Вълчият брат

Шеста глава

Светлото и Тъмното се бяха сменили много пъти, откакто се бе появил Прав-без-опашка. Отначало той спеше през цялото време, но сега се държеше почти като нормален вълк. Когато беше натъжен, се умълчаваше. Когато беше ядосан, се озъбваше. Обичаше да играе на гоненица, като го подмамваше с парче заешка кожа, и когато вълчето скачаше отгоре му, той се търкаляше по земята и издаваше странно скимтене. Според вълчето това беше неговият начин да се смее.

Понякога Прав-без-опашка виеше заедно с него: двамата заедно изливаха чувствата си пред Гората. Виенето на Прав-без-опашка беше малко непохватно и не особено звучно, но идваше от сърцето.

И останалото му говорене беше същото — непохватно, но изразително. Разбира се, той нямаше опашка и не можеше да си движи ушите, а козината му не настръхваше и воят му не достигаше най-големите височини, но все пак му се разбираше.

Тъй че в много отношения беше като всеки друг вълк.

Макар и не във всички. Горкият Прав-без-опашка едва надушваше миризмите и беше почти глух, а по време на Тъмното обичаше да се взира в Червения звяр, който хапе с език. Понякога сваляше задните си лапи, а веднъж — о, ужас — свали дори кожата си. Но най-странното от всичко беше, че непрекъснато спеше. Сякаш не знаеше, че вълкът може да спи само на пресекулки и трябва да става често и да се протяга и сменя положението си, за да е готов за всичко.

Вълчето се опита да научи Прав-без-опашка да се буди по-често, като го буташе с муцуна и го хапеше по ушите. Вместо да му бъде благодарен, Прав-без-опашка се ядосваше страшно много. Накрая вълчето го остави на мира и щом дойдеше Светлото, Прав-без-опашка се надигаше от дългия си глупав сън в ужасно настроение. Хм, какво друго да очаква, щом не позволява на своя брат вълк да го буди?

Днес обаче Прав-без-опашка се беше събудил, преди да дойде Светлото, и то в съвсем различно настроение. Вълчето усети нервността му.

Изпълнено с любопитство, то наблюдаваше как Прав-без-опашка поема по пътеката, която водеше към Мокрото. На лов?

Вълчето припна след него, после заскимтя — казваше му да спре. Това не беше лов. И Прав-без-опашка не отиваше където трябва.

Не само защото следваше Бързото мокро, от което сега то се боеше и мразеше повече от всичко на света. Това не беше правилният път, защото… защото просто не беше. Правилният път беше отвъд хълма и продължаваше много смени на Тъмно и Светло.

Вълчето не разбираше откъде знае това, но го усещаше вътре в себе си: едно слабо, но настойчиво притегляне — също като притеглянето на бърлогата, когато се отдалечеше на опасно разстояние от нея, само че по-слабо, защото идваше от много далеч.

Пред него Прав-без-опашка продължаваше да крачи, без да знае за това.

Вълчето изръмжа ниско, предупредително — както правеше майка му, когато искаше да го върне веднага в бърлогата.

Прав-без-опашка се обърна. Попита нещо на своя собствен език. Звучеше като какво има?

Вълчето изръмжа отново, тръгна към подножието на хълма и впери поглед в правилната пътека. Обърна очи към Прав-без-опашка, после пак към пътеката. „Не в онази посока. В тази“.

Прав-без-опашка повтори нетърпеливо въпроса си. Вълчето го изчака да разбере.

Прав-без-опашка се почеса по главата. Каза още нещо на безопашатия си език и последва вълчето.

Торак видя как тялото на Вълк се напрегна.

Ушите му се наостриха. Черният му нос потръпваше. Момчето проследи погледа му. Не виждаше нищо през лесковия шубрак, но знаеше, че там има елен, защото Вълк го знаеше, а Торак се беше научил да му се доверява.

Вълк погледна към Торак, кехлибарените му очи се впиха в неговите. После обърна глава към Гората.

Момчето откъсна безшумно стрък диво просо и разроши с палеца си класа му, за да може ветрецът да отнесе леките семенца. Добре. Вятърът все още идваше от посоката на елена, така че той не можеше да ги подуши. А и преди да тръгне на лов, Торак както винаги беше маскирал миризмата си, като бе намазал кожата си с пепел.

Внимавайки да не издаде звук, той изтегли една стрела от колчана си и я нагласи на лъка. Еленът беше още съвсем малък, но ако го улучеше, щеше да е първият голям улов в живота му. Нуждаеше се от него. Дивечът се срещаше много по-рядко, отколкото бе обичайно за това време на годината.

Вълчето почти опря муцуна в земята.

Торак също се приведе.

Двамата запълзяха заедно напред.

Бяха вървели по дирите на елена през целия ден. През цялото време Торак бе следвал отхапаните клончета и отпечатъците от копита, като се опитваше да чувства като животното; да се досети къде ще отиде то в следващия момент.

„За да следиш дивеча, първо трябва да се научиш да го познаваш, все едно е твой брат: какво яде, както и кога и как, къде си почива, как се движи“. Баща му го бе обучил добре. Торак умееше да проследява плячката. Знаеше, че често трябва да спира и да се ослушва, да отваря сетивата си за онова, което му говори Гората…

Точно сега знаеше, че еленчето е уморено. По-рано през деня отпечатъците от малките копита бяха дълбоки и раздалечени, което означаваше, че животното галопира. Сега следите бяха по-плитки и по-приближени: беше забавило ход.

Вероятно беше гладно, понеже не бе имало време да пасе, и жадно, защото бе търсило сигурността на гъстите шубраци, където нямаше вода.

Торак се огледа за следи от поток. На запад между леските, на трийсетина крачки от пътеката, съзря няколко елши. Елшата растеше само близо до вода. Сигурно еленчето се бе запътило натам.

Двамата с вълчето се движеха безшумно между храстите. Момчето постави ръка на ухото си и чу едва доловимото бълбукане на вода.

Изведнъж Вълк замръзна на място и предната му лапа увисна във въздуха.

Да. Там. Между елшите. Еленчето се беше навело да пие.

Торак се прицели внимателно.

Животното вдигна глава, от муцуната му капеше вода.

Задуши въздуха и светлата козина на гърба му настръхна тревожно. Само след един удар на сърцето щеше да е мъртво. Торак пусна стрелата.

Тя се заби между ребрата на еленчето, точно под плешката. То потрепери грациозно, свлече се на колене и се отпусна на земята.

Момчето нададе радостен вик и се спусна през храстите към него. Вълк също хукна и лесно го изпревари, но изведнъж забави ход, за да позволи на Торак да го настигне. Вълчето се учеше да уважава вълка водач.

Момчето се наведе задъхано над еленчето. Ребрата му още се повдигаха, но смъртта беше близо. Трите му души се приготвяха да напуснат тялото.

Торак преглътна. Сега му предстоеше да направи каквото бе гледал да прави баща му безброй пъти. Но на него щеше да му е за първи път и трябваше да се представи добре.

Коленичи до еленчето, протегна ръка и нежно погали грапавата му потна буза. Животното остана да лежи неподвижно.

— Справи се чудесно — прошепна Торак. Гласът му прозвуча неуверено. — Беше храбър и умен, и издържа цял ден. Обещавам да спазя обета си към Световния дух и да се отнеса към теб с уважение. Сега можеш да си вървиш с мир.

Той гледаше как смъртта замъглява голямото черно око.

Изпита благодарност към животното, но също и гордост. Това беше първият му голям улов. Където и да се намираше сега баща му по Пътя на смъртта, щеше да е доволен.

Торак се обърна към Вълк, наклони глава на една страна, сбърчи нос и оголи зъби във вълча усмивка. „Справи се добре, благодаря ти“.

Вълк се хвърли към него и едва не го повали на земята. Момчето се засмя и му подаде шепа къпини от торбата с храна. Вълчето ги изгълта доволно.

Изминали бяха седем дни, откакто двамата бяха поели от Бързата вода, но все още нямаше и следа от мечката. Никакви отпечатъци от стъпки. Никаква козина по къпиновите храсти. Никакъв разтърсващ гората рев.

И все пак нещо не беше наред. По това време на годината Гората трябваше да ехти от рева на разгонените елени и от сблъсъка на рогата им. А навсякъде цареше тишина. Сякаш Гората се изпразваше бавно и неумолимо. Обитателите й бягаха от невижданото зло.

За седем дни Торак бе срещнал само птици и мишки. Веднъж, примрял от уплаха, едва не се сблъска и с група ловци: трима мъже, две жени и едно куче. За щастие успя да се измъкне, преди да го забележат. „Стой настрана от хората — беше го предупредил баща му. — Ако разберат какво умееш…“

Момчето не знаеше какво означава това, но вярваше на думите му. Беше израснал далеч от хората и не искаше да има нищо общо с тях. А сега трябваше да мисли и за Вълк. С всеки изминал ден двамата се разбираха все по-добре.

Торак постепенно осъзнаваше, че вълчият език е сложна смесица от жестове, погледи, миризми и звуци. Жестовете можеха да се правят с муцуната, ушите, лапите, опашката, плешките, козината или цялото тяло. Голяма част от тях бяха едва доловими — бегло навеждане или потрепване, — а повечето бяха беззвучни. Торак вече знаеше немалко, но не защото ги бе научил, а по-скоро като че ли си ги бе припомнил.

Все пак имаше нещо, което никога нямаше да направи както трябва, защото не беше вълк. Нарекъл го бе вълче чувство: неподражаемата способност на вълчето да усеща неговите мисли и настроения.

Вълк също имаше своите настроения. Понякога беше мъничето с детинска любов към горските плодове и неспособност да стои мирно: например не бе спряло да шава по време на ритуала за назоваването му, а после бе облизало сока от червена елша, намазан върху лапите му. За разлика от Торак, който бе нервен, защото изпълняваше много важен ритуал, Вълк изобщо не изглеждаше впечатлен, просто нямаше търпение всичко да свърши.

Друг път обаче той беше водачът: мистериозно уверен за пътя, по който трябваше да поемат. Ала щом Торак се опиташе да разбере повече, никога не му даваше ясен отговор. Просто знам. Това бе всичко.

В момента Вълк не беше водачът, а малкото вълче. Муцуната му бе морава от къпиновия сок и не спираше да скимти за още.

Торак се засмя и го избута настрана.

— Стига толкова! Чака ме работа!

Вълк отърси козина, отправи му дружелюбна усмивка и отиде да спи.

На момчето му бяха необходими два дни, за да нареже на късове тялото на еленчето. Беше му дало обещание и не биваше да похаби нищо. Това бе прастарото споразумение между ловците и Световния дух. Ловците трябваше да се отнасят към плячката с уважение, а в отговор Духът им изпращаше още дивеч.

Задачата беше трудна. Нужни бяха много лета практика, за да се научиш да оползотворяваш плячката докрай. Торак не се справи блестящо, но поне се постара.

Първо, разряза корема на еленчето и отдели част от черния дроб за закрилника на клана. Останалия дроб наряза на ивици и го остави да се суши. После се смили и хвърли малко на Вълк, който го изгълта лакомо.

Сетне одра трупа и почисти кожата от месото със стъргалото от еленов рог. Изми я с вода, примесена с натрошена дъбова кора, за да отстрани по-лесно космите, и я опъна между две млади дръвчета — достатъчно високо, та да не може Вълк да я стигне. После остърга космите — неумело, пробивайки няколко дупки — и намаза кожата с каша от еленов мозък, за да омекне. След още едно последно киснене и сушене, разполагаше с доста сносна сурова кожа за въжета и въдици.

Докато кожата се сушеше, той наряза месото на тънки ивици и ги провеси над стъкнат с брезови дърва огън да се опушат. Щом изсъхнаха, ги сплеска между два камъка, за да станат още по-тънки, и после ги нави на малки, стегнати рула. Месото беше вкусно. Едно малко парче щеше да му стигне за половин ден.

Изми вътрешностите, накисна ги във водата с натрошена дъбова кора и ги окачи на един хвойнов храст да съхнат. От стомаха щеше да направи мях за вода; от пикочния мехур — резервна торбичка за прахан; в червата щеше да държи ядки. Белият дроб беше за Вълк, но нямаше да му го даде веднага. Щеше да дъвче парченца от него по време на обедите и вечерите, а после да ги изплюва за вълчето. Тъй като нямаше мях за готвене, в който да направи туткал от копитата, хвърли ги на Вълк. Той дълго си игра с тях, преди да ги схруска.

След това Торак изми дългите сухожилия от задните крака, които бе отделил за конци, сплеска ги и ги разнищи; после ги изсуши и ги намаза с мазнина, за да омекнат. Не станаха особено гладки и еднакво дебели като конците на баща му, но щяха да свършат работа. Бяха достатъчно здрави да надживеят всяка дреха, която би ушил с тях.

Накрая остърга хубаво рогата и дългите кости и ги върза на снопче. По-късно щеше да издялка от тях въдички, игли и върхове на стрели.

Вече идваше вечерта на втория ден, когато свърши всичко. Доволен и с пълен стомах, седна край огъня и се зае да дялка свирка от парче кост на глухар. Нуждаеше се от някакъв начин да вика вълчето от честите му самотни обиколки и този начин трябваше да е по-тих от вълчия вой. Ловците, които бе срещнал, можеше още да са наоколо. Не биваше да рискува, като вие.

Свърши с дялкането и изпробва свирката. За негово учудване, тя не издаде звук. Баща му бе издялкал безброй свирки точно като тази и те винаги произвеждаха чист, подобен на птиче чуруликане звук. Защо неговата не можеше?

Отчаяно, момчето опита отново, като духаше с всичка сила. Нищо. Но за негова изненада Вълк подскочи, сякаш го беше ужилил стършел.

Торак премести поглед от вълчето към свирката. Духна отново.

Отново никакъв звук. Този път Вълк оголи зъби за кратко и заскимтя, за да му покаже приятелски, че това го дразни.

Момчето му се извини, като го погали по гушката, и вълчето се отпусна доволно. Изражението му беше ясно: Торак не бива да го вика, освен ако няма причина за това.

Следващият ден беше слънчев и спокоен и те отново поеха на път в чудесно настроение.

Бяха изминали дванайсет дни, откакто мечката беше убила баща му. През това време Торак се бе преборил с глада и треската, беше срещнал Вълк и бе направил първия си голям улов. Освен това беше извършил куп грешки. Но още беше жив.

Представи си как баща му пътува към Земята на мъртвите — земята, където стрелите са в изобилие, а ловът винаги е успешен. „Добре че оръжията му и моят нож са с него — помисли момчето. — Както и много сухо месо“. Това поуталожи мъката му.

Торак знаеше, че никога няма да прежали баща си и че цял живот ще носи мъката в сърцето си като камък. Тази сутрин камъкът сякаш не му тежеше толкова — беше оцелял дотук и баща му щеше да се гордее с него.

Доволен от себе си, той се запровира между ниските храсти, за да излезе на осеяната със слънчеви петна пътека. Няколко дрозда се дърлеха над главата му. Охраненото вълче вървеше доволно край него с вирната пухкава опашка.

Охранено, доволно и безгрижно.

В този момент зад гърба на Торак изпука съчка и една голяма ръка го сграбчи за елека и го вдигна във въздуха.