Вълчият брат

Двадесет и осма глава

Защо се държиш така? — извика Рен. — Той се опитва да ни помогне! Не можеш да се отнасяш с него като с враг!

— Само гледай — отвърна Хорд и повлече Торак през снега.

Той се помъчи да остане прав, но не беше лесно, с вързани на гърба ръце. Нямаше надежда за бягство: бе заобиколен от Ослак и четирима яки мъжаги от Гарвановия клан.

— По-бързо! — подканяше ги Хорд. — Трябва да стигнем лагера преди мръкнало!

— Но това е Слушателя! — не се предаваше момичето. — Мога да го докажа! — Тя посочи торбичката от гарванова кожа на кръста на Торак. — Той намери и трите части на Нануак!

— Нима? — измърмори Хорд. Без да забавя ход, изтегли ножа си и откъсна торбичката от колана на Торак. — Е, сега са мои.

— Какво правиш? — извика Рен. — Върни я обратно.

— Затваряй си устата! — кресна й Хорд.

— Няма! Кой казва, че можеш да…

Хорд я зашлеви през лицето. Ударът беше толкова силен, че тя политна и се свлече на земята.

Ослак изръмжа недоволно, но Хорд го предупреди да не се бърка. Гледаше задъхан как момичето се изправя на крака.

— Ти вече не си ми сестра — изсъска той. — Мислехме, че си мъртва, когато намерихме колчана ти в Реката. Фин-Кедин не говореше три дни, но аз не скърбях. Радвах се. Ти предаде клана си и ме посрами. По-добре да беше умряла.

Рен опипа с трепереща ръка устната си. Беше разкървавена. Върху бузата й се появи червена следа.

— Не биваше да я удряш — каза Торак.

Хорд му се озъби:

— Ти не се бъркай!

Момчето впи гневен поглед в Хорд и остана шокирано от промяната в него. Вместо снажния млад мъж, с когото се беше бил преди по-малко от месец, сега сякаш виждаше призрак. Очите на Хорд бяха зачервени от недоспиване, а на ръката, с която стискаше Нануак, нямаше нокти — само сълзящи рани. Нещо го ядеше отвътре.

— Стига си ме зяпал — озъби се той.

— Хорд — обади се Ослак, — не бива да спираме. Мечката — Младежът се обърна рязко, очите му се напрягаха да проникнат в тъмнината.

— Мечката, мечката — измърмори той, сякаш самата мисъл за нея го нараняваше.

— Хайде, Рен. — Ослак се наведе и й подаде ръка. — Скоро ще ти сложим лапа5. Лагерът не е далеч.

Рен не прие протегнатата ръка и се изправи сама на крака.

Торак погледна нагоре по пътеката и забеляза нещо оранжево да проблясва в сгъстяващия се здрач. Повървя малко и в сенките под един млад смърч зърна чифт кехлибарени очи.

Сърцето му се преобърна. Ако Хорд видеше Вълк, кой знае какво можеше да направи…

За щастие Рен привлече вниманието на всички.

— Сега брат ми ли е старейшина на клана? — попита тя. — Него ли следвате вместо Фин-Кедин?

Мъжете наведоха глави.

— Не е толкова просто — отвърна Ослак. — Преди три дни мечката ни нападна. Уби… — Гласът му потрепери. — Уби двама от нашите.

Кръвта се оттече от лицето на Рен. Тя се приближи до Ослак, чието чело и скули бяха намазани със сива речна глина.

Торак не знаеше какво означават тези знаци, но когато Рен ги видя, ахна.

— Не — прошепна тя и докосна ръката на Ослак.

Едрият мъж кимна и се извърна.

— Ами Фин-Кедин? — попита остро Рен. — Да не би да е…

— Ранен е тежко — каза Хорд. — Ако умре, аз ще бъда новият старейшина. Ще се постарая да стане така.

Рен запуши уста с ръка и побягна към лагера.

— Рен! — извика след нея Ослак. — Върни се!

— Остави я — каза Хорд.

Когато тя се скри от погледа им, Торак се почувства съвсем сам. Дори не знаеше имената на останалите мъже от Гарвановия клан.

— Ослак — помоли той, — накарай Хорд да ми върне Нануак! Това е единствената ни надежда. Знаеш го.

Едрият мъж понечи да отговори, но Хорд го прекъсна.

— Твоето участие свърши — обърна се той към Торак. — Аз ще занеса Нануак в Планината! Аз ще принеса в жертва кръвта на Слушателя, за да спася хората си!

Вълк беше толкова изплашен, че му идеше да завие. Как можеше да помогне на своя брат-вълк? Защо всичко беше толкова трудно?

Докато следваше ловците без опашки през светлия мек студ, той се бореше с глада и силната миризма на леминги, която пълнеше устата му със слюнка. Бореше се с притеглянето — сега толкова мощно, че го чувстваше през цялото време — и със страха от демона. Знаеше, че не е далеч. Престана да се ослушва за воя на непознатата глутница: глутницата, която вече не му се струваше чужда, а странно близка…

Не биваше да й обръща внимание. Неговият побратим беше в беда. Вълк усещаше болката и страха му. Усещаше и гнева на ловците без опашки, и техния страх. Те се бояха от Прав-без-опашка.

Вятърът се промени и Вълк бе залят от вълна от миризми. Идваше от голямата бърлога на ловците без опашки. „Лошо, лошо, лошо!“ Куражът го напусна. Шмугна се със скимтене под едно паднало дърво.

Бърлогата означаваше ужасна опасност. Тя беше огромна и сложна, със сърдити кучета, които не слушаха, и с много червени зверове, които хапят с език. А най-лоши бяха самите ловци без опашки. Те не можеха да чуват или душат добре, но затова пък правеха умни неща с предните си лапи и изпращаха дълги нокти, които летят надалеч, към плячката си.

Вълк не знаеше дали да избяга, или да остане.

Задъвка един клон, за да мисли по-добре, а после и буца от светлия мек студ. Затича в кръг. Нищо не помогна. Копнееше за странната сигурност, която понякога го изпълваше и му казваше какво да прави. Сега не се появи. Сякаш беше отлетяла като гарван в Горното.

Какво трябваше да направи?

Торак обвиняваше себе си. Заради своята непредпазливост беше загубил Нануак. Вината беше изцяло негова. Натежалите от сняг дървета хвърляха синкави сенки върху пътеката и сякаш му казваха: „Сам си си виновен“.

— По-бързо — излая Хорд и го ръгна в гърба.

Гарваните бяха разположили лагера си на поляна край един планински поток. В средата на поляната пламтеше голям огън от борови дърва. Около него бяха наредени наклонените заслони, после следваше пръстен от по-малки огньове и ровове с остри колове, пазени от мъже с копия. Изглежда, целият клан се беше преместил на север.

Хорд изтича напред, като остави Ослак да чака с Торак край един от заслоните. Торак съзря Рен и духът му се повдигна. Тя беше коленичила на прага на един заслон от другата страна на поляната и говореше нещо припряно. Не го забеляза.

Хората се бяха скупчили около големия огън. Въздухът беше изпълнен със страх. Според Ослак следотърсачите бяха открили знаци от присъствието на мечката само на две долини от лагера.

— Става все по-силна — каза той. — Вилнее из Гората, сякаш… сякаш търси нещо.

Торак се разтрепери. Докато беше следвал забързания ход на Хорд, не усещаше студ, но сега, в летните си дрехи от еленова кожа, направо замръзваше. Дано не помислеха, че се страхува.

Ослак развърза китките му и го поведе през поляната. Щом пристъпи колебливо в светлината на големия огън, отвсякъде се понесе сърдито мърморене — като жуженето на разгневено гнездо пчели. Торак забрави за студа.

Видя Саен, седнала с кръстосани крака върху купчина еленови кожи — в скута й лежеше торбичката от гарванова кожа. Хорд беше до нея и си гризеше палеца. Дирати наблюдаваше младежа и лицето й бе напрегнато.

Изведнъж настъпи тишина. Хората направиха път на четирима мъже, които се появиха с Фин-Кедин върху носилка от бизонова кожа. Лицето на старейшината на Гарваните беше изпито, а левият му крак бе увит в меки превръзки, с избили по тях петна кръв. Лицето му се сгърчи леко, когато мъжете оставиха носилката край големия огън. Това бе единственият знак, че изпитва болка.

Появи се Рен, като търкаляше обло парче дърво. Сложи го зад Фин-Кедин, за да се облегне на него, и се сгуши до чичо си върху една еленова кожа. Не поглед накъм Торак, а впери очи в огъня.

Ослак го побутна напред и той направи няколко колебливи крачки към носилката.

Старейшината на Гарваните улови погледа му и го задържа. Торак изпита облекчение — сините очи бяха също толкова пронизващи и неразгадаеми, колкото и преди. Хорд трябваше да почака доста, преди да заеме мястото му.

— Когато намерихме това момче първия път — каза Фин-Кедин с ясен глас, — не знаехме кой е той или какво представлява. Оттогава Торак е намерил трите части на Нануак. Спасил е живота на един от нас. Той замълча. — Вече не се съмнявам. Той е Слушателя Въпросът е дали да го оставим да отнесе Нануак в Планината. Само момче, без придружител. Или да изпратим нашия най-силен ловец: мъж с опит и много по-голям шанс срещу мечката?

Хорд престана да гризе палеца си и изпъна рамене. Сърцето на Торак се сви.

— Времето е кратко — каза Фин-Кедин и погледна към нощното небе, където с ярка светлина блестеше Големия бизон. — След няколко дни мечката ще е твърде силна, за да я победим. Не можем да свикаме събрание на клановете, няма време. Аз трябва да реша сега — за всички кланове.

Единственият звук беше съскането и пращенето на огъня. Гарваните поглъщаха жадно всяка дума на старейшината.

— Между нас има мнозина — продължи Фин-Кедин, — които ще кажат, че е лудост да поверим съдбата си на едно момче.

Хорд скочи на крака.

— Ще бъде лудост! Аз съм най-силният! Позволете ми да ида в Планината и да спася моите хора!

— Ти не си Слушателя — каза Торак.

— Ами останалата част от Предсказанието? — изграчи Саен с дрезгавия си глас. — Слушателя дава кръвта на сърцето си на Планината. Ще можеш ли да го направиш?

Торак си пое дълбоко дъх.

— Щом така трябва.

— Но има и друг начин! — извика Хорд. — Ще го убием сега и ще занесем кръвта му в Планината! Така ще имаме някакъв шанс.

Чу се одобрително мърморене.

Фин-Кедин вдигна ръка за тишина и се обърна към Торак:

— Ти отричаше, че си Слушателя. Защо си толкова настоятелен сега?

Торак вирна брадичка.

— Мечката уби баща ми. Затова е била създадена.

— Става дума за нещо повече от отмъщение — подхвърли Хорд подигравателно.

— И за нещо повече от суета — озъби му се Торак. Той се обърна към Фин-Кедин. — Не ме интересува дали ще бъда „спасител на моите хора“. Какви хора? Че аз дори не познавам собствения си клан. Но се заклех пред баща си, че ще намеря Планината. Обещах му.

— Губим си времето! — каза Хорд. — Дайте ми Нануак и аз ще го направя.

— Как? — обади се тих глас.

Беше Рен.

— Как ще намериш Планината? — попита тя.

Хорд се поколеба.

Рен се изправи.

— Казано е, че това е най-далечният връх в най-северната част на Високите планини. Добре, сега ние сме в най-северния край на Високите планини. Къде е този връх тогава? — Тя разпери ръце. — Аз не знам. — Обърна се към Хорд: — А ти?

Той заскърца със зъби.

Тя се обърна към Саен:

— А ти? Не. При това си нашата шаманка. — После погледна към Фин-Кедин: — А ти?

— Не — отвърна той.

Рен посочи към Торак.

— Дори той не знае къде е това, а е Слушателя. — Тя замълча. — Но някой знае. — И погледна многозначително към Торак.

Той разбра. „Умница е Рен. Е, добре, щом това ще свърши работа…“

Постави ръце на устните си и зави като вълк.

Гарваните се смаяха. Лагерните кучета пощуряха.

Торак зави отново.

Внезапно нещо сиво профуча през поляната и се блъсна в него.

Хората замърмориха. Кучетата не спираха да лаят и се наложи мъжете да ги укротят. Едно дете се засмя.

Торак коленичи и зарови лице в козината на Вълк. После близна благодарно вълчето по муцуната. Беше нужна невероятна смелост, за да се отзове на повикването му.

Когато врявата утихна, той вдигна ръка:

— Само Вълк може да намери Планината — каза на Фин-Кедин. — Той ни доведе тук. Благодарение на него намерихме Нануак.

Старейшината на Гарваните прокара ръка по червеникавата си брада.

— Върни ми Нануак — помоли Торак. — Нека аз го занеса на Световния дух. Това е единственият ни шанс.

Дървата в огъня изпращяха и във въздуха се разлетяха рояк искри. От близкия смърч се откъсна купчинка сняг и тупна шумно на земята. Гарваните очакваха решението на своя старейшина.

Най-сетне Фин-Кедин заговори:

— Ще ти дадем храна и дрехи за пътуването. Кога ще тръгнеш?

Торак въздъхна облекчено.

Рен му кимна едва забележимо.

Хорд се опита да протестира, но Фин-Кедин го накара да млъкне с поглед. И отново се обърна към Торак:

— Кога ще тръгнеш?

Торак преглътна.

— Хм. Утре?