Вълчият брат

Тридесета глава

Пръстите на Торак трепереха толкова силно, че не можеше да извади запушалката от рога с охрата. Защо го бе оставил за последния момент? Вълк вече се разхождаше неспокойно нагоре-надолу пред заслона, Гарваните чакаха да го изпратят, а той още се пипкаше със запушалката…

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Рен от вратата. Лицето й беше бледо, под очите й имаше сенки.

Торак й подаде рога и тя издърпа със зъби черната запушалка от дъбово дърво.

— За какво ти е? — попита, докато му го подаваше обратно.

— За знаците на смъртта — отвърна той, без да я поглежда.

Тя застина.

— Като на мъжа от Ледената река?

Той кимна.

— Но той е знаел, че ще умре. Ти може да оцелееш…

— Не се знае. Не искам да рискувам душите ми да се разделят. Не искам да се превърна в демон.

Рен спря да гали ушите на Вълк.

— Прав си.

Торак погледна към поляната — вече се зазоряваше. През нощта от Планините се бяха спуснали облаци и бяха покрили Гората с дебел сняг. Чудеше се дали това ще му помогне, или ще му попречи.

Изсипа малко червена охра на дланта си и плю върху нея. Но устата му беше много суха и не можа да направи каша.

Рен загреба шепа сняг, стопли го в шепите си и го изсипа върху охрата.

— Благодаря — измърмори той. Колебливо описа кръгове върху петите, гърдите и челото си. Щом нарисува кръга на челото, затвори очи. Последния път бе направил това за баща си.

Вълк се притискаше към него, за да втрие миризмата си в новите му панталони. Сложи лапа върху ръката на Торак. „С теб съм“.

Торак се наведе и опря нос в муцуната му. „Знам“.

— Ето — каза Рен и му подаде торбичката от гарванова кожа. — Сложих още пелин и се посъветвах със Саен. Маскиращата магия трябва да помогне. Мечката няма да усети Нануак.

Торак завърза торбичката за колана си. Знаците на смъртта вече бяха започнали да се втвърдяват върху кожата му.

— По-добре вземи и това. — Рен му подаваше нещо, увито в брезова кора.

— Какво е?

Тя се изненада.

— За каквото ме помоли. Каквото правих почти цяла нощ.

Той се засрами. За малко да забрави. Ако беше тръгнал без него, какво щеше да излезе от плана му?

— Сложила съм вътре и някои пречистващи билки — каза момичето.

— Защо?

— Ами… ако… ако убиеш мечката, ще си нечист. Искам да кажа, тя все пак е мечка, значи друг ловец, дори и отвътре да е демон. Ще трябва да се пречистиш.

Колко типично за Рен, да мисли за всичко. Това му подейства ободряващо — тя вярваше, че има шанс.

Вълк изскимтя нетърпеливо и Торак си пое дълбоко дъх. Време беше.

Щом тръгнаха през поляната, се сети, че рогът му остана в заслона и се втурна обратно да го вземе. Докато излизаше и отваряше с треперещи пръсти торбичката с билки, рогът се изплъзна от ръцете му.

Вдигна го Фин-Кедин.

Старейшината на Гарваните беше с патерици. Загледа се в рога и изведнъж пребледня.

— Това е било на майка ти — каза той.

Торак примигна.

— Откъде знаеш?

Фин-Кедин не отговори. Подаде му го обратно.

— Не го губи никога.

Момчето напъха рога в торбата с билките. Странна заръка, като се имаше предвид закъде се беше запътил. Тъкмо тръгваше, когато Фин-Кедин извика:

— Торак…

— Да?

— Ако оцелееш, при нас има място за теб. Стига да го искаш.

Момчето бе твърде изненадано, за да отговори. Когато дойде на себе си, старейшината на Гарваните вече се отдалечаваше. Както винаги лицето му беше непроницаемо.

Високите планини бяха обрамчени със злато, когато Торак пое през снега към чакащите го Гарвани. Ослак му подаде спалния чувал и меха, а Рен — брадвичката, колчана и лъка. Изненада се, когато Хорд му помогна да си сложи раницата. Беше унил, но изглежда, бе приел, че няма да търси Планината.

Саен направи знака с ръка над Торак, а после и над Вълк.

— Нека закрилникът лети и с двама ви.

— И да тича с вас — обади се Рен, разтягайки устни в бегла усмивка.

Торак й кимна леко. Искаше му се вече да е тръгнал.

Гарваните го наблюдаваха мълчаливо, докато поемаше през снега с Вълк, който го следваше по петите.

Не се обърна да погледне назад.

Гората беше смълчана, но щом Вълк пое водачеството, изглеждаше уверен и спокоен. Торак крачеше зад него и от устата му излизаше пара. Беше много студено, но благодарение на Ведна той не го усещаше. Докато беше спал, тя бе оставила новите му дрехи в заслона. Лек елек от гъша кожа, чиито гръдни пера галеха меко кожата му; кожух с качулка и панталони от топла зимна еленова кожа; ръкавици от заешка кожа на каишка, минаваща през ръкавите; и старите му мокасини, майсторски закърпени с груба еленова кожа и обточени с кожа на белка, както и с ивици акулова кожа, зашити за подметките, за да не се хлъзгат.

Ведна дори беше отпорила кожата на клана му от стария му елек и я беше зашила за кожуха. Лентата от вълча кожа беше износена и мръсна, но много скъпа. Беше я направил баща му.

Вълк сви встрани, за да провери нещо, и Торак тутакси застана нащрек. Стъпки на катерица: малки и прилични на човешка ръка. Торак проследи дирята: катеричката бе подскачала успоредно на покритите със сняг хвойнови храсти, после бе направила няколко дълги, изплашени скока и се бе изкатерила по ствола на един бор.

Торак отметна качулката и се огледа наоколо.

Гората беше съвършено спокойна. Каквото и да бе стреснало катерицата, си беше отишло. Въпреки това се ядоса на себе си — той също трябваше да забележи тези следи. Да бъде нащрек.

Слънцето се издигаше все по-високо в безоблачното небе. Една сойка ги следваше от дърво на дърво, докато газеха до колене в ослепителния пресен сняг. Торак се задъха. Беше решил да не взима снегоходки: щяха да улеснят ходенето му, но и да го забавят, ако се наложеше да се движи по-бързо.

Вълк се справяше по-добре, тъй като тясната му гръд цепеше снега, както кану пори водата. Но когато сутринта преполови, дори той започна да се уморява. Земята ставаше все по-стръмна, както ги бе предупредил Крукослик. „Веднъж дядо ми почти стигнал до Планината — беше казал той, когато Торак го събуди през нощта. — Бил толкова близо, че можел да я усети. Оттук следвай потока на север. Земята ще се изкачва, докато наближиш сянката на Високите планини. Щом денят преполови, ще стигнеш до ударен от гръм смърч в началото на една клисура. Клисурата е стръмна: не може да се изкачи. Но има пътека, която върви покрай западната й страна…“

— Каква пътека? — беше попитал той. — Кой я е направил?

— Никой не знае. Просто тръгни по нея. Удареното дърво — то има магическа сила. Пази пътеката от зло. Може би ще запази и теб.

— А после какво? Накъде да вървя след това?

Крукослик бе разперил ръце.

— Следваш пътеката. Някъде в края на клисурата започва Планината.

— Колко е далеч?

— Никой не знае. Дядо ми не стигнал далеч, защото Духът го спрял. Духът винаги ги спира. Може би… може би с теб ще е различно.

„Може би“ — помисли Торак, газейки в снега.

Ако планът му проработеше — и Световният дух отговореше на молбата му, — мечката щеше да бъде унищожена и Гората щеше да оцелее. Ако ли не, нямаше да има втора възможност. За него или за Гората.

Пред него Вълк беше вдигнал глава и душеше въздуха. Козината му настръхна. Какво ли беше усетил?

Няколко крачки по-нататък Торак забеляза, че снегът е изпадал от клоните, намиращи се на височината на раменете му. После откри една крехка хвойна с няколко неравно отхапани клонки.

— Червен елен — промърмори той.

Няколко преплетени следи го потвърдиха. От вида им беше ясно, че еленът е само един, вероятно мъжкар: мъжките не вдигаха крака колкото кошутите и Торак забеляза следи от влачене в снега.

Но ако беше само елен, защо козината на Вълк настръхна?

Торак се огледа наоколо. Усещаше как Гората е затаила дъх.

Изведнъж следите на мечката лъснаха пред него на снега.

Не ги беше видял веднага, защото бяха на голямо разстояние една от друга, но сега различи знаците на паническия скок на елена надолу по склона, и лапите на мечката, която го беше последвала. Дължината на стъпката й беше ужасяваща.

Като се мъчеше да запази спокойствие, Торак заразглежда дирята. Мечката се бе движила в галоп — задните следи бяха разположени пред по-широките предни. Само едната беше три пъти по-голяма от главата му.

„Пресни са — помисли той, — но краищата им са леко заоблени. Макар че на това слънце не е нужно много време…“

Вълчето прескочи следите, нетърпеливо да продължат.

Торак го последва по-бавно. Всеки храст и камък приемаше формата на мечка.

Докато изкачваха с мъка склона, Вълк ставаше все по-възбуден: втурваше се напред, после се връщаше обратно за своя побратим и го подканяше с къси изръмжавания. Може би най-после бяха стигнали до Планината. Може би затова Вълк беше по-скоро нетърпелив, отколкото изплашен. На Торак му се щеше да споделя това нетърпение, но усещаше само тежестта на Нануак на колана си и заплахата от мечката.

Далечен рев разцепи Гората.

Сойката изписка и излетя нанякъде.

Момчето стисна дръжката на ножа си толкова силно, че го заболя. Колко близо беше? Къде беше? Не можеше да каже.

Вълк спря да го изчака: с настръхнала козина, но с вирната опашка. Поведението му ясно говореше: „Не още“.

Докато газеше в снега, Торак се запита какво ли бе станало с душите на истинската мечка. Все пак, както бе казала Рен, тя си оставаше мечка. Някога сигурно е ловувала сьомга, хранила се е с горски плодове и е спяла през зимата. Дали душите й още бяха в тялото, заедно с демона? Хванати в капан, ужасени?

Той заобиколи един голям камък и пред погледа му изникна поразения от светкавица смърч.

Над него, ослепително бели, се извисяваха Високите планини. Клисурата ги пресичаше като с нож. Виеше се навътре в Планините, а краят й се губеше в непроницаем облак. Тясна пътека минаваше по западната й страна — започваше от мястото, където стоеше Торак. Кой беше направил тази пътека? С каква цел? Кой би се осмелил да поеме по нея и да навлезе в това обитавано от духове място?

Внезапно облаците в края на клисурата се разнесоха и Торак видя какво лежи отвъд. Планината на Световния дух — около склоновете й се трупаха буреносни облаци, дълбок, сковаващ студ се спускаше от върха й, който бе невъобразимо висок и пронизваше небето. Торак затвори очи, но продължаваше да усеща покоряващата сила на Духа. Усещаше гнева му.

Душеядите бяха създали демон от Отвъдния свят. Те бяха пуснали в Гората чудовище и бяха нарушили обета. Защо Духът да помага на клановете, когато някои техни членове са толкова зли?

Торак наведе глава. Не можеше да продължи. Мястото му не беше тук. Това беше убежище на духове, не на хора.

Когато отвори очи, Планината беше изчезнала — закрита отново от облаци.

Момчето седна върху петите си. „Не мога да го направя — каза си то. — Не мога да ида там“.

Вълк седна пред него, очите му с форма на сълзи бяха чисти като вода. „Да, можеш. Аз съм с теб“.

Торак поклати глава.

Вълчето продължаваше да го гледа настоятелно.

Торак помисли за Рен и Фин-Кедин, за Гарваните и за всички останали кланове, за които дори не знаеше. Помисли за безбройните живи същества в Гората. Помисли за баща си, какъвто беше, преди да го нападне мечката: развеселен от шегата му.

Затисна го мъка. Изтегли ножа от канията и смъкна ръкавицата си, за да постави ръка върху студеното синьо острие.

— Не можеш да спреш сега — каза на глас. — Ти се закле пред баща си.

Свали лъка и колчана си и ги облегна на ствола на едно дърво. После направи същото с раницата си, със спалния чувал, с меха за вода и брадвичката. Те нямаше да му трябват. Само ножа, Нануак в торбичката от гарванова кожа и вързопчето от брезова кора на Рен в торбичката с билки.

Той хвърли прощален поглед към Гората и последва Вълк по пътеката.