Вълчият брат

Трета глава

Вълчето изобщо не разбираше какво става. Беше се заиграло на възвишението над бърлогата, когато Бързото мокро връхлетя с рев и сега майка му, баща му и братлетата му лежаха в калта — и не му обръщаха никакво внимание.

Дълго време, още преди да дойде Светлото, то ги беше душило и хапало по опашките, но те не помръдваха. Не издаваха звук и миришеха странно: като дивеч. Не дивечът, който бяга, а този без дъх, който трябва да бъде изяден.

Вълчето зъзнеше, беше мокро и много гладно. Безброй пъти бе близало майка си по муцуната, за да я подкани да стане и да му донесе нещо за ядене, обаче тя не помръдваше. Каква пакост бе направило този път?

Знаеше, че е най-палавото вълче в котилото. Вечно му се караха, но не можеше да се промени. Обичаше да опитва нови неща. Затова му се струваше малко несправедливо, че сега, когато беше застанало толкова послушно край бърлогата, никой не забелязваше това.

Затопурка към локвата, където лежаха братлетата му, и залочи от водата. Вкусът й беше лош.

Подъвка малко трева и излапа няколко паяка. Почуди се какво да направи след това.

Усети как го обзема страх. Отметна глава назад и зави. Виенето го ободри малко, защото му напомни за добрите времена със семейството.

Изведнъж, по средата на виенето, спря рязко. Замириса му на вълк.

Обърна се бързо, като се олюляваше леко от глад. Наостри уши и задуши въздуха. Да. Вълк. Чуваше как слиза шумно по склона от другата страна на Бързото мокро. По мириса разбра, че е мъжки, съвсем млад и от друга глутница.

Ала в него имаше нещо странно. Миришеше на вълк, но и на невълк. Миришеше на северен елен, червен елен, бобър и прясна кръв. И на още нещо: нова миризма, която то не познаваше.

Това беше много странно. Освен… освен ако не означаваше, че този вълк е ял различна плячка и сега му носи храна!

Изгарящо от нетърпение, вълчето размаха опашка и заскимтя радостно в знак на поздрав.

Странният вълк внезапно спря. После отново продължи. Вълчето не можеше да го види много ясно, защото зрението му не бе силно, колкото обонянието и слуха, но докато новодошлият газеше през Бързото мокро, то разбра, че това е един много, ама много странен вълк.

Ходеше на задните си крака. Козината по главата му беше черна и толкова дълга, че стигаше до раменете. Ала най-странното в него бе, че… нямаше опашка!

И все пак звучеше като вълк. Скимтеше ниско и дружелюбно. Казваше нещо от рода на:

„всичко е наред, аз съм ти приятел“. Това действаше успокоително, макар че най-високите извивки липсваха.

Но нещо не беше наред. Под тази дружелюбност се усещаше някаква напрегнатост. И въпреки че странният вълк се усмихваше, вълчето не беше сигурно дали наистина намеренията му са добри.

Поздравът на вълчето премина в уплашено скимтене.

— Ще ме убиеш ли? Защо?

— Не, не — достигна до него приятелското и в същото време съмнително ръмжене.

После вълкът престана да му говори и започна да се приближава в заплашително мълчание.

Твърде немощно, за да избяга, вълчето заотстъпва назад.

Странният вълк се хвърли отгоре му, хвана го за врата с едната лапа и го вдигна високо във въздуха.

Вълчето размаха уплашено опашка, като се опитваше да отблъсне атаката.

Странният вълк вдигна другата си предна лапа и притисна някакъв огромен нокът към корема му.

Вълчето изквича. Озъби се ужасено и подви опашка между краката си.

Но странният вълк също се уплаши. Предните му лапи затрепериха, преглъщаше и бе оголил зъби. Вълчето усети самота, несигурност и болка.

Внезапно странният вълк преглътна отново и отмести твърдия си нокът от корема му. После се отпусна тежко в калта и го притисна към гърдите си.

Ужасът на вълчето се изпари. През странната гладка кожа, миришеща повече на невълк, отколкото на вълк, то долови успокоителното „туп-туп“ — също като звука, който чуваше, когато се катереше върху баща си, за да подремне.

Вълчето освободи предните си лапи, облегна ги на гърдите на странния вълк и близна по муцуната новия си приятел.

Странният вълк го отблъсна сърдито и то падна по гръб. Изправи се невъзмутимо и впери немигащи очи в него.

Какво странно, плоско, голо лице! Устните не бяха черни, както се полага на вълк, а светли; ушите също бяха светли… и изобщо не можеха да мърдат. Но очите бяха сребристосиви и пълни със светлина: очите на вълк.

Вълчето се почувства по-добре — за първи път от прииждането на Бързото мокро. Намерило си бе нов брат.

Торак беше бесен, че постъпи така. Защо не уби вълчето? Какво ще яде сега?

Зверчето завря муцунка в натъртените му ребра и той извика от болка.

— Махай се! — кресна и го ритна. — Не те искам! Ясно! Безполезно си. Хайде, изчезвай!

Не се опита да го каже на вълчи език, защото осъзна, че всъщност не се справя особено добре. Знаеше само най-простите жестове и звуци. Но вълчето го разбра чудесно. Отстъпи няколко крачки, после седна и го загледа с надежда, като тупаше с опашка по земята.

Торак се изправи и усети как му се завива свят. Трябваше да хапне нещо, и то бързо.

Огледа речния бряг за някаква храна, ала видя само мъртвите вълци, които миришеха твърде лошо, за да стават за ядене. Обзе го чувство на безнадеждност. Слънцето вече слизаше по небосклона. Какво да прави? Да изгради лагер на това място? Ами мечката? Дали, след като бе свършила с баща му, не идваше за него?

Усети болезнено стягане в гърдите. „Не мисли за баща си! Мисли какво да правиш! Ако мечката те следваше, вече да те е настигнала. Може би тук ще си в безопасност — поне за през нощта“.

Труповете на вълците бяха препалено тежки и той не можеше да ги премести, затова реши да изгради лагера си по-нагоре по течението. Ала първо щеше да използва единия от тях, за да заложи капан — дано успее да улови нещо за вечеря.

Не беше лесно да постави капана: подпря един плосък камък с дебела пръчка, после закрепи още една, за да действа като спусък. С малко повече късмет някоя лисица можеше да се появи през нощта и да бутне камъка. Нямаше да е кой знае каква плячка, но щеше да е по-добре от нищо.

Тъкмо привършваше, когато вълчето дотърча и задуши любопитно капана. Торак го сграбчи за муцунката и го удари в земята.

— Не! — каза твърдо. — Не се приближавай!

Вълчето се изтръгна от ръцете му и се оттегли с обиден вид.

„По-добре обидено, отколкото мъртво“ — помисли Торак.

Знаеше, че не бе постъпил правилно: първо, трябваше да изръмжи, за да предупреди вълчето, и да го улови за муцуната само ако не слуша. Но беше твърде уморен, за да почувства вина.

Освен това защо да си прави труда да го предупреждава? Какво го е грижа, че то може да тръгне само в нощта и да пострада? Какво го е грижа дали ще разбере предупрежденията му? Каква полза има от всичко това?

Изправи се с мъка на крака — коленете му едва го държаха. „Забрави за вълчето! Намери нещо за ядене!“

С усилие се изкатери по склона отвъд големия червен камък, за да потърси малини. Едва, когато стигна горе, си спомни, че малините растат на влажни места, а не в брезови гори и че сезонът им и бездруго бе преминал.

Забеляза, че на места земята е осеяна с изпражнения на глухари, затова постави няколко примки от гъвкава трева: две близо до земята и две върху ниски клони, по каквито имаха обичай да пробягват глухарите. Внимателно скри примките с листа, за да не ги забележат птиците. После се върна при Реката.

Знаеше, че е твърде слаб, за да улови някоя риба с копието си и вместо това нагласи една пръчка с въдички от къпинови тръни и окачи на тях водни охлюви. После пое нагоре по Реката, за да огледа за горски плодове и корени.

Известно време вълчето вървеше по петите му; после седна на земята и заскимтя умолително да се върнат; не искаше да изоставя семейството си.

„Чудесно — помисли си Торак. — Остани тук. И без това ми досаждаш с присъствието си“.

Докато търсеше, слънцето слезе още по-ниско. Въздухът стана остър. Елекът му заблестя от влажния дъх на Гората. През главата му мина смътната мисъл, че трябва да си построи заслон, вместо да търси храна, но той я пропъди.

Най-после успя да събере шепа мечи ягоди и лакомо ги изгълта; също и малко късни червени боровинки, няколко охлюва и жълти блатни гъби — леко червиви, но годни за ядене.

Вече се здрачаваше, когато извади късмет и откри туфа земни орехи. С една остра пръчка се зае да копае внимателно, като следваше извитите стебла до малките грудкови корени. Сдъвка първия орех: имаше приятен, сладък вкус, но се загуби в устата му. След изтощително копаене успя да извади още четири. Изяде два, а останалите два напъха в елека си за по-късно.

Щом позасити глада си, усети лек прилив на сила в крайниците, но мозъкът му оставаше странно замъглен. „Какво да правя сега? — чудеше се той. — Защо ми с толкова трудно да мисля?“

Заслон. Това е. После огън. А после да поспи.

Вълчето го чакаше на поляната. Щом го видя, се разквича радостно и се хвърли към него с голяма вълча усмивка. Не само набръчка муцуна и изтегли назад бърни — усмихваше се с цялото си тяло. Прибра уши към главата си и я наклони на една страна; после заклати опашка, размаха предните си лапи и се запремята във въздуха.

От гледката на Торак му се зави свят и обърна гръб на вълчето. А и го чакаше сериозна работа — трябваше да построи заслон.

Огледа се за паднали клони, но наводнението ги беше отнесло надалеч. Налагаше се да отреже няколко по-крехки дръвчета — ако му стигнеха силите за това.

Издърпа брадвичката от колана си, отиде до малка групичка брези и сложи ръка на най-тънката. Измърмори набързо предупреждение към духа на дървото да си намери друг дом и започна да сече.

От усилието главата му се замая. Раната на ръката му затуптя, прониза го болка. Въпреки това продължи да сече.

Сякаш бе попаднал в някакъв безкраен тъмен тунел — сечеше, кастреше и пак сечеше. Но когато ръцете му отмаляха и не можеше повече да замахва с брадвичката, видя с тревога, че е успял да отсече само две тънки брезички и едно хилаво смърчово дръвче.

Трябваше да му свършат работа.

Завърза дръвчетата с разцепен смърчов корен и направи нисък, нестабилен заслон. После го покри от трите страни със смърчови клони и събра още малко за постеля.

Получи се бледо подобие на заслон, но трябваше да свърши работа. Нямаше сили да го защити от дъжда с плесенясали листа. Ако завалеше, щеше да разчита на спалния си чувал и да се моли на Речния дух да не изпраща ново наводнение — беше построил лагера си много близо до водата.

Докато дъвчеше третия земен орех, огледа старателно поляната за дърва. Едва беше преглътнал, когато стомахът му се сви и той изплю обратно ореха.

Вълчето скочи доволно и изгълта повърнатото.

„Защо го направих? — зачуди се Торак. — Дали не съм изял някоя отровна гъба“.

Но усещането не беше като от лоша гъба. Беше различно. Той се потеше и трепереше и макар че в стомаха му вече нямаше нищо, продължаваше да му се повдига.

Изведнъж го прониза ужасно подозрение. Разви превръзката на ръката си и страхът го обгърна като ледена мъгла. Мястото бе подуто и кървавочервено. Миришеше лошо. Той усети топлината, идваща от раната. Щом я докосна, тя запламтя още повече.

Доплака му се. Беше изтощен, гладен и уплашен и отчаяно се нуждаеше от баща си. А ето че имаше нов враг — треската.