Господарят на хаоса

Глава 33Куражът да укрепиш

Егвийн навъсено гледаше тъмнозелената копринена рокля за езда, която беше носила в Пустошта сякаш толкова отдавна. Толкова много работа я чакаше… Беше отделила малко време да напише набързо една бележчица и вдигна Коинде от постелята й с нареждане да я остави в „Дългуча“ на заранта. В нея не се казваше нищо повече, освен че й се налага да замине — и тя самата не знаеше много повече, — но не можеше да изчезне просто така, без да съобщи на Гавин. Няколко фрази от писъмцето я караха да се изчерви, щом си ги спомнеше — да каже, че го обича, беше едно, но чак да го моли да я чака! — но все пак се беше погрижила за него, доколкото й беше възможно. Сега трябваше да се приготви, а тя едва ли знаеше за какво точно.

Платнището на шатрата се отметна и влезе Амис, последвана от Баир и Сорилея. Застанаха в една редица и я загледаха. Три неодобрително смръщени лица. Много трудно й беше да не притисне роклята си към гърдите — само по долната си риза се чувстваше съвсем безпомощна. Дори и броня да си беше навлякла, пак щеше да се почувства безпомощна. Е, защото знаеше, че греши. Изненада се, че се появиха толкова късно.

Тя вдиша дълбоко.

— Ако сте дошли да ме наказвате, нямам време да нося вода и да копая дупки. Съжалявам, но казах, че ще се явя колкото може по-скоро, и смятам, че те ще броят и минутите.

Светлите вежди на Амис се повдигнаха изненадано, а Сорилея и Баир се спогледаха озадачено.

— Как тъй ще те наказваме? — попита Амис. — Ти престана да бъдеш наша ученичка в мига, в който сестрите ти те призоваха. Длъжна си да отидеш при тях като Айез Седай.

— Знам, че сте ядосани и имате основание да…

— Ядосани ли? — каза Сорилея. — Не сме ядосани. Мислех, че вече ни познаваш по-добре. — Истина беше, че изглеждаше ядосана, но укорът си остана изписан на лицето й, както и на лицата на останалите.

— Но вие ми казахте, че смятате това, което се каня да направя, за много грешно. Казахте ми дори да не си помислям за него. Бях обещала да не го правя, но после продължих и разбрах как става.

На сбръчканото лице на Сорилея изненадващо разцъфна широка усмивка. Многобройните й гривни издрънчаха, когато доволно намести шала на раменете си.

— Видяхте ли? Казах ви, че ще го разбере. Може да стане айилка от нея!

Част от напрегнатостта на лицето на Амис изчезна — малко повече, отколкото на лицето на Баир — и Егвийн разбра. Не бяха ядосани затова, че бе решила да пристъпи в Тел-айеран-риод в плът. В техните очи това можеше и да е грешно, но човек бе длъжен да постъпи така, както чувства, че е длъжен, и това задължаваше само нея и никой друг. Не, не бяха ядосани: все още не. Това, което я загложди, беше лъжата й пред тях. Лъжата, която им беше признала. Навярно най-мъничката й лъжа.

Наложи й се още веднъж да вдиша дълбоко, за да продължи:

— Излъгах ви и за други неща. Влизах в Тел-айеран-риод сама, след като ви бях обещала да не го правя. — Лицето на Амис отново помръкна. Сорилея, която не беше сънебродница, само поклати печално глава. — Обещах да се подчинявам като ученичка, но когато ми казахте, че Светът на сънищата е твърде опасен за мен, след като пострадах, аз въпреки това влизах. — Трето дълбоко вдишване: това май щеше да е най-трудното за изричане. — А най-лошото е, че не съм Айез Седай. Аз съм само Посветена. Бихте могли да ме наречете чирачка. Сега няма да бъда издигната в Айез Седай с години, ако изобщо бъда издигната някога.

Тук Сорилея вдигна глава и стисна тънките си устни, но все още нито една от трите не отвръщаше нищо. Егвийн сама трябваше да оправи нещата. Никога повече нямаше да са като преди, но…

„Всичко си призна — прошепна тъничък гласец в главата й. — Сега най-добре гледай колкото може по-скоро да се добереш до Салидар. Все някой ден ще те издигнат в Айез Седай, но не и ако не ги влудиш още повече, отколкото са сега.“

Егвийн сведе очи и се загледа в пъстрите черги, устните й се изкривиха презрително. С презрение към този тъничък гласец. И заради срама, че можеше да й проговори в главата, че изобщо беше възможно да си го помисли. Заминаваше си, но преди да го стори, трябваше да оправи нещата. Беше възможно, по правилата на джи-е-тох. Правиш каквото е трябвало и после плащаш цената. Преди много месеци, в Пустошта, Авиенда й беше показала как се заплаща една лъжа.

И тя събра всяка трошица кураж, която можеше да намери в себе си а се изправи. Все пак трябваше да вдигне очи, за да срещне погледите им, но го направи гордо, с високо вдигнати глава.

— Имам тох — каза Егвийн вече съвсем спокойно. — Моля ви за услуга: да ми помогнете да срещна своя тох. — Салидар трябваше да почака.

Изтегнат на хълбок, Мат оглеждаше играта на змии и лисици, подредена на пода на шатрата. От време на време от брадичката му капваше капка пот и падаше върху таблото. Всъщност изобщо не беше табло, само едно парче червен плат с плетеница от линии, разчертани с черно мастило, и стрелки, показващи по кои линии можеш да се движиш в едната посока и по кои — в двете. Десет бели дървени дискчета с намастилен триъгълник по тях бяха лисиците, а други десет с вълниста линия — змиите. Двете лампи, запалени от двете страни, хвърляха достатъчно светлина.

— Този път ще спечелим, Мат — каза Олвер. — Сигурен съм, че ще спечелим.

— Може би — отвърна Мат. Двете им зацапани с черно мастило дискчета почти се бяха върнали в кръга в средата на таблото, но следващото хвърляне на заровете щеше да е за змиите и лисиците. В повечето случаи не можеше да се измъкнеш повече от външния му ръб. — Хвърли заровете. — Той самият никога не докосваше чашката със заровете, не и от деня, в който я беше връчил на момчето; щом щяха да я играят тази игра, по-добре беше да не намесва късмета си.

Ухилен, Олвер раздруса кожената чашка и изсипа на пода дървените зарове, направени от баща му. Изпъшка, когато преброи точките — три от заровете се бяха обърнали с триъгълниците нагоре, а другите три — с вълнистите линии. Което означаваше, че трябва да премести лисиците и змиите по най-краткия път към собствените си фигури и ако някоя от тях попаднеше на полето, където има твоя… Една змия докосна Олвер, лисица — Мат и Мат виждаше, че ако се доиграят останалите точки, ще го достигнат още две змии.

Само една детска игра, и то такава, при която никога не можеш да спечелиш, ако следваш правилата точно. Скоро Олвер щеше да порасне достатъчно, за да го разбере, и като всички други деца — да престане да я играе. Най-обикновена детска игра, но Мат никак не обичаше да го хваща лисица и още по-малко — змиите. Това будеше у него лоши спомени.

— Е — измърмори Олвер, — почти щяхме да спечелим. Още една игра, Мат? — И без да дочака отговор, момчето направи знака, с който се започваше играта — триъгълник и пресичаща го вълниста линия, след което изрече заклинанието: — „Кураж да укрепиш, огън да заслепиш, музика да зашеметиш, желязо да задължиш.“ Мат, защо го казваме това? Няма никакъв огън, нито музика, нито желязо.

— Не знам. — Стихчето го загъделичка някъде в тила. Древните спомени от тер-ангреала като че ли бяха подбрани по случаен признак — сигурно беше така, — а и собствената му памет беше проядена от дупки и неясни петна. Момчето непрекъснато му задаваше въпроси, чиито отговори не знаеше, и въпросите му винаги започваха със „защо“.

Дерид се шмугна в шатрата и спря изненадан. Лицето му лъщеше от пот, но въпреки това той не си беше свалил палтото — само го беше разкопчал. Най-новият му белег розовееше върху белите черти, кръстосали лицето му.

— Мисля, че отдавна е време да си лягаш, Олвер — каза Мат и се надигна. Собствените му рани го жегнаха на няколко места, но малко. Оздравяваха много добре. — Прибирай играта. — Той пристъпи към Дерид и му прошепна: — Ако споменеш пред някого за това, ще ти прережа гръцмуля.

— Че защо? — отвърна кисело Дерид. — От теб май ще се получи великолепен баща. Той все повече започва да прилича на теб. — За миг като че ли щеше да се усмихне, но това бързо отмина. — Лорд Дракона идва в лагера — изрече той гробовно.

Всякакви мисли дали да не фрасне Дерид през носа напуснаха Мат. Той отметна платнището и се гмурна в нощта по риза. Шестимата мъже на Дерид, в кръг около палатката, се вкочаниха, когато се появи. Стрелци с арбалети — пиките не вършеха добра работа в охрана. Беше нощ, но в лагера не беше тъмно — восъчнобледата луна и огньовете, пръснати сред редиците палатки, даваха достатъчно светлина. Много от мъжете спяха на открито. Часовите стояха будни на всеки двадесет крачки чак до дългата палясада. Не точно както му се искаше на Мат, но ако изневиделица от въздуха изникнеше някоя атака…

Ясно видя Ранд, който крачеше към него. Не беше сам. Двама забулени айилци стъпваха на пръсти по петите му и главите им се извиваха всеки път, когато някой от Бандата се извърташе насън или някой часовой преместеше крак, за да ги огледа. Онази айилка, Авиенда, също беше с него, с вързоп на гърба — и крачеше така, сякаш беше готова да пререже гърлото на всеки, който дръзнеше да й се изпречи на пътя. Мат така и не разбираше защо Ранд я държи край себе си. „Айилките носят само бели, а не съм виждал друга жена, която да е по-готова да ти донесе бели от тази.“

— Това наистина ли е Преродения Дракон? — каза без дъх Олвер. Беше стиснал навитата игра до гърдите си и само дето не подскачаше на място.

— Той е — каза му Мат. — А ти бягай да спиш. Тук не е място за момчета.

Олвер си тръгна, мърморейки недоволен, но само до следващата шатра. С крайчеца на окото си Мат мерна как момчето се скри и после лицето му отново се появи иззад ъгъла.

Мат го остави на мира, макар че ако се съдеше по физиономията на Ранд, тук нямаше място и за пораснали мъже, не само за момчета. Лицето на приятеля му изглеждаше толкова кораво, че можеше да се използва за чук, с който да разбиваш стена, но някакво чувство като че ли се мъчеше да си пробие път на повърхността, възбуда и може би известно нетърпение; в очите на Ранд се прокрадваше трескав блясък. В едната си ръка държеше навит пергамент, докато другата несъзнателно галеше дръжката на меча му. Токата с Дракона блестеше на светлината от огньовете; от време на време главите на двата Дракона надничаха изпод ръкавите на палтото му.

— Трябва да поговоря с теб — каза той, щом стигна до Мат. — Насаме. Искам да направиш нещо. — Нощта бе като черна пещ, а Ранд се бе облякъл в дълго зелено палто, закопчано до шията, но въпреки това изобщо не се потеше.

Дерид, Талманес и Нейлсийн стояха на няколко крачки встрани и наблюдаваха. Мат им даде знак да изчакат, после кимна към палатката си. Последва Ранд и опипа медальона с лисичата глава на гърдите си през ризата. Нямаше за какво да се тревожи. Поне така се надяваше.

Ранд беше казал „насаме“, но Авиенда явно смяташе, че това не я засяга. Остана точно на две крачки от него, ни повече, ни по-малко. Следеше предимно Ранд с безизразно лице, но от време на време поглеждаше и към Мат, мръщеше се и го измерваше от глава до пети. Ранд не й обръщаше никакво внимание и въпреки цялата му припряност допреди малко, сега като че ли изобщо не бързаше. Огледа грижливо вътрешността на шатрата, въпреки че Мат се зачуди дали изобщо я забелязва. А и нямаше какво толкова да се гледа. Олвер беше поставил двете лампи на малката сгъваема масичка. Столът също беше сгъваем, както и умивалникът и походното легло. Всички бяха покрити с черен лак и позлатени ивици. Ако човек имаше пари, спокойно можеше да си ги похарчи за нещо друго. Прорезите, които айилците бяха направили на шатрата, бяха закърпени изрядно, но въпреки това си личаха.

Тягостното мълчание жегна Мат.

— Какво има, Ранд? Надявам се, че не си решил да промениш плана толкова късно. — Никакъв отговор, само един поглед, сякаш Ранд току-що си беше спомнил, че е тук. Това изнерви Мат. Каквото и да си мислеха Дерид и останалите от Бандата, той се стараеше с всички сили да стои настрани от битките. Понякога обаче това, че беше тавирен, действаше против късмета му — така поне му се струваше на него. Беше убеден, че Ранд има нещо общо с това, нали той беше по-силен тавирен. Толкова силен, че Мат понякога почти усещаше притеглянето му. — Още няколко дни и ще бъда в Тийр. Саловете ще превозят Бандата през реката и след още няколко дни ще се видим с Вейрамон. Твърде късно е, да му се не види, да се бъркаш в…

— Искам да доведеш Елейн в Кемлин — прекъсна го Ранд. — Искам да се погрижиш да пристигне здрава и читава в Кемлин, каквото и да се случи. И да не я оставяш, докато не седне на Лъвския трон. — Авиенда се окашля. — Да — каза Ранд. Странно защо, гласът му стана студен и твърд като лицето му. Но от друга страна, защо да търси човек причини за поведението му, щом щеше да се побърква? — Авиенда ще замине с теб. Мисля, че така ще е най-добре.

— Ти мислиш, че така ще е най-добре? — възкликна тя възмутено. — Ако не бях се събудила навреме, изобщо нямаше да разбера, че си я намерил. Ти не си ме изпращал никъде, Ранд ал-Тор. Аз трябва да поговоря с Елейн по мои… собствени причини.

— Много се радвам, че си намерил Елейн — каза предпазливо Мат. Ако беше на мястото на Ранд, щеше да остави тази жена там, където си е. Светлина, Авиенда беше много по-поносима! Айилките поне не си виреха носовете, нито си въобразяваха, че човек трябва да скача само защото те му казали. Разбира се, игрите им понякога доста загрубяваха и имаха навика да се опитват от време на време да те убият. — Не разбирам само защо имаш нужда от мен. Прескочи през някой от твоите Прагове, целуни я, вдигни я на ръце и скочи обратно. — Авиенда го прикова с гневния си поглед: човек можеше да си помисли, че му е дал съвет да целуне нея.

Ранд разгъна пергамента на масата и затисна двата му края с лампите.

— Тя е ето тук. — Оказа се, че това е карта, отсечка на река Елдар и може би около по петдесет мили от двете й страни. Имаше една изрисувана със синьо мастило стрелка, сочеща към гората. Под стрелката беше изписано „Салидар“. Ранд почука в източния край на картата. — Тук има едно голямо сечище. Както виждаш, най-близкото село е на почти двадесет мили на север. Ще поставя Портал през това сечище за теб и Бандата.

Мат успя да прикрие трепването си с широка усмивка.

— Виж, щом трябва да бъда аз, защо да не бъда само аз? Направи си прага до този Салидар. Ще я метна на коня и… — И какво? Щеше ли Ранд да направи Праг и от Салидар до Кемлин? За езда разстоянието от Елдар до Кемлин беше твърде голямо. Твърде дълъг път с една надменна благородничка и една айилка за компания в добавка.

— Бандата, Мат — сряза го Ранд. — Ти и цялата Банда! — Той вдиша дълго и тонът му се поуспокои. Лицето му обаче не изгуби строгостта си, очите му продължаваха да горят в треска. Мат почти беше склонен да повярва, че се е поболял. — В Салидар има Айез Седай, Мат. Не знам колко са — стотици, както чух, но няма да се изненадам, ако се окажат не повече от петдесет. Както ми обикалят из Кулата, целички и чистички, съмнявам се, че ще видиш там повече. Смятам да те задържа два-три дни настрана, за да разберат, че идваш. Няма смисъл да ги стряскаш — може да си помислят, че е атака на Белите плащове. Те са бунтовнички против Елайда и вероятно са достатъчно наплашени, та да те чуят като заявиш, че Елейн трябва да бъде коронясана в Кемлин, и да я пуснат. Ако решиш, че можем да им се доверим, предложи им закрилата си. И моята — смята се, че са на моята страна, и засега може би дори ще се зарадват на моята закрила. После придружи Елейн — и толкова Айез Седай, колкото пожелаят да тръгнат с теб — през Алтара и Муранди до Кемлин. Развей знамената ми, обяви какво правиш и не мисля, че алтарците и мурандийците ще ти създадат много неприятности, не и докато не спираш да се придвижваш. Ако се натъкнеш по пътя си на Заклети в Дракона, подбери и тях. Повечето от тях сигурно ще се окажат най-обикновени разбойници, ако не ги овържа скоро — чух вече някои слухове, но ще ги привлечеш, ако развееш знамената ми. — Внезапната му усмивка разкри зъбите му, но не докосна очите му. — Колко много врабци с един камък, а, Мат? Преминаваш през Алтара и Муранди с шест хиляди души, завличаш след себе си Заклетите в Дракона и можеш да ми осигуриш две държави.

Във всичко това имаше толкова много неща, които можеха да накарат Мат да настръхне, че той престана да се интересува дали Ранд има десет болни зъба, или ботушите му са пълни с камъчета. Да накара Айез Седай да си помислят, че иска да ги нападне? О, не. И трябвало да сплаши петдесет от тях? Айез Седай не го плашеха, навярно дори ако се окажеха пет-шест наедно, но цели петдесет? Той отново докосна лисичата глава под ризата си — май му предстоеше да разбере доколко наистина има късмет. Колкото до това да премине през Алтара и Муранди… всеки благородник, през чиито владения минеше, щеше да настръхне като таралеж и да се опита да го убоде в момента, в който му обърнеше гръб. Ако във всичко това се намесеше и тази тавиренска дивотия, най-вероятно щеше да се натъкне на някой лорд или лейди, събиращи войска пред него.

— Ранд, не мислиш ли, че това може да привлече погледа на Самаил на север? А ти искаш той да гледа на изток. Тъкмо затова съм тук, забрави ли? За да го накарам да гледа насам.

Ранд поклати глава.

— Единственото, което ще види, ще е почетна стража, придружаваща кралицата на Андор до Кемлин, и то ако го разбере преди да си стигнал до Кемлин. Колко бързо можеш да се подготвиш?

Мат отвори отново уста и се отказа. Не можеше да го накара да отстъпи.

— Два часа. — Бандата можеше да си надене ботушите и да яхне седлата и по-бързо, но той не бързаше особено, а и последното, което му се искаше, беше Бандата да си помисли, че тръгват на щурм.

— Добре. На мен самия ми трябва един час. — За какво, Ранд не обясни. — И стой неотлъчно до Елейн, Мат. Пази я добре. Искам да кажа, няма да има никаква полза от това, ако не стигне жива в Кемлин за коронацията си. — Нима Ранд си въобразяваше, че не знае как се натискаха с Елейн по всеки ъгъл в Камъка последния път, когато бяха заедно?

— Ще се държа с нея като със собствената си сестра. — Собствените му сестри бяха правили всичко възможно, за да направят живота му нещастен. Какво пък, той не очакваше нещо по-различно и от Елейн, макар и по друг начин. Може би е Авиенда щеше да е малко по-лесно. — Няма да я изпусна от очи, докато не я натикам в Кралския дворец. — „А ако се опита да ми се прави на много важна, така ще я сритам, че ще ме запомни!“

Ранд кимна.

— Щях да забравя. Боудвин е в Кемлин. С Верин и Аланна, и още няколко момичета от Две реки. Тръгнали са да се учат за Айез Седай. Не съм сигурен къде точно — както вървят нещата, със сигурност няма да им позволя да отидат в Кулата. Може би Айез Седай, които ти ще доведеш, ще се погрижат за тях.

Мат зяпна. Родната му сестра Айез Седай? Боуд, която непрекъснато търчеше да го клевети пред майка му?

— Още нещо — продължи Ранд. — Егвийн може да се окаже в Салидар преди теб. Мисля, че по някакъв начин са разбрали, че се е представяла за Айез Седай. Направи каквото можеш, за да я отървеш. Кажи й, че ще я върна при Мъдрите при първа възможност. Тя сигурно ще тръгне с теб, без да се противи. А може би не — не знам. Знаеш я колко е опърничава. Но главното е Елейн. Запомни, не я оставяй, докато не стигне в Кемлин.

— Обещавам — промърмори Мат. Как, в името на Светлината, можеше Егвийн да се озове някъде си по Елдар? Нали беше в Кайриен, когато той тръгна от Мероне. Освен ако не се бе докопала до номера на Ранд с Праговете. В който случай можеше да си прескочи обратно когато си поиска. Или например да прескочи до Кемлин и в същото време да отвори Праг за него и Бандата. — Не се безпокой и за Егвийн. Ще я измъкна, в каквато и беля да се е напъхала, колкото и да се опъва като тъпо муле. — Нямаше да е за първи път да измъква заради нея кестените от огъня, преди да са изгорели. Най-вероятно и за това нямаше да получи благодарности. Значи Боуд е тръгнала да става Айез Седай! „Кръв и проклета пепел!“

— Добре — каза Ранд. — Много добре. — Но се взираше напрегнато в картата. За миг извърна очи и на Мат му се стори, че се кани да каже нещо на Авиенда. Но вместо да го направи, той рязко се извърна от нея. — Том Мерилин би трябвало да е с Елейн. — Ранд извади някакво писмо от джоба си, сгънато и запечатано. — Погрижи се да го получи. — Пъхна писмото в ръцете на Мат и бързо излезе.

Авиенда пристъпи след него, сякаш за да заговори и да го спре. Също толкова внезапно обаче устата й се затвори и тя стисна очи. Натам бе духнал вятърът, значи? „И тя иска да говори с Елейн.“ Как изобщо щеше да се измъкне Ранд от тази каша? Е, Ранд винаги беше знаел как да се оправя с жените. Ранд и Перин.

Тъй или иначе, това не беше негова грижа. Той завъртя писмото в ръцете си. Писмото за Том бе написано с женски почерк; печатът му беше непознат — разклонено дърво, увенчано с корона. Що за благородничка би написала на един сбръчкан старей като Том? И това не беше негова грижа. Той хвърли писмото на масичката и взе лулата и кесията си.

— Олвер — каза Мат, докато тъпчеше лулата си с табак. — Повикай Талманес, Нейлсийн и Дерид.

Отвън нещо изскърца издайнически, след което се чу:

— Да, Мат. — И навън по земята затупуркаха боси крака.

Авиенда го изгледа решително, но той я изпревари.

— Докато пътуваш с Бандата, си под моя команда. Не искам никакви неприятности и очаквам да се постараеш да не ми ги създаваш. — Само да започнеше, щеше да я достави на Елейн опакована на вързоп и метната на седло, дори да се наложеше десет мъже да я поставят там.

— Знам как се изпълняват команди, бойни водачо. — Последното го подчерта с рязко сумтене. — Но трябва да знаеш, че не всички жени са мекушави като влагоземките. Ако се опиташ да поставиш някоя жена на кон, когато тя не желае, може да получиш нож в ребрата.

Мат за малко щеше да си изтърве лулата. Знаеше със сигурност, че Айез Седай не могат да четат умовете на хората — ако можеха, ножицата му отдавна щеше да виси на някоя стена в Бялата кула — но може би айилските Мъдри… Разбира се, че не. Това беше само един от онези номера, които жените непрекъснато ти вадят от ръкавите си. Можеше да се сети как го правят, ако помислеше малко повече. Само дето не го интересуваше чак толкова.

Той се окашля, лапна незапалената лула и се наведе над картата. Бандата сигурно можеше да покрие разстоянието между сечището и Салидар за около ден, ако натиснеше по-здраво, дори през този горист терен, но той смяташе да го направи за два или дори за три дни. Да остави на Айез Седай достатъчно време да разберат и да се окопитят. Бяха достатъчно наплашени и не искаше да ги плаши повече. Една изплашена Айез Седай си беше живо противоречие. Въпреки че не сваляше медальона от гърдите си, Мат не държеше да научи какво може да направи една изплашена Айез Седай.

Усети очите на Авиенда забити във врата му и ушите му уловиха някакъв стържещ звук. Обърна се. Седнала със скръстени крака до стената на шатрата, айилката точеше ножа си и го гледаше.

Когато Нейлсийн влезе с Дерид и Талманес, Мат ги посрещна с думите:

— Отиваме да погъделичкаме няколко Айез Седай под брадичките, да измъкнем едно опърничаво муле и да поставим едно момиченце с вирнато носле на Лъвския трон. Ах, да. Това е Авиенда. Не я поглеждайте накриво, щото ще се опита да ви среже гръцмулите в току-виж си срязала своя по погрешка. — Жената се разсмя, сякаш беше изрекъл най-страхотната шега на света. Но не престана да си точи ножа.

В един момент Егвийн не можа да разбере защо болката престана да нараства. После се надигна от чергата и се изправи. Хлипаше толкова силно, че чак хълцаше. Много й се искаше да си издуха носа. Не знаеше откога не беше плакала толкова силно. Знаеше само, че гори от кръста чак до коленете. Да се изправи и да застане неподвижно й струваше огромно усилие. Долната риза, за която се надяваше, че макар и малко ще я защити, отдавна беше свалена. По лицето й се стичаха сълзи и тя стоеше и ревеше като момиченце.

Сорилея, Амис и Баир я гледаха сурово, а те не бяха единствените — още много жени седяха наоколо на възглавнички или полуизтегнати, приказваха си или се наслаждаваха на чая, поднесен от една крехка гай-шайн. Жена, слава на Светлината. Всички бяха жени. Мъдри и чирачки, все жени, на които Егвийн беше казвала, че е Айез Седай. Беше само благодарна, че това, дето е накарала някои да си помислят, че е такава, не се смяташе: нямаше да го преживее! Смяташе се само изречената лъжа, но имаше и изненади. Косаин, длъгнеста жълтокоса Миагома от септата Трънлив хребет бе изръмжала, че Егвийн няма тох към нея, но въпреки това бе останала за чая, както и Естаир. Ейрон, от друга страна, като че ли искаше да я разреже на две, а пък Суранда…

Като се мъчеше да отмахне с мигане мъгливата пелена на сълзите, Егвийн погледна към Суранда. Тя седеше с три Мъдри, бърбореше си с тях и от време на време хвърляше поглед към нея. Суранда беше абсолютно безмилостна. Не че другите бяха много милостиви. Коланът, който Егвийн беше намерила в едно от сандъчетата си, беше тънък и жилав, а тези жени имаха силни ръце.

Егвийн никога през живота си не се беше чувствала толкова засрамена. Не че беше съвсем гола и ревеше като бебе. Е, плачът отчасти беше причината. Не че всички те бяха гледали как я пердашат, докато изчакваха реда си. Това, което я караше да се срамува, беше, че го понесе толкова зле. Едно айилско дете щеше да прояви повече твърдост. Е, на едно дете изобщо нямаше да му се наложи да го понесе, но по принцип това си беше чистата истина.

— Свърши ли? — Този глас нейният ли беше? Колко ли щяха да й се смеят тези жени, ако разберяха с какво усилие беше събрала куража си.

— Само ти знаеш цената на честта си — отвърна й равнодушно Амис. Коланът висеше от ръката й. Мърморенето в шатрата беше секнало.

Егвийн въздъхна, поклати глава и пак изхлипа. Всичко, което трябваше да каже, бе, че е свършило — и щеше да свърши. Можеше да каже „достатъчно“ след всеки един удар от всяка жена. Можеше да…

Тя присви очи, коленичи и пак легна на чергата. Ръцете й минаха под полите на Баир да стиснат кокалестите й глезени през меките й чизми. Този път щеше да удържи куража си. Този път нямаше да заплаче. Този път нямаше да рита, нито да се мята, нито… Коланът все още не беше я ударил. Тя надигна глава, примигна и ги изгледа с гняв.

— Какво чакате? — Гласът й все още трепереше, но се долавяше и силната нотка на гнева й. Да я карат и да чака на всичко отгоре? — Тази нощ ме чака път, ако не сте забравили. Хайде да свършваме.

Амис пусна колана на пода до главата й.

— Тази жена няма тох към мен.

— Тази жена няма тох към мен — чу се и тъничкият глас на Баир.

— Тази жена няма тох към мен — заяви натъртено Сорилея, наведе се и отметна влажния кичур от лицето на Егвийн. — Знаех си, че си айилка в сърцето си. Но не ставай прекалено горделива, момичето ми. Ти срещна своя тох. Стани преди да сме решили, че се перчиш.

А после започнаха да й помагат да се изправи, да я прегръщат и да бършат сълзите й, дори й подадоха кърпичка да издуха най-сетне носа си. Останалите жени се струпаха около нея и всички обявяваха, че тя няма тох към тях, след което добавяха собствените си прегръдки и усмивки. Тъкмо усмивките бяха най-смайващото — дори Суранда й се засмя като на сестра. Частица от Егвийн, която не беше увита плътно в джи-е-тох, си помисли, че може би това, което бе казала накрая, също й бе помогнало, както и най-вече това, че отново бе легнала на пода. Може би в началото не го беше понесла с присъщото на айилците безразличие, но накрая… Сорилея беше права. В сърцето си бе станала айилка. Помисли си, че част от сърцето й завинаги ще си остане айилско.

Мъдрите и чирачките тихо излязоха. Личеше, че искат да останат до по-късно — може би такъв бе обичаят, но с помощта на Сорилея тя успя да ги убеди, че наистина няма време. Най-сетне останаха само тя, Сорилея и двете сънебродници. Макар устните й да продължаваха да треперят, тя все пак успя да се усмихне. Всъщност отново й се искаше да заплаче, макар и по друга причина.

— Толкова много ще ми липсвате!

— Глупости! — изсумтя Сорилея. — Ако имаш късмет, сега те ще ти кажат, че никога няма да станеш Айез Седай. Тогава можеш да се върнеш при нас. Ще бъдеш моя чирачка. След три-четири години ще получиш своята твърдина. Дори знам един, който става за твой съпруг. Най-младият внук на внучката ми Амарин, Тарик. Един ден той ще стане вожд на клан, така че ще трябва да си потърсиш сестрожена, за да станеш надзорница на покрива.

— Благодаря ти. — Егвийн се засмя. Изглежда, все пак имаше нещо, на което да се опре, ако Съветът в Салидар наистина я прогонеше.

— А двете с Амис ще се срещаме с теб в Тел-айеран-риод — каза Баир — и ще ти казваме каквото знаем за събитията тук и за Ранд ал-Тор. Сега ти ще вървиш по свой път в Света на сънищата, но стига да искаш, ще продължавам да те уча.

— Разбира се, че искам. — Стига Съветът изобщо да й позволеше да припари до Тел-айеран-риод. Но пък те и не можеха да й попречат. Каквото и да й направеха, това не можеха. — Моля ви, дръжте под око Ранд и Айез Седай. Не зная каква игра играе той, но съм сигурна, че е по-опасна, отколкото си мисли.

Амис, разбира се, не каза нищо за повече учене. Беше казала думата си и дори посрещането на тох не можеше да промени решението си. Обаче каза:

— Руарк ще съжалява, че не е бил тук тази нощ. Той замина на север, за да огледа Шайдо. Не се бой, че няма да се наложи да не срещнеш своя тох към него. Той ще ти даде възможност, когато се видите отново.

Егвийн зяпна и побърза да го прикрие, издухвайки носа си може би за десети път. За Руарк беше забравила. Разбира се, никъде не се казваше, че е длъжна да срещне задължението си към него по същия начин. Може би сърцето й бе станало отчасти айилско, но умът й панически започна да търси някакъв друг начин. А и тя щеше да разполага с предостатъчно време преди да види вожда отново.

— Разбира се — заяви тя едва-едва. А оставаше и Мелайне. И Авиенда. Светлина! Беше си въобразила, че с това е приключено. Коленете й омекнаха. Трябваше да има и друг начин!

Баир отвори уста да каже нещо, но Сорилея я превари:

— Да я оставим да се облече. Път я чака. — Тънкият врат на Баир се вдърви, а Амис сви устни. Явно и двете не харесваха това, което Егвийн щеше да се опита да направи.

И може би щяха да останат и да се опитат да я разубедят, но Сорилея замърмори за глупавите жени, които се опитвали да разубедят една жена да направи това, което била решила да направи, и по-младите Мъдри — Баир трябваше да е поне на седемдесет-осемдесет, но въпреки това беше по-млада от Сорилея — отстъпиха. Баир прегърна Егвийн за сбогуване и тихо измърмори:

— Дано намериш вода и заслон.

— Помисли все пак за Тарик — каза Сорилея. — Трябваше да го поканя аз в палатката за потене, за да можеш да го поогледаш. Но дотогава запомни следното: винаги се боим повече, отколкото ни се иска, но винаги можем да бъдем по-храбри, отколкото очакваме. Ти дръж на сърцето си и Айез Седай няма да могат да увредят това, което наистина си е твое — сърцето ти. Те не са чак толкова над нас, колкото смятахме. Дано винаги намираш вода и заслон, Егвийн. И никога не забравяй за сърцето си.

Останала сама, Егвийн се замисли. Сърцето й. Навярно наистина имаше повече кураж, отколкото си беше мислила. Тук беше свършила това, което трябваше да свърши. Беше станала почти айилка. В Салидар това щеше да й е нужно. Методите на Айез Седай в някои отношения се различаваха от тези на Мъдрите, но нямаше да й е никак лесно, ако бяха разбрали, че се е наричала Айез Седай. Ако бяха разбрали. Не можеше да си представи защо иначе ще я привикват така хладно, но айилците не се предаваха.

Тя се сепна и се съвзе. „Щом няма да се предавам, по-добре да почвам битката.“