Господарят на хаоса

Глава 50Тръни

Ранд прекара остатъка от деня в покоите си в Слънчевия палат, изтегнат на леглото си, огромно съоръжение с четири квадратни пилона от абанос, по-дебели от крака му и толкова излъскани, че блестяха между набитите костени клинове. Сякаш в контраст с цялата позлата в преддверието и дневната, мебелите в спалнята бяха все от абанос и слонова кост, макар и не по-малко ръбести.

Сюлин бе до него — разбухваше възглавниците му, завиваше го с ленения чаршаф и сумтеше, че одеялата на пода били по-здравословни, носеше му ментов чай, за какъвто не беше я молил, и пунш, който не беше искал, докато не й каза да престане.

— Както нареди милорд Дракона — изръмжа тя, макар и със сладка усмивка. След което направи втория си съвършен реверанс и се изниза навън с енергична крачка.

Мин също бе останала с него, седеше на дюшека, държеше ръката му и така се мръщеше, че той се усъмни да не би да си мисли, че умира. Най-накрая изгони и нея, колкото да си навлече една тъмносива роба, която винаги досега беше оставял в гардероба. Там намери и още нещо, чак най-отзад. Най-обикновен дървен калъф, съдържащ една флейта, дар от Том Мерилин сякаш от някой друг живот. Седна до един от високите тесни прозорци и се опита да засвири. След толкова дълго време отначало инструментът произведе повече писукане и тишина, отколкото нещо друго. Тъкмо тези странни звуци върнаха Мин.

— Посвири ми — замоли го тя и се засмя радостно или може би с възхита, и естествено се намести на коленете му, докато той неуспешно се опитваше да извлече нещо, което що-годе да прилича на позната мелодия. В която поза го спипаха Мъдрите — Амис, Баир, Сорилея и още десетина други. Мин скочи много бързо, изчерви се и започна да си оправя дрехата, като че ли се бяха боричкали.

Баир и Сорилея се озоваха от двете му страни преди да е успял да каже и дума.

— Погледни наляво — изкомандва Сорилея, вдигна клепача му с палец и долепи сбръчканото си лице до неговото. — Погледни надясно.

— Пулсът ти е много бърз — измърмори Баир, която бе притиснала кокалестите си пръсти на гърлото му.

Изглежда, Нандера бе пратила някоя Дева да тича да ги доведе. А Сорилея, изглежда, беше пресяла малката армия от Мъдри, напиращи да нахлуят в двореца, до тази по-малка орда. И изглежда, че със Сорилея или без нея, всяка от тях искаше да се докопа до Кар-а-карн. Когато тя и Баир се отдръпнаха, мястото им бе заето от Амис и Колинда, сивоока жена едва на средна възраст, но с не по-слабо присъствие от това на Сорилея. Но пък и Амис не й отстъпваше, нито която и да било от останалите. Мушкаха го, ръчкаха го, оглеждаха го и му казаха, че бил упорит като муле, когато отказа да подскача и да прикляка. Изглежда, наистина смятаха, че трябва да го направи.

Мин не остане пренебрегната, докато Мъдрите се редуваха при него — останалите я заобиколиха и започнаха да й задават стотици въпроси, все свързани с виденията й. От което очите й се опулиха, да го кажем най-меко, и тя за втренчи в тях и в Ранд, сякаш се чудеше дали не й четат мислите. Амис и Баир обясниха — Мелайне не бе успяла да премълча новината за бъдещите си дъщери — и вместо да се разширят още повече, което в този момент май беше невъзможно, очите на Мин за малко щяха да изскочат. Дори Сорилея като че ли приемаше възгледа на Мелайне, че способността на Мий я поставя в известен смисъл на едно стъпало с тях, но доколкото Мъдрите бяха Мъдри — по същия начин, както Айез Седай бяха Айез Седай — тя трябваше да повтаря всичко почти толкова пъти, колкото Мъдри имаше, защото онези, които се суетяха около Ранд при всяка отворила се възможност, искаха да са сигурни, че не са пропуснали нещо.

След като Сорилея и останалите неохотно заключиха, че единственото, от което се нуждае Ранд, е почивка, те си тръгнаха, като се разпоредиха да си я получи, а Мин отново се настани удобно в скута му.

— Те си говорят в сънищата? — каза тя и поклати глава. — Струва ми се просто невъзможно, като в някоя приказка. — Намръщи се и челото й се набръчка. — На колко години според теб е Сорилея? А и тази Колинда. Видях… Не. Не, то няма нищо общо с теб. Сигурно жегата ми се отразява. Когато знам, винаги го знам. От жегата ще да е. — Лукава светлинна проблесна в очите й и тя бавно се наведе към него, издавайки устни като за целувка. — Ако ги направиш така — измърмори тя, когато те почти се допряха до неговите, — може да помогне. — В последното имаше късчета, които прозвучаха почти като „Петел в клонака“. Той го разбра едва след миг, когато очите й вече бяха изпълнили полезрението му, и когато го разбра, лицето му трябваше да е представлявало голяма гледка, защото тя рухна на гърдите му със смях.

Скоро след това пристигна бележка от Койрен, която се интересуваше за здравето му, пожелаваше му да не се е разболял и го питаше дали би могла да дойде да го види с две от Сестрите си; предлагаше му Церителство, стига да желае. Луз Терин се размърда, сякаш събуден от сън, докато Ранд четеше, но глухото му недоволно ломотене не можеше и да се сравни с гнева му в Кемлин и той като че ли отново заспа, когато Ранд заряза краткото писмо.

Това беше в рязък контраст с поведението на Мерана. И му напомни същевременно, че нищо не можеше да се случи в Слънчевия палат до пладне, без Койрен да го е научила до залез слънце, ако не и по-рано. Той изпрати обратно учтиви благодарности за добрите й пожелания и не по-малко учтив отказ. Станал или не от леглото си, все още се чувстваше изморен, а искаше да е с ума си, когато се изправеше пред Айез Седай. Това бе част от причината.

В същия отговор Ранд също така покани Гавин да го посети. С брата на Елейн се беше срещал само веднъж, но го харесваше. Гавин обаче така и не дойде, нито му отговори. Ранд стигна до тъжното заключение, че Гавин е повярвал на слуховете за майка си. Това едва ли беше нещо, за което просто можеш да помолиш един човек да престане да го вярва. Настроението му толкова помръкна, че дори Мин се отказа от опитите си да го развесели.

Три дни по-късно от Койрен пристигна нова молба, също толкова вежлива, както и след още три, но и за двете той си намери някакви извинения. Отчасти това беше заради Аланна. Усещането за нея все още беше далечно и смътно, но с всеки час тя идваше все по-близо към него. Това никак не го учудваше — беше сигурен, че Мерана ще избере Аланна за една от шестте. Нямаше никакво намерение да допусне Аланна на повече от една миля до себе си, а да се видят — в никакъв случай, но беше казал, че ще ги постави на равна нога с Койрен, и смяташе да го направи. Така че Койрен трябваше да почака известно време. Освен това той така или иначе беше зает.

Замисленото като кратко посещение в школата в някогашния замък на Бартанес се оказа не толкова кратко. Идриен Терени за пореден път го очакваше пред портата, за да му покаже всевъзможни изобретения и открития, често непонятни, както и дюкяните, където бяха изложени за продан различни нови плугове, брани и жътварки, но трудното беше с Херид Фел. Или може би с Мин. Мислите на Фел както обикновено блуждаеха и езикът му блуждаеше заедно с тях, и той определено беше забравил, че Мин е с тях. Много пъти забрави за нея. Но всеки път, когато Ранд го насочеше по същество, Фел я забелязваше сякаш за пръв път и много се стряскаше. Непрекъснато й се извиняваше заради недопушената си лула, която все така забравяше да си запали, непрекъснато изтупваше пепелта от шкембето си и постоянно приглаждаше рядката си побеляла коса. На Мин това, изглежда, й доставяше удоволствие, макар че защо трябваше да й доставя удоволствие компанията на човек, който непрекъснато забравя за нея, Ранд не можеше дори да си представи. Тя дори целуна Фел по темето, когато двамата с Ранд станаха да си вървят, от което Фел зяпна като ударен с боздуган. Всичко това не помогна особено на Ранд да разбере какво точно бе отгадал Фел за Печатите на затвора на Тъмния или за Последната битка.

На следващия ден се получи бележка върху откъснато ъгълче от пергамент.

Беше надраскано много припряно и подписът бе сбутан в крайчеца, и Ранд нищо не разбра. Когато обаче се опита отново да намери Фел, оказа се, че той бил казал на Идриен, че отново се бил почувствал млад и отивал на риба. Посред тази суша? Ранд се зачуди дали старецът най-сетне не е изгубил ума си. На Мин бележката определено й се стори забавна — попита го дали може да я задържи и той на няколко пъти я улови да се хили над нея.

Независимо дали бе изгубил ума си, или не, Ранд реши, че следващия път няма да води Мин при него, но пък се оказа, че му е трудно да я задържи край себе си, когато му трябваше. Тя като че ли започна да прекарва повече време с Мъдрите, отколкото с него. Той не разбираше защо това трябва толкова да го дразни, но забеляза у себе си склонност да се троска на хората, когато Мин беше извън града при шатрите. Добре беше, че тя не е с него прекалено често. Хората щяха да забележат. Хората щяха да приказват и да се чудят. В Кайриен, където дори слугите играеха някакъв свой вариант на Играта на Домове, щеше да е опасно за нея, ако хората започнеха да се чудят дали е важна. Добре беше. Той започна да се старае да не се троска.

Това, за което Мин му трябваше, разбира се, беше да провижда благородниците, които започнаха да идват един по един, за до го питат как е със здравето — усмихваха се, разпитваха вежливо колко дълго възнамерява да остане този път в Кайриен, какви са плановете му, ако им е позволено да попитат, пак се усмихваха, все се усмихваха. Единственият, който не му се усмихна толкова старателно, беше Добрайн, все така с обръсната отпред глава като войник и с цветните ивици през палтото му, протрито от ризницата, която не носеше в палата, но и Добрайн му задаваше абсолютно същите въпроси, при това толкова навъсено, че Ранд почти се радваше, когато си тръгнеше.

Мий всъщност успяваше да присъства на тези аудиенции: вместваше ги между неизвестните й за него занимания при Мъдрите — какви точно бяха те, Ранд нямаше намерение да пита. Проблемът беше как да я скрие.

— Мога просто да се престоря, че съм долната ти ризка — засмя се Мин. — Мога да се увия около теб и да ти подавам грозденце — е, стафидки, грозде не съм виждала от доста време — а ти можеш да ме наричаш „малката ми сладурана“. Тогава никой няма да се чуди защо съм до теб.

— Не — тросна се той и лицето му стана сурово.

— Ти наистина ли смяташ, че Отстъпниците ще ми се нахвърлят само заради това?

— Могат — каза й той също така строго. — Някой Мраколюбец като Падан Фейн би могъл, стига да е жив още. Това не бих рискувал, Мин. Във всеки случай не бих искал тези кайриенци с покварени мозъци да си мислят за теб по този начин, нито тайренците. — Айилците бяха различни — те намираха начина, по който тя го дразнеше, за нещо много забавно, дори смешно.

Мин определено беше с променлив нрав. От много сериозна изведнъж, без никаква връзка, грейваше цялата в усмивки, които трудно угасваха. Докато не започнеха аудиенциите.

Дървеният резбован параван в единия ъгъл на преддверието се оказа пълен провал. Тъмните бляскави очи на Марингил отбягваха да погледнат натам така подчертано, че Ранд беше сигурен, че мъжът е готов да преобърне целия палат с главата надолу, само и само да разбере кой се крие зад него. Дневната се оказа по-подходяща, с Мин, надничаща през открехнатите врати към преддверието, но никой не показа за очите й някакъв образ или аура по време на аудиенцията си с него, а онова, което тя успя да види, реещо се някъде из коридорите, беше мрачно. Марингил, белокос, тънък като меч и студен като лед, щеше да умре от нож. Колавер, чието повече от чаровно лице бе станало спокойно и сдържано, след като разбра, че Авиенда този път не е с Ранд, щеше да умре на бесило. Мейлан с неговата остра брада и мазен глас, щеше да умре отровен. Бъдещето носеше тежка орис за върховните лордове на Тийр. Аракоум и Маракон, както и Гвеям, до един щяха също да загинат, с кървава смърт, в битка според Мин. Тя твърдеше, че никога не била виждала толкова начесто смърт сред една група хора.

В момента, в който видя кръв да покрива широкото лице на Гвеям, на петия им ден в Кайриен, тя се почувства толкова зле от тази мисъл, че Ранд я накара да легне и нареди на Сюлин да донесе влажни кърпи, за да й ги сложи на челото. Този път той седна на ръба на леглото и хвана ръката й. Тя го стисна много здраво.

Не се отказа обаче да го дразни. Той можеше да е абсолютно сигурен, че тя ще го гледа, когато се упражняваше с меча с четирима-петима от най-добрите тайренски и кайриенски войници, които можеха да се намерят, както и когато с Руарк или с Гаул тренираха ръкопашен бой. Мин неизбежно бе там и прокарваше пръстче по голата му гръд, и пускаше някаква шега за овчарчета, които не се потели, защото били толкова свикнали да носят вълна, колкото овцете, или нещо подобно. Друг път докосваше полуизлекуваната, така и недолекувана рана на хълбока му, онзи кръг от бледорозова плът, но различно, леко — за това никога не си правеше шеги. Щипеше го по задника, което, меко казано, го стряскаше, особено в присъствието на други хора — Девите и Мъдрите се превиваха от смях всеки път, когато той подскочеше, а Сюлин направо щеше да се пръсне от смях — гушваше се в скута му и го целуваше при всяка възможност, и дори го заплаши, че някоя вечер ще дойде в банята му да му изтрие гърба. Когато той се правеше, че я зяпа или пелтечи, тя се смееше и казваше, че не е достатъчно убедителен.

Мин обаче преставаше много бързо с тези номера, когато някоя Дева си пъхнеше главата да съобщи, че е дошъл някой, още повече ако този някой се окажеше Лоиал, който никога не се задържаше дълго и през цялото време му говореше за Кралската библиотека, или Перин, който се задържаше за още по-кратко и по неясни причини изглеждаше все по-изтощен. А пък ако дойдеше и Файле, Мин направо скачаше като ужилена. Двата пъти, когато това се случи, Мин набързо намери някаква книга сред тези, които Ранд държеше в спалнята си, и седна, преструвайки се, че чете, отваряйки я по средата, за да изглежда, че се е занимавала с това от доста време. Ранд не разбираше хладните погледи, които си разменяха двете жени. Не беше точно враждебност, нито дори неприязън, но той подозираше, че ако всяка от тях си състави списък на онези, с които би предпочела изобщо да не се вижда, то името на другата ще е на челно място.

Най-забавното беше, че втория път книгата се оказа подвързаният с кожа първи том на „Есета върху разума“ на Дарпа Гаханд, която на него му се беше сторила тежка и смяташе да я върне в библиотеката следващия път, когато Лоиал се отбиеше. Мин обаче продължи да чете и след като Файле си тръгна и колкото и да се мръщеше и да мърмореше, я взе със себе си в покоите си в отделението за гости.

Ако между Мин и Файле се беше възцарила хладна незаинтересованост, то между Мин и Берелайн думичката „враждебност“ беше твърде слаба. Когато Сомара възвести за пристигането на Берелайн на втория следобед, Ранд си облече палтото, влезе в преддверието и зае високия позлатен стол на подиума преди да каже на Сомара да я пусне. Мин обаче нещо се забави да се прибере в дневната. Берелайн влезе, красива както винаги, в синя рокля с много дълбоко деколте както винаги… и очите й се спряха на Мин, в нейното светлорозово сетре и бричове. За няколко дълги мига Ранд все едно че престана да съществува. Берелайн открито изгледа Мин от глава до пети и Мин сякаш забрави за дневната; тя постави ръце на бедрата си и застана на място, с едното коляно леко присвито, и изгледа Берелайн също толкова открито. Усмихнаха се една на друга и Ранд си помисли, че косата му ще се изправи — ама как само го направиха! За нищо друго не можа да му хрумне, освен за две непознати котки, току-що разбрали, че са ги затворили в една и съща стаичка. Явно решила, че вече няма смисъл да се крие, Мин закрачи — по-точно закърши бедра; успя да имитира походката на Берелайн така, че да заприлича на момчешка! — и седна, преметнала крак върху крак, без да престава да се усмихва. Светлина, как се усмихваха само тези жени!

Най-накрая Берелайн се обърна към Ранд и приклекна ниско. Той чу как Луз Терин започна да си тананика в главата му — наслаждаваше се на гледката на толкова красива жена, така щедро показваща прелестите си. На Ранд също му допадаше това, което виждаха очите му, въпреки че се зачуди дали все пак не трябва да отмести погледа си. Най-сетне тя се изправи, а той се постара да придаде на гласа си едновременно умереност и твърдост.

— От Руарк — не ми го е казал направо — разбрах, че пренебрегваш задълженията си, Берелайн. Ти, изглежда, наистина си се крила в покоите си цели дни, откакто за последен път бях тук. Разбрах, че е трябвало да ти говори сурово, за да те накара да излезеш. — Руарк всъщност не се беше изразил точно така, но точно това беше впечатлението. Бузите й поруменяха, подсказвайки, че Ранд има право. — Ти знаеш защо ти си поставена тук начело, а не той. Очаква се да се вслушваш в неговия съвет, но не и да оставяш всичко на него. Не ми е нужно кайриенците да решат да се разбунтуват, защото смятат, че съм поставил един айилец да ги управлява.

— Бях… загрижена, милорд Дракон. — Въпреки колебанието и зачервените бузи гласът й беше сдържан. — Откакто дойдоха Айез Седай, слуховете започнаха да никнат като плевели. Мога ли да попитам кой наистина смятате да властва тук?

— Елейн Траканд. Щерката-наследница на Андор. Не знам какви слухове имаш предвид, но ти се погрижи Кайриен да се изправи на крака и остави на мен да се погрижа за Айез Седай. Елейн ще ти бъде благодарна за това, което ще направиш тук. — Мин, кой знае защо, силно изсумтя.

— Тя е добър избор — каза замислено Берелайн. — Кайриенците ще я приемат, мисля, навярно дори бунтовниците по хълмовете. — Това беше добре да се чуе — Берелайн беше проницателна в преценките си за политическите течения, навярно почти толкова, колкото всеки кайриенец. Тя вдиша дълбоко и тананикането на Луз Терин секна. — Колкото до Айез Седай… мълвата казва, че те трябва да ви придружат до Бялата кула.

— А аз казах — остави Айез Седай на мен. — Не че не вярваше на Берелайн. Доверяваше й да управлява Кайриен, докато Елейн получи Слънчевия трон, вярваше й дори, че самата тя не храни никакви амбиции за трона. Но също така знаеше, че колкото по-малко хора са в течение дали изобщо има някакви планове по отношение на Айез Седай, толкова по-малка е вероятността Койрен да разбере, че в главата му има някаква друга мисъл освен за нейното злато и скъпоценностите й.

Щом вратите след Берелайн се затвориха, Мин отново изсумтя. Този път беше повече пръхтене, отколкото сумтене.

— Чудя се защо изобщо си прави труд да си облича дрехи. Е, рано или късно ще си намери майстора. Не видях нищо, което да ти е от полза. Само един мъж в бяло, който ще я… Някои жени срам нямат!

Същия следобед тя го помоли да й даде пари и нае цяла стая шивачки, тъй като беше дошла от Кемлин само с дрехите върху себе си, и шивачките не се спряха да и поднасят всевъзможни сетрета, панталонки и блузи от коприна и брокат, с какви ли не цветове. Някои от блузите изглеждаха с доста дълбоки деколтета дори под сетрето, а за някои от панталонките той не можеше да разбере как изобщо е могла да се напъха в тях. Освен това тя тренираше всеки ден хвърляне на ножове. Веднъж той видя Нандера и Инайла да й показват техния начин да се бият с ръце и крака, който значително се различаваше от начина, по който го правеха мъжете; на Девите обаче не им хареса, че ги гледа, и отказаха да продължат, преди да си отиде. Може би Перин щеше да разбере всичко това, но Ранд за хиляден път реши, че той самият не разбира жените и че никога няма да ги разбере.

Всеки ден Руарк идваше в покоите му или Ранд отиваше до кабинета, който Руарк делеше с Берелайн. Ранд оставаше доволен, че я вижда как усърдно се труди над доклади за товари със зърно, за настаняване на бежанци и за отстраняването на щетите, претърпени от Кайриен в така наречената Втора Айилска война, въпреки всички усилия да й се даде името Войната с Шайдо. Руарк твърдеше, че бил решил да не обръща внимание на тия кайриенски „игрички“, както ги наричаше, на джи-е-тох, въпреки че мърмореше всеки път, когато видеше някоя кайриенци с меч или млади мъже и жени, облечени целите в бяло. Бунтовниците, изглежда, продължаваха да кротуват и да изчакват по хълмовете и броят им нарастваше, но те също така не го тревожеха. Това, което истински го тревожеше, бяха Шайдо и колко копия продължаваха да се придвижват всеки ден на юг към Тийр. Съгледвачи — тези, които се връщаха — докладваха, че Шайдо са се размърдали в Камата на Родоубиеца. Но нямаше никакви сведения в каква посока възнамеряват да се придвижат и кога. Руарк дори спомена броя на айилците, конто продължаваха да се отдават на „замъгляването“ и захвърляха копията си, броя на отказващите се да оставят гай-шайнското си бяло, след като срокът им е изтекъл, и дори на малцината, които все още се отправяха на север, за да се присъединят към Шайдо. Това беше явен признак за безпокойството му. Изненадващо, Севанна се беше появила при шатрите и дори в самия град и беше напуснала един ден след пристигането на Ранд. Последното Руарк го спомена между другото.

— Нямаше ли да е по-добре да я заловят? — попита Ранд. — Руарк, знам, че тя уж е Мъдра, но тя не би могла да е такава, поне както аз го разбирам. Не бих се изненадал, ако Шайдо се окажат по-благоразумни без нея.

— Съмнявам се — каза сухо Руарк. Седеше на една възглавничка до стената и пушеше лулата си. — Амис и другите си подмятат погледи зад гърба й, но я приемат като Мъдра. Щом Мъдрите казват, че Севанна е Мъдра, значи е Мъдра. Виждал съм вождове, за които не бих пожертвал и един мях вода, дори да стоя между десет кладенеца, но те все пак си бяха вождове.

Ранд въздъхна и се зае да проучва картата, разпъната на масата. Руарк наистина като че ли нямаше нужда от нея — без да я гледа, можеше да изброи всяка особеност на терена, изобразен на картата. Берелайн седеше на стола си с висок гръб от другата страна на масата, присвила крака под себе си и с наръч документи в скута. В ръката си държеше перодръжка, а на масичката до стола й имаше мастилница. От време на време му хвърляше поглед, но щом видеше, че Руарк гледа, отново свеждаше глава над докладите. Неизвестно защо, Руарк се мръщеше всеки път, когато я погледнеше, а тя все се изчервяваше и упорито стискаше челюсти. Руарк сякаш не я одобряваше, което беше безсмислено — нали тя си гледаше съвестно задълженията.

— Ще трябва да престанеш да изпращаш копия на юг — каза Ранд. Не му харесваше това. Съдбоносно беше Самаил да види, че най-големият чук на света се приближава към него, но не и с цената да му се наложи отново да изкоренява Шайдо от пределите на Кайриен. — Друг начин не виждам.

Дните отминаваха и всеки беше запълнен с нещо. Ранд посрещаше усмихнати благородници, които се държаха един с друг толкова сърдечно, че той бе повече от сигурен, че кроят нещо един срещу друг. Мъдри идваха да го посъветват как да се справи с Айез Седай, било от Кулата или от Салидар; в сравнение с Амис и Баир Мелайне изглеждаше направо кротка, а от Сорилея кръвта му се смразяваше. Млади кайриенци се разбунтуваха по улиците заради това, че Ранд забрани дуелите. Руарк се справи с това, като им даде възможност да вкусят какво наистина би означавало да бъдат направени гай-шайн — да седят голи на слънце цял ден под стража донякъде поохлади плама им, но Руарк не можеше да прекрачи границите на традицията дотам, че да облече влагоземци в бяло, а и онези, които Червените щитове бяха хванали, започнаха да се перчат след случката. Ранд чу как Селанде веднъж каза на друга млада жена с меч и късо подстригана коса със самоуверен тон, че тя никога нямало да разбере какво наистина е джи-е-тох, докато не бъде пленена от айилец. Било много „възбуждащо“, каквото и да означаваше това.

Но въпреки Шайдо и благородниците, въпреки Мъдрите и бунтовете, въпреки чуденето му дали Фел изобщо някога ще се върне от този риболов, тези дни изглеждаха… приятни. Навярно беше само защото се бе почувствал толкова уморен при пристигането си. И сигурно наистина беше така, в сравнение с онези последни часове в Кемлин, но Луз Терин изглеждаше много по-спокоен. Ранд дори се улови, че дразненето на Мин му доставя удоволствие дотолкова, че един-два пъти му се наложи да си напомни, че е само дразнене. Докато изминат десет дни в Кайриен, започна да си мисли, че не би било никак зле да прекара остатъка от живота си точно по този начин. Знаеше, разбира се, че нещата не могат да продължат така.

За Перин тези десет дни не бяха никак приятни. Много скоро той потърси компанията на Лоиал, но Лоиал се бе намерил в истински рай в Кралската библиотека, където прекарваше по голямата част от деня. Перин обичаше да чете и сигурно щяха да му допаднат тези привидно безкрайни помещения, пълни с книги чак до високите тавани, но една Айез Седай обитаваше тези зали, тънка и тъмнокоса жена, която като че ли почти не мигаше. Тя, изглежда, не го забелязваше, но той не се доверяваше много-много на Айез Седай дори преди събитията в Кемлин. След като компанията на Лоиал по същество му бе отказана, Перин тръгна на лов с Гаул и на няколко пъти с Руарк, с когото се беше запознал в Камъка и който му допадаше. Проблемът на Перин беше жена му. Или може би Берелайн. Или и двете. Ако Ранд не беше толкова зает, Перин щеше да го помоли за съвет. В общи линии, тъй да се каже — Ранд разбираше от жени, но пък имаше неща, за които един мъж просто не можеше да попита направо.

Всичко се започна още първия ден, когато тъкмо му бяха показали стаите в Слънчевия палат. Файле беше излязла с Баин и Чиад, а той се беше съблякъл до кръста и се миеше, когато в носа изведнъж го лъхна миризма на парфюм, не тежка, но силна, и един топъл глас зад него каза:

— Винаги съм мислила, че би трябвало да имаш красив гръб, Перин.

Той се извъртя толкова бързо, че за малко да събори умивалника.

— Чувам, че си дошъл със… съпруга? — Берелайн стоеше на вратата към дневната и се усмихваше.

Да, беше; съпруга, която нямаше да остане доволна, ако го намери сам и без риза с която и да било жена, облечена в тази рокля. Особено не и с Първата на Майен. Докато си навличаше ризата през главата, той каза на Берелайн, че Файле е излязла, че той не знае кога ще се върне, за да приеме гости, и я изкара в коридора колкото може по-бързо, без да я вдига и изхвърля. Реши, че с това е приключило — Берелайн се беше махнала, той беше успял да назове Файле своя съпруга шест пъти в точно толкова изречения и на два пъти да подчертае колко много я обича. Берелайн знаеше, че е женен, знаеше, че той обича жена си, и с това трябваше да се приключи.

Когато Файле се върна, тя направи само две стъпки в спалнята и започна да излъчва миризмите на ревност и гняв, бодящи и режещи като нож, смесица, от която почти му потече кръв от носа. Перин не разбираше — той самият все още можеше да надуши парфюма на Берелайн, но неговият усет за миризма беше остър почти като на вълк. Файле със сигурност не би могла да надуши нищо. Но странно, Файле се усмихна. Нито една дума на упрек не излезе от устата й. Беше любяща както винаги, дори по-страстна от обикновено, и му издра дълбоки бразди по раменете с ноктите си, нещо, което никога не беше правила.

След което, докато оглеждаше кървящите дири на светлината на лампата, захапа ухото му, при това съвсем не леко, и се засмя.

— В Салдеа — промърмори тя — слагаме дамга на ушите на коня, но мисля, че това ще те бележи достатъчно. — И през цялото време направо вонеше на ревност и гняв.

Ако с това се беше свършило, работите все щяха да се уредят. Ревността на Файле можеше да лумне като огън в ковашка пещ, но винаги угасваше също толкова бързо, колкото пламваше, щом тя разбереше, че няма причина. Още на следващата заран обаче той я видя да говори с Берелайн в дъното на коридора, като и двете се усмихваха убийствено. Ушите му доловиха последното, което Берелайн каза, преди да обърне гръб. „Аз винаги спазвам обещанията си.“ Странна забележка, от която от Файле избликна остра трънлива миризма.

Той попита Файле за какви обещания й говори Берелайн и може би тук сбърка. Тя примигна — понякога забравяше за острия му слух — и каза:

— Наистина не помня. Тя е от този сорт жени, които дават какви ли не обещания, но не могат да ги спазят.

Раменете му се сдобиха с втори ред бразди, а не беше още пладне!

Берелайн започна да го преследва. Отначало той не го възприе по този начин. Жената беше флиртувала с него веднъж, в Тийрския камък, но не особено настойчиво, без да го взима на сериозно, Перин беше сигурен в това, а сега все пак знаеше, че е женен. Струваше му се, че е само случайна поредица от срещи из коридорите, съвсем безобидна размяна на думички, мимоходом. Но след известно време се увери, че или битността му на тавирен е изкривила случайността до неузнаваемост, или Берелайн сама наглася нещата, колкото и невероятно да му се струваше. Опита се да се убеди, че това е тъпо. Опита се да си каже, че си въобразява, че е хубавец като Уил ал-Сийн. Уил беше единственият мъж, когото бе виждал да го преследват жени; те обаче определено не си трошаха краката да тичат подир Перин Айбара. Но пък във всички тези срещи имаше твърде много „случайност“.

Тя винаги го докосваше. Не натрапчиво, само с върховете на пръстчетата по дланта му за миг, по ръката, по рамото. Едва ли си струваше да обръща внимание на това. На третия ден му хрумна мисъл, от която космите на врата му настръхнаха. Когато дресираш необязден кон, започваш с леки докосвания, докато животното разбере, че докосването ти няма да му навреди и не застане кротко. След което идва ред на постелката за седлото и по-късно на седлото. Юздите винаги идваха накрая.

Той започна да изпитва ужас от парфюма на Берелайн, лъхащ от някой ъгъл. Започна да обръща в обратна посока още при първия полъх, само дето не можеше непрекъснато да дебне за него. От една страна, изглежда, беше пълно с перчещи се млади кайриенски глупци, щъкащи напред-назад из палата, повечето от които жени. Жени, запасали мечове! Той заобикаляше всеки мъж или жена, които нарочно се изпречваха на пътя му. На два пъти събори един с юмрук по главата, след като идиотът му с идиот просто не искаше да го пусне да заобиколи, а продължи да му препречва пътя. От това му стана неприятно — почти всички кайриенци бяха значително по-дребни от него, — но не можеш да рискуваш с човек, чиято ръка седи на дръжката на меча. Веднъж една млада жена се опита да му направи същото и след като й прибра меча, толкова му досади, че й го върна, което, изглежда, я слиса и тя се развика, че нямал чест, докато няколко Деви не я отведоха.

От друга страна, хората знаеха, че е приятел на Ранд. Дори и да не беше пристигнал по този начин, някои от айилците и тайренците го помнеха от Камъка и мълвата плъзна. Лордове и лейди, които никога в живота си не беше виждал, му се представяха из коридорите, а тайренските върховни лордове, които го бяха гледали отгоре в Тийр, сега в Кайриен се обръщаха към него като към стар приятел. Повечето миришеха на страх и на някаква миризма, която не можеше да определи. Разбра, че всички те искат едно и също.

— Боя се, че лорд Дракона не винаги споделя с мен доверителни неща, милейди — отвърна той учтиво на лейди Колавер, — а когато го прави, не би трябвало да очаквате, че ще наругая тази доверителност. — Усмивката й бе презрителна и тя сякаш се чудеше как да му одере кожата за постелка. Имаше странна миризма, корава и гладка, и някак… висока.

— Наистина не знам какво възнамерява Ранд — каза той на Мейлан и той също го изгледа отвисоко и замириса също като Колавер. Същата миризма и също толкова силна. — Може би трябва да попитате него.

— И да знаех, едва ли щях да говоря за това из целия град — отвърна той на един побелял язовец — казваше се Марингил. Междувременно му беше омръзнало да се опитва да го посмекчи. От Марингил му лъхна на същото и също толкова натрапчиво, колкото от Колавер и Мейлан.

Тези тримата я носеха повече от всеки друг — опасна миризма, чак с костите си я усещаше.

Докато държеше под око младите идиоти и тази миризма дразнеше ноздрите му, не успя да разпознае аромата на Берелайн, докато тя не се промъкна достатъчно близо, за да връхлети върху него. Е, честно казано, тя просто се плъзна по коридора като лебед по гладко езеро, но определено му се стори, че връхлетя.

Той спомена Файле повече пъти, отколкото можеше да преброи, но Берелайн сякаш не го чу. Помоли я да престане, а Берелайн го попита какво имал предвид? Той й каза да го остави на мира, а Берелайн се засмя и го потупа по бузата, и го попита с какво точно трябвало да престане. Което естествено се оказа най-подходящият момент Файле да се появи точно в мига преди той да се дръпне. На Файле сигурно й се беше сторило, че се дръпва, защото я е видял. Без миг колебание Файле плавно се обърна и тръгна обратно, нито крачка по-бързо или по-бавно.

Той се затича след нея, настигна я и тръгна до нея, в болезнено мълчание. Трудно е да обясниш нещо, особено когато не те слушат. Файле се усмихваше твърде мило по целия път до стаите им, но, о, тази трънлива, трънлива, трънлива миризма в носа му.

— Не беше това, което изглеждаше — каза той веднага щом вратата се затвори. От нейна страна — нито дума; само веждите й се повдигнаха в мълчалив въпрос. — Е, беше — Берелайн ме потупа по бузата… — Тя все още бе усмихната, но веждите й мрачно се свиха. — Но аз не съм я окуражавал, Файле. Тя просто го направи. — Искаше му се Файле да каже нещо, но тя само го гледаше. Помисли си, че очаква нещо, но какво? — Файле, съжалявам. — Гневът стана остър като бръснач.

— Разбирам — каза тя хладно и излезе.

Значи и с двата крака. Нито така, нито иначе, а не можеше да разбере защо. Беше се извинил, а не беше направил нищичко, заради което да се извинява.

Същия следобед той подслуша Баин и Чиад да обсъждат дали да не помогнат на Файле да го набие, на всичкото отгоре! Не можеше да се разбере дали Файле не беше го предложила — че си беше свирепа, беше, но чак толкова? — но все пак се усъмни, че двете са искали той да ги чуе, което много го ядоса. Явно съпругата му обсъждаше с тях неща между него и нея, неща, които трябваше да си останат между мъжа и жената, което го ядоса още повече. За кои други части от живота им си беше бъбрила с други на чашка чай? Същата нощ пред смаяния му поглед Файле си навлече дебела вълнена нощница въпреки жегата. Когато той се опита да я целуне по бузата, почти свенливо, тя промърмори, че имала много изморителен ден и се извъртя с гръб към него. Миришеше свирепо и толкова остро, че можеше да среже и бръснач.

Той не можа да заспи с тази миризма и колкото по-дълго лежеше до нея, гледаше тавана в тъмното, толкова повече се ядосваше. Защо му го правеше това? Не можеше ли да разбере, че той обича нея и само нея? Не беше ли й показвал неведнъж, че това, което иска повече от всичко в живота си, е да я задържи завинаги? Той ли беше виновен, че на някаква глупава жена й е влязла муха в носа и иска да флиртува? Това, което трябваше да направи, бе да я напердаши по задника. Само че това го беше правил веднъж преди, когато тя си беше въобразила, че може да го удря с юмрук всеки път, когато иска да му изтъкне нещо. След време се оказа, че го е наранило много повече, отколкото нея — не му харесваше дори мисълта да нарани Файле. Искаше мир с нея. С нея и само с нея.

В Камъка Берелайн беше флиртувала поне с десетина мъже, доколкото той знаеше; каквото и да я беше накарало да го избере за своя плячка, щеше да се спре на някой друг, ако не го вижда дълго време. А избереше ли си Берелайн друга жертва, Файле най-после щеше да се вразуми.

Така че още щом успя да си навлече дрехите, той излезе, за да намери Лоиал и да закусва с него, а после го придружи до Кралската библиотека. А след като видя онази крехка Айез Седай и Лоиал му каза, че идвала тук всеки ден — Лоиал ставаше стеснителен пред Айез Седай, но нямаше нищо против и петдесет от тях да са около него — Перин надуши Гаул и го попита иска ли да поизлязат на лов. Нямаше много сърни или зайци по хълмовете около града, разбира се, а малкото оцелели страдаха толкова от сушата, колкото и от хората, но носът на Перин щеше да ги отведе до толкова, колкото щяха да са им нужни за месо, стига наистина това да им беше целта. Той така и не хвърли и една стрела, но настоя да останат, докато Гаул не го попита дали не се кани да лови прилепи под луната; понякога Перин забравяше, че други хора не могат да виждат толкова добре като него в нощта. На другия ден остана да ловува и по мръкнало, както и на по-другия.

Проблемът беше в това, че иначе простият му план като че ли се провали. Първата нощ, когато се върна в Слънчевия палат, приятно уморен от цялото това вървене, едно случайно полъхване донесе до него аромата на Берелайн тъкмо навреме, за да го спре да влезе в преддверието на палата. Перин даде знак на айилските стражи да замълчат и се измъкна крадешком през една слугинска врата, където се наложи да потропа, за да накара някакъв тип с гуреливи очи да му отвори. Следващата нощ Берелайн го очакваше в коридора пред покоите му; наложи му се да се крие зад един ъгъл половината нощ, докато я откаже. Всяка нощ тя го причакваше някъде, сякаш можеше да се престори, че срещата е случайна, когато всички с изключение на няколко слуги вече спяха дълбоко. Беше си чиста лудост — защо просто не се прехвърлеше на някой друг? И всяка нощ, когато най-после успееше да се промъкне в спалнята си с ботуши в ръцете, Файле се оказваше заспала в онази проклета дебела нощница. Дълго преди шестата му безсънна нощ той вече бе готов да си признае, че е сгрешил, макар да не разбираше как и в какво. Всичко, което му се искаше, беше само една дума от Файле, един намек за това, което трябваше да каже или да направи. А единственото, което получаваше, беше скърцането на собствените му зъби в мрака.

На десетия ден Ранд получи нова молба от Койрен за аудиенция, с думи също толкова учтиво подредени, колкото в първите три. Известно време той остана да седи, хванал дебелия кремав пергамент. Мислеше. Наистина все още не можеше да определи на какво разстояние беше Аланна, но ако сравнеше силата на усещането си за нея в първия ден със сегашната, май бе изминала половината път до Кайриен. Ако беше така, Мерана не си губеше времето. Това бе добре — искаше я нетърпелива. Разкаяна, поне малко, също щеше да му свърши работа, но това беше все едно да пожелае луната — тя беше Айез Седай. Още десет дни, докато стигнеха Кайриен, ако поддържаха същата скорост, а трябваше да могат. Достатъчно време, за да се срещне още два пъти с Койрен, така че да е предоставил на всяка група по три аудиенции. Нека Мерана да се замисли над това, когато пристигне. Изобщо никакво предимство за нея. Тя не биваше да разбере, че той по-скоро щеше да си пъхне главата в змийско гнездо, отколкото да се приближи до Кулата, особено с Елайда за Амирлин. Още десет дни и той щеше ботушите си да изяде, ако не минеха само още десет преди Мерана да хвърли поддръжката на Салидар в нозете му без никакви глупости за наставления. А после най-сетне щеше да насочи цялото си внимание към Самаил.

Когато Ранд седна да напише на Койрен, че може да доведе две от Сестрите в Слънчевия палат утре следобед, Луз Терин ясно замърмори: „Да. Самаил. Ще го убия този път. Демандред и Самаил, и всички, този път. Да, ще го сторя.“

Ранд не му обърна внимание.