Вълчият брат

Десета глава

Какво ще правите с мен? — попита Торак, след като Ослак завърза китките му зад гърба и после за пръта на заслона. — Какво ще правите?

— Скоро ще разбереш — отвърна едрият мъж. — Фин-Кедин иска въпросът да се реши до изгрев-слънце. „До изгрев-слънце“ — помисли Торак.

Гледаше през рамо как Ослак завързва неспокойния Вълк към същия прът с къса кожена каишка. Брадичката му затрепери.

— Кой решава какво ще се случи с мен? Защо не мога да присъствам, за да се защитя? Кои са всички тези хора край огъня?

— Ох! — изпъшка Ослак и засмука ухапания си пръст. — Фин-Кедин изпрати бегачи да свикат събрание на клановете заради мечката. Те ще вземат решение и за теб.

Торак се взря във фигурите, насядали около големия огън: трийсетина мъже и жени, чиито непреклонни лица бяха осветени от пламъците. Едва ли щяха да отсъдят в негова полза.

До изгрев-слънце трябваше непременно да се измъкне оттук.

Но как? Беше завързан за пръта на заслона, нямаше оръжия и раница. Дори и да се освободеше по някакъв начин, лагерът се охраняваше строго. С падането на нощта бе образуван пръстен от огньове и пазачи с копия и рогове от брезова кора бдяха зорко. Фин-Кедин не искаше да поема излишни рискове с мечката.

Ослак изу мокасините на Торак, уви въже около глезените му и после си тръгна, като взе мокасините със себе си.

Момчето не чуваше какво говорят на събранието, но можеше да види представителите на клановете благодарение на особения строеж на заслона. Покривът От еленова кожа се спускаше рязко надолу зад него, но отпред нямаше никаква стена: само напречно дърво, което разсейваше пушека от малкия огън, пращящ досами входа, но задържаше топлината вътре.

Изгарящ от желание да разбере какво става, Торак гледаше как хората стават един по един, за да говорят широкоплещест мъж с огромна метателна брадвичка; жена с дълга кестенява коса, оцветена на слепоочието в червена охра; момиче с див поглед, чиято глава бе плътно намазана с жълта глина, за да добие грапавостта на дъбова кора.

Не можеше да види Фин-Кедин, но шаманката бе приклекнала малко по-встрани от останалите и наблюдаваше един голям лъскав гарван. Птицата се разхождаше безстрашно нагоре-надолу и от време на време издаваше характерния си грачещ звук.

Торак се запита дали това не беше закрилникът на клана. Какво ли съветваше шаманката? Как да го пренесат в жертва? Дали да го изкормят като сьомга, или да го набодат на шиш като заек? Не беше чувал за кланове, които принасят в жертва хора, освен в далечното минало, в тежките времена след Голямата вълна. Но не беше чувал и за съществуването на Гарвановия клан.

„Фин-Кедин иска да го решим до изгрев-слънце… Слушателя дава кръвта от сърцето си на Планината“.

Дали баща му знаеше за Предсказанието? Едва ли. Никога не би изпратил на смърт собствения си син.

И все пак… беше го накарал да се закълне, че ще намери Планината. Беше му казал: „Не ме намразвай за това!“

Грапавият език на вълчето върху китките му го върна към настоящето. Вълк обичаше вкуса на сурова кожа. Торак почувства прилив на надежда. Ако успее да накара Вълк да гризе, вместо да ближе…

Докато се чудеше как да предаде желанието си на вълчи език, някакъв мъж се надигна край големия огън и тръгна през поляната към него. Беше Хорд.

Изплашен, Торак изръмжа на вълчето да спре. То обаче беше твърде гладно, за да реагира, и продължи да ближе кожата.

За щастие Хорд не се интересуваше от Вълк. Застана до малкия огън пред заслона, впери кръвнишки поглед в Торак и загриза нокътя на палеца си.

— Ти не си Слушателя. Не може да си — изръмжа той.

— Кажи го на останалите — троснато отвърна Торак.

— Не ни е нужно някакво си момче, за да убием мечката. Можем да го направим сами. Аз мога да го направя. Аз ще спася клановете.

— Няма да успееш — каза Торак. Усети как Вълк започна да гризе суровата кожа с острите си предни зъби. Стараеше се да не мърда, за да не го пропъди. В същото време се молеше младежът да не погледне зад него и да види какво прави вълчето.

Но Хорд беше твърде възбуден, за да забележи. Крачеше напред-назад и накрая се обърна към Торак.

— Ти си я виждал, нали? Виждал си мечката.

Момчето се изненада.

— Разбира се, че съм я виждал. Тя уби баща ми.

Хорд се огледа предпазливо наоколо.

— И аз съм я виждал.

— Къде? Кога?

Младият мъж потрепна, сякаш се предпазваше от удар.

— Бях на юг. С Еленовия клан. Учех се на шаманство. Саен, нашата шаманка — той кимна към старицата, увлечена в разговор с гарвана, — ме накара да отида. Отново загриза нокътя си, който вече беше започнал да кърви. — Бях там, когато уловиха мечката. Видях как я направиха.

Торак го изгледа недоумяващо.

Направиха? Какво искаш да кажеш?

Но Хорд си беше отишъл.

Нощта преполови, стареещата луна изгря на небето, а срещата на клановете още продължаваше. И Вълк още ближеше и гризеше суровата кожа. Но Ослак бе направил здрави възли и на вълчето му беше трудно да се пребори с тях. „Не спирай — умоляваше го Торак мълчаливо. — Моля те, не спирай“.

Беше твърде изплашен, за да изпитва глад, но натъртеното от двубоя тяло го болеше, а вързаните му ръце бяха изтръпнали. Дори Вълк да успееше да прегризе възлите, не беше сигурен дали щяха да му стигнат силите да избяга и да се промъкне незабелязано покрай пазачите.

Продължаваше да мисли за казаното от Хорд: „Видях как я направиха…“

Имаше и още нещо. Хорд бе живял с Еленовия клан — същия, от който произхождаше майка му. Той не си я спомняше, защото бе умряла скоро след раждането му, но ако Гарваните бяха приятели с нейния клан, може би щеше да ги убеди да го пуснат.

Отвън пясъкът изскърца под нечии мокасини. Бързо! Не бива да видят как Вълк гризе въжето около китките му.

Торак едва успя да предупреди Вълк с едно припряно „уф-уф“ — на което за щастие вълчето се подчини — и на вратата се показа Рен. Гризеше печена заешка кълка.

Огледа изпитателно Вълк, който седеше невинно зад него, после се втренчи в Торак — той също впи поглед в нея, молейки се да не го приближава повече.

Кимна по посока на събранието и я попита дали там има представители на Вълчия клан.

Тя поклати глава.

— Днес не са останали много хора от Вълчия клан. Не могат да те спасят, ако на това се надяваш.

Момчето не отговори. Опъна въжето около китките си и усети, че поддава. Беше започнало да се разтяга, както прави кожата, когато е мокра. Ех, защо Рен не си тръгва!

Но тя явно нямаше такова намерение.

— Липсват представители на Вълчия клан — каза момичето с пълна уста, — но има от много други кланове: Жълтата глинена глава е от клана на Зубъра. Зубрите живеят в дълбокия лес и се молят много. Според тях ще се справим с мечката, ако се молим на Световния дух. Мъжът с брадвичката е от Глигановия клан. Той иска да направим стена от огън и така да прогоним мечката към Морето. Жената със земната кръв на косата е от Еленовия клан. Не съм сигурна какво мисли. Тях трудно можеш да ги разбереш.

Торак се чудеше защо Рен е толкова приказлива. Какво ли щеше да поиска?

Каквото и да беше, той реши да се съгласи, само и само да отклони вниманието й от действията на Вълк. На глас каза:

— Майка ми беше от Еленовия клан. Може би онази жена ми е роднина. Може би…

— Тя каза, че не е. Не желае да ти помогне.

Той се замисли за момент.

— Вашият клан е в добри отношения с хората от Еленовия, нали? Брат ти каза, че се е учил за шаман при тях.

— Е, и?

— Той… той ми каза, че е видял как правят мечката. Какво значи това?

— Тя присви недоверчиво очи.

— Трябва да знам — настоя Торак. — Мечката уби баща ми.

Рен впери разсеян поглед в заешкото бутче.

— Хорд им беше храненик. Нали знаеш какво означава храненик? Живееш с хората от друг клан известно време, за да се сприятелиш с тях и да си намериш партньор.

— Чувал съм за това — каза Торак. Усети как Вълк отново задъвка въжето около китките му. Опита се да го пропъди с пръсти, но не успя. „Не сега — помисли тревожно. — Моля те, не сега“.

— Беше там девет месеца — продължи Рен и отхапа от бутчето. — Те са най-добрите шамани в Гората. Затова отиде при тях. — Устните й се извиха подигравателно. — Хорд обича да е най-добрият. — После се намръщи. — Какво прави вълчето?

— Нищо — побърза да отвърне Торак. А на Вълк каза през зъби: — Махай се оттук! Махай се!

Разбира се, вълчето не му обърна внимание.

Торак отново се обърна към момичето.

— Какво стана после?

Друг подозрителен поглед.

— Защо питаш?

— А ти защо ми казваш всичко това?

Лицето й стана безизразно. Умееше да пази мълчание не по-зле от Фин-Кедин. Замислено почисти зъбите си от късче заешко месо.

— Скоро след като Хорд отиде при Елените — продължи най-сетне тя — в лагера им се появил някакъв скитник. Бил от Върбовия: клан, но осакатял по време на лов. Или поне така казал. Хората от Еленовия клан го приели при себе си. Но той… — Тя се поколеба, изглеждаше по-малка и по-неуверена. — Той предал доверието им. Не бил просто скитник, а шаман. Скрил се на тайно място в Гората и създал демон. А после го затворил в тялото на мечка. — Тя замълча. — Когато Хорд разбрал, вече било твърде късно.

Изведнъж сенките навън станаха по-плътни.

Далече в Гората изписка лисица.

— Защо? — възкликна Торак. — Защо го е направил… този скитник?

Рен поклати глава.

— Кой знае? Може би, за да има някой, който да изпълнява желанията му. Но нещата се объркали. — Светлината от огъня се отразяваше в тъмните й очи. — Щом демонът влязъл в тялото на мечката, станал много силен. И се освободил. Убил трима души, преди да успеят да го прогонят. А сакатият скитник изчезнал.

Известно време Торак не каза нищо. Чуваше се единствено шепотът на дърветата, разклащани от нощния бриз, и стържещият звук от езика на Вълк, който продължаваше да ближе кожата.

Неволно вълчето захапа Торак. Без да мисли, той се обърна и изръмжа предупредително.

Вълк тутакси отскочи назад и се извини с широка усмивка.

Рен ахна.

— Ти можеш да му говориш!

— Не! — извика Торак. — Не, грешиш…

— Видях те! — Тя пребледня. — Значи е истина! Предсказанието е истина! Ти си Слушателя!

— Нали ти казах, че не мога…

— Няма да позволя това — прошепна Рен. — Няма да те оставя да заговорничиш срещу нас. И Фин-Кедин няма да те остави. — Тя бързо извади ножа си, сряза каишката на Вълк и като го грабна в ръце, се втурна през поляната към събранието на клановете.

— Върни се! — извика Торак отчаяно. Задърпа се яростно, но въжетата го държаха здраво. Вълчето не бе имало достатъчно време да ги прегризе.

Обзе го ужас. Беше залагал всичките си надежди на Вълк, а сега него го нямаше. Слънцето щеше да изгрее скоро. Птиците в дърветата вече се размърдваха.

Опита се отново да разхлаби възела около китките си. Уви, безуспешно.

Отсреща на поляната Фин-Кедин и старицата на име Саен се изправиха и тръгнаха към него.