Вълчият брат

Дванадесета глава

Торак се запромъква през гъстия върбалак към Реката. Студеният въздух изгаряше гърлото му, а камъните се врязваха в босите му крака, но той почти не усещаше болка.

Благодарение на Вълк се беше измъкнал от лагера незабелязано, но скоро щяха да открият липсата му. До ушите му достигна дълбок, отекващ звук. Роговете от брезова кора свиреха тревога. Чу виковете на мъжете и лая на кучетата. Гарваните бяха хукнали подире му.

Къпиновите храсти край речния бряг закачаха панталоните му и той нагази в едно място с високи тръстики. Потъна до колене в леденостудената черна кал и запуши уста с ръка, за да не го издаде излизащия като облаче пара дъх.

За щастие се движеше по посока на вятъра, но се потеше обилно и все още стискаше връвта от сурова кожа, която бе срязал; кучетата лесно щяха да надушат миризмата й. Не знаеше дали да я хвърли, или да я задържи за всеки случай.

Чувстваше се ужасно объркан — сякаш в главата му бучеше сърдита река. Нямаше мокасини, раница и оръжия, и нищо, с което да си направи други. Разполагаше само с познанията и уменията си. Добре, ще избяга, а после какво?

Внезапно сред ехтенето на роговете се открои вълчи вой. „Къде си?“

Щом го чу, съмненията му се изпариха. Не можеше да изостави Вълк. Трябваше да го спаси.

Закопня да му отговори: „Не се страхувай. Не съм те забравил“, но естествено беше невъзможно.

Краката му започнаха да замръзват. Трябваше да излезе от Реката или скоро щеше да се вкочани. Налагаше се да мисли бързо.

Гарваните щяха да очакват, че ще поеме на север, защото, когато го заловиха, им беше казал, че отива в тази посока; затова реши да направи тъкмо обратното поне за известно време, — а после да се върне в лагера и да намери начин да се добере до Вълк. Надяваше се, че ще успее да заблуди преследвачите си да продължат на север.

Надолу по течението изпука клон.

Торак се обърна рязко.

Тих плясък. Приглушена ругатня.

Той надникна през тръстиките.

На около петдесет крачки надолу по течението двама мъже се прокрадваха по брега към тръстиките. Движеха се внимателно, наострили уши. Единият държеше огромен лък, с опряна на тетивата стрела; другият стискаше метателна брадвичка от базалт.

Беше грешка да се скрие сред тръстиките. Ако останеше на мястото си, щяха да го открият; ако се опиташе да плува по Реката, щяха да го видят и да го пронижат като щука. Трябваше да се върне обратно и да потърси убежище в Гората.

Започна да се катери по брега колкото може по-безшумно. Той беше обрасъл с върби и предлагаше добра защита, но бе много стръмен. Червената пръст под краката на Торак се зарони. Ако сега се подхлъзнеше и паднеше в Реката, щяха да чуят плясъка.

Докато пълзеше нагоре, към водата се затъркаляха малки камъчета. За щастие ехтящите рогове от брезова кора заглушиха шума от падането им и мъжете не ги чуха.

Когато стигна Гората, беше се задъхал. Сега трябваше да поеме на север. Небето бе покрито с облаци и той не можеше да определи пътя по слънцето, но знаеше, че Реката тече на запад и ако я остави зад себе си, значи ще се движи на север.

Навлезе в гъст шубрак от трепетлика и бук, като нарочно влачеше суровата кожа подире си, за да остави добра следа.

Изведнъж зад гърба му се разнесе яростен лай — чуваше се ужасяващо близо. Бе започнал да влачи кожата прекадено рано. Кучетата веднага бяха надушили миризмата.

Обзет от паника, той се покатери на най-близкото дърво — разклонена трепетлика. Тъкмо бе успял да навие кожата на кълбо и да я метне колкото може по-далече към Реката, когато от къпините изскочи огромно червено куче.

Задуши неуверено под дървото на Торак, а от устата му се стичаше гъста слюнка. Скоро усети миризмата на суровата кожа и се втурна след нея.

— Насам! — чу се вик надолу по течението. — Едно от кучетата е надушило следа!

Под трепетликата на Торак се появиха трима запъхтени от преследването мъже. Той се прилепи към ствола на дървото. Ако някой от тях погледнеше нагоре…

Те продължиха да тичат и скоро се скриха от погледа му. Малко по-късно момчето чу слаби плясъци — Сигурно претърсваха тръстиките.

Почака известно време, ослушвайки се за нов шум, и скочи на земята.

Затича на север през трепетликите, като се отдалечаваше все повече от Реката. После изведнъж спря. Беше време да завие на изток и да се насочи към лагера, но първо трябваше да намери начин да отклони кучетата от дирите си.

Отчаяно се огледа наоколо за нещо, което да скрие миризмата му. Еленови изпражнения? Нямаше да свършат работа: кучетата щяха да продължат да го преследват. Листа от бял равнец? Може би. Силната им пикантна миризма щеше да прикрие миризмата на потта му.

В основата на един бук зърна купчинка изпражнения от росомаха: изпръхнали, пълни с косми и толкова вонящи, че очите му се насълзиха. Още по-добре. Запушвайки носа си, за да издържи на миризмата, той намаза краката, пищялите и ръцете си. На ръст росомахите бяха големи колкото язовци, но се биеха с всичко, което се изпречеше на пътя им, и обикновено побеждаваха. Кучетата едва ли щяха да рискуват да се изправят срещу тях.

Внезапно роговете замлъкнаха.

Тишината му подейства потискащо. Изведнъж осъзна ужасено, че виенето на Вълк също не се чува. Добре ли беше? Сигурно… Гарваните едва ли щяха да посмеят да му посегнат.

Торак си запробива път през шубраците към лагера. Земята стана неравна, а Реката се заспуска бързо между обраслите с хлъзгав мъх камъни.

Пред себе си видя пушек, който се виеше към покритото със сиви облаци небе. Беше наближил лагера. Наостри уши, за да разбере дали го преследват, но бученето на Реката му пречеше. Всеки момент очакваше да чуе свистенето на стрела, да почувства как острието й се забива между плешките му.

Не се случи нищо подобно. Може би се бяха хванали на номера му и сега го търсеха на север.

Между дърветата пред него се очерта нещо голямо и обло. Той се досети какво може да е, но се надяваше да греши.

Могилата приличаше на огромна приклекнала жаба. Беше една глава по-висока от Торак, обрасла с мъх и боровинкови храсти. Зад нея имаше две по-малки могили, а около тях бяха избуяли тисови дървета и храсти от бодлива зеленика.

Момчето спря несигурно — чудеше се какво да предприеме. Веднъж двамата с баща му се бяха натъкнали на подобни могили. Това сигурно беше костницата на Гарвановия клан: мястото, където полагаха останките на умрелите.

Пътят му към лагера — към Вълк — минаваше през землището на костницата. Щеше ли да събере смелост да го прекоси? Той не беше от Гарвановия клан. Не можеше да нахлуе в костницата на чужд клан, без да разсърди неговите предци…

Между могилите се стелеше лека мъгла. Бледите призрачни стъбла на бучиниша се поклащаха над главата му, а моравите стръкове на умиращата върбовка се спускаха като изсъхнали пръсти към земята. Наоколо се издигаха тъмни дървета, заслушани в шумовете на Гората: дървета, които оставаха зелени през цялата зима, които никога не спяха. На клоните на най-високия тис бяха кацнали три гарвана и го наблюдаваха. Кой ли от тях беше закрилникът на клана?

Зад него се разнесе кучешки лай.

Озова се в капан. Фин-Кедин беше умен: мяташе мрежата надалеч, а после я свиваше около плячката.

Торак нямаше къде да бяга. Реката беше твърде бърза, за да плува в нея, а покатереше ли се на някое дърво, гарваните щяха да го издадат и той щеше да падне в ръцете на преследвачите си като простреляна катерица. Опиташе ли да се скрие в шубраците, кучетата щяха да го измъкнат оттам като невестулка.

Приготви се да посрещне съдбата си. Нямаше нищо, с което да се защити, дори камък.

Заотстъпва назад — право към най-голямата могила. Идеше му да закрещи: трябваше да избира между живите и мъртвите.

Нещо го сграбчи отзад и го завлече навътре в тъмнината.