Вълчият брат

Двадесет и шеста глава

Торак! — изкрещя Рен с всички сили. — Торак! Вълк! Къде сте?

Беше сама в бурята. Можеше да са на три крачки от нея, но нямаше да ги види. Можеше да са паднали в някоя пукнатина, но нямаше да чуе виковете им.

Вятърът я захвърли в една пряспа и тя се задави със сняг. Едната й ръкавица се изхлузи и Ледената река я отнесе.

— Не! — извика тя отчаяно и заудря снега с юмруци — Не, не, не!

Запълзя на четири крака под брулещия вятър. „Запази спокойствие! Намери твърд сняг! Започни да копаеш!“

Най-сетне, след безкрайна борба, попадна на снежна могила. Вятърът я беше втвърдил, но не толкова, че да се превърне в лед. Рен измъкна брадвичката си от колана и започна да копае дупка.

„Сигурно Торак прави същото — каза си тя. — Моля се на Духа да е така“.

С изненадваща бързина издълба една дупка, достатъчно голяма да побере нея и раницата й, ако се свие на кълбо. Дълбаенето я затопли, но не чувстваше останалата си без ръкавица ръка.

Вмъкна се заднишком в пещерата и струпа изкопаните парчета на входа. Изведнъж се озова затворена в ледена тъмнина. Дъхът й скоро стопи натрупания по дрехите й лед и тя започна да трепери. Щом очите й свикнаха с мрака, видя, че голите й пръсти са бели и твърди. Опита се да ги раздвижи, но те не помръдваха.

Знаеше за леденото ухапване: миналата зима Аки, синът на старейшината на Глигановия клан, беше загубил три пръста заради него. Ако не успееше да затопли бързо пръстите си, те щяха да почернеят и да умрат; и тогава щеше да й се наложи да ги отреже или също да умре. Отчаяно се зае да духа върху тях, после пъхна ръката си в кожуха, под мишницата си. Ръката й беше вдървена и студена, сякаш вече не бе част от нея.

Обхванаха я нови страхове. Дали нямаше да умре сама, като баща си? Щеше ли да види отново Фин-Кедин? Къде бяха Торак и Вълк? Дори да оцелееха, как щеше да ги открие?

Рен свали другата ръкавица и заопипва шията си за кокалената свирка, която Торак й беше дал. Наду я силно. Тя не издаде звук. Дали я надуваше както трябва? Щеше ли Вълк да я чуе? Може би се получаваше само при Торак. Може би трябваше да си Слушателя.

Тя продължи да надува свирката, докато главата й се замая и започна да й се гади. „Няма да дойдат — помисли си отчаяно. — Сигурно отдавна са изкопали дупка. Ако още са живи…“

Свирката имаше солен вкус. Дали беше от птичата кост, или защото плачеше? „Няма смисъл да плачеш“ каза си тя. Затвори очи и продължи да духа.

Събуди се с чувството, че е обвита от прекрасна топлина. Снегът беше топъл и мек като еленова кожа. Сгуши се в него, толкова сънлива, че не можеше да повдигне клепачи… нито да се пъхне в спалния си чувал…

От унеса я извадиха някакви гласове. Фин-Кедин и Саен бяха дошли да я видят.

„По-добре да ме оставят да спя“ — помисли отпуснато.

Брат й се присмиваше както винаги.

— Защо се излага така? Защо все оплесква нещата?

— Хорд, това не е вярно — отвърна Фин-Кедин. — Тя се справи добре.

— И все пак би могла да направи по-хубава врата обади се и Саен.

— Бях много уморена — избъбри Рен.

Точно тогава вратата се отвори рязко и по нея се посипаха парчета лед.

— Затвори вратата! — запротестира тя.

Едно от лагерните кучета скочи отгоре й и я поръси със сняг, после завря нос под брадичката й. Тя се опита да го отблъсне:

— Лошо куче! Махай се от мен!

— Рен, събуди се! — викаше Торак в ухото й.

— Аз спя — измърмори Рен и зарови лице в снега.

— Не, не спиш! — извика Торак. Той също копнееше за сън, но първо трябваше да направи място за себе си и за Вълк и да събуди Рен. Ако заспеше сега, щеше да е завинаги. — Хайде, Рен, отвори очи! — Той я сграбчи за раменете и я разтърси. — Събуди се!

— Остави ме на мира — промълви тя. — Добре съм.

Но не изглеждаше добре. Лицето й беше на петна и разранено от летящия лед, а клепачите й — ужасно надути. Пръстите на дясната й ръка бяха твърди и восъчножълти, почти като тези на мъртвеца от клана на Червения елен.

Докато дълбаеше снега, Торак се чудеше колко ли още би издържала, ако Вълк не я бе намерил. И колко ли още щяха да издържат двамата с вълчето, ако не бяха намерили нейната снежна пещера. Торак бе съвсем изтощен. Едва ли щеше да има сили тепърва да копае.

От тримата Вълк се държеше най-много. Козината му беше толкова гъста, че снегът се сипеше отгоре й, без дори да се стопи. Едно хубаво отърсване и той се разхвърчаваше на всички посоки.

Като се олюляваше от изтощение, Торак свърши с разширяването на пещерата и затвори входа й, но остави пролука най-отгоре, за пушека от огъня, който си беше обещал да запали. После коленичи до Рен и след няколко опита успя да измъкне спалния й чувал иззад нея.

— Мушкай се вътре — подкани я той.

Тя го изрита.

Торак загреба сняг със замръзналите си шепи и затърка лицето и ръцете й.

— Ох! — изпъшка Рен.

— Събуди се или ще те убия! — изръмжа той.

— Вече ме убиваш! — отвърна тя сърдито.

Знаеше, че трябва да стъкне огън, затова затърка и своите ръце със сняг, а после се опита да ги сгрее, като ги пъхна под мишниците си. Заедно със затоплянето дойде и болката.

— Ох! — простена той. — Ох, ох, боли!

— Какво каза? — попита Рен, като седна и си удари главата в тавана.

— Нищо.

— Да, каза нещо, говореше си сам.

— Аз съм си говорел сам? А ти говореше с целия си клан!

— Не съм — отвърна тя възмутено.

— О, да. — Той се ухили. Най-после се беше събудила. Никога не се бе радвал толкова, че спори с някого.

С общи усилия двамата успяха да запалят огън. Огънят се нуждае от топлина, както и от въздух, затова използваха част от дървата за малка платформа, за да го повдигнат над снега, и този път, вместо да се пипка с огнивото, Торак си спомни за ролката от брезова кора в раницата. Отначало тлеещата гъба отказваше да се разпали, дори и след упорито духане, затова Рен използва късчета прахан, загрети в ръцете й. Най-сетне огънят се разгоря, възнаграждавайки упоритостта им с малък, но ярък пламък.

С капеща от косите вода и тракащи зъби, двамата се сгушиха до него и застенаха, докато той размразяваше ръцете им и покриваше с мехури лицата им. Обаче пламъците ги успокояваха повече от топлината. Всяка нощ от своя живот те бяха заспивали с познатото до болка пращене на горящи дърва и горчиво-сладкия мирис на пушек. Огънят беше част от Гората.

Торак извади последното руло сушено еленско месо и го раздели на три. Рен му даде да пие вода от меха й. Дори не бе подозирал, че е жаден, но щом отпи една голяма глътка, почувства как силите му се възвръщат.

— Как ме намери? — попита тя.

— Не бях аз — отвърна той. — Вълк те намери. Не знам как.

— Аз знам — рече Рен и му показа кокалената свирка.

Торак си представи как бе надувала тази беззвучна свирка в тъмното. Чудеше се какво ли е да останеш съвсем сам. Той поне имаше Вълк.

Разказа й за трупа от клана на Червения елен и че е намерил третата част на Нануак. Не спомена нищо за ужасния момент, когато се бе поколебал дали да я търси. Изпитваше прекалено голям срам.

— Каменна лампа — промърмори момичето. — Нямаше да се сетя за това.

— Искаш ли да я видиш?

Рен поклати глава. След малко рече:

— На твое място щях да се замисля дали да напусна снежната пещера. Рискувал си Нануак.

Отначало Торак не отвърна нищо. После каза:

— Замислих се. Мина ми през ума да остана и да не те потърся.

Тя се умълча.

— Е — рече накрая, — и аз щях да постъпя така.

Той не знаеше дали се почувства по-добре или по-зле, след като си призна.

— Кажи ми честно, какво би направила ти? Щеше ли да останеш? Или щеше да тръгнеш да ме търсиш?

Рен обърса носа си с опакото на ръката. После откри острите си зъби в усмивка.

— Кой знае? Може би… това е било ново изпитание: не дали ще намериш третата част на Нануак, а дали ще я рискуваш заради приятел.

Торак се събуди, обвит от бледа синя светлина. Не знаеше къде се намира.

— Бурята свърши — каза Рен. — Схванал ми се е вратът.

Вратът на Торак също се беше схванал. Сгушен в спалния си чувал, той се обърна бавно към нея.

Очите й вече не бяха подути, но лицето й беше червено и се лющеше. Усмихна му се и чертите й се изкривиха от болка.

— Ох — изграчи тя. — Оцеляхме!

Той също се усмихна и веднага съжали. Сякаш някой бе жулил лицето му с пясък. Сигурно изглеждаше точно като Рен.

— Сега ни остава само да се измъкнем от Ледената река — рече той.

Вълк скимтеше да го пуснат навън. Торак потърси брадвичката си и направи дупка. В пещерата нахлу светлина и вълчето тутакси изхвърча навън. Торак запълзя след него.

Озова се сред блестящ свят от снежни хълмове и изваяни от вятъра хребети. Небето бе яркосиньо, като измито. Цареше абсолютна тишина. Ледената река бе легнала да спи.

Без предупреждение Вълк се хвърли отгоре му и го повали в една снежна пряспа. Преди да успее да се изправи, вълчето скочи върху гърдите му, като се усмихваше широко и махаше с опашка. Торак се засмя и посегна да го хване, но Вълк се измъкна, завъртя се във въздуха и тупна долу с вирната към гърба опашка. „Хайде да си играем!“

Торак застана на четири крака. „Добре, давай!“

Вълчето се метна върху него и двамата се затъркаляха по снега. Вълк хапеше и дърпаше косата на побратима си, а той завираше глава в козината му и го гризеше по врата. Накрая Торак подхвърли високо във въздуха снежна топка. Вълк направи един от невероятните си въртеливи скокове и сключи челюсти около топката. Приземи се в една снежна пряспа и излезе от нея с пухкава купчинка сняг на върха на носа.

Докато Торак се мъчеше запъхтяно да се изправи на крака, видя, че и Рен се измъква от снежната пещера.

— Дано не сме много далеч от Гората — каза тя, като се прозя. — Какво е станало с наметката ти?

Тъкмо се канеше да й обясни, че бурята я е отнесла, когато се обърна… и забрави за наметката.

На изток, отвъд тяхната снежна пещера, отвъд самата Ледена река, се извисяваха Високите планини бяха ужасно близо.

В продължение на много дни мъглата ги бе скривала от погледа им, а вчера от надвисналите ледени скали не можеше да се види нищо. Сега на ясната студена светлина Планините се врязваха дълбоко в небесната плът.

Торак усети как му се завива свят. За първи път в живота му те не бяха просто някакви тъмни очертания на източния хоризонт. Намираше се в самото им подножие: протягаше врат към огромни ледени скали, към черни върхове, които пронизваха облаците. Усещаше мощта и негостоприемността им. Те бяха убежище на духовете. Не на хората.

„Някъде сред тях — помисли той — се намира Планината на Световния дух. Планината, която съм се заклел да намеря“.