Вълчият брат

Девета глава

Краката на Торак се подкосиха.

К… какво? — изпелтечи той. — Дори не знаех, че еленчето е ваше! Как може да съм виновен, щом не съм знаел?

— Такъв е законът — отсече Фин-Кедин.

— Но защо? Защото ти казваш така?

— Защото кланът казва така.

Ослак постави тежката си ръка върху рамото на момчето.

— Не! — изкрещя Торак. — Чуйте ме! Вие казвате, че такъв е законът, но… има и друг закон, нали така? — Той си пое дълбоко дъх. — Съд чрез двубой. Ние… нека се бием за това. — Не беше сигурен дали е запомнил правилно — баща му го беше споменал само веднъж, когато го учеше на закона на клановете, — но Фин-Кедин присви очи.

— Прав съм, нали? — настоя Торак, като се опитваше да гледа немигащо старейшината на Гарвановия клан.

— Ти не си сигурен във вината ми, защото не знаеш дали съм бил наясно, че еленчето е ваше. Затова нека се бием. Ти и аз. — Той преглътна. — Ако аз победя, значи съм невинен. И ще живея. Вълчето също. Ако изгубя… ще умрем.

Чу как неколцина мъже се разсмяха. Една жена се плесна по челото и поклати глава.

— Не се бия с малки момчета — рече Фин-Кедин.

— Но той е прав, нали? — обади се Рен. — Това е най-старият закон. Има право да се бие.

Хорд пристъпи напред.

— Аз ще се бия с него. Разликата помежду ни не е голяма. Така ще е по-честно.

— Не съвсем — каза сухо Рен.

Беше се облегнала на дървото, на което висеше вълчето. Торак видя, че е разхлабила малко отвора на торбата и Вълк бе подал глава навън. Бе рошав и потен, но гледаше любопитно към двете кучета, навъртащи се под дървото.

— Какво ще кажеш, Фин-Кедин? — обади се шаманката. — Момчето е право. Нека се бият.

Старейшината я изгледа немигащо, явно се колебаеше. После кимна бавно.

Торак изпита огромно облекчение.

Всички изглеждаха развълнувани от предстоящия двубой. Събраха се наблизо, затропаха с крака, за да се стоплят и дъхът им изпълни студения вечерен въздух.

Ослак хвърли на Торак бащиния му нож.

— Ще ти трябва. Също и копие, и предпазител за ръка.

— Какво? — не разбра Торак.

Едрият мъж се почеса на мястото на липсващото ухо.

— Знаеш как да се биеш, нали?

— Не — отвърна Торак.

Ослак завъртя подигравателно очи. Отиде до най-близкия заслон и скоро се върна с ясеново копие с остър базалтов връх и нещо, което приличаше на сгъната на три еленова кожа.

Торак погледна неуверено към копието. Наблюдаваше озадачено как Ослак увива твърдата кожа около дясната му ръка. Беше тежка и неудобна като еленов бут. Недоумяваше защо му е.

Ослак кимна към превръзката върху другата ръка на Торак и направи гримаса.

— Май шансовете са против теб.

„Не съвсем“ — помисли си Торак.

Когато предложи двубоя, той бе имал предвид обикновена борба и може би малко мятане на ножове: двамата с баща му често се бяха упражнявали, но само за развлечение. Сега разбра, че за Гарваните бой означава нещо друго. Зачуди се дали имат специални правила и дали би било проява на слабост, ако попита.

Фин-Кедин разрови огъня и от него се разлетяха искри. Момчето го наблюдаваше през потрепващата пелена от нагорещен въздух.

Има само едно правило — рече старейшината, сякаш бе отгатнал мислите му. — Не можеш да използваш огън. Ясно? — Очите му се задържаха върху тези на Торак.

Момчето кимна разсеяно. Да не използва огън бе най-малката от грижите му. Зад Фин-Кедин виждаше как Хорд си слага предпазителя за ръка. Бе свалил елека си и изглеждаше огромен и ужасно силен. Торак реши да не съблича своя елек. Нямаше нужда да подчертава разликата.

Отвърза всичко от колана си и го подреди на купчинка върху тревата. После уви една дължина лико около тялото си, за да прибере косите си. Ръцете му бяха лепкави от пот. Наведе се и ги натърка с прахта от земята.

Някой го докосна по рамото и той стреснато подскочи.

Беше Рен. Държеше в ръка чаша от брезова кора.

Той я пое с благодарност и отпи. За негова изненада течността се оказа сок от бъз: тръпчив и освежителен.

Рен забеляза изненадата му и вдигна рамене.

— Хорд също пи. Така е честно. — Тя посочи към едно ведро край огъня. — Там има вода, ако ти се допие.

Торак й върна чашата.

— Не мисля, че ще продължи толкова дълго.

Тя се поколеба.

— Кой знае…

Изведнъж стана тихо. Хората от племето образуваха кръг близо до огъня около мястото, където щяха да се бият Торак и Хорд. Началото на боя бе дадено. Без излишни ритуали.

Двамата започнаха да се обикалят и да се дебнат един друг.

Въпреки ръста си, Хорд се движеше с грациозността на рис: приклякваше и сменяше ловко положението на пръстите върху ножа и копието. Лицето му бе напрегнато, но върху устните му играеше лека усмивка. Обичаше да е център на вниманието.

Но не и Торак. Сърцето му блъскаше лудо в гърдите. Чуваше смътно виковете на хората, които окуражаваха Хорд. Гласовете им бяха приглушени, сякаш достигаха до него през вода.

Копието на Хорд се насочи към ребрата му и той отскочи тъкмо навреме. Усети как по челото му изби пот.

Опита същия ход, надявайки се да не изглежда като подражание.

— Подражанието няма да ти помогне много — извика Рен.

Лицето на Торак пламна.

Сега двамата с Хорд се движеха по-бързо. На места земята бе лепкава от кръвта на глиганите. Торак се подхлъзна и едва не загуби равновесие.

Беше наясно, че не може да спечели със сила. Трябваше да използва ума си. Бедата бе, че знаеше само два трика, при това не ги умееше много добре.

„Налага се да опиташ“ — каза си дръзко той. Насочи копието си към гърлото на Хорд. Както очакваше, увита с кожа ръка на Хорд се вдигна, за да го предпази от удара. Торак бързо обърна копието си към корема му, но Хорд го парира с лекота и то се плъзна по предпазителя му.

„Този го знае“ — помисли си Торак. С всяко движение на копието ставаше ясно, че противникът му е опитен боец.

Хайде, Хорд — извика един мъж. — Пусни му малко кръв!

— Скоро, скоро! — викна в отговор Хорд и сви подигравателно устни.

Наблюдаващите се изсмяха.

Сега Торак приложи втория си трик. Като се преструваше на съвсем зелен, което не бе трудно, замахна яростно, изкушавайки Хорд да атакува оголената му гръд. Младежът се хвана на въдицата, но преди копието му да го достигне, Торак вдигна защитената си с предпазителя ръка. Върхът на копието потъна в дебелата кожа и почти повали Торак на земята, но следвайки плана си, той успя да завърти рязко ръката си и копието на Хорд се счупи надве. Струпаните наоколо хора ахнаха учудено.

Торак също бе изненадан. Не беше очаквал да се получи.

Хорд се окопити бързо. Хвърли се напред и замахна с ножа към ръката, с която Торак държеше копието си. Момчето извика от болка, щом кремъкът се вряза между палеца и показалеца му. Загуби равновесие и изпусна копието си. Хорд атакува отново. Торак успя да се изтърколи назад и се изправи тъкмо навреме.

Сега и двамата бяха без копия. Щяха да се бият само с ножове.

Торак се скри зад огъня, за да си поеме дъх. Дишаше учестено, а ранената му ръка го болеше. По лицето му се стичаше пот. Съжали горчиво, че не бе свалил елека си като противника си.

— Какво чакаш, Хорд? — извика една жена. — Довърши го!

— Давай, Хорд — изкрещя мъжки глас. — На това ли са те учили в дълбокия лес?

Но не всички насърчаваха младежа. Вече се чуваха окуражителни викове и за Торак, макар според него подкрепата им да бе по-скоро израз на изненада, че е издържал толкова.

Разбираше, че боят не бива да продължава много. Усещаше как силите му намаляват, а и не знаеше повече номера. Хорд вземаше надмощие.

„Съжалявам, приятелю — обърна се мълчаливо към Вълк. — Май няма да успеем да се измъкнем“.

С крайчеца на окото си мерна вълчето високо на дървото. То се извиваше и скимтеше, обвито в парата от дъха си. „Какво става? — питаше. — Защо не дойдеш да ме освободиш?“

Торак отскочи встрани, за да избегне ножа, насочен към гърлото му. „Не се разсейвай! — заповяда си строго. — Забрави за Вълк!“

Но нещо продължаваше да го гризе, нещо за Вълк. Какво беше то?

Той погледна към вълчето, което скимтеше на дървото и от устата му излизаше пара…

„Не можеш да използваш огън“ — беше казал Фин-Кедин.

Внезапно мозъкът на Торак се проясни и той разбра какво трябва да направи. Престори се, че напада, изтегли се встрани и отново застана зад огъня.

— Пак ли се криеш? — присмя му се Хорд.

Торак посочи с глава към ведрото с вода.

Искам да пия. Нали може?

Щом трябва. Хлапешка работа!

Като държеше противника си под око, Торак приклекна и загреба от водата. Направи го бавно, за да заблуди Хорд и да отвлече вниманието му от къкрещия мях за готвене.

Успя. Хорд приближи огъня и се надвеси заплашително над него.

— Ти не искаш ли да пиеш? — попита Торак, както беше приклекнал.

Младежът изсумтя презрително.

Внезапно Торак посегна рязко към меха за готвене. Заби ножа си в твърдата кожа, преобръщайки меха, и врящата чорба се изсипа върху горещите въглени. Към лицето на Хорд се вдигнаха съскащи облаци пара.

Тълпата ахна изненадано. Торак се възползва от създалата се възможност и заби ножа си в китката на противника си. Заслепен, Хорд извика от болка и изпусна своя нож. Торак го изрита встрани и като се хвърли върху младежа, го повали на земята.

Докато Хорд лежеше, останал без дъх, Торак седна на гърдите му и притисна ръцете му с колене. За миг му причерня и изпита неистово желание да убива. Сграбчи червеникавата коса на Хорд и блъсна главата му в земята.

После усети как нечии силни ръце го отделиха от противника му.

— Всичко свърши — чу гласа на Фин-Кедин.

Торак се заизвива в ръцете му. Хорд скочи на крака и затърси ножа си. Задъхани, двамата се изгледаха кръвнишки.

— Казах, че свърши — отсече Фин-Кедин.

Сред тълпата се надигна ропот. Според присъстващите боят не бе приключил.

— Той го измами! Използва огън!

— Не, спечели съвсем честно!

— Кой го казва? Трябва да се бият отново!

Ала нито Торак, нито Хорд имаха желание за това.

— Момчето спечели — обяви Фин-Кедин и отпусна хватката върху Торак.

Торак разкърши тяло и избърса потта от лицето си, а Хорд прибра ножа си в канията. Личеше, че е бесен, но бе невъзможно да се каже дали се сърдеше на Торак или на себе си. Дирати постави ръка на рамото му, но той я отблъсна раздразнено и като си запробива път сред тълпата, изчезна в един от заслоните.

Сега, когато вече не жадуваше кръв, Торак усети, че му се гади и се разтрепера. Пъхна ножа в канията и докато се оглеждаше за нещата си, видя, че Фин-Кедин го наблюдава.

— Ти наруши правилото — каза спокойно старейшината на Гарваните. — Използва огън.

— Не съм — отрече Торак. Звучеше по-уверено, отколкото се чувстваше. — Използвах пара.

— Жалко, че не използва вода вместо чорба — каза Фин-Кедин. — Похаби хубавата храна.

Торак не отговори нищо.

Старейшината продължаваше да го изучава и за миг в сините му очи проблесна усмивка.

Ослак си проби път през тълпата и дойде при тях — държеше в ръце торбата с Вълк.

— Ето ти вълчето! — избоботи той и хвърли торбата към Торак с такава сила, че момчето се олюля.

Вълк се изсули от нея, близна Торак по брадичката и започна да му се оплаква колко ужасно се е чувствал. Момчето искаше да му каже нещо успокояващо, но се спря навреме — би било глупаво да се издава точно сега.

— Законът си е закон — каза Фин-Кедин кратко. — Ти спечели. Свободен си да си вървиш.

— Не! — обади се звънлив момичешки глас и всички се обърнаха в посоката, от която дойде. Беше Рен. — Не можеш да го пуснеш да си върви! — извика тя и се втурна към тях.

— Току-що го направи — озъби се Торак. — Чу какво каза. Аз съм свободен.

Рен се обърна към чичо си:

— Не бива да го пускаме. Това е много важно. Той може да е… — Тя дръпна Фин-Кедин настрани и зашепни настоятелно.

Торак не разбираше какво казва, но за негова почуда хората от племето също се заслушаха в думите й. Шамниката се намръщи и кимна одобрително. Дори Хорд се появи от заслона и щом чу какво говорят, хвърли на Торак особен, недоверчив поглед.

Старейшината се взря замислено в Рен.

— Сигурна ли си?

— Не знам — отвърна тя. — Може да е. А може и да не е. Нужно ни е време, за да разберем.

Фин-Кедин поглади брадата си.

— Защо мислиш, че…

— Заради начина, по който победи Хорд. А и намерих това сред нещата му. — Тя протегна длан и Торак видя малката си кокалена свирка. — За какво я използваш? — попита го тя.

С нея призовавам вълчето — отвърна момчето.

Тя я наду и Вълк се заизвива в ръцете му. Сред тълпата премина неспокоен шепот. Рен и Фин-Кедин се спогледаха.

Не издава никакъв звук — каза тя недоумяващо.

Торак не отговори. Изведнъж осъзна, че очите й не са светлосини като на брат й, а черни: черни като торфено блато. Зачуди се дали и тя не е шаманка.

Момичето се обърна към старейшината.

— Не можем да го пуснем, докато не се уверим.

— Права е — подкрепи я шаманката. — Знаеш какво е казано толкова добре, колкото и аз. Всички го знаят.

— Какво е казано? — попита неразбиращо Торак. — Фин-Кедин, ние имахме споразумение! Разбрахме се, че ако спечеля двубоя, ще ни оставите да си вървим с Вълк!

— Не — отвърна старейшината. — Разбрахме се, че ще живееш. И така ще бъде. Поне засега. Ослак, вържи му ръцете.

— Не! — извика отчаяно Торак.

Рен вирна брадичка.

— Ти каза, че баща ти е бил убит от мечка. Ние знаем каква е тази мечка. Някои от нас дори са я виждали.

Застаналият до нея Хорд потрепери и загриза нокътя на палеца си.

— Появи се преди около месец — продължи тихо момичето. — Легна като тъмна сянка над Гората. Убиваше безпричинно дори другите ловци. Вълци. Един рис. Беше сякаш… сякаш търсеше нещо. — Тя замълча. — И изведнъж преди тринайсет дни изчезна. Един бегач от Глигановия клан я проследи на юг. Мислехме, че си е отишла и благодарихме на закрилника на клана. — Рен преглътна. — Но ето че пак е тук. Вчера нашите следотърсачи се върнаха от запад. Намерили са много убити животни… чак до Морето. От Китовия клан им казали, че преди три дни нападнала дете.

Торак облиза устни.

— Какво общо има това с мен?

— В нашия клан съществува Предсказание — продължи момичето, сякаш не го чу. — Сянка ще нападне Гората. Никой няма да може да се пребори с нея — Рен млъкна и се намръщи.

Шаманката продължи думите й: После ще дойде Слушателя. Той ще се бие с въздух и ще говори с тишина.

Погледът й се насочи към свирката в ръката на Рен.

Всички мълчаха и гледаха Торак.

— Аз не съм вашият Слушател — рече той накрая.

— Според нас е възможно да си — отвърна шаманката.

Торак си помисли за Предсказанието. Слушателя се бие с въздух… Току-що бе направил точно това: използвал бе пара.

— Какво се случва с него — попита той плахо. — Какво се случва със Слушателя в Предсказанието? — Но изпита ужасното чувство, че вече знае.

Тишината на поляната стана още по-напрегната. Момчето премести поглед от изплашените лица наоколо към ножа от кремък върху колана на Ослак. Погледна проблясващото тяло на окачения на дървото глиган; тъмната му кръв, която се отцеждаше в коженото ведро отдолу. Усети очите на Фин-Кедин върху себе си и се обърна да посрещне изгарящия му син поглед.

Старейшината довърши Предсказанието:

— Слушателя дава кръвта от сърцето си на Планината. И Сянката бива победена.

Кръвта от сърцето му.

Под дървото кръвта капеше тихо във ведрото.

Кап-кап-кап.