Господарят на хаоса

Глава 43„Короната на розите“

Наетата от Мерана каляска бавно се поклащаше сред претъпканите с народ улици към „Короната на розите“. Външно поне Мерана беше спокойна — тъмнокоса жена с хладни очи с цвят на лешник, с ръце с тънки пръсти, смирено сплетени на полите й от сива коприна. Вътрешно обаче не бе спокойна. Преди тридесет и осем години се бе наложило да посредничи между Арад Доман и Тарабон, за да се сложи край на ежбите им за Равнината на Алмот, и тогава доманците и тарабонците се измъкваха при всяка поредна среща и на три пъти едва не бяха започнали война посред преговорите, като през цялото време сияеха усмихнати и привидно преизпълнени с добронамереност. Докато подписите на мирния договор изсъхнат, се бе почувствала все едно че се бе търкаляла по каменист склон в бъчва, пълна с трески, а на всичко отгоре договорът се бе оказал с много по-ниска стойност от восъка и лентичките за печатите по него. Надяваше се, че това, което бе започнала този следобед в Кралския дворец, ще свърши добре — трябваше, — но изпитваше чувството, че току-що се е напъхала в поредната бъчва.

Мин седеше отзад, притворила очи: младата жена като че ли гледаше да подремне всеки път, когато някоя Айез Седай не я заговаряше. Другите две Сестри в каляската от време на време стрелваха момичето с бързи погледи. Сеонид, хладно резервирана в зеления си брокат, и Масури, тъничка и с весели очи, цялата в кафяво, с извезани пищни лозници по дрехата. И трите бяха облечени официално, с шаловете си с цветовете на своята Аджа.

Мерана беше повече от сигурна, че си мислят същото като нея, когато поглеждат Мин. Сеонид със сигурност щеше да разбере, макар че кой можеше да е сигурен? Сеонид бе твърде методична и практична в отношенията със своите Стражници, почти като господарка на два породисти вълкодава, към които изпитва привързаност. Масури може би също щеше да разбере. Тя обичаше танците и дори флирта, макар да беше в състояние мигом да забрави поредния нещастен мъж, стига до ушите й да стигне мълва за някой скрит древен ръкопис. Самата Мерана не беше се влюбвала чак отпреди Първия договор на Фалме, но много добре си го спомняше и беше достатъчно човек само веднъж да погледне как Мин е зяпнала в ал-Тор, за да разбере, че е захвърлила здравия си разум през прозореца и сърцето й препуска в галоп.

Никакво доказателство нямаше, че Мин е пренебрегнала всичките им предупреждения, че е нарушила обещанието си и е казала всичко на ал-Тор, но за Салидар той знаеше. Знаеше, че Елейн е там, и бе посрещнал с насмешка — с насмешка! — уклончивите им отговори. Като се оставаше настрана проблемът дали Мин е нарушила уговорките да пази тайните им — така или иначе отсега нататък се налагаше да се внимава какво се говори пред нея, — всичко останало изглеждаше страшничко. А Мерана не беше свикнала да се плаши. Често се беше бояла, в годината, в която загина Бейсан — никога повече не обвърза друг Стражник, отчасти защото не й се искаше да го преживее повторно; и също така отчасти защото беше твърде заета, за да й остане време да си потърси подходящ мъж — но това беше последният път, когато бе изпитвала нещо повече от безпокойство, още преди Айилската война. А сега си изпитваше направо страх и това никак не й харесваше. Всичко все още можеше да приключи добре, нищо пагубно не се беше случило, но самият ал-Тор караше коленете й да омекват.

Наетата каляска рязко спря пред конюшнята на „Короната на розите“ и коняри по елеци с обшити по тях рози се разтичаха да поемат поводите и да отворят вратите.

Гостилницата бе уютна — с тъмна полирана ламперия и с високи камини, облицовани с бял мрамор. Над едната имаше голям позлатен часовник с камбанка — да отмерва часовете. Обслужващите гостите жени бяха облечени все в сини рокли и бели престилки, извезани с рози; всички бяха усмихнати, учтиви и работливи, и онези от тях, които не можеха да се нарекат красиви, бяха поне миловидни. „Короната на розите“ бе любимото място за гостуване на благородници от провинцията, които си нямаха резиденции в Кемлин, но сега по масите имаше само Стражници. И Аланна и Верин, седнали най-отзад. Ако можеше да се сбъднат желанията на Мерана, тези двете щяха да я чакат в кухнята при слугините. Всички останали Сестри бяха навън. Време за губене нямаше.

— Ако нямате нищо против — каза Мин, — бих искала да се поразходя. Иска ми се да поразгледам Кемлин преди да се е стъмнило.

Мерана даде съгласието си и след като младата жена изтича навън, се спогледа със Сеонид и Масури — колко ли време щеше да отнеме на Мин да се върне до палата?

Госпожа Чинчонайн се появи отнякъде — най-дебелата ханджийка, която Мерана бе виждала, закланя се и започна да трие месестите си розови длани.

— Мога ли да направя нещо за вас, Айез Седай? Нещо да ви донеса? — Тя често бе настанявала Мерана и то добре, както преди, така и след като научи, че е Айез Седай.

— Чай от боровинки — отвърна й с усмивка Мерана. — В частната дневна на горния етаж. — Усмивката й се стопи, след като ханджийката се забърза да извика една от сервиращите слугини, и Мерана рязко махна с ръка на Аланна и Верин да се присъединят към тях. И петте се заизкачваха мълчаливо по стълбата.

Прозорците на дневната предлагаха добър изглед към улицата за онези, които го желаеха, но Мерана този път не се интересуваше особено от него. Тя придърпа крилата на отворените прозорци да заглуши отчасти шума и се обърна. Сеонид и Масури бяха седнали, Аланна и Верин бяха останали прави между тях. Тъмната вълнена рокля на Верин изглеждаше леко поомачкана, макар да не беше, и на върха на носа й имаше капка мастило, но очите й блестяха като птичи, остри и бдителни. Очите на Аланна също блестяха, но по-скоро от гняв, и от време на време ръцете й леко потрепваха, стиснали полите на синята й копринена рокля с жълт корсет; тя, виж, изглеждаше все едно че беше спала в нея. За нея, разбира се, имаше някакво извинение. Някакво, но недостатъчно.

— Все още не мога да преценя, Аланна — твърдо каза Мерана, — дали действията ти не го настройват враждебно. За твоето обвързване не спомена — обвързване против волята му! — но беше рязък, много рязък и…

— Нови ограничения постави ли? — намеси се Верин. — Според мен всичко върви добре. Не хукна да бяга при вестта за идването ви. Приел е три — проява на вежливост, най-малкото, иначе щеше да ви засипе с гръм и мълнии. Малко е уплашен от нас, което е само за добро, иначе нямаше да постави ограничения, но стига да не наложи нови, все още разполагаме с достатъчно свобода, така че може и да е поуплашен, но не и ужасен. Преди всичко не бива да го плашим прекалено.

Трудността се състоеше в това, че Верин и Аланна не бяха част от делегацията на Мерана и тя нямаше власт над тях. Двете бяха чули новините за Логаин и Червените и се бяха съгласили, че на Елайда не бива да се позволи да остане на Амирлинския трон, но това все още не означаваше нищо. Аланна, разбира се, все още не беше истински проблем, само можеше да се превърне в такъв. Тя и Мерана бяха дотолкова близки по сила, че единственият начин да се определи коя е по-могъща бе една истинска надпревара, нещо, което понякога правеха новачките, докато не ги хванат. Аланна бе изкарала шест години като новачка, Мерана само пет, но по-важното беше, че тя беше била десет години Айез Седай в деня, в който акушерката бе положила бебето на гърдите на майката на Аланна. Това все пак натежаваше. Мерана просто имаше предимство. Никой всъщност не разсъждаваше с тези понятия, докато някой не ги изтъкне, но и двете го знаеха. Не че Аланна щеше да приеме от нея заповеди, но инстинктивната почит със сигурност щеше да я държи в известно послушание. Както и съзнанието за онова, което беше сторила.

Проблемът беше Верин — тъкмо тя караше Мерана да мисли за сили и предимства. Мерака наново си позволи да усети мощта на другата жена в Силата, макар, разбира се, да знаеше какво ще установи. Не можеше да се определи коя от двете е по-силна. Пет години новачество при всяка, още по шест — като Посветени; това бе нещо, което всяка Айез Седай знаеше за всяка друга Сестра, дори да не знаеше нищо друго. Разликата беше в това, че Верин бе по-стара, навярно толкова по-стара, колкото самата тя спрямо Аланна. Сивият кичур в косата на Верин го подчертаваше. Ако Верин бе част от делегацията, трудности с нея нямаше да има, но тя не беше и Мерана се улови, че неволно я слуша с внимание, проявявайки почит, без да го иска. На два пъти тази заран й се бе наложило да си напомни, че все пак не Верин командва. Единственото, което правеше тази ситуация поносима, бе, че Верин, изглежда, споделяше отчасти вината на Аланна. Ако го нямаше това, тя със сигурност щеше да е заела стол наравно с другите две, а не да стои до Аланна. Да имаше само начин да я накара да си стои в „Хрътката“ ден и нощ и да си пази драгоценните момиченца от Две реки.

Мерана седна така, че двете да са пред нея, между Сеонид и Масура, и грижливо оправи полите и шала си. Имаше известно морално надмощие в това, че седи, докато двете са прави. За нея деянието на Аланна си беше почти изнасилване.

— Всъщност той наложи още едно ограничение. Много добре, че двете сте установили местонахождението на онова негово училище, но сега категорично ви препоръчвам да се откажете от всички начинания в тази насока. Той ни… задължи… да стоим настрана от неговите… мъже. — Все още го виждаше пред очите си, седнал на чудовищния си трон, с Лъвския трон зад него на пиедестала и късото копие в юмрука му — някаква айилска привичка, несъмнено.

— Чуйте ме, Мерана Седай — бе казал той учтиво и много твърдо. — Не желая неприятности между Айез Седай и Аша’ман. Казах на воините да стоят настрана от вас, но не смятам да ги оставя плячка на Айез Седай. Тръгнете ли на лов за Черната кула, сами можете да се превърнете в плячка. И двамата искаме да го избегнем, нали така?

Мерана беше Айез Седай от толкова отдавна, че гробът й да разровеха, нямаше да трепне, но сега почти трепереше. Аша’ман. Черната Кула. Мазрим Таим! Как бе възможно да е стигнал толкова далече? А на всичко отгоре Аланна твърдеше, че мъжете там били над сто, макар да не обясняваше как го е разбрала, разбира се — никоя Сестра не издаваше драговолно своите очи и уши. Все едно. „Подгониш ли два заека, и двата ще ти избягат“, гласеше старата поговорка, а ал-Тор бе най-важният заек на този свят. Другите можеха да почакат.

— Той… Той тук ли е още, или си е заминал? — Верин и Аланна, изглежда, възприемаха много спокойно явната способност на ал-Тор да Пътува; това все още предизвикваше у Мерана леко гадене. — Какво още е научил, което Айез Седай са забравили? Аланна? Аланна!

Крехката Зелена сестра се сепна и се съвзе. Напоследък, изглежда, умът й често се зарейваше някъде.

— В града е. В двореца, струва ми се. — Гласът й още звучеше малко сънено. — Беше… Той има рана на хълбока. Стара рана, но едва наполовина Изцерена. Всеки път, когато си позволя да се спра на нея, ми се доплаква. Как може да живее с това?

Сеонид я изгледа рязко; всяка жена, имала Стражник, бе усещала раните му. Но знаеше какво бе преживяла Аланна, след като бе изгубила Овейн, и когато заговори, гласът й бе почти нежен и съвсем малко делови.

— Какво толкова! Терил и Фурен са получавали такива рани, че почти припадах от тях, колкото и леко да ги напипваме, но те самите и една стъпка не са се забавяли. И една стъпка.

— Мисля все пак — тихо каза Масури, — че сме на бойното поле. — Винаги говореше тихо, но за разлика от повечето Кафяви — винаги по същество.

Мерана кимна.

— Да. Мислех си да заменя Моарейн при него…

На вратата се почука и влезе жена в бяла престилка с подноса с чая. Сребърен чайник и чашки от порцелан на Морския народ — „Короната и розата“ бе свикнала с гостуванията на знатни особи. Когато жената остави подноса и излезе, Аланна сякаш се събуди и тъмните й очи блеснаха. Нищо чудно — Зелените бяха особено ревниви за своите Стражници, а ал-Тор й принадлежеше, все едно как точно го бе обвързала. Тя се изправи и чакаше само следващите думи на Мерана, за да знае дали да скочи срещу нея. Мерана обаче изчака да налеят боровинковия чай и всички да седнат по местата си. Дори покани Верин и Аланна също да седнат. Да, това с Ранд ал-Тор си беше не „почти“, а направо изнасилване.

— Мислех го — продължи най-сетне тя, — но го отхвърлих. Можех и да го направя, ако ти не бе направила каквото си направила, Аланна, но сега той е толкова подозрителен към Айез Седай, че просто би ми се изсмял в лицето, ако го бях предложила.

— Дори кралете не се държат толкова надменно като него — вметна Сеонид.

— Всичко, което ни казаха за него Елейн и Нинив, се потвърди, че и отгоре — добави Масури и поклати глава. — Да ми твърди той, че разбирал кога една жена прелива. Аз за малко щях да прегърна сайдар, само за да му покажа, че греши, но разбира се, каквото и да направех, за да му го покажа, щях да го разтревожа още повече.

— И всичките тези айилци! — възкликна Сеонид и стисна устни; беше кайриенка. — Не стигат мъжете, но и жени. Направо щяха да се опитат да ни намушкат с копията си, само да бяхме примигнали по-бързо.

Понякога, помисли си Мерана, Сеонид направо забравяше, че самият ал-Тор може да представлява опасност.

Аланна несъзнателно задъвка долната си устна като някое момиченце. Добре че Верин беше тук да се грижи за нея — в това състояние Аланна не биваше да остава сама. Верин само отпиваше от чая си и наблюдаваше наглед съвсем разсеяно.

Мерана се улови, че се е поразмекнала. Много добре си спомняше в колко чуплив възел от нерви се бе превърнала самата тя след гибелта на Баран.

— За наше щастие, неговата подозрителност като че ли си има и добра страна. Приел е пратенички на Елайда, в Кайриен. Каза ни го съвсем открито. Убедена съм, че недоверието му ще ги държи на прилично разстояние от него.

Сеонид остави чашката си в чинийката.

— Смята да ни насъска едни срещу други.

— И все още би могъл — каза сухо Масури, — само че ние знаем за него повече, отколкото би могла да знае Елайда. Според мен тя сигурно е изпратила посланичките си да се срещнат с овчар, макар и облечен в коприна. Какъвто и да е той сега обаче, вече не е овчар. Моарейн, изглежда, добре го е учила.

— Подготвили сме се предварително — каза Мерана. — Смятам, че те не са.

Аланна я изгледа втренчено и примигна.

— Значи не съм провалила всичко? — Трите кимнаха и тя си пое дълбоко дъх, после приглади полите си намръщена, сякаш току-що забелязала колко са намачкани. — Сигурно все пак бих могла да го накарам да ме приеме. — Лицето и гласът й ставаха по-спокойни и по-уверени с всяка следваща дума. — Колкото до неговата амнистия, можем временно да отложим всички свои планове, но това не значи, че не бива да ги изпълним. Такава опасност не бива да се пренебрегва.

В миг Мерана съжали, че се бе размекнала. Направила му бе такова нещо, а единственото, което я тревожеше, бе дали то щяло да намали шансовете им за успех. Но с неохота се съгласи, че ако това може да направи ал-Тор по-послушен и отстъпчив, е готова да не си пъха носа и да си сдържа езика.

— Първо трябва да принудим ал-Тор да сведе глава, така да се каже. Отлагането ще продължи толкова, колкото се наложи, Аланна. — Аланна стисна устни, но след малко кимна одобрително. Или поне в съгласие.

— И как точно смяташ да го накараме да сведе глава? — попита Верин. — С него трябва да се държим много деликатно. Вълк на каишка, тънка колкото конец.

Мерана се поколеба. Не се беше канила да сподели всичко с тези двете, чиято привързаност към Съвета в Салидар бе твърде смътна. Ужасяваше я мисълта какво може да стане, ако Верин се опита да се наложи тук, ако наистина успее да се наложи. Тя самата знаеше как да се справи с това — избрана бе, защото целият й живот бе преминал в посредничество при изглаждане на болезнени спорове, в преговори за сключване на мирни договори тогава, когато взаимната омраза бе изглеждала непреодолима. Това, че съглашенията рано или късно биваха прекратявани и договорите — нарушавани, бе в човешката природа, но все пак от четиридесет и шест години Петият договор от Фалме бе единственият й голям провал. Знаеше всичко това, но всичките тези години я бяха научили на много неща.

— Ще се обърнем към определени благородници, които за щастие в момента се намират в Кемлин…

— Тревожа се за Елейн — твърдо каза Диелин. Твърдо, защото бе насаме с една Айез Седай, а една Айез Седай можеше здраво да те притисне, ако покажеш слабост когато си насаме с нея. Особено ако никой друг не знае, че си насаме с нея.

Кайрен Седай се усмихна, но нито усмивката, нито хладните й сини очи не издадоха нищо.

— Твърде е възможно щерката-наследница в края на краищата да бъде намерена, за да седне на Лъвския трон. Това, което изглежда неизпълнимо за други, рядко представлява трудност за Айез Седай.

— Преродения Дракон казва, че…

— Хората казват какво ли не, лейди Диелин, но вие знаете, че аз не лъжа.

Луан потупа сивия врат на тайренския жребец, огледа се да не би в конюшнята да е влязъл някой от конярите и едва успя да дръпне ръката си от зъбите на злобното животно. Стражникът на Рафела щеше да ги предупреди, но Луан вече не беше сигурен дали би могъл да се довери на когото и да било. Особено при подобно посещение.

— Не съм много сигурен, че ви разбирам — каза той учтиво.

— Единството е по-добро От раздора — каза Рафела, — мирът — по-добър от войната, търпението — по-добро от смъртта. — Главата на Луан рязко се извърна при този странен завършек на баналностите и кръглооката Айез Седай се усмихна. — Нима не смятате, че за Андор ще е много по-добре, ако Ранд ал-Тор остави тази земя в мир и единство, лорд Луан?

Увита плътно в робата си, Елориен се втренчи в Айез Седай — как ли бе успяла да дойде, без да я предупредят и сигурно без да бъде забелязана. Жената отвърна на погледа й, сякаш всичко това бе нещо съвсем естествено и обичайно.

— Кой би получил Лъвския трон тогава, Демира Седай? — попита Елориен.

— Колелото тъче така, както само пожелае — последва отговорът и Елориен я разбра много добре.