Вълчият брат

Шестнадесета глава

Женската без опашка хленчеше и размахваше предните си лапи, затова Вълк я остави и се втурна по пътеката. Но щом откри Прав-без-опашка сред върбите, също заскимтя уплашено — побратимът му се беше отпуснал безжизнено върху брега, наполовина в Мокрото. Миришеше силно на кръв и изобщо не помръдваше.

Вълк го близна по студената буза, но Прав-без-опашка не трепна. Дали беше спрял да диша? Вълчето вдигна муцуна и зави отчаяно.

Шум от счупени клони го предупреди, че женската без опашка е наблизо. Той се втурна към побратима си, за да го защити, но тя го изблъска, пъхна предните си лапи под мишниците на Прав-без-опашка и го изтегли от Мокрото.

Въпреки че я мразеше, Вълк бе впечатлен.

Гледаше я как поставя предните си лапи върху гърдите на Прав-без-опашка и ги натиска надолу. Изведнъж побратимът му се закашля! Отново можеше да диша!

Вълк се хвърли радостно към Прав-без-опашка, за да го близне по муцуната, но отново го натириха! Без да обръща внимание на предупредителното му ръмжене, женската без опашка помогна на побратима му да се изправи и двамата се заизкачваха с олюляване по брега. Прав-без-опашка се препъваше в лесковите храсти, сякаш не ги виждаше.

Като ги наблюдаваше зорко, вълчето закрачи край тях и усети известно облекчение, когато стигнаха до една бърлога на достатъчно разстояние от Мокрото добра бърлога — широка и удобна.

Ала женската пак не му позволи да се приближи до побратима си. Вълк скочи върху нея с ръмжене и се опита да я отстрани от пътя си. Вместо да се махне, тя взе една пръчка, метна я навън от бърлогата и му я посочи.

Той не й обърна внимание и се върна при Прав-без-опашка, който се опитваше да смъкне козината от тялото си. Накрая остана само с дългите тъмни косми на главата. Лежеше свит на една страна със затворени очи и трепереше от студ. Това, че свали козината от тялото си, изобщо не му помогна.

Вълк се притисна към него, за да го стопли, а през това време изпод ръцете на женската без опашка се появи Червеният звяр, който хапе с език. Прав-беч-опашка се премести по-близо до топлината и вълчето застана нащрек — побратимът му можеше да си опари лапите. Тъкмо тогава забеляза, че Прав-без-опашка държи в предните си лапи нещо, което излъчваше странна светлина.

Вълк го подуши и излая уплашено. Миришеше на ловец и на плячка, на Мокро и на дървета, всичко това смесено в едно и издаващо остър, пронизителен звук — толкова остър, че само той можеше да го долови.

Вълчето разбра, че това е нещо много, много силно.

Торак се сгуши в спалния чувал — трепереше неудържимо. Главата му гореше и цялото тяло го болеше, но най-лошо от всичко бе, че не виждаше. Ослепях, ослепях — туптеше уплашено сърцето му.

През пращенето на огъня чу Рен да шепне сърдито:

— Да не би да искаше да се убиеш?

— Какво? — Той усети в устата си сладко-соления вкус на кръв.

Беше на повърхността, когато се обърна и нарочно заплува пак надолу — обясни момичето, докато притискаше нещо подобно на паяжина към челото му.

Той осъзна, че тя не знае за Нануак, но свитият му юмрук беше толкова измръзнал, че не можеше да го разтвори, за да й покаже.

Усети топлия език на Вълк върху лицето си. Появи се ивица светлина. После голям черен нос. Торак се изпълни с безмерна радост.

— Аз мохъ да вихдам! — изфъфли той.

— Какво? — сопна се Рен. — Разбира се, че можеш да виждаш! Поряза си челото, когато се удари в онзи клон и кръвта влезе в очите ти. Раните на главата кървят много. Не го ли знаеш?

Торак изпита такова облекчение, че щеше да се засмее, ако зъбите му не тракаха толкова силно.

Видя, че се намират в малка пещера с пръстени стени. Огънят от брезово дърво гореше силно и мокрите му дрехи, окачени на стърчащи от тавана корени, вече бяха започнали да изпускат пара. Чуваше се ревът на падаща вода и съдейки по звука и по върховете на дърветата, които се виждаха през входа на пещерата, Торак прецени, че Водопадът е съвсем наблизо. Не си спомняше как се е озовал в пещерата. Сигурно Рен го беше довлякла дотук. Зачуди се как е успяла.

Тя беше коленичила до него, бледа и изтощена.

— Голям късметлия си, да знаеш — каза накрая. — А сега стой мирно. — От торбичката с билки момичето извади няколко изсушени листа от бял равнец и ги стри в дланта си. После махна паяжините и притисна към челото му стритите листа. Те тутакси се залепиха здраво за раната.

Торак затвори очи и се заслуша в неспирния грохот на Водопада. Вълк се пъхна в спалния чувал до него и се намести удобно. Беше пухкав и топъл и момчето се почувства прекрасно. Вълчето го близна по рамото и то също го близна, но по муцуната.

Когато се събуди, вече не трепереше и все още стискаше Нануак в ръка. Усещаше тежестта му в юмрука си.

Вълк изучаваше вътрешността на пещерата, а Рен подреждаше билки в скута си. Раницата му, мокасините, колчанът и лъкът бяха струпани на купчинка до нея. Той осъзна, че тя пак е трябвало да мине през Реката, за да ги вземе. И то два пъти.

— Рен — каза той.

— Какво? — попита тя, без да вдига поглед. От тона й личеше, че още му е сърдита.

— Ти си ме извадила от Реката. Влачила си ме през целия път дотук. Дори си донесла нещата ми. Не знам какво бих… искам да кажа, че си постъпила много храбро.

Тя не каза нищо.

— Рен… — започна той отново.

— Какво?

— Трябваше да се гмурна. Не можех иначе.

— Защо?

Торак непохватно протегна към нея ръката си, в която държеше Нануак, и разтвори пръсти.

Щом го стори, сякаш огънят угасна. По стените на пещерата запълзяха сенки. Въздухът запука, като след падане на мълния.

Вълк прекъсна заниманието си и изръмжа предупредително. Рен притаи дъх.

Речните очи лежаха в дланта на момчето сред рядка зелена кал и проблясваха слабо, като луна в мъглива нощ.

Щом се взря в тях, Торак почувства същото гадене, което го бе повлякло към дъното на Реката.

— Това е нали? — каза той. — Най-дълбокото от всичко — удавеният поглед. Първата част на Нануак.

Рен пребледня.

— Не… мърдай — прошепна тя и изскочи от пещерата. След малко се върна с връзка алени листа от калина.

— Добре че в ръката ти има кал — каза момичето. — Не бива да докосват кожата ти. Може да изсмучат твоята част от Душата на света.

— Значи това е станало… имам предвид в Реката. Изведнъж се почувствах… замаян. — Той й разказа за скритите хора.

Рен го гледаше ужасено.

— Как си посмял? Ако те бяха хванали… — Тя направи с ръка знака за пропъждане на злото. — Не мога да повярвам, че си спал с очите в дланта си. Нямаме време за губене.

Момичето извади малка черна торбичка от елека си и я натъпка с листа от калина.

— Листата ще ни защитят — обясни то. — Торбичката също ще ни помогне, от гарванова кожа е. — Рен хвана Торак за китката, изсипа речните очи в торбичката и я завърза здраво.

Щом Нануак бе скрит, огънят отново се разгоря и сенките се свиха. Въздухът в пещерата престана да пука.

Торак се почувства тъй, сякаш бе свалил голям товар от плещите си. Вълк се приближи, легна до Рен с муцуна между лапите, вторачи се в торбичката на скута й и заскимтя тихичко.

— Как мислиш, дали може да ги подуши? — попита тя.

— Или да ги чуе — добави Торак. — Не знам.

Рен потрепери.

Добре, че никой друг не може…