Господарят на хаоса

Глава 30Да Изцериш отново

Нещо се блъсна в щита, който Нинив беше затегнала между Логаин и Верния извор, и се занадига. Щитът започна да се огъва и сплитът затрепера на ръба да се разпадне. Тя остави сайдар да потече през нея и сладостта докосна границите на болката, преливайки всичко в Дух, в щита.

— Тичай, Елейн!

Елейн, Светлината да я освети, не загуби време с празни въпроси. Скочи от стола си и хукна презглава навън.

Логаин не помръдна и мускул по тялото си. Очите му се бяха приковали в нея и сякаш светеха. Светлина, ама колко голям беше! Тя трескаво посегна към ножа на колана си, сети се веднага колко е глупаво — сигурно щеше да й го отнеме без никакви проблеми — и пренасочи част от впридъка си във Въздух, за да стегне краката и ръцете му. Той й се усмихна и каза съвсем спокойно, все едно че нищо не беше променило.

— Няма нужда от това, Нинив. Смяташ ли, че ще нападна едно село със стотици Айез Седай в него? Нали ще ме накълцат на парченца преди да съм направил и две крачки.

— Млъкни — отвърна му тя механично, напипа някакъв стол и седна, без да откъсва очи от него. Светлина, защо се бавеше Шериам? Шериам трябваше да разбере, че е станало случайно. Трябваше! Ядът към самата нея беше единственото, което съхрани способността й да прелива. Как можеше да е толкова невнимателна, толкова заслепена тъпачка?

— Не бой се — каза Логаин. — Сега вече няма да се обърна срещу тях. Те успяват в това, което аз искам, независимо дали го знаят, или не. С Червената Аджа е свършено. Само след година няма да има и една Айез Седай, която да посмее да признае, че е Червена.

— Казах: млъкни! — сопна му се тя. — Да не мислиш, че ще ти повярвам, че мразиш само Червените?

— Знаеш ли, веднъж видях един мъж, който ще причини много повече беди от мен. Навярно той е Преродения Дракон: не знам. Беше, докато ме водеха през Кемлин, когато ме плениха. Беше далече, но забелязах… сияние и разбрах, че то ще разтърси света. Макар че бях в клетката, не можах да се сдържа да не се разсмея.

Вратата се отвори с трясък и влезе Шериам. Последваха я Романда, Миреле и Морврин, и Такима след тях, после Лелаин и Джаня, Делана, Баратайн и Беонин, и още и още, докато не изпълниха стаята. Нинив дори мерна още през вратата. Тези, които нахълтаха вътре, се взряха в нея и във вътъка й толкова напрегнато, че тя преглътна и целият й гняв се срина. И естествено, заедно с него щитът и връзките, задържащи Логаин.

Преди Нинив да успее да помоли някоя да го заслони отново, Нисао се изправи пред нея и викна:

— Какви са тези глупости, че си го Изцерила?

— Ама тя това ли е казала? — Логаин успя дори да се направи на изненадан.

— Боях се от това още когато всички започнаха да я глезят заради откритията й — каза Вирилин. — Щом секнаха, глезенето спря и тя се е погрижила да направи нещо безумно, за да си го върне.

— Само защото й разрешиха да се занимава със Сюан и Леане — заяви Романда. — И с този нещастник. Трябваше да й се каже, че има някои неща, които не се Церят, и толкоз!

— Но аз го направих! — възрази Нинив. — Направих го! Моля ви, заслонете го. Моля ви! — Айез Седай пред нея се извърнаха към Логаин, но той посрещна погледите им с безизразно лице. Дори раменете си сви!

— Мисля, че най-малкото, което можем да направим, е все пак да го заслоним, докато не се убедим напълно — предложи Шериам. Романда кимна и внезапно изникна такъв щит, че можеше и великан да задържи, а сиянието на сайдар изпълни цялата стая и обкръжи почти всички жени. Романда въведе ред, като изброи шест жени, които да поддържат по-малък, но напълно достатъчен щит.

Ръката на Миреле се стегна под мишницата на Нинив.

— Да прощаваш, Романда, но трябва да поговорим с Нинив насаме.

Ръката на Шериам се стегна под другата й мишница.

— Най-добре ще е да не го отлагаме.

Романда кимна разсеяно. Взираше се намръщено в Логаин.

Шериам дръпна Нинив да се изправи и я повлече към вратата.

— Какво правите? — извика тя. — Къде ме водите? — Отвън двете я забутаха през тълпата Айез Седай, които я гледаха остро, дори обвиняващо. Минаха покрай Елейн, чието лице се сгърчи в съжалителна гримаса. Нинив се озърна през рамо. Не че очакваше Елейн да й помогне, но може би я виждаше за последен път. — Какво ще ми направите? — простена Нинив.

— Ще те накараме да чистиш котлите в оставащата ти част от този живот — подхвърли небрежно Шериам.

— Или да шеташ в кухните до края на дните си — каза Миреле.

— А можем и да те набием хубавичко с върбови пръчки.

— А можем и ножицата ти да съдерем.

— А можем да те заковем в някоя каца и да те изцедим през чепа.

— Какво да й цедиш? Презряла гъба.

Колената на Нинив омекнаха.

— Ама това стана случайно! Кълна се! Не съм го искала нарочно!

— Не се дръж глупаво! — викна Шериам. — Ти може би току-що постигна невъзможното.

— Вие ми вярвате? Вярвате ми! Защо не казахте нещо, когато Нисао и Вирилин, и… Защо не казахте нещо?

— Казах „може би“. — Гласът на Шериам беше потискащо безизразен.

— Другата възможност — каза Миреле — е мозъкът ти да се е възпалил от много напъване. — Премрежените й очи изгледаха Нинив. — Ще се изненадаш, ако разбереш колко много Посветени и дори новачки твърдят, че са преоткрили някой отдавна изгубен Талант или че са изнамерили нов. Когато аз бях новачка, една Посветена беше толкова сигурна, че знае да лети, че скочи от върха на Кулата.

Нинив завъртя глава от едната жена към другата. Вярваха ли й, или не? „Какво, в името на Светлината, ще ми направят?“ Опита се да намери думи, с които да ги убеди — не ги лъжеше, нито се беше побъркала: тя наистина бе Изцерила Логаин — но устата й продължаваше да се мърда безмълвно, когато я вкараха бързо в Малката кула.

Едва след като нахълтаха в някогашната частна гостна — продълговато помещение с тясна маса и столове зад нея до една от стените, Нинив забеляза, че след тях се е повлякла опашка. Над дузина Айез Седай влязоха по петите й, начело с Нисао и Дагдара. След тях крачеха Шанел и Терва, и… всичките от Жълтата Аджа, с изключение на Шериам и Миреле. Масата подсказваше съдийско заседание; редицата мрачни лица намекваше за съд. Нинив преглътна с мъка.

Шериам и Миреле я оставиха да стои и минаха зад масата, където си заговориха тихо, с гръб към нея. Когато отново се обърнаха, лицата им бяха безизразни.

— Ти твърдиш, че си Изцерила Логаин. — В гласа на Шериам се долавяше нотка на презрение. — Твърдиш, че си Изцерила един опитомен мъж.

— Трябва да ми повярвате — възрази Нинив. — Казахте, че ми вярвате. — Тя подскочи, когато нещо невидимо я шибна по бедрата.

— Опомни се, Посветена — каза хладно Шериам. — Поддържаш ли това свое твърдение?

Нинив я зяпна. Май Шериам беше побърканата. Въпреки това успя да отвърне с почтителното:

— Да, Айез Седай.

Дагдара изсумтя като раздрано чергило.

— И си го направила, без да искаш, казваш. Ако това е случаят, предполагам, че няма вероятност да представиш доказателство, като го направиш отново.

— Но как би могла? — каза Миреле с насмешка. С насмешка! — Ако се е докопала слепешката, как изобщо би могла да го повтори? Но и това едва ли има значение, ако изобщо го е направила.

— Отговори ми! — сопна се Шериам и невидимата пръчка отново я шибна. Този път Нинив успя да не подскочи. — Има ли вероятност да си спомниш дори част от онова, което си направила?

— Помня го, Айез Седай — отвърна тя глухо, напрягайки се за поредния удар. Той не последва, но вече можеше да види сиянието на сайдар около Шериам. Сияеше заканително.

Леко вълнение при вратата и Карлиня и Беонин се промушиха сред редицата Жълти сестри. Едната влачеше Сюан, а другата — Леане.

— Не искаха да дойдат — обяви вбесена Беонин. — Представяте ли си, опитаха се да ни кажат, че били заети!

Най-сетне Нинив разбра. Най-сетне всичко си дойде на мястото. Присъствието на Жълтите сестри. Шериам и Миреле й вярват, после не й вярват, заплашват я, карат й се. Всичко това беше нарочно, само за да я ядосат достатъчно, за да опита да Изцери Сюан и Леане, да се докаже пред Жълтите. Не. Ако се съдеше по лицата им, те бяха тук, за да видят поражението й, не успеха. Дощя й се да ги зашлеви всички. Да им оскубе косите и да ги удуши с тях, да…

— Длъжна ли съм да се примиря с тая глупост? — изръмжа Сюан. — Имам много важна работа, но дори за риба да бях тръгнала, щеше да е по-важ…

— О, я млъкни! — избухна Нинив, само колкото за проба. После пристъпи напред и сграбчи главата на Сюан с двете си ръце, сякаш искаше да й скърши врата. Повярвала беше на тези дивотии, дори за ведрото! Играли си бяха с нея като с кукла!

Сайдар я изпълни и тя преля, също както с Логаин, смесвайки всичките Пет сили. Този път знаеше точно какво търси — онова „сякаш почти ама хич го няма“ усещане за нещо прерязано. Дух и Огън да съединят връзката и…

За миг Сюан само я зяпна безизразно. А сетне сиянието на сайдар я обгърна. Всички ахнаха. Сюан бавно се наведе и целуна Нинив по двете бузи. Една сълза потече по лицето й, после втора, и Сюан изведнъж се разплака и се разтрепери; сиянието около нея изгасна. Шериам бързо я прегърна, за да я утеши; тя сякаш също беше готова да се разплаче.

Всички останали бяха зяпнали Нинив. Слисването, избликнало под цялата им айезседайска сериозност, чак я зарадва, както и това, че им беше много криво.

— Какво те накара да се сетиш да използваш Огън? — попита Дагдара приглушено. — И Земя? Ти използва Земя. Церителството е Дух, Вода и Въздух. — Това отприщи бента и въпросите заваляха от всички гърла, но всъщност се свеждаха до един и същ въпрос, само че произнесен различно.

— Не знам — отвърна Нинив, когато намери пролука. — Просто ми се стори редно. Аз винаги съм използвала всичко. — Което предизвика порой от сурови забележки. Церителството е Дух, Вода и Въздух. Да се правят опити с Церителството е опасно — една грешка може да убие не само теб, но и пациента ти. В отговор тя не каза нищо, но предупрежденията бързо заглъхнаха в убити погледи и оправяне на фусти; не само че никого не беше убила, а беше Изцерила нещо, за което твърдяха, че не може да се Изцери.

Нинив прикри раздразнението си. Жълтата им Аджа и цялото им прехвалено знание за Церителството, дето беше готова на колене да им падне и да ги моли да я научат! Ами че тя разбираше от Церителство повече от всички тях заедно!

— Сега внимавайте много. Направя ли го, скоро няма да имате друга възможност да го видите.

Реакцията на Леане беше различна от тази на Сюан. Тя прегърна сайдар и се усмихна, а после го пусна, без да престава да се усмихва. После разпери ръце, прегърна Нинив, притисна я чак докато кокалите й не изпукаха, и зашепна:

— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти…

Сред Жълтите се надигна мърморене и Нинив се приготви да потъне в наслада от похвалите им. Щеше милостиво да приеме и извиненията им. Но после чу какво говореха.

— …ще ми използва Огън и Земя, сякаш дупка в камък ми е запробивала. — Това дойде откъм Дагдара.

— По-мек допир щеше да е по-добре — съгласи се Шанел.

— …да се види дали Огън няма да е полезен при сърдечни проблеми — каза замислено Терва, потупвайки се с пръст по дългия нос. Белдемайн, пълната арафелка със сребърните звънчета в косата, кимна разсъдливо.

— …щом Земя се съчетава с Въздух толкова лесно, нали разбираш…

— Огън, впреден с Вода…

Нинив зяпна. Те съвсем я бяха забравили. Въобразяваха си, че могат да направят това, което току-що им беше показала, по-добре от нея!

Миреле я потупа по рамото и каза:

— Браво. Добре се справи. Не се притеснявай, похвалите ще дойдат по-късно. Все още са малко слисани.

— Надявам се, това поне означава, че няма да лъскам котлите повече.

Шериам я изгледа смаяно.

— Тъй ли, чедо? Че какво те кара да мислиш така? — Все още прегръщаше с една ръка Сюан, която си бършеше очите с кърпичка. — Ако всеки започне да нарушава правилата, които сам е избрал, и започне да прави каквото му хрумне, а после се измъкне от наказанието само защото е направил нещо добро, за да го уравновеси, светът щеше да е пълен хаос.

Нинив въздъхна тежко. Сама трябваше да се сети.

— Предполагам това означава, че ще трябва отново да опитомим Логаин — каза Нисао. Каза го все едно че й се иска да отрече всичко случило се току-що.

— А можем ли? — попита Карлиня и всички очи се извърнаха към нея. — От етична гледна точка, ние можем да си обсъждаме дали да подкрепим един мъж, който може да прелива, мъж, който се опитва да събере други мъже, които го могат, и да продължаваме както преди, опитомявайки всеки, когото намерим. От практична — как ще му въздейства това, което сме направили, когато го разбере? Колкото и да е смущаващо, както стоят нещата, той ще види в нас нещо отделно от Кулата и което е по-важно — от Елайда и Червената Аджа. Ако опитомим дори един мъж, можем да се лишим от тази отлика и с това — от възможността да го имаме на наша страна преди Елайда.

Мълчание загърна стаята. Айез Седай се заспоглеждаха угрижено. Сестри бяха загинали, докато пленят Логаин, и макар отново да беше заслонен безопасно, Нинив бе станала причината отново да се занимават с него, при това забърквайки още по-голяма каша.

— Мисля, че трябва да тръгваш — каза тихо Шериам.

Нинив нямаше никакво намерение да спори.

Навън я чакаше Елейн.

— Съжалявам, Нинив — каза тя. — Толкова бях възбудена, че издрънках всичко на Шериам и едва тогава забелязах, че Романда и Делана също са там.

— Няма значение — отрони тежко Нинив. — Рано или късно щеше да се разбере. — Само дето не беше честно. „Направих нещо, за което казваха, че е невъзможно, и сега пак трябва да търкам котлите!“ — Елейн, не ме интересува какво казваш, но трябва да се махаме. Том и Джюйлин ще ни намерят коне, а Биргит ако ще да…

— Боя се, че е твърде късно — отвърна отчаяна Елейн. — Новината вече е плъзнала.

Лариса Линдел и Дзенейр Годар — и двете от Жълтата Аджа — се спуснаха към Нинив като усорлици. Лариса беше кокалеста, а Дзенейр беше доста закръглена и високомерна за две кралици, но сега и двете бяха обзети от нетърпеливо очакване.

— Искам да ми го покажеш стъпка по стъпка, Нинив — каза Лариса и я хвана под ръка.

— Нинив — каза Дзенейр и я сграбчи за другата ръка, — обзалагам се, че ще открия стотина неща, за които не си се сещала дори, стига да ми го покажеш няколко пъти.

Салита Торанес, мургава тайренка, също изникна отнякъде.

— Изпреварили са ме, както виждам. Е, душицата ми да изгори, ако се оставя да чакам на опашката.

— Аз бях първа, Салита — каза твърдо Дзенейр. И стисна Нинив по-здраво.

— Аз бях първа — заяви Лариса и също я стисна.

Нинив хвърли отчаян поглед към Елейн, а тя я изгледа съчувствено и сви рамене. Това беше имала предвид, като й каза, че било твърде късно. Сега направо нямаше да я оставят на мира.

— Ядосана ли? — говореше Дзенейр. — Петдесет начина знам да я ядосам толкова, че…

— Аз мога да измисля сто — каза Лариса. — И смятам да и прекърша преградата, та ако ще това да е последното, което ще направя.

Магла Даронос си проби с рамене път сред групата — а рамене за това тя имаше. Имаше вид на размахала меч или най-малкото ковашки чук.

— Ти ли ще й я прекършиш, Лариса? Ха! Аз вече съм си наумила няколко начина ей сега да й я избия.

На Нинив просто й се дощя да запищи.

Единственото, което можеше да направи Сюан, бе да се въздържа да прегърне отново сайдар, макар да й се струваше, че всеки миг отново ще се разплаче. Това повече не можеше да си го позволи. А освен това щеше да се изложи като някоя глупава новачка пред скупчените около нея жени. Всеки израз на почуда и радост, всеки топъл поздрав, все едно че се е завърнала при тях след години раздяла, й идваха като балсам, особено от онези, с които беше дружка още преди да стане Амирлин, преди времето и дългът да ги разделят. Лелейн и Делана я прегръщаха както преди дълги години. Моарейн беше единствената й по-близка тогава, единствената освен Леане, която бе успяла да задържи край себе си, откакто бе наметнала шарфа и бе поела дълга си.

— Толкова е хубаво, че се върна — засмя се Лелейн.

— О, толкова е хубаво — измърмори топло Делана.

Сюан се засмя и се наложи да изтрие сълзите от бузите си. Светлина, какво й ставаше? Не беше се разплаквала толкова лесно дори като дете!

Навярно беше от радост, че си бе възвърнала сайдар, от цялата топлина около нея. Светлината беше свидетел, всичко това наведнъж можеше да трогне всекиго. Не беше посмявала дори да мечтае, че този ден ще настъпи някога, а сега, след като се случи, не хранеше никакво лошо чувство към тези жени, въпреки хладната им отчужденост доскоро, въпреки настояването им да не си забравя мястото, което й се полага.

С крайчеца на окото си забеляза Гарет Брин на стълбата в единия край на стаята.

— Извинете ме за малко — каза тя и се забърза към него.

Но бързането й означаваше да се спира на всеки две крачки, за да приеме поредното поздравление по целия път до стълбата, така че успя да го настигне едва когато той закрачи по коридора на втория етаж. Тя го изпревари и се обърна. Почти побелялата му коса беше разрошена, изсеченото му лице и износеното му палто бяха прашни. Изглеждаше корав като скала.

Той вдигна към нея снопа листове в ръката си и каза:

— Трябва да оставя това, Сюан. — След което се опита да мине край нея.

Тя му прегради пътя.

— Изцериха ме. Отново мога да преливам.

Той кимна. Само кимна!

— Чух. Предполагам, това означава, че вече ще ми чистиш ризите с преливане. Може пък сега да станат по-чисти. Съжалих, че се съгласих толкова лесно Мин да замине.

Тя го зяпна. Той съвсем не беше глупак. Защо се преструваше тогава, че не разбира?

— Аз отново съм Айез Седай. Нима очакваш една Айез Седай да те пере?

Само колкото да му го набие в ума, тя прегърна сайдар — толкова дълго липсвалата й сладост беше така възхитителна, че тя потръпна — загърна го в потоците на Въздух и го повдигна. Опита се да го повдигне. Задъхана, притегли още, докато сладостта не я забоде с хиляди кукички. Ботушите му не помръднаха от пода.

Беше невъзможно. Вярно, простото повдигане на нещо бе едно от най-трудните действия в преливането, но тя беше способна да повдига три пъти повече от собствената си тежест.

— Това да ме впечатли ли трябваше — попита спокойно Брин, — или да ме изплаши? Шериам и приятелките й ми дадоха дума. Съветът си даде думата, и най-важното — ти самата ми даде дума, Сюан. Не бих те пуснал да си идеш дори отново да беше станала Амирлин. А сега веднага развали това, което направи — не знам какво е, — иначе, като се освободя от него, хубаво ще те напердаша затова, че се държиш като малко дете.

Почти зашеметена, тя изпусна Извора. Не заради заплахата му — беше способен да я изпълни, правил го беше; но не за това — не и заради потреса, че не успя да го повдигне. Сълзите сякаш се надигнаха вътре в нея, готови да рукнат: надяваше се, че пускането на сайдар може би ще ги спре. Все пак няколко се плъзнаха по бузите й, колкото и здраво да примигваше.

Гарет вече я бе прегърнал.

— Светлина, не ми казвай само, че съм те изплашил. Не мисля, че нещо може да те изплаши, дори да те хвърлят в яма с леопарди.

— Не съм изплашена — отвърна тя. Дотук добре: все още можеше да лъже. Сълзите напираха отвътре.

— Трябва да измислим някакъв начин да не се дърлим непрекъснато — рече той тихо.

— Не е нужно да измисляме нищо. — Напираха. Напираха. О, Светлина, не можеше да му позволи да ги види. — Просто ме остави, моля те. Моля те, просто си върви. — Като по чудо, той се поколеба само за миг, преди да изпълни молбата й.

След като звукът от ботушите му заглъхна, тя успя някак да се добере до ъгъла на пресичащите се коридори, след което бентът се скъса, коленете й омекнаха и тя заплака. Сега вече знаеше какво е. Алрик, Стражникът й. Мъртвият й Стражник, убит, когато Елайда я свали. Можеше да лъже — Трите клетви все още ги нямаше, — но някаква частица от връзката й с Алрик, връзка телесна и връзка между умовете им, беше възкръснала. Болката от смъртта му, болка, първо затисната от потреса от това, което се канеше да й стори Елайда, и след това заровена дълбоко от усмиряването, същата тази болка я изпълни до предел. Сгушена до стената, ревяща, тя само се радваше, че Гарет не бе останал да го види. „Нямам време да се влюбя, да изгори дано!“

Тази мисъл й подейства като ведро студена вода, плиснато в лицето й. Болката си остана, но сълзите секнаха и тя с мъка се изправи. Любов? Това беше невъзможно като… като… Не можеше да измисли нещо достатъчно невъзможно. Мъжът беше невъзможен!

Изведнъж видя, че Леане е застанала на две крачки от нея и я гледа. Сюан понечи да изтрие сълзите си, но се отказа. На лицето на Леане се четеше само съчувствие.

— Как се справи със… смъртта на Анджен, Леане? — Беше се случило преди петнадесет години.

— Плаках — отвърна Леане. — Цял месец се сдържах през деня, а нощем се гърчех от мъка и дерях чаршафите. Още три месеца след това усещах ненадейни сълзи в очите си. Повече от година мина преди да спре да ме боли. Затова не обвързах повече друг. Не мисля, че бих могла да го преживея отново. Иначе минава, Сюан. — Кой знае откъде измъкна палава усмивка. — Сега ми се струва, че мога да се оправя с двама-трима Стражници, ако не и с четирима.

Сюан кимна. Можеше да си поплаче през нощта. Колкото до проклетия му Гарет Брин… Никакво „колкото до“. Никакви такива!

— Смяташ ли, че са готови? — Имаха само няколко мига да си поговорят долу. Тази въдица трябваше да се хвърли бързо, иначе никога нямаше да се хвърли.

— Може би. Нямах много време. А и трябваше да внимавам. — Леане за миг замълча. — Сигурна ли си, че искаш да се захванеш с това, Сюан? То променя всичко, за което сме работили, и… Не съм толкова силна, колкото бях, Сюан, нито пък ти. Сега повечето жени тук могат да преливат повече от нас. Светлина, мисля, че дори някои от Посветените могат, и то без да броим Елейн и Нинив.

— Знам — отвърна Сюан. Трябваше да се рискува. Сега отново беше Айез Седай. А щом отново беше Айез Седай, не беше ли отново и Амирлин?

Тя изправи рамене и заслиза надолу, за да подхване битката си със Съвета.

Излегната в леглото, Елейн триеше дланите си с крема, който й беше дала Леане. Като че ли помагаше донякъде — поне ги усещаше по-меки.

Нинив влезе, затръшна вратата, хвърли се на леглото си и възкликна:

— Магла е най-низката, омразна и долна жена в целия свят! Не, Лариса е. О, не, Романда!

— Доколкото разбирам, ядосали са те достатъчно, за да прелееш. — Нинив изпъшка, изгледа я злобно и Елейн побърза да продължи: — На колко трябваше да го показваш? Очаквах да се върнеш преди доста време. Търсих те за вечеря, но не те намерих.

— Не съм вечеряла — измърмори Нинив. — А им го показах на всички, до последната Жълта в Салидар. Само че не, те не са доволни. Искат да се занимават с мен една по една. Съставили са си списък да се редуват. Лариса ще разполага с мен утре сутринта — преди закуска! — а Зинийр веднага след това, после… Обсъждаха как да ме ядосат, все едно че ме няма! Елейн, те се надпреварват коя първа ще ми счупи преградата. И дори не ме оставиха да хапна…

Сякаш чула думите й, Леане отвори вратата. Носеше табла с храна. Зад нея се показа Сюан.

— Помислихме си, че може би си гладна, Нинив — каза Леане. — Чух, че Жълтите здравата са те използвали.

Елейн се поколеба дали да стане. От една страна, те си бяха просто Сюан и Леане, но от друга, бяха отново Айез Седай. Поне тя ги смяташе за такива. Двете решиха проблема, като седнаха, Сюан на леглото на Елейн, Леане — на това на Нинив. Нинив ги изгледа подозрително, после взе таблата и я постави на коленете си.

— Чух, че си се обърнала към Съвета, Сюан — подхвърли Елейн. — Трябваше ли да приклекнем?

— Имаш предвид дали сме Айез Седай ли, момиче? Да. Вдигнаха врява като продавачки на риба, но това поне ни го признаха. — Двете с Леане се спогледаха и бузите на Сюан леко се изчервиха. Елейн предположи, че никога няма да научи какво не са им признали.

— Миреле беше така учтива да ме намери и ме уведоми — каза Леане. — Мисля, че ще си избера Зелената.

Нинив се задави и пусна лъжицата.

— Какво искаш да кажеш? Може ли човек да си сменя Аджите?

— Не може — отвърна Сюан. — Но Съветът реши, че макар да сме Айез Седай, за известно време не сме били. И понеже продължават да са убедени, че тази дивотия е била напълно законна, всичките ни връзки, обвързвания, съюзи и титли отидоха зад борда. — Гласът й стана толкова дрезгав, че можеше дърво да рендоса с него. — Утре ще питам Сините дали ме искат да се върна. Не съм чувала досега някоя Аджа да е отхвърляла някого — докато те издигнат в Посветена, те тласкат към най-добрата за теб Аджа независимо дали го знаеш, или не — но както вървят нещата, никак няма да се изненадам, ако затръшнат вратата под носа ми.

— Какво искаш да кажеш с това „Както вървят нещата?“ — попита Елейн. Тук имаше нещо. Сюан не беше жена, която да ти носи супата в леглото. — Мислех, че всичко върви възможно най-добре. — Нинив й хвърли един поглед, който можеше да се нарече невярващ и много измъчен същевременно. Е, Нинив поне трябваше да се сети какво има предвид.

— Ходих в къщата на Логаин — каза Сюан. — Цели шест Сестри поддържат щита му, точно толкова, колкото когато го плениха. Опитал се да се измъкне на свобода, когато разбрал, че е Изцерен, и те твърдят, че ако били останали само пет да крепят щита, щял да успее. Значи е силен колкото и преди, или разликата е почти незабележима. Аз не съм. Нито Леане. Искам пак да опиташ, Нинив.

— Знаех си! — Нинив тресна лъжицата на таблата. — Знаех си, че не го правите току-така! Да, ама съм твърде уморена да преливам, а и да можех, нищо нямаше да се получи. Не можеш да Изцериш това, което вече е изцерено. Пръждосвайте се и си приберете тази гадна супа! — Останало беше по-малко от половината от „гадната супа“, а купата беше доста големичка.

— Знаех си, че няма да стане! — сопна се и Сюан. — А тази заран знаех, че усмиряването не може да се Изцери!

— Чакай малко, Сюан — каза Леане. — Нинив, ти разбираш ли какво рискуваме като идваме тук заедно? Това не е някаква си стаичка на тъмна уличка, с вашата стрелкиня да пази на вратата; тази къща гъмжи от жени с очи, които виждат, и езици, които говорят. Ако се разбере, че двете със Сюан сме играли игра с всички — макар и преди десет години — е, достатъчно е да ти кажа, че и Айез Седай могат да бъдат наказвани и че най-вероятно ще прекопаваме зелки в някоя ферма, докато косите ни побелеят. Но дойдохме заради това, което ни направи — да започнем отначало.

— Защо не отидохте при някоя от Жълтите? — попита Елейн. — Повечето от тях би трябвало вече да го знаят толкова, колкото и Нинив.

Сюан и Леане се спогледаха, после Сюан с неохота отвърна:

— Ако отидем при някоя Сестра, всички ще го научат. Но ако го направи Нинив, може би… Как да ви го кажа. Уж всички Айез Седай са равни, но като се изключат Амирлин и главите на Аджите, по обичай ако друга е по-могъща в Силата от теб, очаква се да й отстъпиш.

— Не разбирам — каза Елейн. Доста интересен урок получаваше — йерархията изглеждаше логична, но тя предполагаше, че това е нещо, на което не те учат преди наистина да си станала Айез Седай. Така или иначе, тя беше уловила досега доста намеци, че истинското обучение започва едва след като си сложиш шала. — Ако Нинив наистина може отново да те Изцери, тогава ти ще си по-силна.

Леане поклати глава.

— Никоя досега не е била Изцерявана от усмиряване. Може би другите ще погледнат на това като на, да речем, да си дивачка. Това те поставя малко по-ниско от мощта ти. Може би това, че сме били по-немощни, ще се окаже от значение. Ако Нинив не е успяла да ни Изцери докрай първия път, навярно ще ни доведе поне до две трети от това, което сме били, или поне до половината. Дори това ще е по-добро от сегашното, въпреки че повечето тук ще се окажат също толкова мощни, а някои — повече. — Елейн я зяпна още по-объркана. Нинив изглеждаше така, сякаш са я ударили с мокър парцал.

— Всичко се свежда до това коя се е учила най-бързо и коя е прекарала най-малко време като новачка и Посветена — заобяснява Сюан. — Има най-различни отсенки. Не може точно да се каже колко силна е някоя. Две жени може да изглеждат еднакво могъщи; може да са, а може и да не са, но единственият начин да се разбере със сигурност би бил двубоят, а благословена да е Светлината, ние стоим над това. Ако Нинив не ни върне пълната мощ, рискуваме да останем доста ниско.

— Йерархията уж не властва над нищо освен над ежедневните неща, но всъщност тежи много — допълни Леане. — Съветът, предложен от някоя с по-високо положение, има повече тежест от този на друга с по-ниско. Докато бяхме усмирени, това нямаше значение. Ние нямахме никакво положение; претегляха каквото казвахме само по собствената му стойност. Сега вече няма да е така.

— Разбирам — плахо промълви Елейн. Нищо чудно, че според хората Айез Седай бяха изобретили Играта на Домове. В сравнение с тях Даес Дай-мар изглеждаше елементарна.

— Приятно е да разбереш, че с Изцеряването на някого си му създал по-големи грижи, отколкото на себе си — изръмжа Нинив. Погледна дъното на купата, въздъхна и я изтри с последното парче хляб.

Лицето на Сюан помръкна, но гласът й си остана спокоен.

— Както виждаш, разкриваме ти се голи-голенички. И не само за да те убедим отново да ни Изцериш. Ти ми върна… живота. Ни повече, ни по-малко. Бях се уверила, че не съм мъртва, но наистина си приличаше на смърт. Така че с Леане искаме да започнем отначало. Приятелки да сме, ако ме приемеш за такава. Ако не, то поне екипаж на една лодка.

— Приятелки — каза Елейн. — На мен приятелки ми звучи по-добре. — Леане й се усмихна, но двете продължаваха да гледат Нинив.

Нинив ги изгледа поред.

— Елейн имаше въпрос, така че и аз трябва да ви попитам нещо. Какво са научили Шериам и другите от Мъдрите снощи? Не ми казвай, че не знаете, Сюан. Мен ако питате, знаете дори какво си мислят цял час преди да са си го помислили.

— Пратеничеството от Елайда е пристигнало в Кайриен — каза Сюан недоволно. — Ранд ги е посрещнал, но изглежда, се опитва да си играе с тях. Най-малкото поне можем да се надяваме, че прави точно това. Шериам и останалите са доста доволни, защото за пръв път са успели да не се изложат пред Мъдрите. А на следващата среща ще дойде и Егвийн. — Странно защо, но последното го изрече с най-голяма неохота.

Лицето на Нинив просветна.

— Егвийн? Това е чудесно! — Тя погледна Сюан. — Лодка каза, нали? Кой е капитанът?

— Аз, кой друг, нещастна малка… — Леане се окашля и Сюан си пое дълбоко дъх. — Добре де, равни ще сме: на всяка по еднакво. Но някой ще трябва да е на кормилото — добави тя, тъкмо докато Нинив се усмихваше — и това ще съм аз. А сега трябва да тръгваме.

Когато си излязоха, Нинив каза:

— Тя за малко щеше да се разплаче, Елейн. Може пък наистина да си го мисли сериозно. Трябва да се опитам да съм по-мила с нея. — Тя въздъхна и въздишката й премина в прозявка. — Особено след като отново е Айез Седай… — И заспа с таблата на коленете.

На заранта Сюан и Леане се върнаха още преди Нинив да е отворила очи, което бе предостатъчно за да я ядосат толкова, колкото й трябваше, за да прелее. Полза обаче нямаше. Изцереното веднъж не можеше да се Цери отново.

— Ще направя каквото мога, Сюан — каза Делана и се наведе да я потупа по ръката. Бяха сами; чашките с чай на масичката стояха недокоснати.

Положението беше объркващо, а Делана не обичаше да е объркана. Приучила се беше да не вижда в това женско лице старата си приятелка — не й беше трудно, тъй като сега тя изобщо не приличаше на Сюан Санче такава, каквато Делана я помнеше, лишена от каквато и да е възраст — но да вижда Сюан отново, Сюан — млада и хубава, беше само първият потрес. Вторият беше от това, че Сюан се появи на прага й преди още слънцето да е изгряло, за да я моли за помощ; Сюан никога не молеше за помощ. А после настъпи и третият, най-големият потрес, онзи, който се повтаряше всеки път, когато се озовеше лице в лице със Сюан, откакто онази жена, ал-Мийра, бе извършила с нея невъзможното чудо. Сега тя беше по-силна от Сюан, много по-силна — а винаги беше било обратното: Сюан бе повела още когато бяха новачки, дори преди да станат Посветени. И все пак това си беше Сюан, при това разстроена — нещо, което Делана не можеше да си спомни да е ставало. Сюан можеше да се разстрои, но никога не позволяваше да го забележиш. И в момента тя беше объркана от това, че с нищо не може да помогне на жената, която беше крала меденки с нея и която неведнъж бе поемала вината за всички лудории, в които се бяха забърквали.

— Сюан, това поне мога да направя. Романда на драго сърце би взела тези съновни тер-ангреали в хранилището на Съвета. Тя не разполага с достатъчно Заседателки да го отмени, но ако Шериам реши, че си използвала влиянието си с Лелейн и мен, за да го предотвратиш, няма да може да ти откаже. Макар че не мога да си представя защо толкова държиш да се срещнеш с онези айилки.

— Надявах се, че ще го направиш. — Сюан се усмихна. — Ще говоря с Лелейн. И с Джаня. Трябва вече да тръгвам. Мисля, че Джаня ще помогне.

Делана изпрати Сюан до вратата и я прегърна. Да, много важно щеше да е за Съвета да запазят добрите отношения с Мъдрите, макар че Сюан нямаше как да го знае. Изгледа Сюан, докато тя се отдалечаваше по улицата. Изглежда, сега тя трябваше да предлага закрилата. Надяваше се да се справи не по-зле, отколкото приятелката й навремето.

Чаят не беше изстинал и тя реши да прати Миеса, слугинята си, за кифлички и плодове, но когато на вратата плахо се почука, се оказа, че не е Миеса, а Луцилде, една от новачките, които бяха довели от Кулата.

— Делана Седай? Пристигнала е една жена и Аная Седай каза, че трябва да я доведа при вас. Казва се Халима Саранов. Твърди, че се познавате.

Делана тъкмо отвори уста да й каже, че не познава никаква Халима Саранов, когато на прага се появи жена. Изглеждаше едновременно тънка и сочна и носеше тъмносива рокля с дълбоко деколте; дълга черна коса обрамчваше зеленооко лице, което сигурно щеше да накара всеки мъж, който я види, да зяпне. Но не заради всичко това зяпна Делана, разбира се. Жената държеше ръцете си на хълбоците, но с мушнати палци между показалеца и средния пръст. Делана никога не беше очаквала да види този знак от някоя жена, която не носи шала, а тази Халима Саранов не можеше дори да прелива. Достатъчно близо беше, за да е сигурна в това.

— Да — каза Делана. — Познаваме се. Остави ни сами, Луцилде.

Без да дочака новачката да излезе, Халима залюшка бедра към стола, на който доскоро беше седяла Сюан, и седна, без да я канят. Вдигна една от недокоснатите чаши, кръстоса крака, отпи и погледна Делана над нея.

Делана я прикова с твърд поглед.

— За каква се мислиш? Колкото и високо да смяташ, че стоиш, никоя не може да стои по-високо от Айез Седай. И къде си го научила този знак?

Халима й се усмихна насмешливо.

— Наистина ли мислиш, че тайните на… да я наречем „по-тъмната“ Аджа са чак толкова тайни? Колкото до това кой къде стои, много добре знаеш, че дори един просяк да ти покаже подходящите знаци, трябва да скочиш и да се подчиниш. Колкото до мен, за известно време бях спътничка на Кабриана Мекандес, Синя сестра. За съжаление, Кабриана умря — падна от коня си, — а Стражникът й толкова се натъжи, че отказа да стане от постелята си и да яде. Той също умря. — Халима се усмихна. — Двете с Кабриана доста си поговорихме преди да умре и тя ми каза за Салидар. Каза ми също така доста неща, които беше научила за плановете на Бялата кула за вас. И за Преродения Дракон.

Делана съвсем не беше от жените, склонни лесно да се предадат. Пердашила беше крале, за да ги принуди да сключат мир, когато искаха война, влачила беше кралици за вратовете, за да подпишат договори, които трябваше да се подпишат. Вярно, щеше да се подчини на предполагаемия просяк, ако представеше подходящите знаци и изречеше правилните думи, но ръцете на Халима я бяха отличили като Черна Аджа, каквато тя явно не беше. Навярно жената смяташе, че това е единственият начин Делана да я признае, или може би искаше да се изперчи с познаването на забранени неща. Не, тази Халима никак не й харесваше.

— Значи от мен се очаква да се погрижа Съветът да приеме информацията ти — каза тя навъсено. — Няма да е проблем, стига да знаеш достатъчно за Кабриана, за да подкрепиш версията си. В това не мога да ти помогна — срещала съм я само един-два пъти. Няма вероятност тя да се появи и да развали версията ти, нали?

— Никаква. — Жената пак се усмихна подигравателно. — А животът на Кабриана мога да го издекламирам наизуст. Знам неща, които и тя самата беше забравила.

Делана само кимна. Убийството на една Сестра винаги беше достойно за съжаление, но каквото трябва да стане, трябва да стане.

— Тогава няма никакъв проблем. Съветът ще те приеме като гостенка, а аз ще се погрижа да те изслушат.

— Гостенка не е точно това, което имах предвид. Нещо по-постоянно, струва ми се. Твоя секретарка, или още по-добре — съветничка. Искам да съм сигурна, че вашият Съвет ще бъде напътстван грижливо. Освен онази история за вестите на Кабриана, от време на време ще трябва да ви давам указания.

— Сега ти ме чуй! Аз…

Халима я прекъсна, без да повиши глас.

— Казаха ми да ти спомена едно име. Име, което понякога използвам. Аран-гар.

Делана се отпусна тежко. Това име й беше споменавано в сънищата. За пръв път от години Делана Мозалейн се изплаши.