Вълчият брат

Двадесета глава

Като стискаше здраво колчана на Торак, Рен се втурна към края на пътеката, но се спъна в корените на едно дърво и разсипа стрелите в калта. Паниката я сграбчи за гърлото й. Какво да прави? Какво да прави?

Само преди миг беше крачила неспокойно нагоре-надолу и бе гледала как ято зеленики късат сочните розови плодове на тиса. Вълк дърпаше каишката и ръмжеше, сякаш искаше да й каже нещо. Торак би го разбрал, но тя само се дразнеше.

Изведнъж зелениките отлетяха с уплашено цвърчене и тя погледна надолу по склона. Мъглата се беше разкъсала и видимостта бе добра: забеляза поток, който минаваше покрай смърчова горичка, а също и голям черен камък, полегнал край нея. Внезапно камъкът се раздвижи.

Замръзнало от ужас, момичето гледаше как мечката се изправя на задните си крака и се извисява над смърча. Душеше въздуха и огромната й глава се полюшваше. Щом улови миризмата му, отново застана на четири крака.

Тъкмо в този момент Рен се беше втурнала към пещерата и бе извикала предупредително, но в отговор чу само ехото на собствените си думи.

Мъглата се спусна отново и тя затърси пипнешком стрелите, като си представяше как мечката се катери към нея по склона. Знаеше колко бързо могат да се движат мечките: щеше да е тук съвсем скоро.

Скалата над нея беше много стръмна и нямаше да успее да я изкачи, а и не можеше да изостави вълчето. Оставаше пещерата, но всяка нейна клетка крещеше да не влиза вътре. Щяха да бъдат уловени като зайци в капан и никога нямаше да успеят да се измъкнат.

Вълк задърпа отчаяно каишката и я изтръгна от обзелата я паника. Теглеше я към пещерата — изведнъж тя осъзна, че е прав. Торак беше вътре. Щяха да се борят заедно.

Рен скочи вътре и задърпа след себе си раниците и спалните чували. Тъмнината я ослепи. Не виждаше нищо и си удари главата в каменната стена.

След задъхано лутане установи, че пещерата рязко се стеснява. Вълк вече беше минал през теснината и ги теглеше след себе си. Тя започна да се движи бързо-бързо на една страна, после застана на четири крака и се пресегна през теснината, за да вземе нещата.

Докато вкарваше вътре раниците, лъковете и колчана, се изпълни със слаба надежда. Може би пролуката ще се окаже твърде тясна за мечката? Може би ще успеят да се спасят…

Силата, с която мехът бе изтръгнат от ръката й, я запрати към стената и едва не изкълчи рамото й. Тя запълзя замаяно навътре в пещерата, сви се в една кухина и дръпна Вълк при себе си.

Мечката не би могла да дойде толкова бързо, помисли си онемяла.

В пещерата отекна мощен рев. Кожата й настръхна.

„Не може да мине през пролуката — каза си тя. — Успокой се. Успокой се!“

От вътрешността на пещерата долетя вик:

— Рен!

Дали Торак викаше за помощ, или идваше да й помогне? Не можеше да каже. Не можеше да извика. Не можеше да направи нищо, освен да се крие с Вълк в кухината, макар да знаеше, че е твърде близо до пролуката — само на две крачки от нея. Някаква сила я задържаше на мястото й. Не беше способна да откъсне поглед от тази тънка ивица светлина.

Изведнъж светлината изчезна.

Знаейки, че това е най-лошото, което може да направи, Рен се наведе напред и надзърна през пролуката. Кръвта забушува в главата й. Мярна тъмна козина, потрепваща от невидим вятър; светкавично движение на дълги жестоки нокти, покрити с блестяща черна кръв.

Пещерата се разтърси от силен рев. Момичето запуши уши с юмруци, но ревът продължаваше да кънти в главата му и то помисли, че тя ще се пръсне…

Тишина: също толкова кошмарна колкото и ревът. Рен свали юмруци от ушите си и се ослуша. Чуваше се само дишането на Вълк. Нищо повече.

Бавно, ужасена от това, което правеше, тя запълзя към процепа, теглейки дърпащото се вълче със себе си.

Отново видя дневната светлина. Сивата скала. Тиса с разпилени под него семена. Нямаше следа от мечката.

Разтърсващ рев: толкова близо, че тя чу влажното изтракване на челюстите и усети смрадта на звяра. После светлината изчезна и в нея се впи едно око. По-черно от базалт, но пламтящо като огън — теглеше я непреодолимо, искаше я.

Тя понечи да излезе през пролуката.

Вълк я дръпна рязко, изваждайки я от смъртоносния унес. Рен се сви назад, тъкмо когато хищните нокти се забиха в земята, където бе коленичила преди малко.

Мечката изрева отново. Тя пак се сгуши в кухината. После чу нови звуци: шум от откъртваща се скала, стенанията на умиращо дърво. В яростта си мечката се опитваше да разруши входа на пещерата. Беше изтръгнала тиса и го беше натрошила.

Рен се притисна още по-силно към каменната стена и се разрида.

Изведнъж стената се раздвижи под рамото й. Тя се отдръпна с вик.

Чуваше как от другата страна някой троши камъка и пръстта лети във всички посоки под напора на убийствена сила. Осъзна какво става: скалата, която образуваше тази страна на теснината, не беше, както тя бе помислила, част от самата пещера, а просто камък, стърчащ от земята. Мечката се мъчеше да го изтръгне: копаеше под него, все едно вадеше дървесни мравки от гнездото.

Тялото й плувна в пот. Впери поглед във Вълк.

Изведнъж осъзна, че той вече не е малко вълче. Беше навел глава и гледаше втренчено в нещо отвъд пролуката. Черните му бърни бяха обърнати и оголваха хищни бели зъби.

Нещо в нея се стегна.

— Ние не сме дървесни мравки — прошепна тя. Произнасянето на думите й вдъхна кураж.

Развърза каишката, за да освободи Вълк: може би той щеше да успее да избяга, дори ако тя и Торак не успееха. После заопипва наоколо за лъка си. Щом докосна хладното, гладко тисово дърво, усети прилив на сили. Изправи се на крака.

„Съсредоточи се върху мишената! — каза си, припомняйки си многото уроци, които Фин-Кедин й беше давал. — Това е най-важното нещо. Трябва да се съсредоточиш толкова силно, че да прогориш дупка в мишената… И не напрягай опънатата си ръка, отпусни се. Силата идва от гърба ти, не от ръката…“

— Четиринадесет стрели — преброи ги тя. — Все ще успея да вкарам няколко в нея, преди да ме докопа.

Измъкна се от кухината и зае позиция за стрелба.

Торак се мъчеше да отблъсне нахвърлилите се отгоре му Пазачи.

Нокти се впиваха в лицето и косата му. Смърдящи криле запушваха устата и носа му. Най-после успя да надене ръкавицата на Рен и посегна към каменния зъб. Беше по-тежък, отколкото очакваше. Смъкна ръкавицата с камъка в нея и я пъхна под кожуха си.

— Рен! — провикна се силно. Викът му бе задушен от кожести криле.

Помъчи се да си проправи път през вонята, но без светлината на факлата не можеше да види дори ръцете пред лицето си.

Далеч отгоре до него стигна ужасеният вой на Вълк: „Къде си? Опасност! Опасност!“

Той се насочи към звука, а през това време Пазачите продължаваха да кръжат около него и да го повалят в шията.

Започна да си представя ужасни неща: Вълк и Рен лежат мъртви — също като баща му. Защо ги бе оставил горе, където беше „безопасно“, когато всъщност истинската опасност се спотайваше именно там?

Побеснял, Торак изтегли ножа от канията и го размаха към Пазачите. Те се отдръпнаха малко, за да се предпазят от острието.

Ха, изплашихте се, а? — извика той. — Ето ви още от това! — Отново замахна с ножа и те отново се отдалечиха — тъмен облак, кръжащ на безопасно разстояние от него. Дръжката в ръката му се затопли. Продължи да гази смело в тинята.

Най-после ходилата му стъпиха на твърда скала. Беше стигнал до тунела.

— Идвам! — извика и забърза нагоре към изхода.

Пещерата се разтърси от силен рев и той се свлече на колене. Пазачите се вдигнаха в облак и изчезнаха.

Ехото заглъхна, но настъпилата тишина беше по-лоша. Торак усети твърда скала под коленете си; каменният зъб пулсираше под кожуха му. Изправи се с усилие и се втурна нагоре по тунела. Беше стръмен — много стръмен. Защо отгоре не се чуваше нищо? Какво ставаше там?

Продължи да се катери. Коленете го заболяха и гърлото му пресъхна. Най-накрая излезе от последния завой и слънчевата светлина го заслепи.

Входът на пещерата беше на пет крачки от него и му се стори по-широк отпреди. Пролуката, през която се бе промъкнал при слизането си, се бе увеличила и пред нея стоеше Рен — малка, изправена фигурка, невероятно смела: прицелваше се с последната си стрела в надвисналия над нея звяр.

Замаян от злобата на тези обладани от демона очи, Торак се върна за миг при баща си в нощта на нападението.

— Не! — изкрещя той.

Рен пусна стрелата. Мечката я отклони с едно перване на лапата. Но тъкмо когато се канеше да нападне плячката си, Вълк изскочи от сенките, обаче се хвърли към Рен, а не към мечката. С едно-единствено движение на мощните си челюсти откъсна торбичката от гарванова кожа от колана й, повали я на земята далеч от обсега на мечката и излетя от пещерата. Мечката побесня и заора земята на косъм разстояние от място то, където се бе намирало вълчето.

— Вълк! — извика Торак и се втурна напред.

С торбичката в уста, Вълк изчезна в мъглата. Мечката се извъртя с ужасяваща пъргавина и се понесе след него.

— Вълк! — отново извика момчето.

Мъглата ги погълна и на него му се стори, че празният склон му се присмива. Мечката беше изчезнала. Вълк — също.