Господарят на хаоса

Глава 19Въпрос на тох

Ранд се надяваше, че тази нощ ще поспи добре. Беше достатъчно уморен, за да може почти да забрави за докосването на Аланна, и по-важното — Авиенда я нямаше. Нещо друго обаче го караше да се мята в постелята. Сънища. Винаги си завардваше сънищата, за да не пуска в тях Отстъпници — както и Мъдри, — но преградите не можеха да задържат навън онова, което вече бе вътре. Сънища го връхлитаха — за някакви огромни бели неща като гигантски птичи криле, без птицата, реещи се в небето; за огромни градове с невъзможно високи сгради, сияещи под слънцето, със странни машини, подобни на пчели и на сплескани капки вода, летящи по улиците. Всичко това го беше виждал в огромния тер-ангреал в Руйдийн, но сега всичко беше по-различно. Всичко изглеждаше някак изопачено, цветовете… погрешни, сякаш нещо бе замъглило очите му. Шо-крилата затрептяха, затресоха се и рухнаха, отнасяйки със себе си стотици хора към смъртта. Сгради се трошаха като стъкло, градове лумнаха в пожари, земята се занадига като морска шир, подхваната от буря. И всеки път той се оказваше застанал срещу една красива златокоса жена и виждаше как обичта на лицето й се сменя с ужас. С част от себе си я познаваше. С част от себе си искаше да я спаси, да я запази от Тъмния, от всякаква беда, от онова, което сам той щеше да причини. Толкова много части гъмжаха в него, умът му се пръскаше в ярки искри, всичко пищеше…

Събуди се в тъмното, потен и разтреперан. Сънищата на Луз Терин. Това досега не беше му се случвало — да сънува сънищата на оногова. Остана да лежи буден чак до изгрева. Държеше здраво сайдин, сякаш можеше с него да надвие съня на мъртвия, но Луз Терин си остана безмълвен.

Когато бледият светлик най-сетне се появи в прозорците, един гай-шайн тихо се плъзна из стаята с покрит с кърпа сребърен поднос. Като видя, че Ранд е буден, той не каза нищо, само се поклони и си излезе също така безшумно. Все още със Силата в себе си, Ранд подуши примесено с подправки вино и топъл хляб, мед и масло, и горещата каша, която айилците ядяха на закуска. Освободи Извора, облече се и закопча колана. Кърпата на подноса дори не докосна — не му беше до ядене. Взе Драконовия скиптър и излезе от покоите си.

Девите бяха в дъното на коридора със Сюлин, както и Юриен с Червените щитове, ала не бяха сами. Зад охраната рамо до рамо се бяха стълпили хора. И още няколко вътре в кръга. Авиенда стоеше сред пратеничество на Мъдрите — Амис, Баир, Мелайне и Сорилея, разбира се, а също и Челин от Пушлива вода на Миагома, както и Едарра от Нидир на Шианде, която не изглеждаше много по-възрастна от него. И Берелайн беше с тях, но не и Руарк или някой друг от вождовете на кланове. Това, което имаше да им казва, вече бе казано, а айилците нямаха навик да теглят думи от устата ти. Но защо пък Мъдрите бяха тук сега? Или Берелайн? Зелено-бялата рокля, която тази заран беше облякла, приятно разкриваше голяма част от пищната й бяла гръд.

След тях извън айилския пръстен, бяха кайриенците — Колавер, поразително чаровна за средната си възраст, стабилният Добрейн, Марингил, изпънат като меч, още двайсетина млади мъже и жени с по-нисък сан.

— Милостта дано закриля лорд Дракона — замърмориха всички и се закланяха.

Тайренците също имаха своето представителство, само върховни лордове и лейди, без по-низша знат, и изразяваха почитта си със: „Светлината дано освети лорд Дракона“. Сред тях, разбира се, най-много изпъкваше Мейлан — строен, с кораво безизразно лице, а до него бяха Анайела и Маракон. Тук бяха и плешивият Гвеям и Араком, които стояха плътно до Хеарне и Симаан. Тях двамата Ранд не беше споменал вчера, нито за измяната им, но беше сигурен, че тук за нея вече се знае, и също така беше сигурен, че на мълчанието му се придава смисъл според ума на всеки. Привикнали бяха на това, откакто бяха дошли в Кайриен, и тази заран гледаха нащрек Ранд, сякаш очакваха всеки миг да даде нареждане за задържането им.

Всъщност всеки гледаше някого нащрек и като капак на всичко, айилците следяха всички, с изключение на Мъдрите, разбира се. И с изключение на Берелайн, неизвестно защо. Те гледаха на всички влагоземци с голямо подозрение, но с Берелайн се отнасяха почти като с Мъдра.

— Висока чест ми оказвате. — Ранд се надяваше да не е прозвучало твърде сухо. Отново цял парад. Зачуди се къде ли е Егвийн. Навярно се изтягаше в леглото си. Помисли си дали да не я намери и да направи едно последно усилие да… Не, щом не искаше да му каже, нямаше да я кара насила. Колко лошо, че същността му на тавирен не действаше тогава и както му се искаше. — За съжаление, няма да мога да поговоря с никого от вас тази сутрин. Връщам се в Кемлин. — Андор беше проблемът, с който трябваше да се справи сега. Андор — и Самаил.

— Вашите заповеди ще бъдат изпълнени, милорд Дракон — каза Берелайн. — Тази сутрин, така че можете да бъдете свидетел.

— Моите заповеди ли?

— Мангин — поясни тя. — Тази сутрин той бе уведомен. — Повечето Мъдри си надянаха унило изражение, но неодобрението на лицата на Баир и Сорилея бе повече от откровено. И за негова изненада — насочено към Берелайн.

— Не смятам да бъда свидетел на обесването на всеки убиец — отвърна хладно Ранд.

Всъщност го беше забравил или по-скоро — съзнателно го бе изтрил от ума си. Обесването по твоя заповед на човек, когото си харесвал, не е нещо, което да държиш и да помниш. Руарк и останалите вождове дори не бяха го споменали, когато говори с тях. А другата истина беше, че не искаше да превръща тази екзекуция в специална церемония. Айилците трябваше да живеят според закона като всички други; кайриенците и тайренците трябваше да видят това и да знаят, че след като той няма да си играе на фаворити с айилците, със сигурност няма да го прави и с тях. „Използваш всекиго и всичко“ — помисли си той и му прилоша; надяваше се, че поне мисълта си е негова. Освен това не му се щеше да гледа чието и да било обесване, още по-малко на Мангин.

Мейлин определено изглеждаше умислен, а по лицето на Араком избиха капки пот, макар че това можеше да е и от горещината. Колавер, чието лице пребледня, сякаш го виждаше за първи път в живота си. Берелайн се спогледа съжалително с Баир и Сорилея, които й кимнаха; възможно ли бе да са й казали, че ще отговори точно така? Не му се струваше възможно. Реакцията на останалите се менеше от изненада до задоволство.

— Ще тръгна за Кемлин незабавно — каза Ранд. Тих звук се надигна сред кайриенците и тайренците: много приличаше на въздишка на облекчение.

Не беше изненада, че всички го придружиха до стаята, заделена за Пътуването му. С изключение на Берелайн, Девите и Червените щитове задържаха влагоземците навън — не обичаха да допускат кайриенци близо до него. Последваха сърдити погледи, но никой не каза нищо, не и на него. Дори Берелайн, последвала го плътно с Мъдрите и Авиенда, с която тихо си говореше и двете се смееха. От това космите на врата му настръхнаха. Берелайн и Авиенда да си говорят? И да се смеят?!

Пред вратата спря и се обърна. Берелайн се поклони и каза:

— Ще надзиравам Кайриен без страх и без покровителство, докато се върнете, милорд Дракон. — Той си помисли, че тя всъщност е дошла тази заран само за да изрече това и да бъде чута от другите благородници, а не за Мангин. Странно защо думите й предизвикаха снизходителната усмивка на Сорилея. Трябваше да разбере какво става тук; нямаше да позволи на Мъдрите да се месят в делата на Берелайн. Останалите Мъдри бяха придърпали Авиенда настрана и доста твърдо й обясняваха нещо. — Когато видите Перин Айбара — добави Берелайн, — моля ви предайте му моите най-топли благопожелания. Както и на Мат Каутон.

— Очакваме с нетърпение лорд Дракона да се върне при нас — излъга Колавер.

Мейлан я изгледа ядосан, че е успяла да заговори първа, и подхвана цветиста реч, без всъщност да каже нещо повече от нея, а Марингил естествено го надмина, поне по цветистост. Фионда и Анайела надминаха и двамата, добавяйки толкова несдържани комплименти, че той изгледа Авиенда с тревога, но Мъдрите още се занимаваха с нея. Добрейн се задоволи само с „До скоро връщане на лорд Дракона“, докато Маракон, Гвеям и Араком измърмориха нещо неясно, поглеждайки го предпазливо.

Той с голямо облекчение влезе в стаята. Изненадата дойде от страна на Мелайне, която го последва, изпреварвайки Авиенда. Той вдигна въпросително вежди.

— Трябва да обсъдя с Баел някои неща на Мъдрите — каза му тя невъзмутимо, след което рязко изгледа Авиенда, чието лице бе станало толкова невинно, че Ранд се досети, че крие нещо. В много отношения Авиенда изглеждаше съвсем естествено, но невинна — никога; чак такава невинност — никога.

— Както искаш — отвърна той. Подозираше, че Мъдрите просто са чакали възможност да я изпратят в Кемлин. Кой по-добре щеше да се погрижи Ранд да не повлияе на Баел да тръгне по лош път от жената на Баел? Също като Руарк, и той си имаше две жени, което според Мат беше или сън някакъв, или кошмар.

Авиенда го следеше внимателно, докато отваряше Портала към Великата зала в Кемлин. Винаги го правеше, въпреки че не можеше да види потоците му. Веднъж сама беше направила Портал, но в рядък миг на паника, и не можеше да си спомни как бе станало. И това явно й напомняше какво се беше случило тогава, защото тя винаги се изчервяваше. Обзет от нетърпение да се отърве по-скоро от сайдин, той пръв прекрачи и се озова в празната тронна зала. Аланна сякаш с трясък нахлу в главата му, присъствието й стана така осезаемо, сякаш стоеше тук, пред него. Стори му се, че тя плаче. Защото се бе отдалечил така от нея? Какво пък, нека да плаче. Трябваше все някак да се освободи от нея.

Това, че премина пръв, естествено никак не допадна на Девите и на Червените щитове. Юриен само изръмжа и поклати глава. Пребледнялата Сюлин обаче се изправи на пръсти и буквално опря нос в носа му.

— Великият и могъщ Кар-а-карн даде честта си да му я носят Фар Дарейз Май — изсъска тя. — Ако могъщият Кар-а-карн загине от вражеска засада, докато Девите го защитават, няма да остане чест за Фар Дарейз Май. Щом всепобеждаващият Кар-а-карн е тъй безгрижен, навярно Инайла ще се окаже права. Навярно всемогъщият Кар-а-карн наистина е едно самонадеяно момченце, което трябва да бъде държано за ръка, за да не се спъне.

Ранд стисна зъби — дори Инайла и Сомара не си позволяваха да го хокат така публично. Мелайне вече тичаше по коридора: явно не можеше и минутка повече да чака да възстанови влиянието на Мъдрите над Баел, но Юриен и Авиенда явно я бяха чули.

— Вчера мина много добре — отвърна той твърдо на Сюлин. — Отсега нататък, смятам, че двама души охрана ще бъдат напълно достатъчни. — Очите й се изцъклиха. След като бе отнел, трябваше и да върне, иначе тя щеше да избухне като фойерверк на Илюминатор. — Когато излизам извън палата е друго, разбира се. Стражата, която ми предлагате, навън ще бъде уместна, но тук, в двореца, двама стигат. — Обърна й гръб и тръгна към покоите си.

Лия и стройният жълтокос Касин го последваха. И Авиенда, разбира се. Лия и Касин останаха в коридора, но Авиенда го последва.

— Не трябваше ли да си с Мелайне? — попита той. — Работите на Мъдрите и прочие?

— Не — отвърна тя кратко. — Мелайне няма да е доволна, ако се намеся точно сега.

Той захвърли Драконовия скиптър върху една масичка, разкопча колана на меча си и постави и него отгоре.

— Амис и другите казаха ли ти къде е Елейн?

Авиенда го изгледа с неразгадаемо лице, после каза:

— Не знаят. Попитах. — Очаквал го беше. Не беше го правила от месеци, но допреди да дойде с него в Кемлин, всяка втора дума, излязла от устата й, беше напомняне, че принадлежал на Елейн. От нейна гледна точка, беше така и каквото и да се беше случило между двамата отвъд онзи Праг, тя му беше изяснила недвусмислено, че то не променя нещата и че никога няма да се случи пак. — Но ми говориха за теб.

— Странно защо не ме изненадва — отвърна той сухо и за негова изненада бузите й се изчервиха. Авиенда не беше от жените, които се изчервяват току-така, а за днес това ставаше за втори път.

— Споделяли са сънища, някои от които засягат теб. — Изрече го странно приглушено и го прикова с твърдия си, изпълнен с решимост поглед. — Мелайне и Баир са те сънували на едно лодка — продължи тя, а думата прозвуча от устата й все така непохватно, след толкова месеци, преживени из влажните земи — с три жени, чиито лица не могли да видят, и с везни, които се накланяли ту на едната страна, ту на другата. Мелайне и Амис сънували някакъв мъж, застанал до теб с кинжал, опрян в гърлото ти, а ти не си го виждал. Баир и Амис са те сънували как разсичаш на две влажните земи с меч. — За миг очите й, пълни с презрение, се плъзнаха по прибраното в ножницата оръжие върху Драконовия скиптър. С презрение и малко гузно. Тъкмо тя му го беше дала — някогашна собственост на крал Ламан, грижливо увит в одеяло, за да не го докосне. — Не могат да изтълкуват тези сънища, но смятаха, че ти ще се досетиш.

Първото му се стори толкова непонятно, колкото е било и за Мъдрите, но второто изглеждаше очевидно. Мъж, когото не може да види, трябваше да е някой Сив; Сивите бяха отдали душите си на Сянката и можеха да се прокраднат до теб дори ако гледаш право в тях — и единственото им предназначение беше да убиват. Само че защо Мъдрите не бяха разбрали нещо така очевидно? Колкото до последното, боеше се, че и то е съвсем очевидно. Той вече цепеше страните на две. Тарабон и Арад Доман се бяха превърнали в руини, бунтовете в Тийр и Кайриен скоро можеха да се превърнат в нещо по-сериозно от подмолни приказки, а Иллиан със сигурност щеше да изпита тежестта на меча му.

— В два от тях не виждам никаква загадка, Авиенда. — Но когато ги обясни, тя го изгледа със съмнение. И как не. Щом Мъдрите не можеха да изтълкуват един сън, никой друг, разбира се, нямаше да може. Той изръмжа недоволно и се отпусна в стола срещу нея. — Какво друго са сънували?

— Има още един, който мога да ти кажа, макар че може би не те засяга. — Което значеше, че има и такива, които нямаше да му каже, което пък на свой ред го накара да се зачуди защо Мъдрите са й ги разправяли, след като тя не е сънебродница. — И трите са го сънували, което го прави особено важен. Дъжд — тази дума също излезе тромаво от устата й, — идващ от една купа. Около тази купа има примки и капани. Ако подходящи ръце я вдигнат, ще намерят съкровище, голямо навярно колкото самата купа. Попадне ли в лоши ръце, светът е обречен. Ключът към намирането на купата е като се намери един, който вече не е.

— Не е какво? — Това определено изглеждаше по-важно от другите. — Да не искаш да кажеш някой, който е мъртъв?

— Те не знаят повече от това, което ти казах. — Тя се обърна към вратата.

— Ти… — Ранд млъкна и се окашля. „Ти трябва ли да си отиваш?“, канеше се да я попита. Светлина, колко искаше само да си отиде. Всеки миг, изкаран с нея, беше истинско изтезание. Но и всеки миг без нея бе не по-малко изтезание. Да, но трябваше да направи това, което бе редно и което бе най-доброто за нея. — Ти искаш ли да се върнеш при Мъдрите, Авиенда? Да се заемеш отново с обучението си? Наистина няма смисъл да оставаш тук повече. Толкова много неща ме научи, че все едно съм отраснал в Айил.

Тя изсумтя многозначително, но не се задоволи само с това, разбира се.

— Знаеш по-малко от едно шестгодишно момче. Защо един мъж слуша второмайка си или тъща си повече от собствената си майка и една жена свекъра, или второбаща си, повече от собствения си баща? Кога една жена може да се омъжи за някого, без да прави брачен венец? Кога една надзорница на покрив трябва да се подчини на ковача на твърдината? Ако вземеш една среброковачица за гай-шайн, защо трябва да й оставиш един ден за нея срещу всеки ден, който работи за теб? Защо същото правило не важи за тъкачката? — Той затършува за отговори в ума си, готов да признае, че не ги знае, но тя занаглася шала си все едно, че бе забравила за него. — Понякога джи-е-тох си прави страхотни шеги. Ще се пръсна от смях, ако излезе, че съм предмет точно на такава. — Гласът й спадна до шепот. — Ще срещна своя тох.

Стори му се, че говори на себе си, но й отвърна. Предпазливо.

— Ако имаш предвид Ланфеар, не аз те спасих. Спаси те Моарейн. Тя загина, спасявайки всички ни. — Мечът на Ламан я беше освободил от единствения й тох към него, въпреки че така и не бе могъл да разбере заради какво точно беше той. Единственото задължение, което тя знаеше, че има към него. Той се молеше дано никога да не научи за другото — тя щеше да го схване като такова, макар за него определено да не беше.

Авиенда го изгледа с лека усмивка. Възвърнала си беше самоувереността, с която и Сорилея можеше да се гордее.

— Благодаря ти, Ранд ал-Тор. Баир казва, че е добре човек да си напомня от време на време, че един мъж не знае всичко. Гледай да ме уведомиш, когато решиш да си легнеш. Не бих искала да закъснявам и да те будя.

Ранд остана да седи, загледан към вратата, дълго след като тя си излезе. Дори кайриенците, играещи своята Игра на Домове, бяха по-лесни за разбиране от една жена. Подозираше, че това, което изпитва към Авиенда, каквото и да е то, още по-лошо заплита нещата.

„Това, което обичам, съсипвам — изсмя се Луз Терин. — Каквото съсипвам, обичам.“

„Млъкни!“ — помисли си с гняв Ранд и тънкият смях секна, Не знаеше кого обича, но знаеше кого щеше да спаси. От всичко, от което можеше. Най-вече от самия себе си.

В коридора Авиенда се отпусна на вратата и вдиша бавно и дълбоко, за да се успокои. Опита се поне. Сърцето й продължаваше да напира да се отскубне от гърдите й. Близостта с Ранд ал-Тор я разпъваше, сякаш бе съблечена гола върху жива жарава, разпъваше я, сякаш костите й щяха да се пръснат. Будеше в нея толкова срам, колкото никога не беше подозирала, че е способна да изпитва. Страхотна шега, беше му казала, и част от нея искаше да се разсмее гръмко. Тя наистина имаше тох към него, но много повече към Елейн. Единственото, което той бе направил, бе че й спаси живота. Ланфеар щеше да я убие без него. Ланфеар искаше да убие специално нея, и то колкото може по-болезнено. Ланфеар някак беше разбрала. В сравнение с онова, което бе причинила на Елейн, нейният тох към Ранд беше като жалък мравуняк до Гръбнака на света.

Касин само я погледна от мястото си, приклекнал и със снопа копия, положени на коленете му; той, разбира се, не знаеше нищо. Лия обаче се подсмихваше.

Пръстите й зашариха ядосано. „Защо ми се смееш, момиче? Не можеш ли да си използваш времето за нещо по-добро?“

Веждите на Лия леко се повдигнаха и усмивката й стана още по-насмешлива. Пръстите й се размърдаха в отговор. „Кого наричаш ти момиче, момиче? Все още не си Мъдра, но вече не си Дева. Мисля, че ще си вплетеш душата във венче, за да го положиш в нозете на някой мъж.“

— Какво се зяпнахте? — подхвърли небрежно Касин. — Някой ден трябва да взема да науча този ваш говор с ръцете.

Лия го изгледа — и се изсмя със звучен сребрист смях.

— Много добре ще изглеждаш в поли, Червен щит, в деня, в който ще дойдеш да помолиш да станеш Дева.

Авиенда издиша облекчено, когато очите на Лия се отклониха от нейните — при тези обстоятелства честта не й позволяваше първа да отмести поглед. Пръстите й автоматично се размърдаха в признателност, в първата фраза на ръчния говор, която една Дева научаваше, тъй като беше фразата, която всяка Дева използваше най-често. „Имам тох.“

Без да чака, Лия й отвърна с пръсти. „Много малък, сестро на копието.“

Авиенда се усмихна благодарно заради това, че й спестиха свитото кутре, който щеше да придаде подигравателен смисъл на думата, използван към жени, които са оставили копието, но се опитват да се държат все едно, че не са.

Авиенда закрачи по коридора. Убийството на Ранд ал-Тор щеше да срещне единия тох, самоубийството й щеше да удовлетвори другия, но всеки тох възпираше това решение за другия. Каквото и да твърдяха Мъдрите, тя трябваше да намери начин да изпълни и двата.