Вълчият брат

Седемнадесета глава

На зазоряване Торак се събуди, схванат и с болки по тялото. Обаче вече можеше да движи крайниците си и установи, че няма нищо счупено. Изведнъж се почувства по-добре.

Рен бе коленичила край входа на пещерата и се опитваше да примами Вълк с шепа червени боровинки. Държеше ръката си протегната и беше сбърчила чело от напрежение. Вълчето ту се приближаваше предпазливо, ту рязко се отдръпваше. Най-сетне реши, че може да й се довери и изгълта боровинките. Рен се засмя, когато мустаците му погъделичкаха дланта й.

Тя улови погледа на Торак и спря да се смее, смутена, че я бе видял да се държи приятелски с вълчето — Как си? — попита.

— По-добре.

— Не изглеждаш добре. Трябва да полежиш поне още един ден. — Момичето се изправи на крака. — Аз ще ида да убия нещо. По-добре да пестим сухата храна, за да имаме при нужда.

Торак се надигна с мъка.

— И аз идвам.

— Не бива, ти трябва да лежиш…

— Дрехите ми вече са сухи, а и имам нужда от раздвижване. — Той не й каза истинската причина, а тя беше, че мрази пещерите. Случвало се беше двамата с баща му да лагеруват в пещери, но Торак винаги бързаше да излезе на открито. Не обичаше да спи между каменни стени, далеч от вятъра и Гората. Задушаваше се.

Рен въздъхна.

— Тогава ми обещай, че веднага щом убием нещо, ще се върнеш тук да почиваш.

Торак й обеща.

Обличането бе по-болезнено, отколкото очакваше, и когато свърши, очите му се бяха насълзили. За негово облекчение Рен не забеляза нищо, защото се приготвяше за предстоящия лов. Среса косата си с гребен от ясен, издялан под формата на гарванов нокът, завърза я на конска опашка и я украси с перо от бухал за късмет. След това се натърка с пепел, за да прикрие миризмата си, и смаза лъка си с няколко счукани лешника, като си припяваше: „Дано закрилникът на клана лети над мен и направи лова ми успешен“.

Торак се изненада:

— Ние се приготвяме за лов по същия начин. Само дето казваме: „Дано закрилникът на клана тича редом с мен“ и не смазваме лъковете си всеки път.

Аз винаги го лъскам — поясни Рен. Тя вдигна с обич лъка си и той заблестя на светлината. — Фин-Кедин ми го направи, когато бях на седем, скоро след смъртта на татко. Това е тисово дърво, сушено в продължение на четири лета. Отвън лъкът е направен от беловината2, за да е по-гъвкав, а от вътрешната страна — от сърцевината на тиса, за здравина. Фин-Кедин ми оплете и колчана от ракита и ме остави сама да избера украсата. Ето тази зигзагообразна лента от червена и бяла върба.

Тя замълча и върху лицето й легна сянка:

— Не помня майка си. Татко беше всичко за мен. Когато загина, плаках много. Тогава Фин-Кедин дойде и аз го заудрях с юмруци. Той не помръдна. Просто стоеше там като дъб и ме остави да го бия. Накрая каза: „Той беше мой брат. Сега аз ще се грижа за теб“. Сигурна бях, че ще го направи. — Тя се намръщи и прехапа устни.

Торак знаеше, че й е мъчно за чичо й. Сигурно се тревожеше, че я търси в Гората, в която се разхожда мечката. Засъбира оръжията си, за да й даде време да се успокои. След малко я подкани:

— Хайде, време е да тръгваме.

Тя кимна и преметна колчана през рамо.

Беше слънчева, студена утрин и Гората изглеждаше невероятно красива. Алените калини и златистите брези грееха като огньове сред тъмнозелените смърчове. Боровинковите храсти блестяха, покрити с дантела от безброй заскрежени паяжини. Замръзналият мъх скърцаше под краката им. Няколко свраки ги следваха с препирните си от дърво на дърво. Мечката сигурно бе далеч оттук.

За жалост не се любуваха дълго на красотата на природата. Скоро Вълк стресна ято диви гъски, които се стрелнаха към небето с възмутени крясъци. Птиците летяха право към слънцето и Торак дори не вдигна лъка си — знаеше, че няма да успее да ги улучи. Остана смаян, когато Рен постави стрела на тетивата и се при цели, а после една гъска тупна в мъха.

Той зяпна невярващо.

— Как го направи?

Момичето се изчерви.

— Ами, с повече упражнения.

— Досега не съм виждал толкова точно попадение. Сигурно си най-добрата в клана?

Рен се почувства неловко.

— Или има някой по-добър?

— Хм. Май не. — Все още смутена, тя си запробива път през боровинковите храсти, за да прибере гъската. — Нали помниш какво ми обеща? — Усмивката оголи острите й зъби. — Сега трябва да се върнеш и да си почиваш.

Торак взе гъската. Ако знаеше, че Рен е толкова добър стрелец, никога нямаше да й обещае.

Когато тя се върна в пещерата, си спретнаха истинско угощение. Знаеха, че щом младата кукумявка буха, значи мечката е далече, а според момичето бяха успели да избягат и от Гарваните. Освен това се нуждаеха от топла храна.

Рен уви две малки парчета от гъшето месо в лападови листа и ги остави на закрилниците на клановете им, а през това време Торак премести огъня по-близо до изхода на пещерата, защото не искаше да прекара още една нощ в нея. Напълни меха за готвене на Рен с вода до половината и го окачи над огъня. После, с помощта на една разклонена пръчка, пусна във водата няколко нагорещени до червено камъка, за да я загрее, и добави оскубаната и разчленена гъска. Скоро бъркаше ароматна гозба, подправена с див чесън и големи, месести дървесни гъби.

Изядоха почти всичко. Оставиха малко за по-късно и отопиха сока с корени от глухарче, изпечени на жаравата. След това хапнаха от чудесната каша, която Рен приготви от късни червени боровинки и лешници, а накрая изядоха и няколко жълъда, които изпекоха на огъня и ги обелиха, за да стигнат до малките, вкусни ядки.

Когато свършиха с яденето, Торак се чувстваше така, сякаш вече никога няма да огладнее. Настани се край огъня и се зае да кърпи дупката на панталоните си, направена от Скритите хора. Рен седна наблизо и започна да оправя перата на стрелите си, а Вълк легна между двамата и заблиза мазнината по лапите си, останала от гъшия бут, който побратимът му бе запазил.

Цареше приятна тишина и Торак се изпълни със спокойствие и дори с надежда. Та нали беше намерил първата част на Нануак — това все пак беше нещо.

Изведнъж вълчето скочи и потъна в тъмнината извън отблясъка на огъня. След малко се върна и взе да обикаля пламъците, като ръмжеше слабо.

— Какво има? — прошепна Рен.

Торак също бе скочил на крака и наблюдаваше Вълк. Поклати недоумяващо глава.

— Не мога да разбера. „Миризма на улов. Стар улов. Движи се“. Нещо такова.

Те обърнаха очи към тъмнината.

— Не биваше да палим огън — каза момичето.

— Вече е твърде късно — измърмори Торак.

Вълк спря да ръмжи и вдигна муцуна към небето.

Момчето погледна нагоре — и каквото бе останало от доброто му настроение, тутакси се изпари. На изток, над далечните черни очертания на Високите планини, грееше Червеното око на Великия зубър. Беше невъзможно да го пропусне: кървавочервено, пулсиращо злобно. Торак не можеше да откъсне очи от него. Усещаше огромната му мощ: то изпращаше сила на мечката, но изсмукваше неговата воля и решимост.

— Какъв шанс имаме срещу мечката? Имаме ли изобщо шанс? — попита той отчаяно.

— Не знам — отвърна Рен.

— Как ще намерим останалите две части на Нануак? Най-старото — хапещият камък. Най-студеното — тъмният пламък. Дори не разбирам какво означава това.

Рен не отговори.

Момчето най-сетне откъсна поглед от небето и седна край огъня. Червеното око сякаш продължаваше да го гледа свирепо от жаравата.

Зад него Рен се размърда.

— Торак, виж, това е Първото дърво!

Той вдигна глава.

Окото беше изчезнало. Небето се изпълни с трептяща зелена светлина. Образува се широка бляскава лента, която се заизвива като спирала от безмълвния вятър, после тя изчезна и върху звездите се надиплиха бледозелени вълни. Постепенно Първото дърво изпълни целия небосвод, осветявайки с вълшебния си огън Гората.

Торак го гледаше очарован и усети как се изпълва с нова надежда. Обичаше да наблюдава Първото дърво през студените нощи, когато баща му разказваше историята за Началото. Първото дърво означаваше късмет в лова. Може би щеше да донесе късмет и на него.

— Мисля, че това е добър знак — каза Рен, сякаш бе чула мислите му. — Питам се дали си беше чист късмет, че намери Нануак… Защо падна точно в онази част на Реката, където се намираха очите? Според мен това не е случайно. Смятам, че точно ти трябваше да ги намериш.

Той я погледна въпросително.

— Може би — продължи тя бавно — Нануак е бил поставен на пътя ти, но е трябвало да решиш какво да правиш. Когато си го видял на дъното на Реката, можел си да решиш, че е много опасно да се гмурнеш за него. Но ти не го стори. Рискува живота си, за да вземеш очите. Може би… това е част от изпитанието.

Думите й звучаха разумно и Торак се почувства малко по-добре. Скоро заспа, загледан в меките зелени клони на Първото дърво, а Вълк се измъкна от пещерата, за да свърши нещо, което си беше наумил.

Вълк излезе от бърлогата и пое с едри скокове към скалата, надвиснала над долината, за да подуши по-лесно миризмата: силна миризма като от развалена плячка, много стара плячка — само дето се движеше.

Докато бягаше, усети с радост колко са заякнали лапите му и колко мощни са станали крайниците му. След всяко отминаващо Тъмно се чувстваше все по-уверен. Обичаше да тича на воля и му се искаше побратимът му да е като него. Само че понякога Прав-без-опашка се движеше ужасно бавно.

Щом приближи скалата, вълчето чу рева на Гърмящото мокро и хрупането на заек в близката долина. Над главата си виждаше Блестящото бяло око и многобройните му вълчета. Всичко беше както трябва да бъде. Освен миризмата.

То застана на скалата и вдигна муцуна, за да улови носените от вятъра аромати. Отново я надуши: беше съвсем близо и се приближаваше още. Спусна се бегом в долината и скоро намери странното мърдащо нещо, което миришеше толкова отвратително.

Приближи се, за да го разгледа в Тъмното, като внимаваше да не издаде присъствието си. Изненадано установи, че това изобщо не е стара плячка. Имаше дъх и нокти и се движеше някак тромаво. Ръмжеше едва чуто и от муцуната му се стичаше слюнка.

Вълк не можеше да разбере какво чувства създанието и това го озадачи. Сякаш умът на незнайния миризливец бе разбъркан; разпилян като стари кости. Никога досега не беше долавял подобно нещо.

Гледаше го как се движи по склона към бърлогата, където спяха ловците без опашки. Приближаваше се все повече и повече…

Тъкмо когато вълчето реши да го нападне, съществото смени посоката и се отдалечи. Въпреки обърканите му мисли обаче, Вълк усети, че то ще се върне.