Аланна беше много разстроена след гибелта на Овейн и беше сдържала чувствата си твърде дълго. Моментните изблици на плач, които си беше позволила, откак напуснаха Две реки, не бяха достатъчни, за да я облекчат.

— Предполагам, че може да ни задържи извън Вътрешния град със стражи на портите, но не би могъл да ни задържи в Кемлин.

Тази фраза заслужено й донесе попарващ поглед. Можеха да си тръгнат без особени трудности — колкото и да се беше научил Ранд, възможността да открие „преградите“ им беше нищожна — но това щеше да означава да изоставят момичетата от Две реки. Никоя Айез Седай не беше се натъквала на такава находка като от Две реки от… Верин не можеше да си представи от колко дълго. Навярно отпреди Тролокските войни. Дори за младите жени до осемнадесет години — ограничението, което двете си бяха наложили — често се оказваше трудно да привикнат към строгия режим на новачеството, но ако бяха увеличили тази граница само с пет години, двете с Аланна щяха да съберат два пъти по толкова, ако не и повече. Пет от тези момичета — цели пет! — бяха с вродена искрица, в това число сестрата на Мат, Ел и младата Джанаци; един ден сами щяха да запреливат, все едно дали ще ги научи някоя, или не, и да станат много силни. И още две бяха оставили, за да бъдат прибрани след около година, когато пораснат достатъчно, за да могат да напуснат дома си. Не беше опасно — едно момиче с вродена дарба рядко я проявяваше без обучение, преди да навърши петнадесет. Останалите бяха изключително обещаващи; до една. Две реки беше находище на чисто злато.

Верин реши да смени темата. Определено нямаше намерение да изоставя тези девойчета. Нито да се отдалечава от Ранд повече, отколкото можеше да й се наложи.

— Мислиш ли, че е прав за бунтовничките?

Аланна стисна юмруците си.

— Самата възможност ме отвращава! Възможно ли е наистина да сме стигнали до… — Гласът й заглъхна, раменете й се смъкнаха. Под спокойната повърхност занапираха едва сдържани сълзи.

— Дали е възможно твоята месарка да ни каже нещо повече за това, което е станало в Тар Валон? — Тази жена не беше съвсем от хората на Аланна; беше агентка на Зелената Аджа, открита от Аланна благодарение на някакъв сигнал за тревога, поставен на вратата на дюкяна й. Не че Аланна й беше казала какъв е точно, разбира се, но пък Верин също нямаше да разкрие на никого сигнал на Кафявите.

— Не. Тя не знае нещо повече от съобщението, което ми предаде. Всички Айез Седай да се върнат в Кулата. Всичко е простено. — В очите на Аланна проблесна гняв, но само за миг и не толкова силен, колкото преди. — Ако не бяха всички тези слухове, нямаше дори да ти издам каква е.

— Знам — каза Верин. — И уважавам тайните ти. Слушай сега. Трябва да се съгласиш, че това съобщение потвърждава слуховете. Кулата е разцепена. Най-вероятно наистина има бунтовнички, събрани някъде. Въпросът е какво да направим ние?

Аланна я изгледа така, сякаш я смяташе за луда. Нищо чудно. Сюан трябваше да е свалена от Съвета на Кулата. Дори хрумването да се опълчат срещу Кулата беше немислимо. Но пък и разцеплението на Кулата беше немислимо.

— Ако сега нямаш отговор, обмисли го. И помисли за следното. Сюан Санче на първо място участваше в издирването на младия ал-Тор. — Аланна отвори уста — несъмнено за да попита Верин откъде знае и дали и самата тя не е била участница, — но Верин не й даде възможност. — Само глупачка може да допусне, че това не е имало значение за свалянето й. Такова голямо съвпадение е невъзможно. Така че помисли си каква би могла да бъде гледната точка на Елайда за Ранд. Все пак тя беше Червена, не забравяй. И докато мислиш, отговори ми следното. Какво целеше, като го обвърза така?

Въпросът не трябваше да изненада Аланна, но я изненада. Тя се поколеба, след което придърпа един от столовете, седна и заоправя полите си, преди да отговори.

— Беше най-логичното нещо, което можех да направя, както се беше изстъпил пред нас. Трябвало е да се направи отдавна. Ти не си могла… или не си поискала. — Като повечето Зелени, тя изпитваше известна насмешка към упоритостта, с която другите Аджи настояваха, че трябва да си имат само по един Стражник. Какво мислеха Зелените за Червените, които си нямаха нито един, оставаше неизречено. — Всички е трябвало да бъдат обвързани при първата възможност. Твърде важни са, за да се оставят на свобода, а той — най вече. — По бузите й изведнъж разцъфнаха червени петна; още доста време трябваше да мине, докато се овладее напълно.

Верин знаеше какво бе предизвикало изчервяването й. Пред нея Аланна често си бе развързвала езика. През дългите седмици, в които бяха изпитвали младите жени от Две реки, Перин непрекъснато беше пред очите им, но Аланна бързо бе зарязала темата за обвързването му. Причината беше съвсем проста: една разгорещена закана, изречена от Файле — изречена така, че да не чуе Перин — че ако Аланна посмее да направи това нещо, жива няма да напусне Две реки. Ако Файле знаеше малко повече за връзката между Айез Седай и Гайдините, заплахата нямаше да свърши работа, но тъкмо невежеството й бе задържало ръката на Аланна. Най-вероятно съжалението й за това, както и опънатите й нерви, я бяха тласнали да го направи с Ранд. Не само да го обвърже, но и да го направи без съгласието му. Това не беше правено от стотици години.

„Какво пък — помисли си сухо Верин, — и аз съм нарушавала по някой и друг обичай навремето.“

— Логично ли? — отвърна тя с усмивка. — Говориш като някоя Бяла. Какво пък. Сега, след като го имаш, какво смяташ да правиш с него? Предвид уроците, които той ни предаде. Сещам се за една приказка от момичешките ми години, за една жена, която оседлала лъв и му сложила юзди. Язденето му й се сторило страхотно, но после разбрала, че никога не ще може да слезе от него и да поспи.

Аланна потръпна.

— Все още не мога да повярвам колко е силен. Ако можехме само да го свържем по-скоро… А се опитах!… И не стана… Толкова е силен!

Верин едва се сдържа сама да не потръпне. Нямаше да могат скоро да го свържат, освен ако Аланна не бе предложила „свързването“ преди да го „обвърже“. Верин не беше сигурна какво можеше да произтече от това. Във всеки случай, бяха преживели поредица изключително неприятни мигове, от откритието, че не могат да го отрежат от досега с Верния извор, до презрителната лекота, с която той ги бе заслонил, скъсвайки връзките им със сайдар като конец. И на двете наведнъж. Забележително. Колко ли щяха да са нужни, за да заслонят него и да го задържат? Всичките тринадесет? Това беше само традиция, но при него сигурно щеше да се наложи. Тъй или иначе, този въпрос трябваше да се остави за друг път.

— Остава открит и въпросът за амнистията му.

Очите на Аланна се разшириха.

— Ти, разбира се, не вярваш в това! Около всеки Лъжедракон е имало приказки, че събира мъже, които могат да преливат, и всичките се оказваха лъжливи, колкото и самите мъже. Искали са властта за себе си, не да я делят с други.

— Той не е Лъжедракон — отвърна тихо Верин — и това може да промени всичко. След като един слух е верен, и друг може да е такъв, а всички от Бели мост насам приказват за амнистията.

— Дори и да е, сигурно никой не е дошъл при него. Никой благоразумен мъж не би пожелал да прелива. Само шепа да бяха поискали, щяхме да си имаме Лъжедракони всяка седмица.

— Но той е тавирен, Аланна. Привлича към себе си всичко, от което има нужда.

Устните на Аланна се раздвижиха. Последната трошица айезседайско спокойствие изчезна и тя видимо се разтрепера.

— Не можем да позволим… Преливащи мъже, бродещи на воля по света? Ако е вярно, трябва да го спрем. Длъжни сме! — Беше на ръба отново да скочи.

— Преди да можем да решим какво да правим с тях — каза спокойно Верин, — трябва да разберем къде ги държи. Кралският дворец изглежда подходящо място, но да го разберем може да се окаже трудно, след като достъпът до Вътрешния град ни е отказан. Затова предлагам следното… — Аланна се наведе напрегнато над масата.

Много работи трябваше да се обмислят, въпреки че повечето можеха да се отложат и за по-късно. Твърде много въпроси, чакащи за отговор, но — по-късно. Дали Моарейн беше мъртва и ако да, как бе загинала? Съществуваха ли бунтовничките и ако да, какво трябваше да бъде отношението на Верин и Аланна към тях? Къде бяха те? Това знание щеше да е ценно, каквито и отговори да получеха другите въпроси. Как щяха да използват толкова крехкия нашийник, който Аланна беше надянала на Ранд? Дали само едната или и двете да заемат мястото на Моарейн? За първи път Верин беше доволна, че Аланна още скърби за Овейн — в това объркано състояние Аланна беше принудена да отстъпва пред нейното водачество, а Верин знаеше точно как трябва да се отговори на част от тези въпроси. Не мислеше, че някои от отговорите ще се харесат на Аланна. И беше по-добре да не ги разбере, преди да е станало твърде късно, за да може да ги промени.

Ранд препускаше бясно към двореца. Башийр и Салдейците едва го догонваха на по-дребните си коне и дори айилците не смогваха да го настигнат. Сам не беше сигурен кое го кара да бърза толкова — вестите, които носеше, не бяха чак толкова спешни — но след като треперенето на ръцете и краката му заглъхна, той започна да си дава сметка, че продължава да усеща Аланна. Просто я чувстваше. Беше все едно, че е пропълзяла в главата му и се е настанила там. Щом той я чувстваше, дали и тя го чувстваше по същия начин? И какво друго можеше да направи тя? Какво друго? Трябваше да се махне колкото може по-далече от нея.

„Гордост“ — изкряска Луз Терин и този път Ранд не се и опита да заглуши гласа му.

Друга посока вместо двореца си беше наумил, но Пътуването изискваше да познаваш мястото, което напускаш, много по-добре от мястото, където отиваш. При Южните конюшни том хвърли юздите на жребеца на един коняр и затича по коридорите. Щом стигна Великата зала, сграбчи сайдин, разтвори дупки във въздуха и прескочи през нея на поляната край фермата.

Падна на колене сред мъртвите листа и стисна очи. Все още усещаше Аланна, вярно, по-слабо… доколкото сигурността, че тя се намира точно в онази посока можеше да се нарече слаба. Можеше да я посочи със затворени очи.

За миг той отново сграбчи сайдин. Държеше меч, меч, изкован от Огън, с тъмна чапла върху леко извитото червено острие, макар да не си спомняше, че си е помислял за него. Огън, ала дългата дръжка бе хладна. Празнотата беше без значение, както и Силата. Аланна продължаваше да е присвита в едно ъгълче на мозъка му и го гледаше.

С горчив смях той пусна Силата. Беше толкова уверен. Само две Айез Седай. Разбира се, че можеше да се справи с тях — беше се справял с Егвийн и Елейн едновременно. Какво толкова можеха да му сторят? Усети, че продължава да се смее. Изглежда, не можеше да се спре. Какво пък, смешно си беше. Глупавата му гордост. Свръхувереност. Тя му беше носила беди и преди, и не само на него. Беше бил толкова уверен, че със своите Сто етаири ще запечата здраво Въртела…

— Това не бях аз! — изхриптя той и се изправи. — Не бях аз! Махни се от главата ми! Целият, махай се от главата ми! — Гласът на Луз Терин промърмори неясно и далечно. Аланна чакаше тихо и търпеливо в тила му. Гласът, изглежда, се бе уплашил от нея.

Ранд заизтупва коленете на панталоните си. Нямаше да се предаде. Не се доверявай на никоя Айез Седай — вече добре щеше да го помни. „Недоверчивият все едно е мъртъв“ — изкиска се Луз Терин. Нямаше да се предаде.

Нищо във фермата не се беше променило. И всичко беше по-друго. Къщата и оборът си бяха същите, кокошките, козите и кравите също. Сора Грейди наблюдаваше пристигането му от един прозорец, с гладко и хладно лице. Сега тя беше единствената жена тук. Всички други съпруги и любими си бяха отишли с мъжете, провалили се на изпита при Таим. Таим беше събрал учениците си зад обора. И седмината. Освен съпруга на Сора, Джър, само Дамер Флин, Ибин Хопвил и Федвин Мор бяха останали след този изпит. Другите бяха нови и изглеждаха почти толкова млади, колкото Федвин и Ибин.

С изключение на белокосия Дамер учениците седяха в една редица с гръб към Ранд. Дамер стоеше пред тях и гледаше намръщено един камък колкото човешка глава на трийсет крачки разстояние.

— Сега — каза Таим и Ранд усети как Дамер сграбчи сайдин, видя го как неопитно заприда Огън и Земя.

Камъкът се взриви и Дамер и останалите ученици се хвърлиха на земята да се предпазят от полетелите късчета. Не и Таим обаче — каменните парчета заотскачаха от щита на Въздух, който бе хвърлил пред себе си в последния миг. Дамер предпазливо надигна глава и изтри кръвта от малката драскотина под лявото си око. Ранд присви устни — беше си чист късмет, че никое от тези летящи късчета не го удари. Хвърли поглед към къщата: Сора все още беше там, явно незасегната. И продължаваше да се взира в него. Пилетата невъзмутимо продължаваха да щъкат из двора — изглежда, бяха навикнали на това.

— Може би следващия път ще се сетите какво ви говорех — каза спокойно Таим и отпусна сплита си. — Засланяйте се при удар, иначе може да се убиете. — Той хвърли поглед към Ранд и каза: — Следващият. — И закрачи към Ранд. Лицето му изглеждаше свирепо.

Дамер седна в редицата. Следващият беше пъпчивият Ибин, който се почеса нервно зад ухото и с помощта на Въздух вдигна друг камък от купчината отстрани. Потоците му обаче се олюляха и той го изтърва веднъж, преди да го нагласи на определеното място.

— Безопасно ли е да ги оставяш така сами? — попита Ранд, след като Таим се приближи до него.

Вторият камък се взриви като първия, но този път школниците бяха запрели щитове. Също и Таим, обгръщайки себе си и Ранд. Без да каже дума, Ранд сам прихвана сайдин и се заслони, отблъсквайки заслона на Таим. Устата на Таим се изкриви почти в усмивка.

— Вие ми казахте да ги подбутам по-здраво, милорд Дракон, и аз ги подбутвам. Карам ги да правят всичко с помощта на Силата — всичко. Най-новият снощи за първи път сготви топло ядене. Ако не могат сами да си го затоплят, ядат го студено. За повечето неща все още им трябва два пъти повече време, отколкото ако го вършеха на ръка, но заучават Силата колкото е възможно по-бързо, повярвайте ми. Разбира се, все още не са много.

Ранд се огледа.

— Къде е Хаслин? Пак ли се е напил? Казах ти да получава вино само вечер. — Хаслин беше Майстор на меча при гвардейците на кралицата, отговарящ за обучението на новобранци, докато Рахвин не бе започнал да подновява гвардията, прогонвайки всички верни на Мургейз, и Хаслин, твърде стар за участие в кампании, го бяха пенсионирали, а след като вестта се бе пръснала из цял Кемлин, той се беше пропил. Но смяташе, че Рахвин — Гебрил според него — е убил Мургейз, а не Ранд, и можеше да обучава. Когато беше трезвен.

— Отпратих го — отвърна Таим. — Каква полза от мечове? — Още един камък се пръсна. — Аз самият едва успявам да не се пронижа сам. Сега те разполагат със Силата.

„Убий го! Убий го веднага!“ — отекна гласът на Луз Терин.

— Намери го, Таим, и го върни. Кажи му, че си променил решението си. Кажи го на учениците. Кажи им каквото си искаш, но държа той да е тук и да им дява уроци всеки ден. Те трябва да са част от света, не разделени от него. Какво трябва да правят, ако не могат да преливат? Когато ти бе заслонен от Айез Седай, все си могъл да се измъкнеш, ако си знаел как да използваш меча.

— Но аз се измъкнах. И ето ме тук.

— Част от твоите следовници са те освободили, както чух, иначе щеше да свършиш в Тар Валон като Логаин, опитомен. Тези мъже нямат следовници. Върни Хаслин.

Таим отвърна с плавен поклон.

— Както заповяда милорд Дракона. Това ли доведе милорд Дракона тук? Хаслин и мечовете? — В гласа ми се прокрадна нещо като презрение, но Ранд го пренебрегна.

— В Кемлин има Айез Седай. Разходките до града трябва да престанат, твоите, както и на школниците ти. Светлината само знае какво ще се случи, ако някой от тях се натъкне на Айез Седай и тя разбере какво е той. — Както и той ако разбереше, впрочем — нещо, което неизбежно щеше да стане. Най-вероятно щеше да побегне или изпаднал в паника да я удари, а и едното, и другото щеше да го обрече. Верин или Аланна можеха да увият всеки от учениците им като бебенца.

Таим сви рамене.

— Да направят с главата на една Айез Седай като с един от ония камъни не е извън възможностите им дори сега. Просто сплитът е по-различен. — Погледна през рамо и повиши глас. — Съсредоточи се, Адли. Съсредоточи се. — Длъгнестият непознат, застанал пред останалите ученици, се сепна и изтърва сайдин, а после пипнешком си го върна отново. Докато Таим се обръщаше отново към Ранд, поредният камък избухна. — Колкото до това, аз мога… да ги отстраня… сам.

— Ако исках да ги убия, щях да го направя. — Смяташе, че би могъл, стига те да се опитаха да го убият или опитомят. Надяваше се, че може. Но дали те щяха да се опитат, след като го бяха обвързали? Това беше нещо, което не смяташе да споделя с Таим; дори без мърморенията на Луз Терин не се доверяваше достатъчно на този мъж, за да му разкрие слабост, която можеше да премълчи. „Светлина, що за хватка ми е наложила Аланна?“ — Ако настъпи време за избиване на Айез Седай, ще ти кажа. Дотогава никой да не си позволява да им викне дори, освен ако някоя не се опита да му вземе главата. По-точно, искам всички вие да стоите колкото се може по-настрана от Айез Седай. Не желая инциденти, нищо, което би могло да ги настрои срещу мен. И не искам някой да загине или да бъде опитомен само защото го е стегнала шапката. Гледай да го научат.

— Твоя воля — отвърна Таим. — Някои рано или късно ще загинат, освен ако не си решил да ги държиш в тези ясли завинаги. Но дори и да го сториш, някои навярно пак ще загинат. То е почти неизбежно, освен ако не забавя уроците. А пък трябва и да излизам да търся.

Ранд погледна към учениците. Един запотен светлокос младеж се мъчеше да постави камъка на мястото му. Но непрекъснато изтърваваше сайдин и камъкът напредваше на къси отскоци. След няколко часа щеше да пристигне фургонът от двореца с кандидатите, дошли предния ден. Този път четирима. Понякога бяха едва трима или двама, макар броят им общо взето да нарастваше. Всичко осемнадесет, откакто беше довел Таим тук преди седем дни, и само трима от тях можеха да се научат да преливат. Таим твърдеше, че количеството е забележително, предвид това, че те просто бяха дошли в Кемлин да проверят дали са способни. И беше изтъквал, че при тази скорост ще могат да се мерят с Кулата чак след шест години. Ранд не се нуждаеше от напомняне, че не разполага с тези шест години. И не разполагаше също така с време да се забави обучението им.

— Как смяташ да го направиш?

— Ще използвам Портали. — Таим беше схванал последното на часа: винаги бързо усвояваше всичко, което му покажеше Ранд. — Мога да навестявам по две-три села на ден. В началото в селата ще е по-лесно, отколкото дори в малките градчета. Ще оставя Флин да надзирава уроците — той е най-напреднал — и ще взема Грейди или Хопвил, или Мор. Ще трябва само да ни осигуриш добри коне. Впрягът кранти, дето тегли колата ни, няма да свърши работа.

— Но как смяташ да го правиш? Просто пристигаш и обявяваш, че търсиш мъже, които могат да преливат? Ще имаш късмет, ако селяните не се опитат да ви избесят.

— С това мога да се оправя — отвърна сухо Таим. — А след като ги измъкна живи и здрави от селата им, ще ги докарвам тук през Портал. Тези, които се провалят, ще ги отпращам в Кемлин. Време е да си събираш своя лична войска, вместо да разчиташ на други. Башийр може да промени намеренията си и ще го направи, ако му нареди кралица Тенобия. А кой може да каже какво ще направят тия така наречени „айилци“? — Ранд не каза нищо. Той самият бе разсъждавал в същата посока, като се вят1 айилците, но нямаше нужда Таим да го знае. — Готов съм да се обзаложа, че още първия ден ще набера повече мъже, способни да се научат, отколкото за цял месец от онези, които сами идват в Кемлин. Ще ти осигуря сила, която да може да се мери с Кулата, за по-малко от година. И всеки мъж — оръжие.

Ранд се поколеба. Да позволи на Таим да тръгне беше рисковано — той беше прекалено агресивен. Какво щеше да направи, ако се натъкнеше на някоя Айез Седай? Навярно щеше да удържи на думата си и да пощади живота й, но ако тя разбереше какво е той? Ако тя го заслонеше и пленеше? Такава загуба Ранд не можеше да си позволи. Нямаше да може и да обучава, и да си върши другата работа. Шест години, за да се изравни с Кулата. Стига Айез Седай да не намереха междувременно фермата. Или по-малко от година. Накрая той кимна.

— Ще получиш конете.