Вълчият брат

Двадесет и първа глава

— Къде си? — проехтя отчаяният вой на Торак.

— Къде си? — отвърнаха хълмовете наоколо. Старата болка в гърдите се обади отново. Първо баща му, а сега и Вълк. Не и Вълк…

Рен примигваше невиждащо на входа на пещерата. — Защо го отвърза от каишката? — сърдито попита той.

Тя се олюля.

— Налагаше се. Трябваше да го освободя.

Торак започна да се оглежда наоколо с натежало сърце. — Какво търсиш? — попита Рен.

— Раницата си. Отивам да намеря Вълк.

— Недей, скоро ще се стъмни!

— Значи да стоим тук и да чакаме!

— Не! Ще съберем оръжията си, ще построим заслон и ще стъкнем огън. После ще чакаме. Ще чакаме Вълк да ни намери.

Торак понечи да отвърне, но се спря навреме. Едва сега забеляза, че Рен трепери. Имаше кървяща драскотина на бузата и синина колкото гълъбово яйце на едното око.

Обзе го срам. Тя се беше изправила срещу мечката. Дори бе имала смелостта да стреля в нея. А той й се бе развикал.

— Съжалявам — каза тихо. — Не исках… Права си. Не мога да го търся в Тъмното.

Рен се отпусна тежко върху един камък.

— Нямах представа какво ще е — промълви тя. — Никога не съм мислила, че ще бъде толкова… — Момичето запуши устата си с ръце.

Торак вдигна една стрела от земята. Беше счупена на две.

— Улучи ли я? — попита той.

— Не знам. И без това стрелите не могат да я повалят. — Рен поклати глава. — Уж искаше да убие мен, а после се втурна след Вълк. Защо?

Момчето захвърли счупената стрела.

— Има ли значение?

— Може би. — Тя го погледна. — Успя ли да вземеш каменния зъб?

Почти беше забравил за него. Докато пъхаше ръка в кожуха си, за да извади ръкавицата, му се прииска да го няма. Заради Нануак Вълк можеше да умре. Повече нямаше да го буди сутрин с близане, нямаше да лудуват заедно и да си играят на криеница… Торак захапа кокалчето на ръката си, за да се пребори със страха. Не можеше да загуби Вълк.

Рен взе ръкавицата и я заобръща между пръстите си.

— Имаме втората част на Нануак — рече тя замислено, — но загубихме първата. Защо Вълк я взе?

Торак излезе с усилие от унеса си. Нещо проблесна в паметта му.

— Помниш ли, когато намерих речните очи? — попита той. — Сякаш Вълк можеше да ги чуе… или да ги усети по някакъв начин.

Рен се намръщи.

— Искаш да кажеш, че… мечката също може?

— „Всички тези светещи, светещи души“ — промърмори той. — Това каза Скиталеца. Демоните мразят живите, мразят светещите им души.

— А щом душите на обикновените хора са толкова ярки — продължи думите му Рен, като стана и закрачи възбудено, — значи Нануак ще е направо ослепителен!

— Затова те е нападнала, защото речните очи бяха у теб…

— И затова Вълк грабна торбичката. Защото е знаел. Защото… — Тя спря да крачи и впери поглед в момчето, защото е искал да примами мечката и да я отдалечи от нас. О, Торак, той ни спаси живота!

Торак отиде до ръба на пътеката. Мъглата най-сетне се бе вдигнала и под него се ширна Гората. Простираше се далеч на запад. Какъв шанс имаше Вълк да се справи в този необятен свят, сам срещу мечката?

— Вълците са по-умни от мечките — каза Рен.

— Той е още много малък, Рен. Няма и четири луни.

— Но не забравяй, че е твоят водач. Ако някой може да намери пътя, това е той.

Вълк тичаше между буковете, вятърът свиреше в опашката му, а челюстите му стискаха здраво светещата, пееща гарванова кожа.

В далечината чу самотния протяжен вой на Прав-без-опашка.

Вълчето закопня да му отвърне, но не можеше. Вятърът носеше миризмата на демона към него. То усещаше яростта и страховития глад на чудовището; чуваше неуморния му дъх. Но най-силна от всичко бе омразата му: омраза към него и към онова, което носеше.

Ала Вълк знаеше — и това го изпълваше с дива, ликуваща радост, — че мечката никога няма да го хване. Демонът бе бърз, ала той беше по-бърз.

Вече не беше малкото вълче, което трябваше да чака клетия, бавен Прав-без-опашка да го настигне. Той бе вълк — провираше се ловко между дърветата с характерния за вълците бърз бяг, който можеше да продължава вечно. Наслаждаваше се на силата на краката и на гърба си; на гъвкавостта, която му позволяваше да се обърне с пълна скорост само на една лапа. О, не, демонът никога нямаше да го хване!

Вълк спря да пие вода от едно малко, шумно Мокро и пусна гарвановата кожа за миг. После отново я грабна и продължи с умерен бяг към Големия бял студ, който беше подушвал само в сънищата си.

Пресен мирис отклони мислите му: навлизаше във владенията на глутница непознати вълци. На всеки няколко крачки минаваше покрай маркировката им. Трябваше да внимава. Ако го усетеха, можеше да го нападнат. Когато изпита нужда да разлее мириса си, изчака да стигне до друго малко Мокро, за да го излее в него, вместо върху някое дърво. Мирисът му щеше да се отмие и нито непознатите вълци, нито демонът щяха да го надушат.

Тъмното дойде. Вълк обичаше Тъмното. В него миризмите и звуците бяха по-остри, но той виждаше почти толкова добре, колкото и в Светлото.

В далечината непознатата глутница започна вечерното си виене. Това натъжи Вълк. Той си спомни колко щастливо виеше неговата глутница, колко весело се поздравяваха един друг, щом станеха от сън. Спомни си душенето, близането и взаимното втриване на миризми, усмивките и играта, в която взаимно се окуражаваха да усвояват ловни умения.

Докато мислеше за глутницата си, изведнъж почувства умора. Земята под лапите му сякаш стана по-твърда. Усещаше как болката пронизва краката му. Започна да се движи по-трудно.

Страхът го сграбчи за гърлото. Не можеше да тича вечно. Всъщност не можеше да продължи още дълго така. Беше далеч от Прав-без-опашка и минаваше през владенията на непозната глутница. А демонът го следваше безмилостно по петите в Тъмното.

Торак прехвърли каквото беше останало от екипировката им под заслона от тисови клони; после подритна нервно огъня и във въздуха се разлетяха искри. Това чакане беше ужасно. Не бе спирал да вие, откакто се здрачи. Знаеше, че рискува да привлече мечката, но Вълк беше по-важен. Къде бе той сега?

Нощта беше студена и звездна и дори без да поглежда нагоре, момчето усещаше как Червеното око на Великия зубър се е втренчило злорадо в него. Наслаждаваше се на неволите му.

Рен изникна от тъмнината. Ръцете й бяха пълни с листа и кора.

— Много се забави — посрещна я грубо Торак.

— Търсех подходящите неща. Някакъв знак от Вълк?

Той поклати глава.

Тя коленичи до огъня и подреди товара си на земята.

— Докато бях в Гората, чух да свири рог. От брезова кора.

Торак се ужаси.

— Какво? Къде?

Рен кимна на запад.

— Много далеч оттук.

— Да не би да е бил… Фин-Кедин?

Тя отново кимна.

Торак стисна клепачи.

— Мислех, че се е отказал.

— Той не се отказва — отвърна Рен. В гласа й прозвуча гордост и това го подразни.

— Нали не си забравила, че Фин-Кедин иска да ме убие? Слушателя дава кръвта от сърцето си на Планината?

Тя не му остана длъжна:

— Разбира се, че не съм забравила! Но се безпокоя за тях! Щом мечката не е тук, значи е там долу, при тях. Иначе защо Фин-Кедин ще надува рога?

Торак се почувства зле. Рен се тревожеше, той също. Караниците нямаше да им помогнат.

Развърза от колана си малката кокалена свирка, която бе издялкал, когато за първи път намери Вълк.

— Вземи. — Протегна я към нея. — Опитай и ти да го извикаш.

Тя го погледна изненадано.

— Благодаря.

Настъпи мълчание. Торак я попита защо са й билките.

— За каменния зъб. Трябва да измислим начин да го скрием от мечката. Ако не го сторим, тя ще ни проследи.

„Както следи Вълк“ — помисли си Торак. Болката в гърдите му се усили.

— Щом листата от калина и торбичката не могат да скрият речните очи, защо мислиш, че кората и пелинът ще свършат по-добра работа? — попита той.

— Защото ще ги използвам да приготвя нещо по-силно. — Тя прехапа долната си устна. — Опитвам се да си спомня точно какво прави Саен. Тя много иска да ме научи на нейните магии, но аз предпочитам да ловувам. Да я бях слушала по-внимателно!

— Радвам се, че можеш да направиш нещо — измърмори Торак.

— Да, но ако сбъркам?

Той не отговори. Усещаше как Червеното око над него му се присмива. Дори Вълк да успееше да намери обратния път, щеше да доведе след себе си и привлечената от речните очи мечка. Единственият начин, да се отърве от нея, бе да загуби очите — и тогава нямаше да могат да унищожат демона.

Все трябваше да има някакъв изход, но в момента Торак не го виждаше.

Вълк се уморяваше все повече. Демонът вече бе изостанал много и не можеше да подуши гарвановата кожа, но продължаваше да го следва по миризмата и щеше да го настигне. Щом накрая започнеше да се движи по-бавно, за което лапите му копнееха, мечката щеше да го хване.

Вълците от непознатата глутница вече отдавна не виеха. Бяха поели на лов далеч в Планините. Воят им му липсваше. Почувства се съвсем изоставен.

Вятърът се обърна и той долови нов мирис. Северен елен. Вълк никога не беше нападал елен, но познаваше миризмата добре, защото майка му често носеше клоните, които растяха от главите на елените, заедно с висящите по тях късове кожа — вкусни и лесни за дъвчене. Щом подуши стадото в съседната долина, той усети прилив на сили и се изпълни с надежда. Ако успееше да стигне до тях…

Докато се изкачваше по склона, тропотът от копита ставаше все по-силен. Внезапно едрата плячка изникна пред него. Галопираше с високо вдигнати, украсени с клони, глави и с широк разкрач на краката, завършващи с тежки копита. Елените се стичаха между буковете като неудържимо Мокро.

Вълк се извъртя на една лапа и скочи сред тях. Те се извисяваха над него и го опиваха с мускусната си миризма. Едър мъжкар го заплаши с рогата си и вълчето побърза да се дръпне. Една женска му изпръхтя да стои далеч от малкото й и Вълк се мушна под нея, за да се спаси от твърдите й копита. Скоро животните усетиха, че самотният ловец не ги застрашава и забравиха за него. Той побягна заедно с тях през долината: миризмата на стадото погълна неговата.

Напуснаха буковата гора и потънаха в смърчова. Скалите станаха по-големи, а дърветата по-малки; после дърветата изчезнаха и стадото се понесе по едно равно, каменисто място, каквото той не беше виждал досега.

По миризмата, носена от вятъра, Вълк разбра, че каменистото място се простира на много скокове в Тъмното и че отвъд него се намира Големият бял студ. Какво беше той? Вълк не знаеше. Но някъде отвъд лежеше нещото, което го беше призовало от първата му бърлога и го теглеше към себе си…

Далеч зад него демонът изрева сърдито. Беше изгубил мириса му! Зарадван, Вълк подхвърли гарвановата кожа във въздуха и я улови с потракване на челюстите.

След малко до ушите му достигна друг звук. Много слаб, но не можеше да го сбърка — бе високият, равен вой, който издаваше Прав-без-опашка, когато поставяше птичата кост в муцуната си!

Последва друг, още по-любим звук: самият Прав-без-опашка виеше и го зовеше! Най-прекрасният звук в Гората!

Северните елени продължиха своя бяг, но Вълк знаеше, че трябва да се върне и отново да поеме към Гората. Още не беше време да стигне до Големия бял студ и онова, което се простираше отвъд него. Трябваше да се върне и да доведе Прав-без-опашка.