Господарят на хаоса

Глава 47„Скитащата жена“

Мат искаше спокойна езда до Ебу Дар и донякъде я получи. Но пътуването с шест жени, четири от които Айез Седай, му създаваше достатъчно поводи за раздразнение. Далечния лес стигнаха първия ден, още докато слънцето грееше високо в небето, и пояздиха няколко часа под високия балдахин на почти оголените клони преди да вдигнат бивака си до едно пресъхващо поточе малко преди залез. Харнан, с широките като фенер челюсти, командирът на отделението с татуирания ястреб на бузата, се погрижи за настаняването на бойците от Бандата и за това да се вържат и вчешат конете, да се разположат постовете и да се запалят огньовете. Нерим и Лопин се суетяха и охкаха, че не си били взели палатки и как можело човек да знае, че ще се наложи да прекарат нощите на открито, след като господарят нищо не им бил казал, и че ако господарят им вземел, че се тръшнел от нещо, нямало те да са виновни. Единият мършав, а другият дебел, неизвестно как двамата звучаха като ехо един на друг. Ванин се погрижи сам за себе си, естествено, въпреки че държеше под око Олвер и вчеса частите на Вятър, които момчето не можеше да достигне, макар да използваше седлото си за стъпало. За Олвер всички се грижеха.

Жените споделиха бивака им, но в известен смисъл зоната им беше така отделена от останалите, че все едно бяха на петдесет крачки. Невидима черта сякаш раздели лагера наполовина, с невидими знаци, казващи на войниците да не я пресичат. Нинив, Елейн и двете белокоси жени насядаха около своя си огън с Авиенда и златокосата Ловкиня и много рядко поглеждаха към Мат и хората му, изтегнати на одеялата си. Тихото мърморене, доколкото Мат успя да долови, имаше нещо общо с тревогата на Вандийн и Аделиз за това, че Авиенда смятала да си води коня пеш чак до Ебу Дар, вместо да го яхне. Том се опита да размени две думи с Елейн и получи само едно разсеяно потупване по бузата, виж ти, преди да го отпратят да си седне при Джюйлин и Джаем, косматия стар Стражник, който принадлежеше на Вандийн и който, изглежда, прекарваше цялото си време в точене на меча си.

Мат нямаше никакви възражения жените да стоят настрана. Около тях във въздуха се долавяше някакво непонятно за него напрежение. Най-малкото около Нинив и Елейн, а Ловкинята като че ли също бе заразена с него. От време на време те се втренчваха в Айез Седай — другите Айез Седай; той не беше сигурен дали изобщо някога ще свикне да мисли за Нинив и Елейн по този начин — някак прекалено напрегнато, въпреки че Вандийн и Аделиз сякаш изобщо не го забелязваха, както и Авиенда. Каквато и да беше причината за това, Мат изобщо не държеше да го забъркват. Намирисваше му на свада, която напира всеки момент да избухне, и все едно дали щеше да лумне като пожар, или да затлее подмолно, като разумен човек той смяташе да стои настрана от женски свади. С медальон или без медальон, един разумен човек стои по-надалече, особено ако жените са Айез Седай.

Това не беше от най-сериозните поводи за раздразнение, както и следващото, което си беше негова грешка. Скоро откъм огъня на Айез Седай взе да лъха на агнешко и някаква супа. Бе очаквал да пристигнат бързо в Ебу Дар и не беше споменал на Ванин и останалите нищо за храна, което означаваше, че разполагаха само с малко сушено месо и спечени питки хляб в дисагите. Мат почти не беше видял птиче да прелети или катеричка да заподскача по клоните, камо ли някаква следа от сърна, така че за лов и дума не можеше да става. Когато Нерим нагласи малка сгъваема масичка и столче за Мат — Лопин поставяше други такива за Нейлсийн, — Мат му каза да раздаде на всички от онова, което е успял да натъпче в панерите на товарния кон. Резултатът не се оказа толкова добър, колкото се надяваше.

Нерим стоеше до масата на Мат, наливаше му вода от една сребърна кана, сякаш беше вино, и тъжно гледаше как деликатесите бързо се стапят във войнишките гърла.

— Мариновани яйчица от пъдпъдък, милорд — обявяваше той от време на време с траурен глас. — Щяха да свършат чудесна работа за закуската на милорд в Ебу Дар. — И: — Беше чудесен пушен език, милорд. Само да знаеше милорд какво преживях, докато намеря пушен език в това скапано село, след като най-доброто беше прибрано от Айез Седай. — Всъщност най-голямата скръб беше за това, че Лопин беше намерил за Нейлсийн консервирани чучулиги. Всеки път, когато Нейлсийн захапваше поредната чучулига, лукавата усмивка на Лопин се уширяваше още повече, докато физиономията на Нерим ставаше още по-издължена. Впрочем от начина, по който мъжете непрекъснато душеха въздуха, беше ясно, че всеки от тях би предпочел парче агнешко и паница супа вместо изобилието от пушен език или пастет от гъши дроб. Олвер поглеждаше към женския огън с нескрит копнеж.

— С тях ли искаш да ядеш? — попита го Мат. — Няма проблем, ако искаш.

— Обичам пушена змиорка — отвърна уверено Олвер. И с малко по-мрачен тон добави: — Е, можеше да я напълни с нещо. — Очите му следяха Авиенда всеки път, когато тя помръднеше, и освен това, изглежда, се беше настроил и против Ловкинята, може би защото през повечето време тя си бъбреше дружески с айилката. Авиенда поне, изглежда, усещаше зяпането на момчето, защото от време на време го поглеждаше начумерено.

Докато си отриваше брадичката и измерваше с поглед огъня на Айез Седай — той самият май също би предпочел агнешко и супа, — Мат забеляза, че Джаем го няма. Ванин изпръхтя, че отново го пращат, но Мат го отпрати по същата причина, заради която го беше пращал всеки път на разузнаване, въпреки че с това се занимаваше и Джаем. Не искаше да разчита само на това, което Айез Седай щяха да изберат да му кажат. Можеше да се довери на Нинив — не допускаше, че тя би могла да започне да го лъже: като Премъдра Нинив винаги беше смъртна заплаха за всеки лъжец — но тя продължаваше да го гледа над рамото на Авиенда по най-подозрителен начин.

За негова изненада, Елейн се надигна веднага щом свърши с яденето си и с плавна походка прекоси невидимата черта между огньовете. Някои жени като че ли умееха просто да се плъзгат над земята.

— Бихте ли ме придружили за малка разходка, господин Каутон? — каза тя хладно. Не точно грубо. И на „вие“! Е, и той щеше да й говори така.

Той стана и я последва сред дърветата, оттатък постовете. С тази нейна златиста коса, падаща нежно на раменете й, и с това лице, способно да накара всеки мъж да зяпне, и с лунните лъчи, смекчаващи надменността й… Само да беше нещо друго, а не това, което беше… При това той нямаше предвид само това, че беше Айез Седай, нито дори че принадлежеше на Ранд. Ранд наистина като че ли се заплиташе с най-лошата порода жени — жени, които по рождение знаят как да държат мъжете изкъсо. А после Елейн заговори и той забрави за всичко останало.

— Вие имате тер-ангреал — каза тя без предисловия и без да го поглежда. Само се плъзгаше напред и сухата шума под нозете й шумолеше, сякаш очакваше да я следва по петите като куче. — Някои твърдят, че тер-ангреалите са по право собственост на Айез Седай, но аз не изисквам от вас да ми го предадете. Никой не ще ви го отнеме. Такива неща обаче трябва да се проучват. Поради което искам да ми предавате своя тер-ангреал всяка вечер, когато спрем. Ще ви го връщам всяка сутрин, когато тръгнем.

Мат я изгледа накриво. Беше сериозна, в това нямаше съмнение.

— Много мило от ваша страна, че благоволявате да си задържа това, което си е мое. Само че какво ви кара да мислите, че имам един от онези… как го нарекохте? Тер и какво още?

О, тук тя наистина се вдърви и го погледна при това. Той направо се изненада, че не видя от очите й да изригнат пламъци. Гласът й, от друга страна, беше като най-чистия леден кристал.

— Знаете много добре какво представлява един тер-ангреал, господин Каутон. Чух Моарейн да ви говори за тях в Тийрския камък.

— В Тийрския камък ли? — отвърна той тъпо. — Ах, да, Камъка си го спомням. Много добре си прекарахме там всички. А вие спомняте ли си нещо в Камъка, което да ви дава правото ла изисквате това от мен? Аз не. Аз съм тук само да ви пазя двете с Нинив да не ви нашарят кожите в Ебу Дар. Можете да питате Ранд за тер-ангреалите, когато ви откарам при него.

Тя го изгледа така, сякаш се канеше да го събори само със силата на волята си, а после се обърна, без дума да каже. Той я последва обратно до лагера и се изненада като я видя да минава покрай редицата вързани коне. Огледа огньовете и как бяха застлани одеялата, поклати глава над остатъците от войнишката вечеря. Представа си нямаше какво е намислила, докато тя не се обърна към него с вдигната брадичка.

— Вашите хора се справиха много добре, господин Каутон — каза тя толкова високо, че да я чуят всички. — Като цяло съм повече от доволна. Но ако бяхте планирали експедицията по-добре, нямаше да се налага да се тъпчат с храна, която в най-добрия случай ще ги кара да се будят през нощта. Въпреки това, като цяло сте се справили добре. Уверена съм, че в бъдеще ще се стараете да обмисляте нещата, които ви предстоят. — Хладна колкото си иска, тя закрачи обратно към своя огън, преди да е успял да й отвърне и една дума.

Но ако с това се беше свършило, проклетата му щерка-наследница да си въобразява, че е един от поданиците й — с това ако се беше свършило, щеше джига да затанцува. Веднага след „инспекцията“ на Елейн, още преди да е успял да се добере до постелката си, лисичата глава замръзна.

Толкова беше сащисан, че се закова на място, свел поглед към гърдите си, преди да се сети да погледне към огъня на Айез Седай. Жените бяха застанали в редица на невидимата разделяща ги черта, Авиенда и тя с тях. Елейн мърмореше нещо, което той не можа да чуе, и двете белокоси Айез Седай кимаха, като Аделиз през цялото време припряно топеше перо в мастилницата, пъхната в нещо като кания на колана й, и драскаше бележки в малко тефтерче. Нинив си подръпваше плитката и сумтеше.

Всичко това продължи само няколко мига. После мразът се стопи и те се върнаха при огъня си. От време на време по някоя от тях мяташе поглед към него.

На втория ден поеха по някакъв път и Джаем прибра менящия цветовете си плащ. Пътят бе широк и добре отъпкан, тук-там се виждаше и стара каменна настилка, но това съвсем не улесни пътуването им. Първо, криволичеше през все по-хълмисти лесове. Някои от хълмовете заслужаваха да се нарекат почти планини с техните зъбери и стръмни канари. Второ, тънък, но непрекъснат поток хора течеше в двете посоки, предимно групички селяни, на които едва им стигаше ум да се дръпнат от пътя на някоя волска кола с високи колелета, камо ли от търговски керван с покритите му с платнища фургони, тътрещи след впрягове от по шест или осем коня. Фермерски къщи и обори от бял камък започнаха да се появяват по склоновете на околните хълмове, но едва по пладне на третия ден видяха първото село, с варосани бели сгради с плоски покриви, покрити с розови керемиди.

Боцканията обаче продължиха. Елейн продължаваше да инспектира всичко всяка вечер. Когато й каза саркастично, че много се радва, че е доволна, при второто нощно лагеруване край пътя, тя се усмихна с една от онези свои подчертано царствени усмивки и му отвърна:

— И би трябвало да се радвате, господин Каутон. — Каза го, все едно че го мислеше дума по дума!

След като започнаха да отсядат по ханове, тя започна да проверява конете в конюшните и дори как са настанени войниците по плевниците. Помолеше ли я да престане, си спечелваше само хладно вдигната вежда и никакъв отговор. Казваше му да върши неща, които вече сам бе решил да свърши — като например да провери подковите на конете при първия хан, в който имаше налбантин — и това, което го дразнеше още повече, неща, за които щеше да се погрижи, ако бе разбрал за тях преди нея. Как например бе открила, че Тад Кандъл се опитва да скрие, че има цирей на задника си, Мат така и не разбра, или че Лавдрин Мендаир бе скътал цели пет шишета ракия в дисагите си. Думата „раздразнение“ не можеше дори да опише състоянието му, когато се налагаше да се направи това, което му казваше, но циреят на Кандъл все едно трябваше да се изстиска — доста хора от Бандата бяха възприели възгледа на Мат по отношение на Церителството, — а ракията на Мендаир да се излее.

Мат вече почти започна да се моли наум дано му каже нещо, което не е наложително да се направи, само веднъж поне, за да може да й отговори с „не“. Подчертано и категорично „не“! Още едно нейно настояване за тер-ангреала щеше да му свърши идеална работа, но тя така и не спомена повече за него. Той обясни на войниците, че не са задължени да й се подчиняват, и никога не хвана някой от тях да го прави, но те започнаха да се хилят много доволни от комплиментите й колко добре се грижели за конете си и да се пъчат, когато им кажеше, че в нейните очи изглеждали много добри войници. В деня, в който Мат видя Ванин да почуква челото си с юмрук пред нея и го чу да мърмори: „Благодаря ви, милейди“, при това без капка ирония, в същия този ден Мат едва не си глътна езика.

Опитваше се да бъде учтив, но това качество го нямаше у нито една от жените, не само у Елейн. Авиенда му отговори, че нямал чест, представете си, и че ако не можел да покаже дължимото уважение към Елейн, тя самата щяла да се захване да го научи на уважение. Авиенда! Жената, за която той все още подозираше, че чака сгодния момент да клъцне гърлото на Елейн! И нарече Елейн своя „полусестра“! Вандийн и Аделиз го гледаха, сякаш беше някаква странна буболечка, закарфичена на някоя дъска. Той предложи да пострелят с Ловкинята, за някой и друг петак или просто за забавление — лъкът, който тя носеше, изглежда, беше разпалил въображението й; името й като Ловкиня се оказа Биргит — но тя само го изгледа много странно и отказа. Впрочем оттогава се държеше настрани от него. Лепнала се беше за Елейн като сянка, освен когато Елейн се приближеше до него. А пък Нинив…

През целия път от Салидар тя го отбягваше, сякаш й миришеше на нещо лошо. На третата нощ от пътуването, при първия хан, малко местенце, наречено „Брачния нож“, Мат я мерна в конюшнята да храни дебелата си кобила с един сбръчкан морков и реши, че каквото и да става, би могъл поне да поговори с нея за Боуд. Не всеки ден сестрата на човек тръгваше да става Айез Седай, а Нинив щеше да знае какво очаква Боуд.

— Нинив — каза той. — Искам да поговоря с теб… — И не довърши.

Тя буквално подскочи и размаха юмрук.

— Да ме оставиш на мира, Мат Каутон! Чу ли ме? Остави ме на мира! — И заситни навън толкова настръхнала, че той почти очакваше плитката й да щръкне като котешка опашка. В края на краищата, изглежда, не само миришеше лошо, а и беше хванал някоя болест, едновременно гадна и заразна. Опиташе ли се дори да се приближи до нея, тя се скриваше зад Елейн и го гледаше сърдито иззад рамото й, готова едва ли не да му издере очите. Жените просто бяха луди. Точка.

Добре поне че Том и Джюйлин с охота яздеха до него през деня, поне докато Елейн не ги привикаше. Понякога го правеше само за да ги държи настрана от него, той беше сигурен в това, макар че не можеше дори да си въобрази защо. Намереха ли някой хан, двамата с огромна радост споделяха по халба ейл или пунш с него и Нейлсийн след вечеря. Гостилниците бяха обикновени, селски, с тухлени стени и тихи, единствената наслада за окото беше пъстрият котарак, а ханджийката сервираше сама, неизбежно жена с бедра, които можеха да счупят пръстите на човек, ако се опиташе да ги щипне. Приказката им обикновено се въртеше около Ебу Дар, за който Том знаеше твърде много, въпреки че никога не беше ходил там. Нейлсийн повече от охотно преразказваше спомените си за единственото си посещение там всеки път, когато го помолеха, въпреки че наблягаше повече на дуелите, които бе гледал, и на залаганията на конни надбягвания. Джюйлин знаеше истории, които беше чул от хора, познавали хора, които са били там, стига да не премълчаваше още трима-четирима по конеца, истории, които звучаха невероятно, стига Том и Нейлсийн да не ги потвърждаваха. Мъже обявявали дуели на жени в Ебу Дар, както и жени на мъже, и в двата случая наградата — това беше използваната дума — отивала у победителя. Мъжът давал на жената нож, когато се женели, и я молел да го убие с него, ако я разочарова — разочарова! — и всяко убийство на мъж от жена му се смятало за оправдано, освен ако не се докажело обратното. В Ебу Дар мъжете ходели на пръсти около жените и се усмихвали насила за неща, заради които биха убили друг мъж. На Елейн щеше страшно да й хареса. Както и на Нинив.

Още нещо излезе наяве от тези приказки. Мат не можеше и да си представи защо е тази неприязън на Нинив и Елейн към Вандийн и Аделиз — личеше си въпреки усилията им да я прикрият. Нинив явно се задоволяваше с гневни погледи и мърморене под нос. Елейн нито се мусеше, нито мърмореше, но непрекъснато правеше опити да поеме командата; тя, изглежда, си въобразяваше, че вече е кралица на Андор. Колкото и да криеха годините им тези айезседайски лица, Вандийн и Аделиз трябваше да са достатъчно възрастни, за да бъдат майки на по-младите жени, ако не и баби. Мат нямаше да се изненада, ако разбереше, че са били Айез Седай още преди Елейн и Нинив са се родили. Дори Том не можеше да си въобрази причината за това напрежение, а той наистина, изглежда, разбираше твърде много неща за един прост веселчун. Елейн беше цапнала Том през носа и му беше казала, че нищо не разбира, когато се бе опитал кротко да я подпита. Изглежда, по-старите Айез Седай проявяваха забележителна търпимост. Аделиз дори не забелязвала факта, че Елейн раздава команди, и двете с Вандийн много се изненадали, когато го разбрали.

— Вандийн каза: „Е, щом наистина държиш на това, дете, защо не“ — измърмори Джюйлин в халбата си, докато описваше инцидента. — Човек можеше да си помисли, че след като е била Посветена само допреди няколко дни, тя ще остане доволна, обаче да ви кажа, тя само се намръщи още повече. А Нинив така скръцна със зъби, че си помислих, че ще се счупят.

Бяха в гостилницата „Брачния нож“. Ванин, Харнан и останалите бяха заели пейки по другите маси до местните хора. Мъжете носеха дълги елеци, някои от които ярки като на Калайджии, често без ризи, а жените бяха облечени в светли рокли с дълбоки деколтета, с поли, надигнати до коленете на една страна, излагайки на показ толкова ярки фусти, че мъжките елеци бледнееха пред тях. Мнозина от мъжете и всички жени носеха огромни обеци и на ръцете им обикновено блестяха по три-четири пръстена с цветни стъкълца. Мъжете, както и жените, опипваха с пръсти дръжките на дългите ножове, окачени на коланите им, и гледаха мрачно чужденците. Имаше и два търговски кервана от Амадиция, отбили се в „Брачния нож“, но търговците се бяха нахранили в стаите си, а коларите им си бяха останали по фургоните. Елейн, Нинив и останалите жени също бяха на горния етаж.

— Жените са… различни — каза през смях Нейлсийн, отговаряйки на Джюйлин, макар да насочи думите си към Мат. Обикновено не се държеше толкова вдървено с хората от простолюдието, но Джюйлин беше човек от тайренското простолюдие и това, изглежда, беше от значение, особено след като Джюйлин го зяпваше всеки път, когато Нейлсийн му заговореше. — Има една селска поговорка в Тийр: „Една Айез Седай са десет жени в една кожа“. Селяците понякога проявяват доста мъдрост, душицата ми да изгори, ако не е тъй.

— Добре поне че никоя от тях не направи нещо, да го наречем драстично — каза Том, — макар да си помислих, че за малко щеше да стане, когато Елейн се изтърва, че е направила от Биргит първия си Стражник.

— Ловкинята? — възкликна Мат. Неколцина от местните го изгледаха свирепо и той сниши глас. — Ама тя и Стражник ли е? Стражник на Елейн? — Това определено обясняваше доста неща.

Том и Джюйлин се спогледаха над халбите си.

— Тя ще се радва да разбере, че си отгатнал, че е Ловкиня на Рога — каза Том и изтри пяната от мустаците си. — Да, такава е, и трябва да ти кажа, че доста добре се справя. Джаем веднага я прие като по-малката си сестра, но Вандийн и Аделиз… — Той тежко въздъхна. — Нито една от двете не остана особено доволна, че Елейн вече си е избрала Стражник — явно повечето Айез Седай трябва да преживеят години, преди да си намерят такъв — при това никак не бяха доволни, че е избрала жена. И от това, че не са доволни, Елейн още повече вирна нос.

— На тях, изглежда, не им харесват неща, които не са ставали по-рано — добави Джюйлин.

— Жена Стражник — измърмори Нейлсийн. — Знаех, че всичко ще се промени с идването на Преродения Дракон, но, чак жена Стражник?

Мат сви рамене.

— Предполагам, че ще е добра, стига наистина да може да стреля с тоя лък, дето не се разделя с него. В кривото гърло ли ти влезе? — попита той Джюйлин, който се беше задавил с ейла и се закашля. — Дайте ми на мене един добър лък, пък ми вземете меча. Най-добре здрав кривак, но и с лъка не е зле. Само дано не ми се пречка, когато дойде време да отведа Елейн при Ранд.

— Мисля, че я бива с него. — Том се наведе през масата да потупа Джюйлин по гърба. — Мисля, че я бива, Мат.

Но ако Нинив и останалите си мислеха да си скубят косите — Мат нямаше намерение да е на десет мили от това, с лисичата глава или без нея — външно поне изобщо не го показваха. Единственото, което той виждаше, беше здрав фронт и нови опити да преливат към него, като се почна докато оседлаваше Пипе на заранта след първия опит. За щастие, беше твърде залисан в усилията си да избута Нерим, който смяташе, че оседлаването на коня на Мат е негова работа и при това намекваше, че може да се справи по-добре, така че жегващата хладина продължи само миг и Мат не издаде по никакъв начин, че е забелязал нещо. Да, точно така трябваше да реагира. Никакви зяпания, никакви сърдити погледи, никакви обвинения. Щеше да ги пренебрегва и да ги остави да се пържат в собствената си мас.

Възможности да ги пренебрегва имаше колкото иска. Сребърният медальон се смрази на два пъти, докато стигнат пътя, после още няколко пъти през деня, същата вечер и всеки ден и вечер след това. Понякога хладът идваше и си отиваше за две примигвания, а друг път беше сигурен, че продължава поне час. Естествено, не можеше да познае коя е виновната. В повечето случаи поне. Веднъж, когато гърбът му се бе обринал от жегата, а шалът около врата му сякаш го режеше като трион, той забеляза, че Нинив го гледа тъкмо когато медальонът изстина. Толкова свирепо се беше намръщила, че един селянин, който караше каруцата си срещу тях, заръчка вола с остена и се заобръща през рамо, сякаш се боеше, че погледът й всеки момент може да убие него или вола му. Само че когато Мат също я изгледа навъсено, тя подскочи и едва не падна от седлото — и мразът изчезна. Колкото за другите, просто не можеше да разбере със сигурност. Понякога забелязваше, че го гледат две или три, включително Авиенда, която все така продължаваше да върви пеш и да води коня си. Друг път, когато ги погледнеше, виждаше, че си говорят или са се загледали най-невинно към някой орел, реещ се в безоблачното небе. Единственото хубаво във всичко това беше, че доби впечатлението, че Елейн не е доволна. Не знаеше защо, а и не го интересуваше. Тя ще му инспектира хората! Ще го потупва по главата с комплиментите си! Ако беше такъв мъж, че да можеше да го направи, щеше да я изрита.

Честно казано обаче, започна да изпитва и немалко самодоволство. Каквото и да правеха, нямаше върху него такова въздействие, че някое от мазилата на Нерим да не го излекува. Нерим го увери, че не било от премръзване. Самодоволството го изпитваше до четвъртия ден. Тъкмо се връщаше с Пипе от налбантницата към „Южен обръч“, занемарено ханче на два ката в едно затънтено селце с бяло варосани къщи и пълно с мухи, наречено Со Тихар, когато нещо меко го удари точно между плешките. При миризмата на конското говно в ноздрите му той се извърна, готов дупка да пробие в някое конярче или в някой от намусените сотихарски дръвници, с нож или без нож. Нямаше го обаче нито конярчето, нито дръвника. Само Аделиз, която усърдно драскаше в малкия си бележник и си кимаше. Ръцете й бяха съвсем чисти.

Мат влезе и поиска от ханджийката пунш, но после си промени решението и си поръча ракия. Тя му донесе някаква мътна течност, за която настояваше, че била правена от сливи, но имаше такъв вкус, че ставаше повече ръжда да сваляш с нея. Джюйлин се задоволи с едно изсумтяване, а Том и това не направи. Дори Нейлсийн отпи само половин глътка, след което си поръча пунш — а Нейлсийн беше способен да пие всичко. Мат бързо изтърва броя на малките глинени чашки, които пресуши, но колкото и да бяха, наложи се Нерим и Лопин да го пренесат до леглото. Никога не си беше позволявал да помисли дали лисичата глава има някакви ограничения. Имаше повече от сигурно доказателство, че може да спира сайдар, но ако трябваше само да повдигнат нещо със Силата и да го запокитят по него… „По-добре от нищо — продължи да си повтаря той, изтегнат върху сплъстения на буци дюшек и загледан в лунните сенки, пълзящи по тавана. — Много по-добре от нищо.“ Но ако можеше да се изправи сам, щеше да се върне долу за още ракия.

На сутринта настроението му беше отвратително, езикът му — подпухнал, а в главата му сякаш думкаше взвод барабанчици. Изкачиха едно възвишение и пред очите им се разкри Ебу Дар, проснат от двете страни на река Елдар, и големият залив, пълен с кораби. Беше петият ден от пътуването им.

Първото му впечатление за града можеше да се опише с думата „белота“. Бели сгради, бели палати, бели кули. Куполи като остри бели гъби или круши, често прошарени с пурпур, със синьо или златно, и отразяващи толкова светлина, че почти го заболяха очите. Портата, към която водеше пътят, бе широка и висока арка във варосана стена, толкова дебела, че той измина в сянка двадесетина крачки преди отново да излезе на слънцето. Градът, изглежда, се състоеше предимно от площади, канали и мостове, огромни площади, пълни с хора, с фонтани или статуи в центъра, канали, широки и тесни, с безброй баржи по тях, мостове с всякаква големина, някои ниски, други извисяващи се нависоко, трети — толкова широки, че от двете им страни се редяха дюкяни. Палати с портици с дебели колони стояха редом с магазинчета, предлагащи черги и платове, къщи на четири етажа с огромни сводести прозорци, скрити зад капаци, стърчаха редом до конюшни, ножарници и рибарници.

На един от площадите Вандийн дръпна юздите и спря да поговори с Аделиз. Нинив ги изгледа намръщено, а Елейн се втренчи в тях така, сякаш от носа и брадичката й бяха увиснали ледунки. По настояване на Елейн Авиенда се беше качила на сивата си длъгнеста кобила на влизане в града, но сега се смъкна отново на земята също толкова непохватно, колкото се беше качила. Тя се заоглежда с не по-малко любопитство от Олвер, който беше опулил очи още когато градът се появи пред очите им. Биргит, изглежда, се мъчеше да върви по петите на Елейн, подражавайки на Джаем с Вандийн.

Мат се възползва от възможността да си направи вятър с шапката и да се поогледа.

Огромен палат изпълваше изцяло една от страните на площада, целият от куполи и колонади на три и четири етажа над основите. Другите три страни представляваха смесица от големи къщи с ханове и дюкяни, всяка от които бяла като всички останали. Статуя на жена в разлюляна от вятър роба, по-висока от огиер, се възправяше върху още по-висок пиедестал в средата на площада и сочеше с ръка към морето. Само шепа хора се разхождаха по светлите плочи на настилката, и нищо чудно при тази жега. Други няколко се хранеха на най-ниското стъпало на пиедестала и гълъби и чайки прелитаха около тях, борейки се за някоя троха. Самото олицетворение на мир и покой. Мат така и не разбра защо изведнъж усети, че зарът се затъркаля в главата му.

Това чувство го познаваше добре. Понякога го изпитваше, когато късметът му в комара се усилваше. Винаги се появяваше, когато предстоеше битка. И изглежда, беше започнало да му идва, когато трябваше да вземе някое съдбоносно решение, от такъв род, че един грешен избор щеше да доведе до прерязаното му гърло.

— Можем да влезем веднага през една от по-малките порти — обяви Вандийн. Аделиз кимаше. — Мерилил ще се погрижи да ни осигурят стаи да се освежим.

Това трябваше да означава, че стоят пред Тарасинския палат, където Тилин Кинтара седеше на Трона на Ветровете и управляваше всъщност може би стотина мили околовръст Ебу Дар. Едно от малкото неща, които той беше успял да научи през това пътуване, беше, че Айез Седай ще се срещнат с една от техните в палата и разбира се, с Тилин. Айез Седай щяха да се срещнат с кралицата. Мат погледна към огромната камара от блестящ мрамор и варосан камък и си помисли какво ли ще е да отседне вътре. Обикновено палатите му харесваха, най-малкото защото имаше слуги и злато, а едно широко пухено легло също нямаше да навреди. Но един кралски дворец означаваше гъмжило от благородници накъдето и да се обърнеш, а Мат предпочиташе да вижда благородници ако може по-нарядко; дори Нейлсийн от време на време го дразнеше. Палат с такива размери щеше да означава или непрекъснато да се чуди къде са Елейн и Нинив, или да се опитва да ги охранява. Никак не беше сигурен кое би било по-лошо — да му позволят да се мъкне след тях като телохранител, или да му откажат. Дори си представи как Елейн казва с хладния си глас: „Моля намерете някакъв подслон за господин Каутон и свитата ми. Погрижете се да бъдат нахранени и напоени.“ Точно това щеше да направи. И щеше да му се вре да го инспектира и да му нарежда да прави неща, които тъкмо се е захванал да прави. И все пак, ако тя и Нинив щяха да са в безопасност някъде, то това някъде беше точно дворецът на кралицата. Освен това на него му трябваше някое място, където да поседне и да си пие пунша с някое момиче на коляното, което да му разтрива слепоочията. Влажните кърпи също щяха да свършат работа. Главата го болеше. Превзето избълваната лекция, с която Елейн го удостои тази сутрин, за вредата от пиенето и как трябвало да си вземе поука, още кънтеше в ушите му.

Всичко това пробяга през главата му, докато Вандийн обръщаше дорестия си кон към палата.

— Аз ще наема стаи за хората си в един от тези ханове — каза той високо. — Ако двете с Елейн решите да излезете по улиците, Нинив, можете да се обадите. Ще ви пусна няколко души да ви придружат. — Те сигурно нямаше да го направят — никой не можеше да излезе на глава с една жена, въобразила си, че може да се оправи сама в меча бърлога с голи ръце — но беше готов да се обзаложи, че Ванин все ще измисли начин да разбере кога излизат навън. Ако не той, то Джюйлин — един хващач на крадци би трябвало да знае как. — Онзи там ще свърши работа. — Избра съвсем случайно една сграда с широка фасада от другата страна на площада и посочи. Над сводестия вход висеше табела, която не можеше да се разчете оттук.

Вандийн погледна към Аделиз. Елейн погледна към Нинив. Авиенда го изгледа намръщено.

Той обаче не даде на нито една от тях възможност да заговори.

— Том, Джюйлин, какво ще кажете за няколко халби? — Може би вода щеше да е по-добре; никога досега не беше имал такъв махмурлук.

Том поклати глава.

— Може би по-късно, Мат. Трябва да остана наблизо, в случай че Елейн има нужда от мен. — Бащинската му усмивка, насочена към нея, се стопи, когато забеляза, че тя гледа стъписано Мат. Джюйлин не се усмихна — напоследък го правеше рядко, — но също отговори, че щял да остане с жените и може би по-късно…

— Както искате — каза Мат и си нахлупи шапката. — Ванин. Ванин! — Дебелакът се сепна и престана да се взира с благоговение в Елейн. Дори се беше изчервил! Светлина, тази жена им влияеше лошо.

Когато Мат извърна Пипе, гласът на Елейн го шибна в гърба, още по-превзет и от сутринта.

— Не им позволявайте да прекаляват с пиенето, господин Каутон. Някои мъже не знаят кога да спрат. А и определено не бива да позволявате едно момче да вижда пияни мъже.

Той скръцна със зъби и подкара през площада, без да се обръща. Олвер го гледаше. Вярно, че трябваше да предупреди хората си да не се напиват пред момчето, особено Мендаир. Светлина, колко мразеше тя да му казва какво трябва да направи!

Оказа се, че ханът носи името „Скитащата жена“, но табелата над вратата и гостилницата обещаваха всичко, което Мат искаше, и най-вече вътре определено беше по-хладно, отколкото навън. По масите наред с местните хора седяха чужденци — длъгнест мустакат мурандиец, набит кандорец с две сребърни верижки върху гърдите на палтото му и други, чийто произход Мат не можа да отгатне от пръв поглед. Смътна синкава мъгла от дим на табак изпълваше въздуха, две жени свиреха на пискливи флейти някаква странна музика. А най-хубавото беше, че сервиращите женички хващаха окото и на четири маси мъжете хвърляха зарове. Кандорският търговец играеше на карти.

Снажната ханджийка се представи като Сеталле Ейнан. Очите й с лешников цвят подсказваха, че не е родом от Ебу Дар.

— Ваши благородия… — големите златни халки на ушите й се люшнаха, когато тя се поклони еднакво дълбоко на Мат и Нейлсийн — „Скитащата жена“ ви предлага своя скромен подслон.

Беше симпатична, с прошарена коса, но Мат се загледа в очите й. Носеше брачен нож, увиснал на впития в шията й гердан, с дръжка с червени и бели камъни, мушната между пищните й гърди, и освен това доста страшничък крив нож на колана. Въпреки това той не можа да се сдържи да не се ухили.

— Госпожо Ейнан, чувствам се направо у дома си.

Странното беше, че зарът престана да се търкаля в главата му.