Вълчият брат

Деветнадесета глава

— Чудя се дали изобщо има каменно създание — рече Рен ядосано. Беше в лошо настроение, откакто загуби колчана си.

— Не знам — отвърна Торак за десети път.

— И какво е точно — глиган, рис? Трябваше да попитаме.

— Той едва ли щеше да ни обясни.

Момичето постави ръце на хълбоците си и поклати глава.

— Направихме всичко, което ни каза. Ходим вече цели два дни. Минахме през три долини. Следвахме потока, който спомена. Нищо. Сигурно просто е искал да се отърве от нас.

На Торак му се въртеше същата мисъл, но си замълча. Изминали бяха два дни, а мъглата още не се бе вдигнала. Нещо не беше наред. Това място не беше наред.

След упорито увещаване Скиталеца им бе върнал оръжията и ги бе пуснал да си вървят. Следвайки обясненията му, те се бяха отдалечили от потока в подножието на каменистия сив хълм и се изкачваха по пътеката, която се виеше към върха. Мястото беше мрачно и злокобно. От мъглата изскачаха хилави, недорасли брези, от време на време проблясваха голи скали. Единственият звук бе почукването на кълвача, който предупреждаваше съперниците си да стоят надалеч.

— Не сме желани тук — рече Рен. — Може би сме сбъркали пътя.

— Ако беше така, Вълк щеше да ни каже.

Тя не изглеждаше убедена.

— Още ли вярваш в това?

— Да — отвърна Торак, — вярвам. Ако не ни беше отвел в долината на Скиталеца, нямаше да видим каменния нокът и нямаше да разберем за каменния зъб.

— Може би. Но според мен се отдалечихме твърде много на изток. Прекалено близо сме до Високите планини.

— Откъде знаеш, като не виждаш и на десет стъпки пред себе си?

— Усещам го. Този хладен въздух? Той идва от Ледената река.

Торак спря и я погледна изненадано.

— Каква Ледена река?

— Тази в подножието на Планините.

Момчето прехапа ядно устни. Все нещо не знаеше.

Продължиха да се изкачват в безмълвната тишина скоро дори кълвачът престана да се чува. Торак започни да се безпокои заради шума, който вдигаха: скърцането на раниците, трополенето на малките камъчета под краката на вървящата пред него Рен. Струваше му се, че скалите наоколо се ослушват, а дърветата ги предупреждават да се върнат обратно.

Внезапно момичето се обърна и тръгна към него.

— Не сме го разбрали! — изрече задъхано, с широко отворени, уплашени очи.

— Какво не сме разбрали?

— Скиталеца не каза, че това е каменно създание! Ние решихме така. Той само каза, че има каменна уста! — Тя го сграбчи за ръката и го задърпа нагоре по хълма.

Земята стана по-равна и пътеката свърши. Торак спря рязко сред разреждащата се мъгла. Щом видя какво има отпред, сърцето му се изпълни с боязън.

Над тях се извисяваше голяма скала, сива като буреносен облак. В подножието й, пазена от самотен тис, зееше тъмна дупка и сякаш крещеше мълчаливо — каменната уста!

— Не можем да влезем там — каза Рен.

— Ние… аз… трябва да вляза — отвърна Торак. — Това е каменната уста, за която говореше Скиталеца. Тук е намерил каменния нокът. Тук може да намеря и каменния зъб.

Отблизо входът на пещерата беше по-малък, отколкото му се бе сторил в началото: тъмен полукръг, стигащ до раменете му. Опря ръка в каменната устна и надзърна вътре.

— Внимавай — предупреди го Рен.

Пещерата се спускаше стръмно надолу. От вътрешността й лъхаше студ — като мразовитото дихание на древно същество, което никога не е виждало слънце.

„Лошо място — беше казал Скиталеца. — Много лошо. Земята-убиец: смуче и поглъща. Пазачите са навсякъде“.

— Не си движи ръката — обади се момичето зад него.

Той погледна стреснато нагоре и видя, че пръстите му са на косъм разстояние от една голяма ръка, изрязана дълбоко в камъка. Той отдръпна рязко длан.

— Това е предупреждение — прошепна Рен. — Виждаш ли трите черти над средния пръст? Това са линиите, които пазят от зло. — Тя се наведе по-близо. — Ръката е стара. Много стара. Не можем да влезем вътре. Там долу има нещо.

— Какво? — попита Торак. — Какво има?

Тя поклати глава.

— Не знам. Може би врата към Отвъдния свят. Сигурно не е нещо добро, щом някой е издълбал тази ръка.

Той се замисли върху думите й.

— За съжаление нямам избор. Трябва да вляза. Ти остани тук.

— Не! Ако ти влезеш, влизам и аз…

— Вълк не може да дойде с мен, няма да понесе миризмата. Трябва да останеш тук с него. Ако имам нужда от помощ, ще те извикам.

Отне му известно време да я убеди, но накрая и самият той започна да мисли, че така е по-добре.

Остави под тиса лъка и колчана си, заедно с раницата, спалния чувал и меха за вода, свали и брадвичката от колана си. Само ножът можеше да му свърши работа в тъмната дупка. Накрая отряза каишка от сурова кожа за вълчето. Вълк се съпротивляваше яростно, но той му обясни, че е по-добре да остане с Рен. Тя дооправи работата, като извади пълна шепа сушени боровинки от торбата с храна. Ала Торак не знаеше как да каже на Вълк, че ще се върне. Във вълчия език нямаше бъдеще време.

Рен му подаде клонче от калина, за да го пази, и една от ръкавиците си от кожа на сьомга.

— Помни — каза му тя, — ако намериш каменния зъб, не го докосвай с голи ръце. И ми остави торбичката с речните очи.

Беше права. Не се знаеше какво може да се случи, ако вземе Нануак от пещерата.

Със странното чувство, че се отървава от нежелан товар, момчето й подаде торбичката от гарванова кожа и тя я завърза за колана си. Вълк наблюдаваше действията им с наострени уши, сякаш торбичката издаваше някакъв звук.

— Ще ти трябва светлина — каза Рен, доволна, че може и тя да свърши нещо. Извади от раницата си две тръстикови факли: от обелени тръстики, накиснати в еленова мас и изсушени на слънце. С огнивото и кремъка си запали парче изсушена кора от хвойна и я приближи към една от тръстиковите факли: скоро тя засия с ярък, спокоен пламък. Торак изпита огромна благодарност.

— Ако имаш нужда от помощ, само извикай. Веднага ще дойдем. — Момичето коленичи и прегърна Вълк, за да спре да трепери.

Торак кимна. После се наведе и влезе в каменната уста.

Опря ръце в стената. Беше лепкава като мъртва плът. Заопипва внимателно пътя си с крака. Факлата потрепери и пламъкът се сви рязко. Идващата от вътрешността воня изпълни ноздрите му.

След пет-шест колебливи стъпки се изправи пред каменна стена. Пещерата изведнъж беше станала много Тясна и той трябваше да се обърне странично, за да продължи. Затвори очи и се запромъква напред. Чувстваше се така, сякаш нещо го поглъща. Дишаше трудно и не спираше да мисли за тежката канара, която го притискаше отгоре.

Въздухът стана по-хладен. Още се намираше в тунел, но сега той беше по-широк и завиваше рязко надясно. Погледна назад и видя, че слънчевата светлина е изчезнала, а заедно с нея и Рен, и Вълк.

Вонята в тунела се усили. Чуваше само собственото си дишане, виждаше само проблясването на лъскава червена скала.

Усети внезапен хладен полъх отляво и едва не загуби равновесие. Под краката му изтрополяха камъчета и отново стана тихо. Стената от лявата му страна бе изчезнала. Стоеше на тесен ръб, издаден над тъмнината. Далече долу се чу глух плясък на вода. Едно подхлъзване — и можеше да се озове в пропастта.

Пореден завой — този път наляво — и скалата под краката му се разклати. Торак извика и едва успя да запази равновесие.

При звука от гласа му нещо се размърда.

Той замръзна на място.

— Торак? — чу отдалече гласа на Рен.

Не посмя да отговори. Каквото и да се бе размърдало, сега отново се спотайваше неподвижно, но това беше ужасна, дебнеща неподвижност. То знаеше, че той е там. „Пазачите са навсякъде. Те те виждат, но ти не можеш. Не и преди да е твърде късно“.

Насили се да продължи. Спускаше се все по-надолу и по-надолу. Вонята достигаше до него на вълни. „Дишай през устата“ — обади се един глас в главата му. Така правеха с баща му, когато попаднеха на разложен труп или на пълна с прилепи пещера. Опита и вонята вече не бе толкова непоносима, макар че продължаваше да дразни очите и гърлото му.

Изведнъж земята стана равна и Торак усети, че пространството около него се е разширило. Отнякъде проникваше слаба светлина и той различи голяма, сумрачна пещера. Миризмата стана нетърпима. Беше се озовал в гниещите, смърдящи вътрешности на земята.

Ръбът, върху който се намираше, свърши, нататък подът бе странно изгърбен. В средата на пещерата, подобно на парче черен лед, блестеше огромен камък с плосък връх. Изглеждаше тъй, сякаш не е бил докосван в продължение на хиляди зими. Дори от двайсет стъпки разстояние Торак усещаше мощта му.

Значи тук Скиталеца беше намерил своя каменен нокът. Тази беше причината на входа на пещерата да има предупредителна ръка. Това охраняваха Пазачите: врата към Отвъдния свят.

Торак не можеше да пристъпи напред. Чувстваше се така, сякаш се е събудил недоспал и няма сили да помръдне дори пръста си.

За да се овладее, постави свободната си ръка на дръжката на ножа си. Увитото около нея сухожилие беше топло на пипане и му вдъхна смелост да стъпи на каменния под.

Щом го направи, извика отвратено. Земята под мокасините му потъна: бълбукаща мекота, която се опитваше да го засмуче. „Земя-убиец, поглъща те бавно…“

Викът му отекна между стените и високо горе усети някакво раздвижване. Нещо тъмно се отдели от тавана и полетя към него.

Нямаше къде да се скрие, къде да избяга. Мекотата засмукваше краката му като мокър пясък. Лъхна го отвратителна миризма и някаква лепкава кожа запуши устата и носа му, а в косата му се забиха остри нокти. Той изръмжа ужасено и замахна към мълчаливия нападател.

Нещото се отдръпна от него със сухо шумолене. Но Торак знаеше, че не е изчезнало. Пазачът просто бе дошъл да провери кой е и след като бе разбрал, го остави.

Но какво бе това същество? Прилеп? Демон? Колко още такива имаше?

Торак продължи с мъка напред. На половината път до камъка се спъна и падна. Вонята беше непоносима. Потъна в задушаваща тъмнина, не можеше да вижда, не можеше да мисли. Дори светлината от факлата беше станала черна — черен пламък, издигащ се над него…

Изправи се с олюляване и се отърси като плувец, който си поема дълбоко въздух. Способността му да мисли се върна. Черният пламък отново стана жълт.

Посегна към камъка. Върху древната му гладка повърхност под формата на спирала бяха наредени шест каменни нокти, а на мястото на седмия — откъртения от Скиталеца — зееше дупка. В центъра имаше един-единствен черен каменен зъб.

Най-старото — хапещият камък. Втората част на Нануак.

Усети как по гърба му се стича пот. Чудеше се каква ли сила ще отприщи, ако я докосне.

Протегна ръка, после я отдръпна рязко, припомняйки си предупреждението на Рен: „Не докосвай Нануак с голи ръце“.

Къде беше ръкавицата, която му даде тя? Сигурно я беше изпуснал.

Освети наоколо с тръстиковата факла и зарови с ръка във вонящата тиня. Отново почувства замайване. Пламъкът пак потъмня…

Успя да открие ръкавицата тъкмо навреме, беше завързана за колана му. Нахлузи я и посегна към зъба.

Светлината на факлата освети стената на пещерата зад камъка — и оттам грейнаха хиляди очи.

С ръка над зъба, той размаха бавно факлата. Отвсякъде надничаха влажни очи. Стените гъмжаха от Пазачи. Щом светлината попаднеше върху тях, виждаше как се гънат и извиват като червеи върху труп. Ако вземеше зъба, щяха да се нахвърлят отгоре му.

Изведнъж всичко се случи от само себе си.

Далече горе се чу острото, нетърпеливо виене на Вълк.

Рен изкрещя:

— Торак! Тя идва!

Пазачите около него се разлетяха като луди.

Факлата угасна.

Нещо го удари в гърба и той падна върху камъка.

Рен изкрещя отново:

— Торак! Мечката!