Господарят на хаоса

Глава 10Поговорка от Граничните земи

За миг Ранд съжали за дните, в които можеше да върви по коридорите на двореца сам. Тази заран го придружаваха Сюлин с двадесет Деви, Баел, вождът на клана Гошиен Айил с половин дузина Совин Най и Башийр с още толкова от неговите салдейци. Те изпълваха широкия коридор и слугите припряно се кланяха и се дръпваха от пътя им. Някои от слугите бяха облечени в червено-бели ливреи, каквито бяха носили, докато управляваше Мургейз, но повечето бяха нови, навлекли каквото имат, когато бяха дошли да си потърсят работа.

Ранд си отбеляза наум да нареди на госпожа Харфор, Първата прислужница, да намери достатъчно ливреи. Дворцовата ливрея определено беше по-фино облекло от всичко, което селският народ би могъл да очаква, освен навярно в празнични дни. Слугите бяха по-малобройни, отколкото по времето на Мургейз, и повечето от накипрените в червено и бяло мъже и жени бяха с побелели глави и прегърбени — привлечени от квартирите за пенсионирана прислуга. Наместо да избягат като мнозина други, те бяха предпочели да се откажат от заслужения си отдих, но не и да гледат безучастно как дворецът се занемарява. Нова бележка наум. Да се накара госпожа Харфор — Рийн Харфор се грижеше за цялостния ред в кралския палат — да намери достатъчно слуги, за да могат тези старци да се радват на пенсиите си. Дали все още им плащаха пенсиите след смъртта на Мургейз? Трябваше да се сети за това преди; Халвин Нори, главният писар, трябваше да знае.

Готов беше да замени всичките тези поклони и реверанси, всичките почетни стражи срещу дните, когато единствената му грижа беше да намери палто за самия себе си. Разбира се, в онези дни изобщо нямаше да му позволят да припари до тези коридори.

Добре поне че тази заран гласът на Луз Терин не мърмореше в главата му. Добре поне че като че ли усвояваше донякъде умствената хитрина, която му беше показал Таим — пот се стичаше по лицето на Башийр, но жегата сякаш не засягаше Ранд. Носеше извезаното си със сребро сетре от сива коприна закопчано до шията и макар да му беше малко топло, по него нямаше и капчица пот. Таим го уверяваше, че с времето ще започне да понася толкова голяма жега или студ, каквито никой друг човек не би могъл да понесе. Беше въпрос на отдалечаване от самия себе си, на съсредоточаване, малко напомнящо за онова, което правеше, подготвяйки се да обгърне сайдин. Странно, че този фокус бе така близо до Силата и въпреки това нямаше нищо общо с нея. Дали и Айез Седай не правеха същото? Никога не беше виждал някоя от тях да се поти. Нали?

Той изведнъж се разсмя високо. Взел да се чуди дали Айез Седай изобщо се потят! Можеше и да не е все още полудял, но спокойно можеше да мине за кръгъл глупак.

— Да не би да казах нещо смешно? — попита сухо Башийр и почеса мустаците си. Част от Девите го изгледаха с очакване — те продължаваха да полагат усилия да схванат влагоземския хумор.

Ранд така и не можеше да разбере как Башийр успява да запази хладнокръвие. Тази заран до палата беше стигнал слух за битки из Граничните земи, между самите им обитатели. Приказките избуяваха като трева след дъжд, но това бе дошло от север, явно с търговци, стигнали поне до Тар Валон. Изобщо не ставаше ясно къде и кои точно. Салдеа бе не по-малко вероятният източник, отколкото всяко друго място, а Башийр не бе получавал никаква вест оттам от месеци. И все пак този слух му бе подействал толкова, колкото ако му бяха казали, че цената на ряпата се вдига.

Разбира се, Ранд не знаеше нищо и за това какво става в Две реки, но Преродения Дракон не можеше да проявява интерес към някакво си забутано селце, където е отраснал Ранд ал-Тор, нали така. Още повече, че иначе Емондово поле щеше да се превърне в заложник, който да използват срещу него.

„Дори да можех да намеря начин да избегна съдбата си, дали го заслужавам?“ Това си беше негова мисъл, не на Луз Терин.

— Прощавай, Башийр — каза той. — Просто ми хрумна нещо смешно, но не съм престанал да те слушам. Ти ми разправяше, че Кемлин се запълва с хора. Срещу всеки избягал, защото се е уплашил от Лъжедракона, са дошли двама, защото не съм Лъжедракон.

Башийр изпръхтя, което можеше да означава всичко.

— А колко са дошли по други причини, Ранд ал-Тор? — попита Баел. — Имаш предостатъчно врагове за стотина души. Помни ми думата, ще се опитат отново да те ударят. Сред тях може да се крият и Сенкобези.

— Дори сред тях да няма Мраколюбци — вметна Башийр, — беди кипят из града като чай, оставен да ври на огъня. Мнозина са били пребити жестоко, очевидно защото са се съмнявали, че си Преродения Дракон, а един нещастник бил обесен, защото се присмял над твоите чудеса.

— Моите чудеса? — възкликна Ранд.

Някакъв сбръчкан белокос слуга, понесъл голяма ваза, понечи да се поклони и в същото време да се отдръпне, оплете крака и залитна. Бледозелената ваза от тънък като хартия порцелан на Морския народ се затъркаля по тъмночервените плочки на пода, докато най-сетне не спря изправена с гърлото нагоре на тридесетина крачки по коридора. Старецът се изправи с непривична пъргавина и изтича до вазата, заопипва я и заахка, колкото удивен, толкова и облекчен, че не намира по нея нито едно отчупено парченце, нито една пукнатина. Други слуги зяпнаха с не по-малко неверие, а после изведнъж се сепнаха и забързаха по задачите си. Така упорито отбягваха да погледнат към Ранд, че неколцина от тях забравиха дори да се поклонят.

Башийр и Баел се спогледаха и Башийр изпръхтя изпод дебелите си мустаци.

— Странности тогава — каза той. — Всеки ден се появява по някоя нова историйка. Било за дете, паднало с главата надолу от прозорец петдесет стъпки висок и отървало се само с лека цицина. Или за баба, излязла на пътя на хергеле подплашени коне, които дори не я докоснали, камо ли да я сритат и стъпчат. За някакъв, който на другия ден хвърлил на зарове двадесет и пет пъти петте корони, и това също ти го приписват на теб. Браво на него.

— Разправят — добави Баел, — че вчера от един покрив изпуснали кошница с керемиди и те се паднали на земята несчупени, във формата на древния символ на Айез Седай. — Той хвърли поглед към зяпналия белокос слуга, който стискаше вазата до гърдите си. — Не се съмнявам, че и това може да е станало.

Ранд бавно изпусна дъх. Не споменаха обаче и за другия вид „чудеса“. За онзи, дето се спънал на един праг и се обесил, понеже кърпата му се закачила на пантата на вратата. За покривната плоча, вдигната от силен вятър от един покрив, която прелетяла през отворен прозорец и разтворената врата и пребила една жена, седнала на вечеря със семейството си. Такова нещо наистина бе възможно да се случи, но много рядко. Само че подобни случки напоследък около него никак не бяха рядкост. За добро или за лошо, за лошо толкова често, колкото и за добро, той закривяваше случайността само с това, че се намираше наблизо. Не, дори Драконите да изчезнеха от ръцете му и жигосаните чапли от дланите му, той все пак беше белязан. Имаше една поговорка в Граничните земи: „Смъртта е по-лека от перце, дългът — по-тежък от планина.“ Закрепиш ли веднъж тази планина здраво на раменете си, нямаше начин да я свалиш. Все едно, нямаше да се намери кой друг да я понесе и нямаше нужда да се хленчи за това.

Той придаде деловитост на гласа си.

— Намерихте ли онези, които са го обесили? — Башийр поклати глава. — Тогава ги намерете и ги арестувайте за убийство. Искам да сложа край на това. Веднага. Съмнението в мен не е престъпление. — Според мълвата Пророкът го бе обявил за такова, но засега поне за това не можеше нищо да се направи. Не знаеше дори къде точно се намира Масема, освен че беше някъде в Геалдан или Амадиция. Ако вече не се беше преместил другаде. Но драсна още една бележка в главата си — трябваше да намери този човек и някак си да го озапти.

— Все едно докъде стига? — попита Башийр. — Мълви се, че ти си Лъжедракон, убил Мургейз с помощта на Айез Седай. Хората трябвало да се вдигнат срещу теб и да отмъстят за кралицата си. Възможно е да са повече от един-двама. Не е ясно.

Лицето на Ранд се вкочани. С първото можеше някак да преживее — трябваше; вариантите на този слух бяха твърде много, за да ги стъпче, колкото и да го отрича — но не можеше да търпи подстрекателство към бунт. Андор трябваше да остане страна, неразцепена от него с война. Щеше да предаде на Елейн страна толкова цялостна, колкото беше паднала в ръцете му. Стига да я намереше, щеше да го направи.

— Намерете този, който го е пуснал — отвърна той дрезгаво, — и го хвърлете в тъмницата. — Светлина, как ще се намери човекът, пуснал една мълва? — Ако поискат прошка, могат да помолят за това Елейн.

— Зависи какво разбираш под „добра вест“. — Башийр сви рамене. — Разбрах, че Елориен от Дома Тремейн и Пеливар от Дома Целан са дошли в града преди три дни. Промъкнали са се вътре, по-точно, и никой от двамата не се е приближил до Вътрешния град, доколкото чух. По улиците приказват, че Диелин от Дома Таравайн се намира в близките околности. Никой от тях не се е отзовал на твоите покани. Не съм чувал нищо, което да ги свързва с някой от слуховете. — Той погледна Баел, който леко поклати глава.

— Ние чуваме по-малко неща от теб, Даврам Башийр. Тези хора говорят по-свободно пред други влагоземци.

При всички случаи вестта беше добра. От такива хора Ранд имаше нужда. Ако вярваха, че е Лъжедракон, щеше да намери някакъв начин да ги убеди, че не е. Ако вярваха, че той е убил Мургейз… Е, толкова по-добре, щом са останали верни на нейната памет и кръвта й.

— Изпратете им покани да ме посетят. Включете и името на Диелин; те може би знаят къде е тя.

— Ако изпратя такава покана — възрази Башийр, — едва ли ще свърши повече работа, освен да им напомни, че в Андор има салдейска армия.

Ранд се поколеба, а после изведнъж се ухили.

— Помолете лейди Аримила да я отнесе. Не се съмнявам, че тя ще подскочи от радост пред възможността да им покаже колко ми е близка. Но ти я напиши. — Уроците на Моарейн в Играта на Домове още веднъж му идваха от полза.

— Не знам дали вестта е добра, или не — каза Баел, — но Червените щитове ми съобщават, че две Айез Седай са наели стаи в един хан в Новия град. — Червените щитове бяха помагали на хората на Башийр като градска стража в Кемлин и сега бяха поели тази служба сами. Лицето на Башийр се изопна и Баел леко се ухили. — Ние чуваме по-малко, Даврам Башийр, но може би понякога виждаме повече.

— Да не би да е приятелката ни, която обича котки? — попита Ранд. Приказките за Айез Седай в града бяха упорити; понякога те ставаха две, друг път три или цяла група. Но колкото повече успяваха Башийр или Баел да се доближат до нещо такова, все се оказваше, че става дума за една Айез Седай, която Церяла кучета и котки, само че все на съседната улица и разказано от някого, който го бил чул от друг, който на свой ред го чул в някоя кръчма или на пазара.

Баел поклати глава.

— Не мисля. Червените щитове казаха, че тия двете, изглежда, са пристигнали нощес. — Башийр го погледна с интерес — рядко пропускаше повод да повтори на Ранд, че има нужда от Айез Седай — но Баел се бе намръщил леко, толкова леко, че щеше да мине незабелязано за никой друг, освен за айилец. Айилците бяха доста предпазливи в отношенията си с Айез Седай, чак до неохота.

Тези няколко думи съдържаха предостатъчно, за да дадат на Ранд поводи за размисъл. Две Айез Седай трябваше да имат някаква причина да дойдат в Кемлин, след като сестрите им отбягваха града след неговата поява. А най-вероятната причина бе той. И в най-добри времена малцина пътуваха нощем, а сегашните далеч не бяха от най-добрите. Айез Седай, пристигащи по тъмно, навярно се опитваха да не ги забележат и най-вероятно този, който не трябваше да ги забележи, беше самият той. От друга страна, можеше просто да бързат за някъде другаде. Може би дори бяха тръгнали да се присъединят към Айез Седай, за които Егвийн настояваше, че щели да го подкрепят.

Каквото и да беше, той искаше да разбере. Светлината знаеше само какво замислят Айез Седай — както Кулата, така и онази скрита пасмина на Егвийн — но той трябваше да го разбере. Твърде много бяха и можеха да станат твърде опасни, за да си позволи да не го узнае. Как щеше да реагира Кулата, когато Елайда научеше за неговата амнистия? Или която и да е Айез Седай? Дали вече го бяха чули?

Когато приближиха края на коридора, той отвори уста да каже на Баел да покани едната от Айез Седай да дойде в двореца. Можеше и с две Айез Седай да се справи, ако се стигнеше до това, но нямаше смисъл да рискува, преди да е разбрал кои са те и какви са намеренията им.

„Гордостта ме изпълва. Поболях се от гордост и това ме съсипва!“

Ранд обърка крачка. Това бе първият случай за днес, в който Луз Терин беше проговорил в главата му — твърде много напомняше за коментар на собствените му мисли за Айез Седай, за да остане спокоен — но не то го накара да преглътне онова, което се канеше да каже, и да се закове на място.

Поради жегата вратите бяха разтворени към дворцовите градини. Цветята ги нямаше и розите изглеждаха посърнали, но дърветата все още хвърляха някаква сянка около белия мраморен фонтан, плискащ вода в средата на градината. Една жена с бухнали кафяви поли и широка бяла блуза стоеше край фонтана и се взираше удивена, както правеше толкова често пред вода, течаща без полза, освен за да я гледат хората. Очите на Ранд жадно запиха чертите на Авиенда, с вълните рижа коса, падащи до раменете й. Светлина, колко красива беше! Загледана в пръските вода, тя все още не беше го видяла.

Дали я обичаше? Не знаеше. В мислите и в сънищата му тя беше оплетена с Елейн и дори с Мин. Това, което знаеше със сигурност, беше, че е опасен. Нищо друго не можеше да предложи на която и да е жена, освен болка.

„Илиена — проплака Луз Терин. — Аз я убих! Светлината дано ме погълне завинаги!“

— Двойка Айез Седай, появили се така, може да се окажат важни — рече тихо Ранд. — Мисля, че трябва да посетя този хан и да видя защо са тук. — Почти всички се спряха с него, но Инайла и Джалани се спогледаха и продължиха към градината. Той леко извиси глас. — Девите тук ще дойдат с мен. Всяка, която иска да си облече рокля и да се занимава със сватосване, може да остане.

Инайла и Джалани спряха и се извърнаха към него, в очите им блесна възмущение. Добре че Сомара не беше днес в охраната — тя въпреки всичко щеше да продължи. Пръстите на Сюлия се разшаваха в ръчния говор на Девите, и каквото и да бе решила да каже, то накара бузите на двете Деви да пламнат от смут. Айилците си имаха всевъзможни ръчни сигнали за случаи, когато беше най-добре да се мълчи. Всеки клан си имаше своя система, както и всяко бойно общество, а освен тях имаше и такива, които всички айилци разбираха, но единствено Девите си бяха създали цял свой език на жестовете.

Без да изчака Сюлин да довърши, Ранд тръгна. Тези Айез Седай можеха да напуснат Кемлин толкова бързо, колкото бяха дошли. Озърна се през рамо. Авиенда продължаваше да се взира във водата; не го беше видяла. Той ускори крачка.

— Башийр, би ли изпратил някой от хората си да подготви коне? При конюшнята на Южната порта. — Главната порта на двореца се отваряше към Площада на кралицата, който щеше да е пълен с хора, надяващи се да го видят. Щеше да му отнеме поне половин час, докато си пробие път, и то ако имаше късмет.

Башийр махна с ръка и един от по-младите салдейци хукна напред.

Ханът, в който ги отведе Баел, се казваше „Хрътката на Кулаин“ — три каменни етажа с покрив с червени керемиди. Ранд неволно докосна ангреала в джоба си — две Айез Седай; трябваше да може да се оправи с тях, без да се налага да прибягва до това — след което се смъкна от седлото и влезе. Не и преди три от Девите и двама от Ножоръките, разбира се, всички на косъм от забулването. По-скоро можеше да научи котка да запее, отколкото тях да го пуснат пръв. Двама от Салдейците останаха да пазят конете, а Башийр и останалите му хора пристъпиха по петите му заедно с айилците. Гостилницата можеше да се сравни с всяка друга от над стотината из Кемлин. Ханджията — кръглолик мъжага с три гуши и бяла престилка, изпъната по едрото му туловище, притича, потривайки длани и попоглеждайки леко изнервено айилците, после съсредоточи вниманието си върху Ранд и Башийр. Главно върху Башийр. И двамата мъже явно бяха влиятелни особи, ако се съдеше по облеклото им, но Башийр беше доста по-стар и поради това изглеждаше по-важна клечка.

— Добри дошли, милорд, и вие, милорд. Какво бих могъл да ви предложа? Имам вина от Муранди, както и андорски, добра ракия от…

Ранд не му обърна никакво внимание, а загледа втрещено посетителите. В такъв час би трябвало да има само един-двама мъже, но мъже нямаше. И все пак повечето маси бяха запълнени… с млади жени със селски дрехи, всъщност девойчета в по-голямата си част, които се извърнаха от пейките и зяпнаха новодошлите. Не една от тях ахна удивена от ръста на Баел. Не всички гледаха в айилеца обаче, и това, което накара Ранд да се ококори, беше, че пак десетина от тях зяпнаха него. Той ги познаваше! Не всички, но наистина ги познаваше. Една от тях особено привлече вниманието му.

— Боуд? — промълви той невярващо. Това момиче с големите очи, което се взираше в него — кога бе пораснала толкова, че да сплете косата си на плитка? — беше Боудвин Каутон, сестрата на Мат. Тук беше и пълничката Хилде Баран, седнала до слабичката Джерилин ал-Каар, и хубавелката Мариша Ейан, притиснала с длани бузите си, както правеше винаги, когато нещо я слиса, и приятно закръгленката Емри Луин, и Елайз Марвин, и Дареа Кандуин, и… Всички те бяха от Емондово поле или близките ферми. Погледът му пробяга по останалите маси и той разбра, че останалите момичета също трябва да са от Две реки. Повечето от тях поне — забеляза и едно доманско лице, както и още една-две, които можеше да са от по-далече — но всяка от тези рокли човек можеше да види всеки ден по Моравата на Емондово поле. — Какво, в името на Светлината, правите тук?

— Пътуваме за Тар Валон — успя да му отвърне Боуд, както беше зяпнала. Единствената прилика между нея и Мат бяха хитрите пламъчета в очите й. Слисването й от това, че го е видяла, бързо преля в широка усмивка на възхита и радост. — За да ставаме Айез Седай, като Егвийн и Нинив.

— Можем и теб да попитаме същото — намеси се жилавата Лейрин Айелин и нагласи дебелата си плитка на рамото си с добре заучена небрежност. Най-възрастна от всички момичета от Емондово поле — с цели три години по-малка от него, но единствената освен Боуд със сплетена коса — тя винаги беше имала добро мнение за себе си. И беше достатъчно хубавичка, за да й го потвърдят всички момци. — Лорд Перин почти нищо не казва за теб, освен че си някъде далече на приключения и че носиш хубави палта, което, както виждам, е вярно.

— Мат добре ли е? — попита Боуд с внезапна тревога. — Той с теб ли е? Мама толкова се притеснява за него. Той няма да се сети дори едни чисти чорапи да си обуе, ако няма кой да му каже.

— Не — отвърна бавно Ранд, — не е тук. Но е добре.

— Изобщо не очаквахме да те намерим в Кемлин — изчурулика Джанаци Торфин с тънкия си гласец. Не можеше да е на повече от петнадесет; беше най-младата, поне сред девойките от Емондово поле. — Верин Седай и Аланна Мосвани ще останат доволни, бас държа. Те все ни питат и разпитват какво знаем за тебе.

Значи това бяха двете Айез Седай. Той познаваше Верин, Кафява сестра, доста отблизо. Но не знаеше какво да мисли за това, че е тук. Така или иначе, това едва пи беше най-важното. Тези момичета бяха от дома.

— Е, значи всичко в Две реки е наред? В Емондово поле? Перин, както излиза, наистина е отишъл там. Чакай! Лорд Перин ли каза?

И това отприщи бента. Всички една през друга започнаха да му разказват всичко наведнъж, като накъсваха разказите си с въпроси за него самия и за Мат, за Егвийн и за Нинив. На повечето от въпросите не би могъл да отговори и за цял час, дори да имаше такава възможност.

Тролоци били нахлули в Две реки, но лорд Перин ги изтласкал. Заописваха му битката все така едновременно, така че беше много трудно да улови подробностите, освен че е имало такава. Всички се бяха сражавали, разбира се, но тъкмо лорд Перин ги спасил всичките. Винаги и само лорд Перин; всеки път, когато той кажеше само „Перин“, те го поправяха.

Въпреки новината, че тролоците са били надвити, гърдите на Ранд се стегнаха. Той ги беше оставил сами срещу всичко това. Ако беше отишъл, списъкът на загиналите нямаше да е толкова дълъг — толкова имена на хора, които познаваше. Но ако беше отишъл, нямаше сега да има айилците зад себе си. Кайриен нямаше да е негов, доколкото беше изобщо, а Рахвин най-вероятно щеше да хвърли обединения Андор срещу него и Две реки. За всяко решение, което взимаше, трябваше да се плаща цена. И това, в което се бе превърнал, си имаше цена. Други хора я плащаха. Налагаше му се непрекъснато да си припомня, че цената е далеч по-малка от онази, която щяха да платят без него. Но напомнянето не му помагаше особено.

Взели изражението му за скръб от изреждането на загиналите, момичетата се захванаха за по-весели неща. Перин се беше оженил за Файле. Ранд можеше само да му пожелае щастие и да се чуди колко ли дълго може да продължи щастието им. Момичетата го смятаха за нещо романтично и възхитително и изглежда, съжаляваха единствено, че не е имало време за обичайните брачни веселия. Изказваха се доста одобрително за Файле, с голяма възхита и дори с известна нотка на завист, особено Лейрин.

Беше имало и Бели плащове също така, и с тях Падан Фейн, старият амбулант, който беше идвал в Емондово поле всяка пролет. Момичетата изглеждаха несигурни дали Белите плащове са били приятели, или врагове, но за Ранд Фейн определяше разликата, доколкото изобщо можеше да има някакво съмнение. Фейн беше Мраколюбец, може би нещо по-лошо и от Мраколюбец, готов да направи всичко, за да навреди на него, на Мат и на Перин. Особено на него. Може би най-лошата новина, която можеха да му поднесат, беше, че никоя не знаеше дали Фейн е загинал. Във всеки случай, Белите плащове си бяха отишли, тролоците си бяха отишли и през Мъгливите планини се изливаха потоци от бежанци, носейки със себе си какви ли не новости, от занаяти до стоки, растения, семена или дрехи. Едно от останалите момичета се оказа доманка, а имаше и две тарабонки, както и три от равнината на Алмот.

— Лейрин си купи доманска рокля — засмя се Джанаци, — но майка й я накара да я върне на шивачката. — Лейрин вдигна ръка, но после премисли и заоправя плитката си. Джанаци се изкикоти.

— Кой го интересуват роклите? — възкликна Сюза ал-Сийн. — Ранд от рокли не се интересува. — Лекичко, живо момиче, Сюза винаги изглеждаше възбудена и сега също непрекъснато подскачаше. — Аланна Седай и Верин Седай изпитаха всички. Е, почти всички…

— Цилия Коул също поиска да я изпитат — вметна Марси Елдин, набито момиче. Ранд не си я спомняше много, освен че винаги беше забила нос в някоя книга, дори когато вървеше по улицата. — Дори настоя! Изкара го, но й казаха, че е твърде стара за новачка.

— И всички ние минахме — добави Сюза.

— От Бели мост насам пътуваме по цял ден и почти цяла нощ — обади се Боуд. — Хубаво е, че ще можем да останем малко на едно място.

— Ти виждал ли си Бели мост, Ранд? — подвикна Джанаци. — Самият Бели мост?

— И сега отиваме в Тар Валон, за да ставаме Айез Седай! — довърши Сюза. — В Тар Валон, представяш ли си!

— Точно сега няма да тръгнем за Тар Валон — чу се глас откъм вратата към улицата и Ранд бързо се обърна. Двете току-що влезли Айез Седай бяха различни, въпреки общото в лицата им. И на двете човек можеше да припише каквато си иска възраст, но Верин беше ниска и закръглена, с квадратно лице и прошарена коса, докато другата, която трябваше да е Аланна, беше мургава и стройна, жена с лисича хубост, с вълниста черна коса и лек блясък в очите, издаващ буен нрав. И с лека червенина около тях, сякаш беше плакала, въпреки че Ранд трудно можеше да си представи една Айез Седай да плаче. Роклята й беше от сива коприна със зелени ивици и изглеждаше така, сякаш току-що я беше облякла, докато светлокафявата рокля на Верин беше малко поизмачкана. Но макар Верин да не обръщаше много внимание на облеклото си, тъмните й очи бяха достатъчно остри.

Последваха ги двама мъже в убитозелени палта, единият — едър и сивокос, другият — висок, мургав и тънък като бич. И двамата бяха с мечове на бедрата и плавната им походка ги издаваше ясно, че са Стражници, дори да ги нямаше Айез Седай. Те изобщо не обърнаха внимание на Ранд, но заоглеждаха айилците и салдейците с вледеняваща отпуснатост. От своя страна, айилците не че помръднаха, но из въздуха се разнесе усещането, че всеки момент ще се занадигат булата, а младите салдейци застанаха нащрек. Единствено Баел и Башийр като че наистина стояха спокойни. Момичетата не забелязаха нищо освен двете Айез Седай, но дебелият ханджия надуши тягостното настроение и закърши ръце, несъмнено представяйки си как ще му съсипят гостилницата.

— Няма да има неприятности — заяви Ранд високо, та да го чуят всички. — Никаква неприятност, освен ако вие не я започнете, Верин. — Няколко от момичетата се опулиха към него, че говори така на една Айез Седай, а Лейрин звучно изсумтя.

Верин го изгледа с птичите си очи.

— Кои сме ние, че да предизвикваме неприятности около теб? Доста далече си отишъл, откакто те видях за последен път.

По известни причини не му се искаше да говорят за това.

— Щом сте решили да не отивате в Тар Валон, трябва да сте чули, че Кулата е разцепена. — Това предизвика смаяно бръмчене сред момичетата: те поне не бяха го чули. Двете Айез Седай изобщо не реагираха. — Знаете ли къде се онези, които се противопоставят на Елайда?

— Има неща, които трябва да обсъдим насаме — каза кротко Аланна. — Господин Дилхам, ще имаме нужда от вашата частна гостна.

Ранд се усмихна насмешливо. Едва бяха дошли и вече взимаха нещата в свои ръце. Но този навик при Айез Седай изглеждаше толкова естествен, колкото дишането. С плавен поклон, той даде път на Аланна. Далече бил стигнал значи, така ли? Представа си нямаха колко далече.

Аланна прие поклона му с леко кимване, сбра полите си и се плъзна към една врата, но белята последва веднага. Двамата Стражници понечиха да последват Айез Седай, но преди да са направили и една крачка, двама студенооки Совин Най се изстъпиха да ги спрат, а пръстите на Сюлин заиграха в говора на ръцете, отпращайки Инайла и едрата Дева Дагендра към вратата, към която отиваха Айез Седай. Салдейците погледнаха Башийр, който им даде знак да не мърдат, но и той на свой ред погледна Ранд въпросително.

Аланна изпъшка ядосано.

— Ще разговаряме с него насаме, Ивон. — Стройният Стражник се намръщи, след което бавно кимна.

Верин се озърна през рамо, леко изненадана, сякаш я бяха отвлекли от дълбок размисъл.

— Какво? О, да, разбира се. Томас, остани тук, моля те. — Сивокосият Стражник се поколеба, изгледа твърдо Ранд и после се облегна на стената до вратата към улицата. Едва тогава и Ножоръките се отпуснаха, доколкото това бе възможно при айилците.

— Искам да поговоря с тях насаме — каза Ранд на Сюлин. За миг му се стори, че тя се кани да спори с него, но Сюлин стисна зъби, размени няколко жеста с Инайла и Дагендра и те се отдръпнаха от вратата и заклатиха неодобрително глави. Пръстите на Сюлин отново се размърдаха и всички Деви се разсмяха. Ранд съжали, че нямаше начин да понаучи нещо от този техен език, но Сюлин се беше възмутила, когато я беше помолил.

Стаята, в която влязоха, беше малка, но с полирани столове вместо пейки, и с калаени свещници както по масата, така и по перваза над камината. Двата прозореца бяха затворени, но никой не посегна да ги отвори. Ранд се зачуди дали някоя от двете Айез Седай е забелязала, че горещината не го засяга повече, отколкото тях.

— При бунтовничките ли ще ги заведете? — попита той.

Верин се намръщи.

— Ти явно знаеш за всичко това много повече от нас.

— Нищо не бяхме чули за събитията в Кулата до Бели мост. — Гласът на Аланна беше хладен, но очите й, приковани в него, пламтяха. — Ти какво знаеш за… бунтовничките? — Цяла камара отвращение се изсипа в гласа й с тази дума.

Значи бяха чули мълвата най-напред в Бели мост и бързо бяха тръгнали за насам, без да кажат нищо на момичетата. И ако се съдеше по реакцията на Боуд и останалите, решението да не тръгват за Тар Валон беше прясно. Изглежда, бяха намерили потвърждение тази заран.

— Няма да ми кажете кой е шпионинът ви в Кемлин, нали? — Те само го изгледаха, като Верин леко килна глава на една страна. Странно колко го бяха притеснявали погледите на Айез Седай някога, толкова хладни, каквото и да ставаше, толкова вещи. Но това, че една Айез Седай го гледа, даже и две, вече не караше стомаха му да се обръща. „Гордост“ — разсмя се лудешки Луз Терин и Ранд едва потисна гримасата си. — Казаха ми, че бунтовничките съществуват. Вие не отрекохте, че знаете къде са. Не смятам да им причинявам щета, ни най-малко. Имам основания да вярвам, че те може да ме подкрепят. — Той бързо си припомни основната причина да иска да разбере. Може би Башийр беше прав, може би имаше нужда от здравия гръб на Айез Седай, но главно искаше да разбере, защото му беше казано, че Елейн е с тях. А имаше нужда от нея, за да спечели Андор с мир. Това беше единственият мотив да я търси. Единственият. Той бе опасен за нея и за Авиенда. — Заради любовта към Светлината, ако знаете къде са, кажете ми.

— Дори да знаехме — отвърна Аланна, — нямаше да имаме никакво право да го кажем на никого. Ако те решат да те подкрепят, можеш да бъдеш сигурен, че ще те намерят.

— Когато те решат — добави Верин, — а не ти.

Той се усмихна мрачно. Трябваше да го очаква.

— Мат с теб ли е? — попита го Аланна така, сякаш това беше последното, което можеше да й хрумне.

— Защо трябва да ви казвам? Каквото повикало, такова се обадило. — На двете това изобщо не им се стори смешно.

— Глупаво е да се държиш с нас като с врагове — промърмори Аланна и пристъпи към него. — Изглеждаш уморен. Почиваш ли си достатъчно? — Той отстъпи пред вдигнатата й ръка и тя спря. — Също като теб, Ранд, не искам с нищо да ти навредя. Нищо, което ще направя тук, няма да ти причини никаква рана.

Щом го каза така направо, значи трябваше да е вярно. Той кимна и тя вдигна дланта си към главата му. Кожата му леко изтръпна, щом тя прегърна сайдар, и една позната топла вълна премина през него, усещането от това как напипва здравето му.

Аланна кимна доволно. И изведнъж топлината се нажежи, обля го като мълния, сякаш за един пулс на сърцето бе застанал сред бушуващите пламъци на нажежена до бяло ковашка пещ. Дори след като отмина, се почувства непривично: усещаше самия себе си като никога досега, усещаше Аланна. Залитна. Ехо на объркване и тревога прокънтя от Луз Терин.

— Какво направи? — извика той и с гняв сграбчи сайдин. Силата му помогна да се изправи. — Какво направи?

Нещо се бе вклинило в потока между него и Верния извор. Опитали се бяха да го заслонят! Той запреде собствените си щитове. Наистина бе отишъл далече и бе научил много, откакто Верин го бе видяла за последен път. Верин се олюля и се опря на масата, а Аланна изпъшка, сякаш я бяха ударили с юмрук в корема.

— Какво направихте? — Бе потънал дълбоко в безчувствената Празнота. — Кажете ми! Не съм обещавал, че няма да нараня вас! Ако не ми кажете…

— Тя те обвърза — бързо отвърна Верин. — Обвърза те като един от своите Стражници. Това е всичко.

Аланна възстанови спокойствието си дори още по-бързо. Заслонена, тя го изгледа спокойно, скръстила ръце, с нотка на задоволство. Задоволство!

— Казах ти, че няма да те нараня, и направих точно противоположното.

Ранд задиша бавно, мъчеше се да се успокои. Напъхал се бе в капана като паленце. Яростта задраска с нокти по повърхността на Празнотата. Спокойствие. Трябваше да запази спокойствие. Един от нейните Стражници. Значи беше Зелена: не че имаше особено значение. Той знаеше малко за Стражниците и определено не как може да се прекъсне връзката, иначе щеше да я прекъсне. Единственото, което изпита от Луз Терин, беше зашеметяващ шок. Не за първи път Ранд съжали, че Лан бе побягнал в галоп след гибелта на Моарейн.

— Вие казахте, че няма да отидете в Тар Валон. В такъв случай, след като, изглежда, не сте сигурни дали знаете къде са бунтовничките, можете да останете тук, в Кемлин. — Аланна отвори уста, но той я превари. — Бъдете благодарни, ако не реша да завържа тези щитове и да ви оставя така! — Виж, това привлече вниманието им. Устните на Верин се присвиха, а очите на Аланна можеха да заместят онази пещ, в която бе усетил, че е хвърлен. — Но ще стоите настрана от мен. И двете. Освен ако не ви повикам. Вътрешният град е забранен за вас. Само да се опитате да влезете там, наистина ще ви заслоня, и при това ще ви напъхам в килия. Разбираме ли се?

— Съвършено. — Гласът на Аланна беше леден. Верин само кимна.

Ранд отвори вратата и спря. Беше забравил за момичетата от Две реки. Някои говореха с Девите, други само ги оглеждаха и си шепнеха. Боуд и шепа девойчета от Емондово поле разпитваха Башийр, който беше стиснал в юмрук калаена халба, вдигнал крак на една от пейките. Изглеждаха наполовина развеселени, наполовина слисани. Затръшвалата се врата накара всички да извърнат глави.

— Ранд — възкликна Боуд, — този човек разказва ужасни неща за теб.

— Той твърди, че си Преродения Дракон — изломоти Лейрин.

— Още като те видях в това палто разбрах, че много си се надул, а и след като се перчиш така пред една Айез Седай — изсумтя Лейрин. — Знаех си го още преди да заговориш така неуважително на Аланна Седай и Верин Седай. Но не знаех, че си станал сляп като къртица тъпанар.

Смехът на Боуд прозвуча по-скоро боязливо, отколкото развеселено.

— Не бива да говориш такива неща дори на шега, Ранд. Трам те беше възпитал много по-добре. Ти си Ранд ал-Тор. И престани веднага с тези глупости.

Ранд ал-Тор. Това беше неговото име, но и той вече не знаеше кой точно е. Трам ал-Тор го беше отгледал, но истинският му баща беше айилски вожд, отдавна загинал. Майка му беше Дева, но не айилка. Това беше почти всичко, което знаеше за истинските си родители.

Сайдин продължаваше да го изпълва. Той нежно обви Боуд и Лейрин в потоци Въздух и ги вдигна, докато не замятаха крачета на една стъпка над пода.

— Аз съм Преродения Дракон. Отричането няма да го отмени. Желанието няма да го отмени. Не съм вече човекът, когото познавахте в Емондово поле. Сега разбрахте ли? Разбрахте ли? — Усети се, че вика, и затвори уста. Стомахът му натежа като олово и той се разтрепера. Защо Аланна направи това? Какво коварство на Айез Седай се криеше зад това хубаво личице? Не се доверявай на никоя от тях, беше му казала Моарейн.

Една ръка докосна рамото му и той рязко извърна глава.

— Моля те, пусни ги — каза Аланна. — Моля те. Те са изплашени.

Бяха повече от изплашени. Лицето на Лейрин беше пребледняло, а Боуд хлипаше толкова силно, че цялата потръпваше. Не бяха единствените. Останалите момичета от Две реки се бяха отдръпнали към стените и повечето също плачеха. Прислужничките също го гледаха втрещено. Ханджията се беше сринал на колене, с изцъклени очи, и гъргореше без думи.

Ранд леко постави двете момичета на пода и бързо пусна сайдин.

— Съжалявам. Не исках да ви изплаша. — Щом усетиха, че могат да се движат, Боуд и Лейрин побягнаха да се присъединят към другите момичета. — Боуд? Лейрин? Съжалявам. Няма да ви нараня, обещавам ви. — Те не го погледнаха. Никоя от тях. Сюлин определено го гледаше, както и останалите Деви, с безизразни лица и хладен укор.

— Стореното — сторено — каза Башийр и остави халбата си на масата. — Кой знае? Може да е за добро.

Ранд кимна замислено. Сигурно беше. По-добре беше да искат да стоят настрани от него. По-добре за тях. Само съжаляваше, че не можа да си поговори повечко с тях за дома. Само малко повече да можеха да видят в него стария Ранд ал-Тор. Не, по-добре беше да се страхуват от него. По-добре беше и той да забрави за Две реки. И се зачуди дали някога планината на плещите му поне малко ще олекне, или ще става все по-тежка.